Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

И НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМЕТО МУ

Миряна Минкова

web

Всичко това, за което ще става въпрос, човекът вече го знаеше. Той беше на възраст, в която жените го вълнуваха дотолкова, доколкото му се налагаше да говори с тях. В тази възраст дори не го вълнуваше дали жените се вълнуват от него.

"Сичко хубаво", подвикваше от време на време след него една, която ходеше с противно къси поли. Тя вероятно си мислеше, че той може да й осигури някакво бъдеще. Бъдеще, далече от лайната из двора. Далече от порутеното училище. Далече от комуналния блок и пост-комунистически модерното й жилище. Веднъж някаква жена го пита какво им е на блоковете. Ами нищо им няма! Не знаеш зад кой ъгъл може да те убият. Всеки път, когато минаваше по тия улици, си мислеше, че пътят към ада не може да е много различен - тъмница, кал и дупки като клопки за дивеч. Впрочем имаше само още един път, когато мислеше, че е намерил своя път към ада и това беше, когато спа с онази ученичка. Не е ли странно как човек изменя представите си?

Името му беше Милър или Бил, или даже Пи. Ейч. И на кого ли му пука как му е името. Работата е в начина, по който говореше с всички тия хора. Работата му беше да говори с хора, които не разбират и дума от това, което казва. През първите четири месеца научи всички псувни на български - беше по-добър и от таксиметровите шофьори. Това го пробва веднъж - застана на улицата точно срещу жълтата кола на един таксиметров шофьор и му демонстрира най-дългите и най-цветущи псувни, които беше научил. Оня го помисли за луд и не го наби. Напсува го кратко (едва ли можеше да го конкурира в това), после запали и си тръгна. Ще му казвам Милър докато ви разказвам, макар сега да се сещам, че Милър беше колегата му, неговият съперник, и той го ненавиждаше. Но имам право да ви разказвам за него както поискам, защото той никога няма да възрази.

Ходеше в кафето, където се събираха местните пияници. Черпеха го бира само за да го питат каква иска и даже бяха научили въпроса: "Уот уонт?" А той, за да се засмеят, им отговаряше всеки път: "АПНАХА." Предпочиташе Загорка, но тя просто нямаше как да се прочете на латиница. И щеше сам да си я плаща. Хубавото беше, че може да седне на която поиска маса и да говори каквито си поиска глупости. Един път разказа на един за онази, малката, и то всичко с детайли, ама оня освен една-две думи нищо не хвана. И обикновено беше така. Никой не го разбираше какво говори. И той не ги разбираше. Харесваше му да казва "Шафана гората", защото звучеше готино. Веднъж, като го каза, в час по-силно всички замълчаха.

"Здрасти Милър, Кетрин е бременна пак, току-що разбрахме - във втория месец е! Ти как я караш, бате, няма ли да вземеш ти някоя тамошна? Какво друго да ти кажа, повишиха ме. Карам Волво вече. Е, служебно, но Волво. Вътре е с кожени седалки. Има място да легна и да заспя отзад - не ми трябват никакви хотели. Стягай се, оправяй се. Поздрави от мама."

Такива писма пишеше брат му и той вече не им отговаряше, понеже на брат му и без друго не му пукаше дали ще отговори. Когато се прибра за последно, майка му го пита защо си е дошъл. Тогава замина за последно и реши да не се връща повече. Баща му беше дебел и мразеше всички. И него всички го мразеха. Надали е било грешка, че когато баща му умрял, камбаната била за празник наместо за умряло. Милър също беше дебел, даже много дебел, ама поне се опитваше да не бъде и гадно копеле, какъвто беше баща му.

"Мили мистър Пи. Ейч. (или Милър), вие сте най-големият скапаняк, когото познавам", писа му един от учениците веднъж. Това беше, когато той за дълго не посещаваше часовете, понеже боледуваше от "бели петна" - най-много това можеше да им каже, защото каква ползва да обяснява. "Мили мистър Пи. Ейч., вие сте най-големият скапаняк, когото познавам" - и все в тоя дух на чист (при това много добър!) английски и така в продължение на три-четири превъртания на страницата. Накрая писмото завършваше - преподава ни оня глупендер Милър (заместника) и ми писна да му ходя в часовете. Мили мистър Пи. Ейч., оздравявайте, защото ми липсвате..." Когато прочете това, Милър (или Пи. Ейч.) се насълзи. "Наистина ми липсвате. Майната ви." - завършваше писмото. На чист и много хубав английски. Той го запази. Реши, че ще го пази, докато е жив, защото това беше най-милото писмо, което беше получавал.

Колкото повече болестта напредваше, толкова повече му се струваше, че реалността е просто някаква измислица, в която е попаднал. "Лудите никога не съзнават, че онова, което правят, не е типично, не е нормално!", обясни веднъж той на оная с късата пола, но все едно, тя нищо не разбра, защото се усмихна и каза: "Сичко хубаво", както обикновено. "Ако се доближиш на още сантиметър...", каза, когато тя незнайно защо понечи да го докосне по ръката. Това беше точно пред класната стая на втория етаж и всички проклети ученици сега се скупчиха и вторачиха очите си в ръката й. Ръката й, която се протягаше и щеше да го докосне. "По дяволите не ме пипай! Не ме пипай!" - трябваше да усети тревожността, трябваше да я усети поне в гласа му - "не ме пипай! Чуваш ли, махай се! Махай се, не ме пипай! НЕ МЕ ПИПАЙ! НЕ МЕ ПИПАЙ, ГОСПОДИ, НЕ МЕ ПИПАЙ, НЕ МЕ ПИПАЙ, НЕ МЕ ПИПАЙ!" Кънтеше в цялата сграда, всички замръзнаха! "НЕ МЕ ПИПАЙ!!!"

Погледът на охраната отсреща и железният му глас "Не изпадай в истерия" го върна обратно. По дяволите. По дяволите! Излезе. Въздухът навън беше толкова студен, че направо го преряза, точно там, по средата на гърдите. Свлече се и се облегна на стената. "И може би точно такъв ще бъде краят ми", помисли си Милър или Пи. Ейч. След няколко минути събра сили и се надигна. Тръгна право през тъмните улици на тоя студен като мислите на хората град.

"И кой го погреба?" - попита някаква ученичка с подходяща интонация.

"Не знам. Ми социалните сигурно."

И тя се помъчи да си спомни името му.

 

 

© Миряна Минкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2006, № 3 (76)