Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

MY NAME IS IRENE

Миряна Минкова, Христо Карастоянов

web | web

Sometimes I live in the country
Sometimes I live in town
Huddie William Ledbetter "Leadbelly", Goodnight Irene

Home sweet home!

Върнах се на същото място - там, където се разбиваха вълните, пред камъка, който заобикаляха и се вливаха в моето басейнче. Бях изпънала краката си във водата, лактите ми се търкаха в пясъка и като гледах към палците си все повече усещах величието на това, да лежа съвсем сама, съвсем тук, на средата на плажа и да не се притеснявам за нищо освен...

- Hey, whatcha doing?

Някакъв мъж с тесни ноздри се беше надвесил над мен. Изправих глава и ми се зави свят.

- Everything allright? - каза мъжа и приклекна до мен. - Do you speak English?

- No - отвърнах.

Опитвах се да не гледам носа му. Беше удивително все пак, че мъж с толкова голям нос може да има толкова малки и скромни ноздри. Изглежда погледът отдолу нагоре лъже.

- No? Sprechen Sie Deutsch?

- No - казах, и този път погледнах напред.

От другата страна на камъка две малки момиченца пляскаха през поясите.

- Добър ден - каза той, и когато се обърнах отново към него, се разсмя глупаво. - Как казваш? - попита.

- Как се казваш! - поправих го и погледнах отново към момиченцата, които пищяха, докато майка им ги теглеше за поясите навън.

- Как се казваш? - попита странният тип отново.

Аз станах, изправи се и той, тогава го погледнах за последен път и казах:

- Irene.

Изглежда ме разбра, защото повтори Айрийн и си тръгна. Върнах се в своя малък рай. Какво му е на човек, ако ще нищо да няма, освен морето. От ляво бяха хилядите къщи - понякога си представях как живеят в тях хората, как имат всичко, мислех си, къщите на няколко етажа, дворовете с големите огради... Представях си ги. Но днес, пред моя камък, аз имах всичко на света - нямаше огради, които да ме спират, аз имах цялата морска шир, всичко отвъд камъка, чак до Русия, където други хора бяха построили малките си къщички покрай морето и бяха турили огради. А всичко, останало неоградено, беше мое! Целият им скапан свят!

- Хей, какво прави такова хубаво момиче самò тук? - каза някой толкова гръмко, че подскочих.

Изправих се и го погледнах - пред мен стоеше в цял ръст самият Крали Марко. Ръцете му бяха като чукове - може би си играеше да превръща камъни в прах. Стоях и просто го гледах. Уплашено, предполагам.

- Как се казваш, гълъбче?

- Irene.

- Сама ли си тук?

- Не.

- С гаджето си ли си?

- Да - казах и погледнах настрани, за да не разбере...

Крали Марко каза още нещо, което тъй или иначе не разбрах, и си отиде. Седнах отново в своето басейнче. Взех една клечка от пясъка и написах там, където водата не достигаше, с големи и ясни букви:

MY NAME IS IRENE

За всички.

 

Едно...

Кралят на една лятна нощ: събуждах се и бавно осъзнавах тялото на спящият до мен мъж, стаята и най-сетне багажа - малък тъмно-син куфар, оставен точно до леглото. Той заминаваше. Аз също заминавах, но го реших едва сега, едва когато погледнах към куфара му. Опитах се да се измъкна от леглото, без да го събудя. Той се извърна и каза само:

- Къде отиваш?

- Да пишкам - отговорих и видях, че той отново заспа.

Отидох в тоалетната и пишках на отворена врата. Има нещо ритуално в това - означава, че си си у дома. Изкъпах се, измих си зъбите с пръсти и с неговата паста и се върнах при него. Мушнах се отново под завивката, прегърнах го и заспах.

Събудих се и вече беше светло. Бях усукала цялата завивка на кълбо, другата половина на леглото беше празна и на мястото на куфара имаше смачкан пуловер. Станах и тръгнах по коридорчето към хола. Надзърнах и в кухнята. Нямаше никой. Имаше един банан на масата - предполагам, оставен за мен. Измих се, облякох се, оправих леглото, прибрах прането му и го сгънах върху спалнята. Измих всичко, което беше останало от вечерта, подсуших го и се опитах да налучкам кое в кое шкафче стои. Изядох банана, после повиках такси и помолих шофьора да изчака, докато изхвърля боклука.

Закачих ключа на връзката до моя.

 

... две...

Беше ме поканил на вечеря. Има нещо много господарско в мъжете, които умеят да готвят. Нещо като онзи трик, за който ми беше разказвал: когато срещнеш китаец - да му се поклониш. Така китаецът вече се смятал за твой домакин, означавало нещо от сорта, че му позволяваш да се грижи за теб. Това беше неговият поклон. Той мисли, че обичам картофи, и е прав. Беше ги задушавал три часа - истински майсторлък за нетърпеливите мъже. Гледах го около две минути как приготвя някакви подправки, как овалва сочният стек в тях... Отидох и се долепих до гърба му. Той се обърна и отведнаж ме хвърли върху масата, после ме пречупи пред прозореца, след това ме изправи безмилостно в коридора между якетата и жилетките на закачалката и накрая ме отнесе в спалнята.

...Полежахме известно време един до друг, без да кажем нищо.

- Гладна съм - казах и се надигнах над окосмените му гърди.

Погледах в очите му. Толкова е особено да погледнеш в очите мъжа, веднага след като те е любил. Почувствах се у дома. Но картофите сигурно бяха изгорели.

- Да излезнем да хапнем - предложих аз.

Измих се и изтрих грима с меката хартия в банята. Попитах го дали е спрял котлона. Той кимна.

- Да тръгваме тогава.

 

... три...

Видях контрастиращ с кожата му малък овал - част от нещо, което прозираше във виолетово под презрамката на белия потник и се виеше в неразбираем рисунък.

- Имаш татуировка - казах, докато се провирах край него през входа на кооперацията.

- Да - отвърна и отвори вратата на асансьора. - Виж кое е копчето, етажът, на който няма номер.

- Не съм виждала татуировката ти досега.

- Опитвам се да я крия. Затова нося потници и плътни ризи.

- Срам ли те е от нея?

- Да - отвърна и ми направи път пред себе си.

Една от вратите на етажа беше отворена. Над другата имаше табела "Самолетна компания Икар". Спрях се пред нея.

- Защо се смееш?

- Самолетна компания Икар!

- Е?

- Самолетна компания ИКАР! Икар, сещаш ли се? Онзи нещастник, дето си направил крила от восък и после се пльоснал на земята!

Той се засмя. Посочи ми с жест отсрещната врата.

- Откога имаш тази татуировка?

Пресегнах се да я пипна, но той се обърна.

- Какво искаш да ти донеса за пиене? Вино, натурален сок, вода?

- Вода.

- Хубаво... - каза той, като прекосяваше стаята.

- Много е възбуждащо да имаш татуировка!

- Така ли мислиш? - чух гласа му някъде зад мен. Обърнах се и погледнах по посока на отворената врата.

- Да.

След малко той влезе с вода в едната ръка и компютър под другата.

- Ще ти пусна да гледаш нещо много смешно - каза и ми подаде водата. После постави компютъра на масата и излезе, за да се върне с някакви кабели.

- Кога си я направи?

- Кое?

- Татуировката.

- О... - отвърна той разсеяно. - Много отдавна. Бях ученик и...

Наведе се и започна да търси нещо с кабела в ръка.

- И тогава я направи?

- Да. Тогава я направих.

- Ще ми я покажеш ли?

Той се изправи и ме погледна в очите.

- Разбира се!

Свали потника си и аз се приближих до него.

Произведенията на изкуството обикновено не предизвикваха у мен силни емоции, с изключение може би на една-две батални сцени, които видях при единственото си посещение в градската галерия. Но от линиите, които се преплитаха върху тялото му, пулсът ми се учести. Беше китайски или японски йероглиф, не много голям, точно над силните му гърди. Посегнах и го докоснах с пръст.

- Означава ли нещо?

- Означава "Човек, който дава на другите".

- Човек, който дава на другите... Страхотна е. Искам и аз такава!

- Не - каза той и пак се зае с компютъра. - Никога няма да ти позволя да си направиш такава.

После ме прегърна и ме притегли до себе си. Облегнах главата си до татуировката му. Той сложи компютъра върху коленете си и каза:

- Гледай.

- Никой ли не знае за нея? - повдигнах се и го погледнах в очите.

- За кое?

- За татуировката ти!

- Разбира се, че никой не знае! - отговори.

После ме придърпа отново към гърдите си и каза:

- Гледай!

Бях у дома.

 

... четири...

- Ще си мисля за теб, докато те няма.

- Така ли?

- Да - каза и се усмихна.

После прехвърли якето през другата си ръка. Погледах го, докато се отдалечаваше. Не се обърна. Беше ми разказвал тази история преди, за жената, която била с мъжа си и с него на една маса. Когато мъжът й станал, той казал: “Добро момче е, нали?” “Да - отвърнала жената. - Той е добро момче. Той е момче, а ти си мъж.”

Не знам защо ми го разказа, като на приятел може би. Приятелите не забелязват, когато приятелят от приятел стане мъж - случва се толкова неочаквано.

Искаше, вместо да пътувам, да остана у тях и двете седмици. Съгласих се. Готвех му салати със зехтин, чубрица и домати, малки чушчици и моцарела и той изяждаше всичко. Обичаше месо. Казваше, че навремето имал дванайсет плочки на корема. “Дванайсет - казваше, - а обикновено са девет! А вече имам само една.” После се потупваше по корема, за който сега се грижех. Аз се навеждах и го целувах. Има нещо толкова уютно и топло в това мъжът да има шкембенце. Караше ме да се чувствам у дома. Спях до късно, вдигах вещите му, които обезателно разхвърляше навсякъде, и готвех. Вечер той отмяташе нежно влажните кичури от лицето ми, а после ме молеше да масажирам уморените му от работа рамене, гладкото му тяло с мека кожа, по която нямаше нито бенка, нито дори косъмче, и заспиваше облегнат с гръб между краката ми.

Каза ми да си избера едната от двете бани и тя щяла да бъде само за мен. “Завинаги” - каза, и двамата се разсмяхме. Избрах малката.

 

... пет...

Събуждаше се и бавно осъзнаваше стаята: разпозна шкафчетата, картината и сенките, които притичваха по стените, завесите, чаршафите. Опита се да се измъкне от леглото, без да го събуди, но той се размърда и я попита къде отива. "Да пишкам" - отговори и затвори вратата зад себе си. Мина край банята и погледна якето си на закачалката в коридора.

Той беше добро момче, наистина. Умееше да готви добре и поддържаше къщата сам. Никога не би й позволил да си направи татуировката. Влезе в кухнята. Седна на един стол и зачака да дойде сутринта - да си иде.

... край

 

MY NAME IS IRENE

Stay home with your wife and family
Sit down by the fireside bright
Huddie William Ledbetter "Leadbelly", Goodnight Irene

My Home is my Castle!

Видях я да си стои там, където пясъкът става сух. Беше скръстила ръце на гърдите си, и като стигнах до нея, видях, че точно пред нея, върху мократа ивица - докъдето беше стигало преди малко морето - пише “My name is Irene”. Беше толкова неочаквано, че спрях и я погледнах.

И направо ми се сви сърцето. Изведнаж ми стана много мъчно за това момиче! Сам-самичка на плажа, където наоколо ври и кипи и народът се е натръшкал гъз до гъз, и всичко живо го е ударило на живот, а тя стои там, ама е толкова сама, че чак е написала - не я знам с пръст ли, с клечка ли - “My name is Irene”.

Адска работа.

Пак погледнах това ужасно “My name is Irene”, после отново вдигнах очи към нея. И тя пак ми се видя най-самотното нещо на целия този плаж.

И й рекох, така и така, Irene, I am пък тоз и тоз... “Are you going - казах - to drink cup of coffee or something?” Стори ми се много едно такова внушаващо доверие, можеш спокойно да го кажеш на момиче, което стои самотно на брега и дори е написало върху мокрия пясък “My name is Irene”.

Това “Are you going to drink cup of coffee or something?” е много засукано; предполагам, че значи нещо от рода на “идваш ли да пием по едно кафе или нещо такова?” - обаче не помня откъде въобще го знам, и не че има някакво значение, но никога не разбрах дали просто не са ме преебали, като са ми го казали, и дали въобще означава каквото и да било...

И наистина!

Момичето се усмихна удивено..., което пак ме накара да си помисля, че нещо са се избудалкали с мене..., обаче после също вдигна рамене. “Yes - рече, - I will. Why not...”

“А така! - рекох. - Туй тука го трием в такъв случай, нали така, рожбо?” - казах и заличих с крак там, дето пишеше, че се казвала Айрийн.

Нататък не ми се занимава с подробности, защото... Както и да е. Във всеки случай се усещах като спасител или нещо от сорта и едвам скривах колко съм горд и колко се надувам, че съм измъкнал едно момиче от самотията. Нищо друго не съм имал на ум!

 

Едно...

Първо събрахме джинсите й, ленената риза, торбата, пъстра като не знам какво и пълна с разни работи, и се махнахме от този плаж с всичката му олелия...; после пихме някъде кафе, после се мотахме насам-натам и така нататък, а късно през нощта я усетих, че се измъква от леглото. Вероятно е искала да го направи някак си така, без да ме събуди, само че аз не съм такъв човек и се събудих.

- Къде отиваш? - рекох.

- Да пишкам - отговори.

На английски, естествено.

Отиде в тоалетната и се изпишка на отворена врата. Има нещо ритуално в тая работа, честно! Означава, че си си у дома и ти е спокойно или нещо такова.

Изпишка се, след това я чух да пуща мивката, а на сутринта се оказа, че ми е изпрала чорапите...

Това за чорапите, че ми ги е изпрала посреднощ на чешмата в банята, го разбрах чак после, а тогава - искам да кажа, през нощта - направих една друга работа... Пресегнах се към едно шкафче, имам такова отстрани на леглото, държа си в него разни простотии. И изрових оттам резервния си ключ за тук.

После се проснах през леглото, пресегнах се и откъм другата страна и извадих от джоба на джинсите й нейната връзка с ключове. И тихичко закачих моя там.

До нейните.

Оставих връзката на възглавницата й - разперена, разбира се, за да се вижда ясно ключът ми.

И после се направих, че спя.

 

... две...

Нахлу в старата ми къща, както се нахлува в нечий живот. Или обратно, не знам, но знам, че още не бях затворил след нея, когато тя вече ловко си беше смъкнала раничката, беше изритала маратонките (лявата отхвърча надясно към хола, дясната - право в кухнята), беше успяла да ми каже да не съм я докосвал, защото била ужасно мръсна, и вече се носеше към банята. Пътьом изу джинсите, свали с един замах широката си ленена риза, захвърли и нея на пода, пред самата врата смъкна и гащичките си... После изневиделица се обърна, изкозирува, каза: “Добре де - здрасти!...” - и миг след това душът вече плющеше като за последно по мозайката.

“Ами да! - измърморих и разперих ръце. - Чувствай се като у дома си!...”

- Чух те! - викна тя от банята и аз тръгнах да събирам разхвърляните навсякъде из антрето дрехи...

Когато излезе, вече не бързаше за никъде - шляпаше спокойно, а мокрите й следи по мозайката в коридорчето и по ужасния балатум в кухнята съхнеха бързо, защото беше толкова горещо в онзи следобед, че чак миришеше на изгоряло и хладилникът се топеше непрекъснато. Никак не се беше променила през тия седем години, откакто се беше омъжила - нищо, че не я бях виждал оттогава. Чувахме се, разбира се, през всичкото това време, даже знаех, че е родила момиченце, а веднаж ми каза, че имали две бани и съпругът й първо й казал да си избере едната - да е само за нея - и че въобще той бил добро момче. “А?” - рекох, а тя настоя, че съпругът й бил добро момче. “Той е добро момче - каза. - Той е добро момче, а ти си мъж.” Не знам защо ми го каза, сигурно като на приятел.

Няма значение.

В тоя горещ следобед тя наистина изглеждаше така, сякаш се бяхме видели вчера. Така се и държеше. Завъртя се, гола и мокра, из кривата ми като стар килер кухня, а аз се прокашлях учтиво. “Are you going - казах - to drink cup of coffee or something?”

Не отговори. Вместо това пристъпи и прокара мократа си длан през гърдите ми. Беше като полъх - направо настръхнах. “Не си почнал и ти да се епилираш, а?...” - каза. После ръката й се плъзна надолу и се зарови там, където вече и без друго бях натежал отчаяно. “Да - рече, - не си...” - и продължи още по-надолу. “Аха! - прехапа устни - Е, и аз се радвам да те видя...”

И тогава я прегърнах и отведнаж я вдигнах върху масата. Тя се вкопчи в мен - ръцете й зад врата ми, краката й - през кръста, и така я отнесох до прозореца: прекърших я на перваза и тя изпъшка тихичко - предполагам от мисълта, че къщата отсреща зад стария дувар и смокинята с прашните кадифени листа е на една ръка разстояние и че всичко се вижда. Оттам я грабнах и я изправих безмилостно между забравените още от пролетта якета и жилетки на закачалката в антрето, накрая я отнесох в спалнята и я тръшнах на леглото. Стенеше и отмяташе глава, докато потъвах в нея, разперваше ръце, после пак се вкопчваше яростно в раменете ми, а косата й залепваше по челото й, не знам дали от потта или от водата в банята...

Свършихме заедно - точно както някога.

...Полежахме, проснати и двамата по гръб в оная задуха с дъх на пушек, миди, сперма и туткал. И после тя каза: “Знаеш ли какво...” Извърнах се да я погледна, а тя се надигна на лакът, прехапа устни и рече дрезгаво:

- Когато дъщеря ми порасне, искам ти да си й първият!...

Надигна се още повече, надвисна стръмно над мен и затули устата ми.

- Нито дума! - прошепна. - Не ме интересува... Сега е на шест, след седем ще е на тринайсет... Какво ще правя, какво ще струвам, моя работа, но ти ще си й първият...

Наистина бях понечил да кажа нещо, но тя не ме остави да гъкна. Беше затиснала здраво устата ми и в очите й проблясваха и се стапяха зелени пламъчета.

- И да не си посмял - каза - да ме питаш защо и така нататък...

Успях някак си да се измъкна изпод ръката й и веднага я попитах защо.

- Е, попита все пак... - въздъхна тя и се отпусна върху мен.

И после каза:

- Защото си добър...

Помълча, въздъхна повторно и рече:

- Защото си най-добрият...

 

... три...

Точно режеше лука за картофената салата, когато се обърна стремително и каза:

- Искам да си направя татуировка!

Погледнах я смаяно - беше го казала направо заядливо. Иначе има нещо много едно такова в това - жена с кухненска престилка да размахва нож. Означава, че всичко е наред, но че ще доказва нещо...

- Ще си направя татуировка! - повтори пак тъй нападателно. - Разбра ли! Не можеш да ми забраниш!...

- Е, че аз... - понечих да кажа.

Обаче тя светкавично ме пресече.

- О, я млъквай, моля ти се! - викна и чак ме посочи с ножа. - Писна ми да ми се забранява! Още днес отивам и си правя татуировка, защото така!...

- Ами направи си бе! - свих рамене. - Какъв ти е проблемът?

Казах така и допълних да не го размахва тоя нож там, че може някой да пострада.

- И ти нямаш нищо против, така ли? - изгледа ме тя недоверчиво. - Мога да ида и да си направя татуировка?!

Попитах я кой й пречи и пак свих рамене, а тя отведнаж се стрелна към мен, целуна ме право по скулата и ахна, че съм бил много добър.

- Ама какво ти става? - изхъмках. - Защо си мислиш, че... И махни тоя нож, моля ти се!...

Тя тракна ножа на масата, после грабна вестника от ръцете ми и го запрати на пода - седна в мен и убедено каза, че щял съм да видя колко ще ми хареса. Била си намислила точно какво ще си татуира и къде - на много тайно място! - а аз я попитах пеперудка ли смята да си татуира, розичка ли, нещо разперени крилца на дупето ли, такива ли работи, но тя възкликна, че много съм бил смешен и че щяла да си татуира един йероглиф - или китайски, или японски йероглиф, за който била питала означава ли нещо тоя йероглиф и те там й били казали, че, да, означава “Човек, който дава на другите”... Отдавна искала да си го татуира това “Човек, който дава на другите”, обаче си мислела, че и аз няма да й позволя!...

Понечих да я попитам какво иска да каже с това “и аз”, но тя махна с ръка, че нямало значение, а пък татуировката й щяла да е съвсем-съвсем мъничка, нямало от какво да се притеснявам, защото щяла да е много дискретна и нямало да се вижда дори и на плажа, когато си сложела и най-миниатюрните бански - да ми покажела ли къде щяла да си я направи...

- Наистина ли ми позволяваш?! - попита изведнаж.

- Виж какво... - започнах аз...

Тя обаче притисна главата ми към тениската си, на която пишеше: “А другите да не са по-хубави?!” - целуна ме шумно по темето, после пак каза, че съм бил много добър, грабна ножа и се понесе да ми прави салата.

 

... четири...

Казах й, че не съм гладен, а тя се възмути, че как можело да не съм гладен!

- Ти въобще не се храниш - каза, - как не си гладен?!

Възразих й, че много хубаво даже си се храня и да ми види шкембето, като не вярва.

- Шкембе? - изсмя се тя. - Я не ме разсмивай! Много ти разбира главата от шкембе...

Казах й, че едно време бях толкова слаб, че можех да си почеша гръбнака през корема.

- Това сигурно трябваше да мине за шега - каза тя. - Шегичка, така ли?

- Не - отвърнах убедено. - Имам и снимки оттогава, да ти ги покажа ли, че да видиш?...

Тя обаче каза, че не я интересуват никакви снимки и че защо въобще се трепела да ми готви, като не й ям манджите...

...Истина беше, че умееше да готви. Когато пристигна в един топъл ден наесен и каза, че може да остане цяла седмица при мен, първо ме попита какво най-обичам да ям. Отвърнах нагло: “Мусака и крем-карамел!” - и час по-късно в кривата ми кухничка вече ухаеше и на едното, и на другото...

- И въобще - каза - почвай веднага да ядеш!!!

- Да - казах. - Да... - и я прегърнах. - Ето, почвам...

Не исках да я гледам или тя да ме гледа, защото беше шестият ден. На другия щеше да си тръгне с автобуса в седем и петнайсет... Щях да я изпратя - надолу през всичките седем етажа, защото асансьорът пак не работеше, оттам в таксито, новата автогара, - а за след това знаех две неща.

Първото беше, че щеше да включи най-сетне телефона си. Цяла седмица беше мълчал, беше изключен за всички, обаче когато автобусът завиеше при светофарите и излезеше на булеварда, тя щеше да го включи.

Та това беше първото.

А второто - че щях пак да си купувам салам.

Хляб и салам.

Като през всичките онези месеци, преди да се появи тя.

 

... пет...

Събуди се отведнаж и я видя да седи на стола...

- Какво става? - рече. - Защо си станала?

После зърна през отворената врата саковете й, наредени в антрето под якетата и жилетките на закачалката...

А там някъде в дъното светлееше в сумрака и вратата на детската стая.

- А!... - заекна. - Какво става бе?

Каза така и погледна към прозореца, където вече сивееше мътилката на едно зазоряване.

- Тръгвам си - отвърна тя равно.

- А? - рече той. - Е, че ти вчера се прибра, къде ще тръгваш пак... И какви са тия сакове там?!

Тогава се обърна и видя гардероба: вратите му зееха, а закачалките висяха празни. “Като скелети... - си помисли той. - Скелети в гардероба... Чужди скелети...” Цели седем години го бяха пълнили, вече беше заприличал на уютен килер - сега беше празен...

- Ти... - каза. - Това сериозно ли...

- Да - въздъхна тя. - Ще ме изпратиш ли до долу?

... край

 

 

© Миряна Минкова, Христо Карастоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2007, № 11 (96)