ПРЕДГОВОР

Михаил Арнаудов

web | Български народни песни от Македония

До началото на 60-те години от миналия век никой в света не се съмневаше, че Македония, родина на светите братя Кирил и Методий, люлка на новата българска писменност и страна, гдето най-напред се поведе решителна борба против гръцкото духовенство, за да се извоюва независима българска черква, е от памтивека заселена със същия народ, който живее на север и на изток, в пределите на Мизия, Тракия и Добруджа. И чужди и домашни свидетелства, правдата на които не е била оспорвана, твърдеха единодушно, че в тоя край на Балканите, по течението на Вардар и Струма, край бреговете на Охридско и Преспанско езеро, в твърдините на Скопье и Солун и низ полетата на Битоля, Воден, Кукуш, Сер, Щип и Тетово се чува българска реч, пее се българска песен, тупти българско сърдце, вълнува се български дух. И никой не отричаше правото на тоя народ да копнее за свобода и да пази старата си самобитност.

Но ето че в момента, когато това измъчено от тежко робство племе бе организовало своите сили за смел отпор против турчина и когато то предвкушаваше дните на независимо съществуване и на културно преуспеване, ненадейно изпъкна един нов негов враг. Той идеше от там, от гдето най-малко можеше да се очаква; той се показа в лицето на една близка по кръв и съдба народност, която, неспособна да спечели симпатиите на родствените си племена под австрийска власт, посегаше алчно към чуждото, по-достъпно за политическо подчинение. Сърбите се позоваваха на некакви мними права над Македония, спомняйки си некогашното временно завземане на тая българска земя през средните векове. Но техната истинска мисъл бе да разширят границите на малкото си княжество за сметка на един народ, българския, който немаше още държава, и да асимилират дел от тоя народ, докато той още не се е окопитил напълно. Безсилни да си възвърнат сами Босна, Далмация, Черна гора и други сръбски покрайнини, нашите северозападни съседи коварно изневериха на идеала за братство и справедливост между славяните и насочиха своята пропаганда на юг, към земята на Кирил Пейчинович, Райко Жинзифов, братя Миладиновци, Григор Пърличев и толкова още герои на българското възраждане, понесли тежки жертви за тържество на народната свест.

Днес ние знаеме добре, кога и защо сърбите обърнаха очи към Македония. На пук на етнографията и на историята, и въпреки мнението на толкова авторитетни слависти, най-старият от които, знаменития чех Шафарик, пишеше: "В Битоля, Тиквеш, Прилеп, Меглен (Мъглен), Воден и пр. живеят чисти българи... Славяните в цела Македония сами се наричат българи. Сърбите начеват от Прищина и зад Ниш¹, - тия сърби, техната интелигенция и техното правителство на първо место, помислиха да правят лесни етнически завоевания и да ширят сръбското влияние по линията на най-слабата политическа съпротива към българите, заселени на изток и юг, като захванем от Видин и свършим с Скопие. Пръв великият Раковски угади у нас тия изкушения на сръбската политика и с свойствената си откровеност излезе да предупреди управниците от Белград за тяхната убийствена за славянската взаимност помисъл. В една статия от 1863 г. той разкрива нелоялните домогвания на политиците от Белград и се опълчва против техните намерения да обсебват български земи. "Векът на завладеване и увеличаване за малките и слабите народци е вече минал", казва той, и всеки народ трябва да се ограничи на своя "чист елемент"; затова, "европейската политика е извадила от няколко години насам това начало на свет, правото на народността, което ако и да не се подпомага искрено от нея навсекъде, обаче все по нещо си добива". Действително, народите имат длъжност да държат и на историческите си права, които требва да се достигнат пак, "но само на законните и неотменните свои истински исторически права, а не на завладетелните права". В противоречие с тия нови начала на културния свят, малката Сърбия е намислила да възстановява ефимерното Душаново царство. "Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им", която почва да мрази българския народ, макар простият сръбски народ да го обича до тогава. "Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обърне вниманието си за разпространение на границите не по правия си и естествен път към Босна и Херцеговина, гдето живее неговият чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърдцето на България." И в резултат, мисли Раковски, - изчезнала е всека помисъл за премахване на турското иго с общите усилия на всички балканци.². Защото и гърците не падат по-долу от сърбите, когато мечтаят да възстановяват своята Византийска империя, пак с граници, които включват повечето български земи. Неискреност, претенции върху чуждото, подценяване на съюзника българин: ето кое осуетява и тогава, в 60-те години, и по-късно коалицията на балканските християнски народи.

* * *

Доколко тоя обрат в сръбското обществено мнение е на първо време изкуствен и лишен от всека реална основа, показва ни най-добре поведението на известния сръбски етнограф и археолог Стефан Веркович. Този честен бошнак, изпратен в 1856 г. с сръбски средства за учител в Македония, открива в страната не сърби, а чисти българи. И въодушевен от симпатии към роба, той почва да изучава бита му, поезията му, миналото му. В 1867 г. той изпраща до славянофила Н. А. Попов, професор в Московския университет, своето "Описаніе быта македонских болгар", заедно с едно писмо, в което казва: "Аз, като живея задомен в гр. Сер, Солунска област, и се занимавам с старинарство, имал съм сгода да бъда най-близо до селския живот и да вникна най-дълбоко в народните чувства и обичаи; затова ми се чини да съм в състояние да съдя най-безпристрастно за забравения този народ... Въобще Македония е населена с народ, който говори на най-чист български език, като почнем от най-северната граница, от върха Люботрън, и свършим с най-южната, т.е. Средиземно море"...

Седем години по-рано (1860 г.) Веркович е отпечатал в столицата на Сърбия, Белград, в княжеската правителствена печатница, един сборник "Народне песме македонски бугара," който е посветен на княгиня Юлия Михаил Обренович, родена графиня Хунияди, с нейно съгласие. Книгата съдържа 335 отбор песни от Серско, Разложко, Дебърско, Прилепско и Велешко, главно лирически и обредни песни, записани, въпреки некои грешки, на хубав български език, както показва напр. началото на тая хороводна песен от Велес:

Што ми е мило и драго,
млат арамия да идам,
млат арамия да идем,
у Негушката планина.
Руди яганца да ядам,
и тие бели погачи.
Негушко вино да пием,
на села да се нашетам,
на моми да се нагледам...

Или началото на тая сватбарска песен, пак от там:

Садила мома ран бел босилок,
како садила не го видела.
Пораснало буйно големо,
буйно големо кон да пладнуе,
кон да пладнуе со добра юнака.
Помина лудо, помина младо,
на моме вели (вели) говори:
- Скини ми, моме, страче босилок,
Да си мириснем, да си закачам,
Да си закачам за бела чалма.
Бре варай лудо, лудо и младо!
Ако си ерген ела кай мене,
Ако си женет бегай от тува,
Ходи по патот, ск'рши вратот...

Сборникът на Верковича има цена не само поради песните си, но и поради своя интересен предговор, гдето между друго се очертават слабо познатите до тогава граници на българския елемент в южна Македония, въз основа на лични наблюдения и разпитвания. Според тоя неподкупен свидетел "бугарските славяни" се ширят на север от Солун преко Кукуш, Дойран и Петрич до Мелник; от Мелник на изток преко Валовища, Сер и Драма до река Места, която дели Тракия от Македония; на запад от Солун до предгорията на Олимп и по река Бистрица, преко Кожане и Костур, до границата на Епир. "Река Бистрица дакле природна е граница измегю Македоніе и Тесаліе, или другим речма: измегю Славенског и Грчког света и до ове реке по селима свуда имаю превагу бугарски Славени."

Веркович говори след това за любовта на македонския българин към старите си обичаи и езика си, благодарение на което е увардил народната си самобитност. "А што ова славенска грана ние до сад сасвим изгубила се и у друге народе прелила, има се едино томе преписати, што е Бугарин врло одан свом езыку и своим народним обичаима..." Не по-малка е любовта на македонския българин и към народните песни, негова радост и утеха при работа, празник и всевъзможни случаи в живота. "У планини када стадо свое пасе или обилази, или када дрва сече, у полю када оре или копа, на ливади кад коси или сено купи, у празничне дане кад у дебелом ладу у друштву седи или коло игра, оре се брда и долине од неговог милозвучног и чувствителног певаня, кое е он заедно са своим езиком, од своы праотаца наследіо. Но особито женски пол, подобно каквой птици певачици, у младости цео свой живот тако речи у певаню проведе." Певицата Дафина от село Просеник до Сер, жена с редка памет и необикновен дар за пеене, от която записва до 270 разни песни, Веркович нарича "бугарска Омирка". И той е убеден, че всеки ще признае: "бугарски ови Славени, ако су и имали жалостну судбину, и ако су штету многу од странског уплива и притиска претрпили, бар песничко чувство ни су изгубили," щом в песните им се разкрива красота и полет на поетическото вдъхновение, което ги приравнява с другите славянски народи. Песните, записани верно от устата на народа, Веркович нарича български. Защо? "Я сам ове песме назвао бугарскима, а не словенскима, због тога, ер данас каа бы когод македонског Славенина запитао: што си ты? с места бы му одговоріо: я сам Болгарин, а свой езык зову болгарским..."

Нема ли да се получи същият отговор и днес, 63 години след появата на Верковичовия сборник? Не би ли признал все тъй категорично и чистосърдечно своето българско име и българско чувство всеки македонски славянин, ако безпартиен чужденец му поставеше въпроса: що си ти? Не говори ли, като последен свидетел, само за български диалекти и българско езиково съзнание в един македонски край известният французки учен Андре Мазон, професор в Париж, който през време на европейската война е прекарал неколко месеца в Лерин и е записал от устата на народа по околните села, Леринско и Костурско, предания, легенди и приказки, току-що издадени от него, с превод на французки и граматическо-фолклорен коментар?³

* * *

Веркович захваля красотата на македонските народни песни, изтъква и това, колко малко са познати те на учения славянски свет, който нито подозира за големото богатство от поетически мотиви в недрата на забравения народ, потомък на Кирило-Методиевите македонски славяни. За големо щастие, още на следната година излезе отпечатан големият том "Български народни песни, собрани од братя Миладиновци, Димитрія и Константина. В Загреб, в книгопечатницата на А. Якича. 1861." Тук се съдържаха 660 песни, записани главно в Охридско, Битолско, Прилепско, Велешко, Кукушко, Костурско, Воденско и Дебърско, покрай това в Софийско и Панагюрско. Тези песни, събирани между народа в течение на 50-те години от двамата незабравими братя, чада на Струга, не биха видели свет, ако не беше се притекъл на помощ благородният хърватин, епископ Йосиф Щросмайер, името на когото е за нас българите твърде скъпо, поради признанието на културните и национални домогвания на българския народ. Насърдчен от големия славянски филантроп, който взима върху си разходите по отпечатването на сборника, Константин Миладинов преписва песните си от гръцка азбука на българска, все по настояването на Щросмайера, за когото гръцката опасност в южна Македония е била явна. "Гърците са причинили доста беди и неволи на вас българите, затова требва да се откажеш от тая чужда азбука," говорел Щросмайер на Константина.⁴ И не е ли знаменателно, гдето едновременно един сърбин, Веркович, и един хърватин, Щросмайер - и двамата безкористни служители на истината, добри славяни и добри патриоти, - насърдчават пробуждането на българската народност в Македония, бранейки я от чужди посегателства? Нито помен у тех от желание да посърбват, да денационализират робското племе, и само живо съчувствие за неговите усилия да се отърси от нравствен гнет, от гдето и да иде той. Ето защо К. Миладинов с право изтъква в посвещението си заслугата на Щросмайера: "Пред неколку години Българските песни собрани, още много време ке стоіеха закопани в неизвестност, ако не беше високото Ваше участіе... Ваша Превозвишеност благоизволи да обърни вниманіе и на най-южните Славяни Българи и да покажит великодушното участіе в издаваніето на това общеполезно сокровище."

Братя Миладиновци разкриха пред удивения свет един неподозиран обилен извор на народното творчество, чиито кристални струи изтичаха от глъбините на народната душа, величествена и кротка в своите бленове, своите пориви и своите мелодии. Народ, който има това богатство от поетически мотиви; народ, който, въпреки политически бури и крупни исторически движения, запазва заветите на деди и прадеди, с техния чист лиризъм или тяхната спокойна епика; народ, който до XIX век продължава да създава нови песни, в наивния стил на старото време, гдето се отразяват патриархални нрави и доверчива съобщителност; такъв народ заслужваше симпатиите на всички образовани народи, отдавна напуснали тази епоха от развоя си, с всичко пленително-романтично на родното минало. И сборникът на Миладиновци изигра не маловажна роля в пробуждането на жив интерес и на реална помощ при опитите ни за национално повдигане и обособяване. Независимо от цената си като литературен документ, като паметник на колективния български гений, проявен в песен, той може да бъде сматрян и като граждански подвиг от първа величина поради импулса, даден на идеала за освобождение.

В предговора двамата братя изтъкват: "Богатството от песните іе неизцърпано." Това би изненадало само оногова, който не познава от близо народа ни и който не подозира нищо за селското хоро, "това училище, къде се усовършенствувала народната ни поезія." На малки и големи празници момите се берат на хоро, което води една танчарка, с песень: половината хоро помага в пеенето, а другата половина повтаря всеки стих. Свърши ли се една песен, хорото се повежда от друга танчарка, и така по ред всички моми стават хороводки. "Но обикновено танецот повике водит тая мома, коя имат хубав глас и знаит многу песни." Песни се пеят още при всеки друг повод: "в жалба и в радост, на сватба и хоро, на жетва и грозіебраніе, на везаніе и преденіе, по поле и по гори, (народът) щедро изливат песните." От там и тоя дълъг списък № №, разделени от събирачите на самовилски, църковни, юнашки, овчарски, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лозарски и жетварски. Те ни дават представа за големото разнообразие на чувства и мисли, на работа и на семейни и обществени отношения, като истинска изчерпателна хроника на народния живот.

След Миладиновци дойдоха други синове на Македония, да допълнят картината на песенната традиция и да очертаят подробно етнографския лик на населението. Имената на К. Шапкарев, Д. Матов, В. Икономов, М. Цепенков, Т. Ецов, Е. Спространов, А. П. Стоилов, Н. Настев, Ст. Божев, Г. Лъжев и други са добре известни на всички, които боравят с български фолклор. И благодарение на тех, Македония не е днес оная terra inkognica, за която некога бе позволено да се говори каквото се ще на непосветени люде. Език, нрави, обичаи, песни, приказки, пословици, целата духовна култура на македонеца е изнесена пред чуждия и наш свет, който при това знае добре епопеята от най-новото време, героизма на революционери като Гоце Делчев, Д. Груев, Т. Давидов, Б. Сарафов и други. Но, нема съмнение, не е всичко сторено, за да се обоснове практическата цел - свободата - или за да се изследва, в името на науката, живот, творчество и история на това злощастно население. Наопаки, тук се отваря широка перспектива за бъдещите работници, които с общи усилия ще могат да изследват на самото место всичко незабелезано до сега, за да се съхрани на вечни времена образът на една култура, която вече си отива. Защото тая култура, рожба на миналите векове, наистина си отива, отстъпяйки место на нови духовни течения, на ново творчество и нов социален строй, по-пригодни за времената, в които живеем.

* * *

Панчо Михайлов, младият този ратник за свободата на отечеството си, е имал хубавата идея да посвети част от своето време на етнографски проучвания, тъй трудни сега в Македония. През лятото на 1923 г. мен бе предаден един обемист негов ръкопис, за да го разгледам и се произнеса върху напечатването. Останах твърде приятно изненадан, когато открих там повече от 400 народни песни, некои от тех съвсем неизвестни, а други - дадени в нови обработки. Понеже от тези краища, гдето е боравил и записвал песни г. П. Михайлов, имахме до сега сравнително малко публикации⁵, и понеже материалът ми се виждаше ценен принос за фолклора на Македония, аз изказах мнение, че сборникът заслужва да види свет. Но записвачът бе далеч от София и в невъзможност да подреди сам всичкия материал. Нагърбих се тогава аз с този труд. Краткото време, с което разполагах, не ми позволяваше да дам една съвсем задоволителна за мен редакция, но все пак вервам, че и опитаното тук постига целта си. Коректурите се водеха от добрия познавач на оня край, г. П. Завоев.

П. Михайлов бе записал песните си фонетически, но с примес на един етимоложки принцип, който - без да мени в какво и да е произношението - правеше книгата достъпна за най-широк кръг читатели. Струва ми се, сборникът не губеше нищо от това, толкова повече, че той не е назначен само за специалистите. Последните ще знаят лесно да си представят, какви звуци се крият под , , ъ, които имат условна стойност в правописа и по традиция предават в Македония звука е (не я) и тъмния еров глас, с изключение на ъ в края.

Относно класификацията, требва да кажа още това. Песните са подредени в девет групи. Меродавни беха при това подреждане съдържанието и стилът на песните. Общата идея, фабулата, от една страна, и начинът на развитието й, изложението, от друга - ето двата главни критерии за една добра класификация. Разбира се, тая класификация, както и всека друга, се натъква на известни трудности, които идат от родството на мотивите в отделните групи и от невъзможността да се реши в некои редки случаи, дали изложението е лирическо или епическо, дали според обема си песента спада към разказвателната или импресионистична поезия. Но изобщо принципът, усвоен тук, ми се вижда най-подходен, и съобразно с него песните беха разделени на (I) обредни, пеяни по случай на празници и религиозни обичаи, (II) сватбени, (III) любовни, (IV) балади, (V) семейни, т.е. битови нувели, (VI) малки песни, т.е. хумористични, жетварски, хороводни и други припевки, (VІІ) юнашки, за герои от старото време, (VІІІ) хайдушки и (IX) революционни. Върху характера на тия групи и самата класификация виж обясненията в моите трудове "Фолклор от Еленско" и "Северна Добруджа" (СбНУ 27 и СбНУ 35).

Последният дел е нещо съвсем ново в сборниците от народни песни и умотворения. Революционните песни, никнали в Македония от 50 години насам, отразяват един нов обществено-национален идеал, непознат на старите хайдути; те дават израз на настроения и мисли, които загатват една нова тактика в борбата за свобода. Докато старият хайдутин стоеше върху почвата на местни отношения и не отиваше до систематична, планомерна дейност за възстание, новият революционер излиза от предпоставките на една добре подготвена общонародна организация, която си има определени политически лозунги, постоянни кадри и ръководно управително тело. Революционерът е напълно съзнателен член на една група, чиято дейност се направлява в зависимост от общите политически условия и в пълна хармония с копнежите на населението, приобщено в грамадната си част към организацията. Тази нова борба и тези нови борци естествено говорят твърде силно на народното въображение, и то не закъснява да ги направи предмет на поетически импровизации. Но процесът на създаване, на поетизиране не е напълно старият: изменило се е нещо в умовете, и художествената, книжната песен е повлияла вече върху думите и духа на народната песен. При това в изнамирането, наред с неукия селянин или селската мома, участвува по некога четникът, минал известна школа и прочел нещо от Вазова, от Ботева, от Яворова. Яко в едни случаи ние имаме тук ново приложение на старите хайдушки песни (срв. напр. № № 426 и 447, гдето комитите наследяват прежните горски хъшове), в други (напр. № 467) ни се вестява съвременна и напълно индивидуална изповед за скърбите на Македония. Ето защо този дел песни, революционните, не могат да се сматрят всекога като продукт на исконното народно творчество и не веднаж те отразяват вкус, идеал и реч на по-образованата революционна среда. Само доколкото тия песни се явяват естествено продължение на хайдушкия епос и доколкото те са станали популярни из цела Македония, за да се пеят от всички млади, ние имаме работа там с народни песни. При това повечето от тех са анонимни; ония пък, на които авторът се знае, се осланят често на старите народни песни. За характеристика на времето и като израз на новия дух в Македония този дел песни представят голем интерес.

Некои от песните са нотирани, и това ги прави още по-ценни, тъй като текст и мелодия, дума и глас са неделими при народното творчество. Душата на една песен се разкрива по-пълно едва когато чуем и мелодията й.

Записвачът не е посочил при всека песен местото, гдето е чута, и лицето, от което е слушана. Това е направено, за да не пострадат певците, добри българи. При сгоден случай, с една добавка, ще се попълни и тая празнота. Районът на песните обгръща, с малки изключения, областта между Вардар и Струма, по течението на река Брегалница, с градове и села Велес, Щип, Св. Никол, Злетово, Кратово, Кочани, Царево село, Виница, Берово, Малешево и други места на стария Пиянец. Говорните отлики тук са незначителни, и те се долавят добре в песните. Но за тех ще бъде дума при друг случай. А сега нека пожелаем успех на тоя сборник, никнал като изпълнение на оня славен завет, който са ни оставили безсмъртните братя Миладинови и техните ученици, просветители и герои, надъхани с гореща обич към родината си.

София. 16 декемврий 1923 год.

БЕЛЕЖКИ

1. Срв. Иванов, Й. България в Македония. София, 1917, 216. [обратно]

2. Арнаудов, М. Раковски, живот, идеи, произведения. София, 1922, 76 нт.; Раковски, Г. Съчинения. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов. София, 1922, 674 нт. [обратно]

3. Andre Mazon. Contes slave de la Makedoine sud-occidentaje. Paris, 1923. [обратно]

4. Срв. Юринич, С. Йосиф Юрай Щросмайер. // СбНУ, 22-23, 1907, 51. [обратно]

5. Срв. особено песните от Щипско у К. А. Шапкарев (в СбНУ от кн. 3 до кн. 15), както и песните от Кочанско, Кратовско и Криворечна Паланка (в СбНУ кн. 2, 9, 11, 16 и 17). [обратно]

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.09.2007
Български народни песни от Македония. Съст. Панчо Михайлов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни от Македония. Събрал Панчо Михайлов. София, 1924.