ИВ. Д. ШИШМАНОВ

Михаил Арнаудов

web | Библиотека "Български писатели", т. V

Род и образование. - Професор и министър. - Трудове по фолклора. - Задачи на българската етнография. Българска народна етимология. - Баладата за мъртвия брат. - Историческа етнография и етногения. - Българското възраждане: Предтечи и инициатори. - Велики народни будители: Н. Рилски, Н. Бозвели, Фотинов, Раковски, Миладинови. Литературни студии.

Род и образование. - Родът на Ив. Д. Шишманов води потеклото си от Видин: прадядо му, Емануил Шишманоглу, е бил крупен търговец и влиятелен първенец в крепостната столица на Пазвантоглу, гдето, покрай другото, е действувал за ограничаване произволите на гръцките владици, водейки преписка с бележития врачански джелепин Димитраки х. Тошев, който е подготвял духовното и политическото освобождение на България. Внукът на този Шишманоглу, Димитър, е баща на нашия учен. Роден във Видин, той води живот крайно подвижен, минувайки от едно увлечение към друго и основавайки първото българско търговско училище в Свищов, през 1873 г. От него, който е ту войник, ту учител и търговец, ту писател, са излезли и два печатни труда, именно една "фантазия в три действия": "Добродетел и злоба" (Русе, 1871) и една защита на женските права: "Няколко думи за длъжностите на мъжа" (пак там, 1871). Син му, нашият учен, разказва в спомените си за него:

Но страстта на баща ми беше театърът. Как беше се развила тя у него - не знам. Той умря сравнително млад - във Видин, дето беше се условил учител, а аз бях още дете. Само от покойния си братовчед Илия Цанов съм чувал, че баща ми на млади години бил се скитал с някаква немска провинциална трупа из Маджарско. Възможно е тук и да се е влюбил той в Шилер и Коцебуе и въобще в драматическото изкуство. Между ръкописите му намирам един пълен превод на "Разбойниците" на полувидинско наречие, още от 50-те години, извършен, значи, около 20 години преди Бончевия! Намирам по-нататък една драма с революционно съдържание от 1852 год. "Добрыйа сын", също на полувидински диалект (от нея съществува и една преработка на литературно наречие от 1868 год. в която като действующи лица се явяват Х[аджи] Димитър и Стефан Караджа). Свищовската театрална публика си спомня навярно цял ред трагедии и драми на баща ми, оригинални или побългарени ("Годеж", "Добрата майка", "Запреният" и др.). Една от тях, "Пенчо Кърлежът", отчасти подражание на един епизод из една Шекспирова комедия, ходи и до днес, ако не се лъжа, в ръкопис "из народа". Тя бе представена и в София от трупата "Сълзи и Смях". Преди няколко години един ученик от Търновската или Габровската гимназия беше се обърнал към мен с просба да му позволя да я напечата, мислейки, че аз съм авторът й.

Но страстният драматик, побъркалият своята кариера почитател на Шилер и Коцебуе (малко странното съчетание е простително за един български жрец на Талия от епохата преди Освобождението), бе принуден от обстоятелствата да се посвети на друга дейност. Свършил търговска академия в Темешвар, няколко време доброволец в австрийската армия, взел живо участие в италианския поход и на Радецки, отличил се в битката при Новара (23. ІІІ. 1849), няколко пъти ранен, той се връща в България като "цесаро-кралевски гренадирски фелдфебел" при брата си и става търговец и комисионер. Представител на някои австрийски фирми, той често посещаваше, помня, някои панаири. По-после някакви злочести операции го принудиха да се оттегли от търговията. Последните години от живота си той прекара в учителство в Свищов и после в родния си град Видин, гдето е починал на 11 ноември 1885 година.

Починал сравнително млад, 42-годишен (1832-1875), бащата няма възможност да се погрижи за възпитанието и образованието на сина си, комуто той предава нещо от темперамента, поетическия си вкус и страстта си за обществена дейност. Между друго, Димитър Шишманов, заедно с брат си Александър, полага грижи за повдигане на читалището в Свищов, както и за основаване на един театър, гдето бива представена през 1870 знаменитата "Геновева".

Роден на 22 юни 1862 год., Иван Шишманов е едва на 13 години, когато умира баща му. Но, проявил рано своите умствени дарби, той обръща върху си вниманието на унгарския пътешественик Феликс Каниц, който при обиколката си из България подбира някои млади българчета, за да ги настани като държавни стипендианти в австрийската столица. Между избраните е и Ив. Шишманов. Така този попада през 1875 г. във Виена, гдето постъпва в образцовото Bürgerschüle и после в педагогическото училище, завършено през 1882 год. Завърнал се в България, той става за кратко време учител в родния си град, а после (1882) подначалник в министерството на народната просвета. По това време всички по-способни младежи, които ламтят за висше образование в чужбина, получават насърчение от правителството, и Шишманов може също да се сдобие с една стипендия по философия за Йенския университет. Тук Шишманов проявява най-широки интереси, слушайки, покрай педагогика у известния хербартиянец К. Stoy, лекции по санскрит и индийска литература у Delbrück и Cappeler. За да допълни знанията си по френски, Шишманов заминава през август 1885 г. за Женева, но избухналата тогава Сръбско-българската война го връща в България, и едва през януари 1886 год. той може да тръгне отново за Женева, гдето престоява цяла година. Тук от решаващо значение за насоките на неговото развитие като учен е близката му дружба с руския емигрант Михаил Драгоманов, професор по история в Женевския университет, а по-късно, по настояване на Шишманов, и професор в Софийския университет. Запознал се по-рано с паметниците на индийската традиционна литература (особено с приказното съкровище на сборника "Панчатантра"), той ще получи чрез Драгоманов представа за руския и европейския фолклор, имайки на разположение богатата библиотека на този всестранно образован и с тънка естетическа култура украински учен, който, покрай друго, е могъл да импонира със своя благороден характер и своята напредничава, но умерена политическа идеология. Станал твърде близък със семейството Драгоманов - по-късно и зет на високоуважавания учен, Шишманов попада под благотворното негово влияние, което всъщност е означавало привикване към самостойна работа и самостойно мислене. "Драгоманов, пише веднъж Шишманов, не ми четеше лекции, а се задоволяваше да ми дава в ръка книги, които да ме осветят по един или друг въпрос. Така той ме оставяше да си съставя сам свободно мнение за една или друга теория, един или друг проблем, един или друг метод. Не обичаше той да се налага... На нищо не се радваше тъй, както кога виждаше, че самостойно разработвам някоя тема". Но че възгледи и методи на авторитетния учител оставят все пак значителен отпечатък върху мироглед и научни похвати на неговия поклонник, показва родството между фолклорните студии на Драгоманов, печатани в нашия "Сборник за нар[одни]. умотворения" (напр. "Славянските сказания за рожд. на Константин Велики," т. ІІ - ІІІ, "Славян. преправки на Едиповата история, т. V - VI, "Забележки върху слав. религиозни и етич. легенди", т. VII - VIII, и др.) и по-крупните работи на Шишманов върху културно-исторически и народно-поетически теми, като започнем от епохалната у нас статия "Задачите на наша етнография" и свършим с "Песента за мъртвия брат". Навред у двамината проличава същата строгост в прилагане на сравнителната метода, същата грижа за изчерпателност на материала и същото старание да се открият в данните на творчество и бит важни показалци за демопсихологията и международните духовни въздействия.

Професор и министър. - В тая посока Шишманов ще бъде поучен, обаче, и от други големи европейски изследователи, и на първо место от Вилхелм Вундт, при когото той следва между 1886 и 1888 г., в Липиска, по философия, слушайки и курсовете му по Völkerpsychologie. Завършил университета с докторска дисертация върху един въпрос на експерименталната психология, той се завръща в България напълно подготвен за научна дейност. Моментът е благоприятен. Тъкмо тогава, по инициатива на министрите Теодор Иванчев и Никола Живков, се обсъжда идеята за отваряне в София на един висш педагогически курс, респ. на едно Висше училище, и наистина на 1 октомври 1888 започват лекциите в първото, преименувано наскоро (1 януари 1889) във В[исше] училище.

Шишманов, назначен отначало за началник на средното образование в министерството на просветата, става доцент по културна история и по литература - и проявява като преподавател бляскави качества. Около него се групират будни, любознателни студенти, от чиято среда изпъкват после добре известни у нас писатели, критици и учени (Ст. Минчев, Ст. Чилингиров, Н. Филипов, Н. Атанасов, Б. Пенев, А. П. Стоилов, Ст. Костов и др.). Присъщият му ентусиазъм, заедно с любовта му към младите поколения и оптимизма му, го правят истински културен апостол, вдъхновен учител за всички, способни да се увличат от научни и просветни идеали. Разширил постепенно кръга на своите научни занятия и спрял главното си внимание на сравнителната литературна история, българския фолклор и Българското възраждане, той смогва да внуши дълбок интерес към тия дисциплини и предмети у своите слушатели или читатели. Рядко университетски преподавател е упражнявал такова благотворно и чувствително влияние, както той, чието живо слово се поглъщаше с трепетно внимание от голямата му аудитория. И към този тъй значителен импулс идват широките обществени инициативи на Шишманов, отзивчив за всичко, което в даден момент тревожи и занимава предните умове на страната. Особено откак стана министър на народната просвета (1903-1907) в кабинета на Д. Петков, той се зае с широки реформи не само в учебно-възпитателната система, но и в много области на културния ни живот. Паметен ще остане, като единствен пример в историята на просветното министерство, неговият обстоен доклад до княз Фердинанд от 2 юни 1903 год., гдето се чертаят нови пътища за преуспяване на повереното нему дело и гдето, покрай всичко друго, се посочва настойчиво нуждата от радикални подобрения в художествени, научни и хуманитарни институти (Народен театър, Музикална академия, Етнографски музей, Университет, народни читалища, и пр.), някои от тях създадени от самия него. Доказ за рядката му работоспособност и за обилието на идеи, хвърлени в течение на 4 години министерстване, дават и неговите парламентарни речи, посветени на училищната му политика. Благодарение на всестранната си ерудиция и на искрената си вяра в здравия смисъл на българската интелигенция, той може да отстоява с такт и вещина позициите си срещу нападки и противодействия от разни партийни среди. Как умело разбива той легендата за умствения пролетариат, който всъщност едва ли е толкова "умствен" (поради липса на специална подготовка и на компетенция), колкото чиновнишки и партизански; как красноречиво изповядва той своя критичен оптимизъм, макар да е преживявал моменти, когато е мислил заедно с древния сатирик, че difficile est satyram non scribere; как аргументирано и горещо брани той несъмнения прогрес на нашата литература и на дневната ни преса, въпреки някои техни отрицателни явления; и как убедително той разкрива възможността за нашия учител, нашия социалист, нашия студент да съгласуват хармонично един чист патриотизъм с идеала за общочовешко щастие! Речта му от януари 1904 г., в която с исторически справки, патос, логика и цифри се доказва културноспособността на българския народ и необходимостта да се превъзпита този народ чрез училището и извънучилищните образователни и филантропични общества, заслужва да бъде всякога четена. Много ценни поуки съдържат и другите му изявления и статии като министър, каквото напр. речта му от 1905, гдето се отхвърля реакционното обвинение срещу учителството в "безбожие"; или тая, гдето сам министърът трябва да се брани против епитета "анархист", понеже защищавал достойнството и стабилността на гоненото от върли партизани учителство, както и автономията на Университета; или тая гдето той изтъква образователните и моралните задачи на училището, за да завърши с такава категорична декларация ("Училищен преглед", Х, кн. 6):

Като свършвам, позволявам си да заявя, че, ако само чрез една силна армия и чрез добри финанси българският народ ще може да осигури своето съществуване като политическа и икономическа единица, не по-малко вярно е, че само чрез умствено, нравствено и естетично възпитание тоя народ ще може да се преобразува окончателно вътрешно и ще си извоюва почетно място между ония народи, които, въпреки своята малочисленост, са ударили своя печат върху общочовешката цивилизация. Политическата самостоятелност е голямо благо, но тя не е цел, а средство за осигуряване в развитието на един народ, и както в живота на отделните личности, така и в живота на отделните народи, туй, което дава цена на съществуването, е нравствената и интелектуална сила, която крепи народите в най-тежките изпитания. Това е моето убеждение, моето верую и с това верую ще остана не само докато заемам тоя пост, завинаги.

Министерския си пост напуска Шишманов на 4 януари 1907 г. по повод на едно недоразумение със своите колеги в кабинета, когато се иска затварянето на Университета в свръзка със студентските демонстрации против княз Фердинанд и правителството и когато Шишманов се обявява решително против такива неоправдани и пакостни за наука и за общество репресии. След това Шишманов се бави две години в чужбина (Швейцария), отпочивайки и подлавяйки прекъснатите си научни занятия, а през 1909 г. той се връща отново на катедрата си в университета, за да застъпва своята любима "Сравнителна литературна история". През 1918 г. той е временно български царски представител в Украйна, после той е пак в София, като професор, и пак в чужбина (Швейцария и Германия), гдето продължава своите изучвания. Завърнал се окончателно в България през 1923, той не напуска катедрата си до последен дъх. Смъртта му идва като тежка изненада за всички: тя последва от апоплексия, при неговото отиване в Осло, Норвегия, в качеството му на български делегат на конгреса на всесветския П. Е. Н. клуб. Той не предчувствуваше такъв бърз залез - и остави множество довършени и недовършени свои трудове, които ще бъдат последователно публикувани. Между тях най-важни са университетските му курсове върху литературата на Възраждането и на XVII и XVIII век, и изследванията му върху Шекспир, Ив. Вазов (спомени и анкета върху живот и творчество), Драган Цанков (спомени), терминология на българската народна носия, и пр. Запазени са мемоари и дневници за известни периоди от живота му, които ще бъдат от особено значение за историка на делото му и на епохата, както и голяма кореспонденция с лица от разни културни кръгове.

Трудове по фолклора. - Като оставим настрана някои статии и рецензии в "Периодич[еско] списание" и "Денница", за същински научен дебют на Шишманов може да се сметне голямата му студия в т. І на "Сборник за нар. умотворения, наука и книжнина", озаглавена "Значението и задачите на нашата етнография". Датувана от 22 юни 1889, тази работа представя сума на знанията, добити от Шишманов в течение на неговите студентски години, и програма за всички изучвания, които се предприеха от тогава насам в полето на българския народопис (етнография в тесен смисъл) и българската народоука (фолклор). Поразяват в нея както обстойната документация по всички зачекнати въпроси, така и изисканият литературен стил: две качества, които никога няма да бъдат пренебрегвани от автора и които ни дават право да го смятаме еднакво и за учен изследовател, и за писател. При строга метода в излагане на най-разнообразни факти, при критически усет за противоречиви теории, при грамадна начетеност в европейските и славянските литератури, той знае да постави в правилно осветление най-важните проблеми на българската етнография и да чертае пътища за бъдните наши етнографи. С каква любов предприема той анкетата си върху битови и поетически традиции на народа, с какво увлечение излага естетически и морални придобивки от сродяването с душата и творчеството на простия селянин! Сякаш романтик от епохата на братя Грим и Брентано възкръсва в негово лице, с тая само чувствителна разлика, че възторгът е охладен от строга научна критика, отхвърлила много от фантазиите и хипотезите на някогашните тълкуватели на народната поезия и митология. И трябва само да си спомним равнището, на което стоят по-старите наши етнографи - Раковски, Славейков, Миладиновци, Л. Каравелов, К. Шапкарев, Д. Маринов и пр., за да почувствуваме какъв напредък е извършен в българската наука от 60-те до 80-те години. Шишманов се явява като пръв трезвен историк на "живата старина", първият у нас, който прилагаше към огромния материал обичаи, предания, вярвания, песни и т.н. гледищата на съвременната демопсихология и културна история, при една сравнителна метода, коригирала някои утопии за автохтонни домашни начала в бит, изкуство и знания. Ако отначало, на младини, той е пристъпял към народната поезия с интересите на поета (през 1879 г. той вижда случайно сборника на братя Миладиновци и търси там примери за собствените си стихове); ако по-късно, през 1883 г., той има към нея отношението на филолог, който по Миклошич изучава славянските езици и диалекти; след запознаването с Драгоманов и Вундт пред него се открива един нов свят от поезия, религия, нрави, гдето може да се ориентира само запознатият с всичко аналогично другаде, гдето се наблюдават процеси на мисълта и влияния на чужди среди, уловими едничко за школувания психолог, социолог и литературен историк.

Задачи на българската етнография. - Студията на Шишманов от 1889 г. започва с един увод, който изтъква нуждата от систематичен преглед на стореното досега у нас и от щателно събиране, описване и преоценка на разнородните етнографски документи, осъдени на заличаване при новите завоевания на техниката и новите идеи. Със свойствената си живост на въображението и увлекателност на стила Шишманов пише:

Стоим ний на прага на две култури, които се борят за първенство. Безсмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения, ще може вечно да противостои на новата, която нахлува през всичките пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що доскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов, чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременната култура. Няма да се мине много време, и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като с ренде изтръгва всека типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.

Старите обичаи и нрави захващат да се разклащат. В това отношение като разрушителен елемент действува особено солдатщината. Народната муза в по-населените места едвам диша, ако не е смазана съвсем от куците пегаси на разните песнопойци. Но на много места и гласът на селската муза захваща да преграква. Някои по-нови наши сборници от нар. умотворения ни поразяват със своето съдържание. Покрай истински бисери се срещат в тях на места такива блудкави безсолни песни, каквито само в солдашките песнопойки би трябвало да личат.

А народните костюми, народната индустрия, докога ще могат да издържат конкуренция с евтините фабрични изделия, които задушават нашите пазари. Сукманът отдавна се срамува от опинките и навущата, шаякът бяга от брнските и лидските сукна. А народните мелодии, тия бедни, скромни, сладкодъхни теменужки, де могат да излязат в градищата наглава с кафе-шантанските камелии, или с ощипаните, обезобразените оперни арии, крадени отсам-оттатък и притъкмени за български гърла и български език.

Тия чувствителни ефекти на новата цивилизация ни карат сериозно да се позамислим, ако и да не принадлежим към категорията на ония Еремиевци, които съглеждат в тях пропадванието на една националност, а не срутването на една по-стара, по-слаба култура, макар и да не сме обожател на миналото, само защото е минало - laudator temporis acti - и да не мислим да проливаме сладки сантиментални сълзи и за най-малката дреболия, която се заравя в зидовете на новата обществена сграда. Науката ни доказва, че голяма част от това бащино наследство, което се състои в песни, поговорки приказки, костюми и пр., не е събирано на отечествена почва, не е съвсем оригинално, както мнозина у нас си въобразяват, често то е купувано в замяна на подобни произведения, или пък плячкосано или в много случаи копирано от чужди образци. Сравнителната литературна история и сравнителното изучвание на народните умотворения ни убеждават повече и повече, че това, което приписваме много пъти на простия народ, е черпено от книжовни извори. От когато ученият свят захвана да обръща по-голямо внимание на народните умотворения, и успоредно с това да изучава по-основно източните езици и книжнини, покрай тях и средновековните литератури, от тогава мнението за произхождението на словесните произведения се модифицира значително.

Шишманов излага след това теориите на Бенфай, Грим и Ланг върху произхода на народната словесност, изтъква какви поразителни открития са направени върху древния и съвременния фолклор, характеризират.н. "патриотически" период в изследването, чертае задачите на българската народоука (между друго - да се дойде до "една регенерация на нашата книжнина, която няма да произведе нещо оригинално, докато нашите литератори се задоволяват с ролята на машинални попивки и маркучи и пият и смучат само от чужди извори"), сочи как знаменити поети, един Пушкин, един Лермонтов, един Гогол, цялата романтическа школа в Германия, та дори и Гьоте, са се вдъхновявали от народната песен и легенда, и спира на политическото значение на народоуката, специално за нас българите:

Фолклорните изследвания имат и важно политическо значение за нас. Те са почти едничките средства за определение етнографическите граници на разните балкански народи. Всички, които са се старали, съвестно или със задни мисли, да определят народността на македонците, са се основавали главно на техния език, на техните нрави, обичаи, костюми и народни умотворения. Очевидно е, че това определение ще зависи напълно от понятията на изследователя за народността и неговите специални филологически знания. Няма да говорим вече за ония смешни quasi-етнографи от калъпа на Гопчевич, които с контракт се обзалагат да изследват: дали македонците са старосърби или българи. Не си чини да си струва човек зло сърце за тях, но има хора с по-научна подготовка, които вършат същите грешки, като Гопчевич, и това заслужава съжаление. Към тия по-сериозни хора принадлежи и руският консул Ястребов. Добър събирач, записва точно, ревностно, но човек с тесни етнографически понятия. Една нищо и никаква "слава"¹, която празнуват, както забелязва и сам Ястребов, и Арнаути и Българи и Власи, кара го да признае всичките Македонци за Сърби. Половината от песните, които е поместил в сборника си, са чисто български и съставят един отделен, прекрасен български сборник, който може да се отцепи, без да се накърни цялото.

Задачата на етнографа не е тъй лека там, дето етнографическите стихии не са имали време и мира да се уталожат. Има ли страна да е претърпяла по-големи променения, в етнографическо отношение, и по-ужасни катастрофи, в историческо, от земите между Адрия и Черно море? Каква смесица от племена: трако-илирийци, гърци, келти, римляни, готи, хуни, словени, турци и пр. Кой ще определи елементите на всеки един от тия народи в техните потомци? Историята ли ще ни даде най-здравите критерии за извършването на тая задача? Навярно не. Историята е в тоя случай опасен и пристрастен адвокат, който не забравя и най малката обида и постоянно подклажда страстите на клиента си. Всичките междуособни процеси на славянските племена се дължат най-главно нему. Затова не може и да се мисли, че само на основание на историческото минало ще могат да се решат политическите въпроси, от които всички балкански държавици страдат хронически.

Нататък Шишманов настойчиво предлага да се основат и в България "народоучни дружества", по примера на фолклорните общества на Запад (идеята му, за жалост, не намери отзвук!), след което поред разглежда значение и потекло на най-важните области на фолклора - народните песни (особено юнашките), приказките, пословиците, обичаите (особено правните), суеверията, народното изкуство (шевици, килими), танците, музиката и детския фолклор. Всичко е дадено с пълна библиография и с ценни внушения за събирача и изследвача, които сведочат за проникване и зрелост на духа у младия 27-годишен учен. Тъкмо нему бе поверило Министерството на нар. просвета редактирането на "Сборник за народни умотворения [наука и книжнина]" (СбНУНК), който постепенно си извоюва видно място между европейските издания от този род и който, излязъл най-напред на 25 ноември 1889 с предговор от Шишманов, гдето се чертаеше широката му програма, продължава да излиза и досега, след като от XVIII том бе минал към изданията на Българската академия на науките. Нека забележим още, че покрай Шишманов в подреждането на материала взима отначало участие педагогът-етнограф А. Илиев, а отпосле - рано загиналият филолог и фолклорист Димитър Матов (1864 —1896), родом от Велес, в чието лице Шишманов имаше един незаменим интимен другар, а българската наука - един от малкото си достойни представители. Изследванията на Матов, минал в Харков солидна школа у известния руски лингвист Ал. Потебня и у нашия М. Дринов, бяха обърнали вниманието и на компетентната европейска критика, отбелязала с признание особено неговите "Бележки върху бълг. нар. словесност" (СбНУНК, Х) и "Гръцко-български студии" (там, IX).

Българска народна етимология. - Втора поред по-обемиста фолклорна и същевременно културно-историческа студия на Шишманов 6е неговият "Принос към българската народна етимология" от 1893 г. (СбНУНК, IX).

Народът има непреодолима страст да тълкува тъмните откъм потекло и смисъл думи, да търси тяхното значение, да ги преправя по аналогия с по-добре познати думи и да изнамира разкази, които обясняват неща и понятия, скрити зад тях. Науката отдавна се е спряла на този род филология и митология, плод на наивно или несъзнателно етимологизуване; с право тя вижда тук една дейност, която ни разкрива важни процеси на езиковото творчество или на поетическото въображение и хумора у народа. Любознателен и духовит, простият човек изнамира неведнаж думи или саги, които ни поразяват със своята оригиналност. И ако Макс Мюлер отива твърде далеч, като прогласява цялата митология едва ли не за някаква болест на езика, вярно е, че безброй вярвания, обичаи и саги дължат потеклото си на погрешно изтълкувани думи, чието истинско значение е останало неясно за народа. Ако научната етимология постъпва критически и открива по фонетични и морфологични закони прастарите нагледи, увели ни в мирогледа на древните векове, наивната народна етимология постъпва по законите на асоциацията, които не държат сметка за обективната истина, и попада на обяснения, които са също тъй характерни за умствен склад и въображение на малокултурните класи. "Man is an etymologizing animal", казваше един английски фолклорист (Палмер), перифразирайки мнението на Аристотел, че човек бил τών πολιτικόν. Θ по силата на този дълбоко вкоренен инстинкт да се етимологизува възникват термини или предания, достойни за сериозното внимание на фолклориста.

Проследявайки научните изследвания от този род в чуждите литератури и усвоил ония гледища, които той намира правилни, Шишманов се заема да проучи ролята на народната етимология у нас, и то в демонология и мит, в агиография и християнски обреди, в преданията за исторически места и лица, в народната словесност и т.н. Той установява, че трима от представителите на славянския Олимп дължат много или малко съществуването си на народната етимология: Волос, Световит и до известна степен Сварог". Власовден (11 февр. ст[ар] ст[ил]) се празнува и сега от нашия народ, за да не лови болестта "влас" добитъка му. "Русалките" дължат потеклото си у русите и у нас на гръко-римския празник в чест на розите (rosalia, ρουσάλια): ςе са късна субституция за самодивите, които в деня на Русаля (четвъртъкът след Спасовден) лекуват болните. За празника на св. Андрей народът вярва, че от тогава почвал денят "да наедрява". На Благовещене се слага ядене на змиите, за да бъдат "благи" и да не хапят. Св. Вартоломей се празнува, за "да не се въртят и ломят" облаците, та да не вали град. Коледа се нарича тъй, понеже се колели прасета. В Сливен, кога тръгват на път, се молят на св. Мина, за да се разминат всички злини. За Момчил войвода, владетел на гр. Перитор край Бяло море, народът вярва, че бил от гр. Пирот. Видин няма нищо общо с гл. "видя", щом името първоначално е Bononia, от гдето стб. Бънин, Бъдин и Будин; от "видя" иде и преданието за баба Вида. Шар-пл[анина], не е от "шарен", а от Scardus. Марно поле при Търново е от черквицата св. Марина. Пловдив не е "плоден, плодовит", а тракийският Pulpudeva. Охтика иде не от "ох", а от гръц. hectica; очила - не от очи, а от итал. occiale; плоска - не от плосък, а от латин. flasca; и т.н.

Примерите в такова изобилие, илюстроват не само досетливото въображение на народа, но и широките сближения и подвижната мисъл на самия учен изследовател, загрижен да проследи всички скрити ходове и методи на народното творчество.

Баладата за мъртвия брат. - Трето важно изследване е обширната монография върху един поетически мотив, известен отдавна благодарение на знаменитата Бюргерова балада Lenore (1773). Живият отзвук, предизвикан от тази романтична поема, преведена на всички европейски езици (и на български от самия проф. Шишманов!), накара нашия учен да се заинтересува от един важен въпрос, сложен на обсъждане от вещи литературни историци: где е, собствено, изворът на тъй популярната поетическа тема и какво е съотношението на толкова родствени версии от нея в поезията на балканските народи. Че Бюргер е използувал за своето произведение, както сам признава, "една великолепна романтична история", "една стара песен, която жените пеят на попрелки", беше добре познато; и че покрай немската поетическа традиция той е имал предвид и англо-шотландските народни балади, издадени от Percy през 1765, също бе доказано. Но, което поети и учени на Германия не подозираха отначало: мотивът за Ленора,т.е. за момата, която бива отведена в гроба от своя мъртъв годеник или брат, беше твърде обикнат и на Балканския юг, и гърци, българи, сърби, румъни и албанци пяха в безброй варианти старински песни за чудното това приключение, поразило в най-силна степен въображението на простите слушатели. Въпросът за генеалогията на балканските обработки бе занимавал фолклористи с име, като немците Волнер и Крумбахер, гърците Психари и Политис, русина Веселовски, френеца Жирар, чеха Махал, румънина Шайняну... И голямо бе разногласието относно родината и първоначалния вид на тъй любопитната поетическа тема. Трябваше да се намеси в спора и Шишманов, изнасяйки много нов български материал, и прилагайки една рядка по строгостта си и изчерпателността си сравнителна метода, за да се дойде до едно убедително за всички решение: че баладата на юг има гръцки първоизточник, че нейното възникване там е в свръзка с прастари поетически, митични и битови традиции, и че при миграцията си - която може добре да се проследи географски и етнически - тя изпитва редица влияния, които менят съществено форма и подробности. След като излага и критикува разните хипотези, Шишманов предприема грижлив анализ на балканските версии от баладата, застъпена у нас най-рано чрез песента "Лазар и Петкана" в сборника на Бр. Миладиновци, проявявайки усет за стил, за мироглед, за единични характерни черти, с което успява да разграничи правилно разните национални типове в песенната стихия. Защото целта му тук, както сам той изповядва, е толкова литературно-историческа, колкото е демопсихологическа; той иска да установи родствени връзки и постепенно развитие на вариантите, но иска да разбере и зависимостта на поезията от нрави и дух на съответните среди: и второто му се струва по-съществен импулс за работа, щом по такъв начин фолклорното изследване дава показалци за културни влияния и племенна характеристика на балканските народности.

Прострял анализата си върху всички моменти на песенния мотив, Шишманов предприема редица екскурси, които трябва да уяснят някои по-общи въпроси на народното творчество, - като ролята на мистичните числа, народните възгледи върху чужбинарството, братската любов, вещите птици, южнослав[янския] епически размер, чумата и Харос в поезията, силата на майчината клетва, и т.н. В какъв дух се разработват тия теми, гдето има толкова тъмни гатанки и толкоз трудни контроверсии, би ни показал напр. тоя екскурс:

"Сълзи или клетви? Може да се каже, че около тоя въпрос се върти собствено и до днес още спорът за основната идея на занимающия нас мотив. Докато Психари и Созонович съглеждат тая идея в широко разпространената вяра, че мъртвите не могат да търпят сълзите и че си отмъщават за нарушението на гробното им спокойствие, Политис и Дестунис са наклонни да я търсят в силата на един чисто психологичен фактор - клетвата".

Разгледал критически разните доказателства и навел безброй справки по въпроса - у древните източни народи, в Рим и Гърция, у нас и у славяните - Шишманов идва до заключение:

"От всичко гореказано може да се извлече следното: 1) вярата в силата на клетвата има извънредно силни психологични и религиозни основания, нейното действие се забелязва още в паметниците на най-дълбоката древност и 2) измежду клетвите особено значение се придава у най-разните народи на родителската клетва.

Като се отказваме, обаче да признаем, че сълзите са основният мотив на братовото възкресение, ние не можем да се присъединим и към тесния възглед на противоположния лагер, който твърди, че основната идея на сказанието трябва да се търси изключително във вярата, че майчината клетва е всесилна. Тая хипотеза, струва ни се, също така е едностранчива, както и по-първата и трябва да се замести с друга по-вярна, която, според нас трябва да бъде и много по-обща, а именно, че основната идея на всички варианти от сказанието за мъртвия брат лежи 1) не в тоя или оня определен вид безпокойство на мъртвеца, а въобще във факта, че неговата гробна тишина е нарушена, безразлично от клетви, сълзи или други обидни действия и 2) че даденото и напоменатото приживе обещание или клетва, изисква безусловно изпълнение и подир смъртта".

Историческа етнография и етногения. - Ни една епоха от живота на нашия народ не е тъй тъмна, както времето между падането ни под турското владичество и наченките на Възраждането ни в края на XVII и началото на XIX век. Като изключим някои официални документи в турските държавни архиви и несигурните указания в народните песни и предания, комай еднички свидетелства тук остават пътеписите на някои европейци. След като К. Иречек бе извлякъл от пътеписите на Брокиер (1433), Курипешич (1530), Бусбек (1553). Ст. Герлах (1573) и др. някои ценни сведения върху съдба и бит на българите, Шишманов дойде да продължи тази тъй любопитна анкета, като публикува в своите "Стари пътувания през България" (1891), извадки от дневниците или описанията на Швайгер (1578), Безолт (1584), Вернер (1616), Тафернер (1665), Люзинан (1786), и Совбьоф (1788). Впечатленията си от наблюденията на тия и на други чужденци той предава в такива думи, гдето чувствуваме темперамента на самия изследовател:

Като четеш тия стари пътеписи, струва ти се, че един нов свят ти се открива. Една нищожна забележчица, една груба картинка, каквито се срещат в много от тия пътеписи, една случайно записана мелодийка, изображението на някое свирало, беглото описание на някой обичай, на някоя носия, една думица, пътем, с половин ухо уловена, - всичко това с един мах ти открива нови хоризонти, с вълшебна мощ те пренася в ония тежки времена. И радостно, и тъжно се настроява душата ти, усещаш, че в тия случайни записки блика един малко познат, но мил тебе живот, струва ти се, че хващаш и ти да дишаш същия въздух, който са дишали и людето, на които обичаите, нравите, обиталищата, отечеството са станали случайно предмет на беглите наблюдения на тия стари, наивни, непретенциозни пътешественици. Странният, отживелият, архаическият език на повечето от тия пътеписи, като че още повече улеснява пренасянето на фантазията в ония далечни области. Струва ти се, че виждаш и самия описател-пътешественик жив. Наивното изложение дава възможност да си съставиш пълно понятие и за личността на автора. В това отношение действително може да се каже: le style c’est l’homme. Любопитно е, че в начина на това изложение се отражават често даже някои национални особености на пътешествениците. Немецът преди всичко забелязва, какво ял и какво пил по пътя, где намерил добро вино, где лошо, где се разболели другарите му от ядене много зеленчук и т.н. Французинът - toujours galant, изрязва името си в сребърни монети и ги раздава на момите за спомен, англичанинът, верен син на Албион и ученик на сантименталния Ричардсон, не забравя да си забелязва в тетрадката цената на предметите, но от друга страна, с истинска радост се възхищава от хубостите на балканската природа. Какви любопитни предмети за един Völkerpsycholog, изследовач на народната душа!

Въз основа на стари и нови публикации от тоя род, Шишманов дава свод на изнесеното досега върху българина и България, като разглежда топографията на пътя от Запад към Изток през Балканите в древността, средните векове и по-ново време; знаменитите кервансараи; общият характер на пътеписите; държането на дипломатически мисии към поробените християни; живота в села градове; носията; обичаите, и т.н.

В друга посока и епоха ни отвеждат "Славянските селища в Крит и на другите острови"² от 1897 г. Зает с изброждането на гръцко-български етнографски паралели, той спира внимание на многобройните български следи в топонимията на Гърция и на островите по Архипелага, които ясно свидетелствуват за някогашна колонизация. Познато е, че славяно-българските пришелци на Балкански п-в са се спущали като моряци, със своите еднодръвки ладии, по морето за плячка и за роби, обсаждайки откъм море дори Цариград и Солун. През 763 г. император Константин се вижда принуден да откупува 2500 роби, отвлечени от славянски чети из островите Имброс, Тенедос и Самотраки. И че славяните са прониквали в VII - VIII в. не само за грабеж, но и за по-трайно заселване, се вижда от имена като с. Вулгаро на о-в Тасос, с. Бистрица на о-в Евбея, с. Тополя на Крит, и т.н. Този род славянизми указват на една етническа асимилация, която е била съпроводена с твърде значително взаимодействие в областта на езика, културата, народната религия и поезията.

Още по-далеч в историческото минало ни пренася обширният "Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името българин" (1900). Шишманов се спира (част I на труда си) поред на най-старите вести за прабългарите, на възгледите върху тяхната народност у Шльоцер, Тунман, Енгел и Карамзин, на Венелиновата школа, на изследванията на Френ и Шафарик и на най-новото развитие на въпроса, с гледищата на урало-чудската, турко-татарската и славянската теория. Пазейки мъдра резерва при изложението на толкова противоречиви схващания, авторът все пак дава да се почувствува, че най-голямо оправдание в негови очи има турко-татарската теория (застъпена от Томашек, Куник и др.), помощ на която дойде през 1866 г. новооткритият "Именник на българските царе". В част II той разглежда досегашните опити за разтълкуване на народното ни име; а в ч. III предприема обстойна критика на хипотезите за езика и името на прабългарите, за да дойде до двойното заключение: 1) че прабългарският език спада към турко-татарските и по специално към южно-турските наречия (докази: лични имена, йерархична терминология, езикови останки в Именника и др.) и 2) че "българин" значи буквално "мъж от Волга, Волжанин".

Извън тези по-обемни трудове, плод на широка ерудиция и на методично вникване в проблемите, към областта на етнографията и фолклора спадат множество по-малки очерки и статии, като тия върху "Веда Словена" на Ст. Веркович (Arhiv f. slav. Phil. 1903 и Сборник Л. Леже, 1925), върху българските тайни езици (СбНУНК, XII, XIII), върху тракийската теория на Цани Гинчев, и т.н., пълният списък на които е даден в юбилейния сборник "Ив. Д. Шишманов" от 1920, с допълненията в "Известия на Етнографич[ески] музей" от 1929.

Българското възраждане: предтечи и инициатори. - Към Българското възраждане покойникът имаше пряко, родствено отношение вече чрез личността на баща си. Баща си има той също предвид, когато ще се опита да възкреси в ред очерки дейците на нашето минало и да стане родоначалник на българската литературна история. Няма нито един образ от тая голяма галерия на книжовници, учители, поети и публицисти между Паисий и Вазов, който да не е спирал вниманието на Шишманов, да не е предизвикал ту малък, импресионистично нахвърлян портрет, ту обширна студия, въз основа на огромен архивен материал.

Шишманов е бил отлично подготвен за задачата си: за това му помага както неговото всестранно образование, така и неговият дар за вживяване. Човек с философска култура и школувал в всички хуманитарни дисциплини, той знае да цени литературния документ, да разбира значението му като психологически или исторически показалец, да разкрива значението му за общата еволюция. Той не е нито едностранчив естетик, загрижен само за външната форма, нито само филолог, заинтересуван за езика. Над естетически достойнства и филоложки особености (които впрочем той не отрича, доколкото те докосват нещо съществено) стои самата историческа личност със своя характер, своите възгледи и своето влияние върху съвременниците. Нищо от онова, което е било подтик за националното развитие, не бива да се игнорира, и особено колективните подбуди, свързани с икономически, социални и политически причини; но най-много внимание извикват индивидуалните произведения и дела, които ярко отразяват духа на епохата си, движат тази епоха и ни я завещават до днес в живи символи или възвишени примери.

Какво е например един Паисий? Би могъл някой да се отнесе пренебрежително към този тъмен монах, написал своята Славяно-болгарская история с минимум знания за предмета и с една странна за днешния историк наивност. Но у него има нещо по-важно: дълбокото съзнание за цената на собствената народност и волята да се бори срещу гръцката черковна хегемония. Това са два нови елемента в психиката на българина и тяхната проява в книгата от 1762 г. трябваше да се подчертае като крупно историческо явление. Шишманов прави опит да разясни това национално съзнание и тази активна любов към народа у Хилендарския монах, като определя съотношението между писателя и времето му. Защото тъкмо като симптом на една разпръсната национална енергия пламенният темперамент и смелите идеи на Паисий стават за нас необикновено важен научен проблем. Взимайки под внимание историческия момент и положението на българския народ, Шишманов подчертава, при Възраждането ни особено ролята на икономическия фактор, без да изключва и други важни фактори, като руските и австрийските военни походи, сръбското, гръцкото и руското културно влияние, ролята на войнишките села, на манастирите, на емиграцията в Австрия, Румъния, Русия, на турските военни и граждански реформи, и т.н. Изтъквайки реалното значение на Паисий ("Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското Възраждане", Сп. БАН, 1914, [кн. 5]), и то в свръзка с икономическия подем на нашето гражданство, на търговци и еснафи, Шишманов заключава:

Паисий не е първоизточник и едничък инициатор на нашето Възраждане, ала с това не се отнема нищо съществено от неговите заслуги. Напротив, тъкмо сега се определя неговото истинско място в процеса на нашия ренесанс.

Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент.

Ако критиката отдавна е престанала да гледа даже на гениалните личности като на необясними, свръхестествени явления. ако днес се изисква даже за един Данте, един Шекспир, един Гете, да се разглеждат с всичките средства на обективната научна критика, естествено е, че и за Паисий не може да се прави изключение.

Паисий ще ни стане впрочем още по-мил, по-близък, като престанем да го смятаме за явление независимо от пространството и времето, за личност чужда на колективността, над която неговият талант и никои благоприятни условия го издигнаха. Паисий принадлежи като историческа личност на цялата нация. Колкото нашите мирогледи и да не се схождат, всички трябва да признаем едно: че Паисий пръв показа на българския народ, как да се обособи, да се съзнае като нещо отделно от другите балкански етнически единици.

След Паисий. - Венелин и Априлов. Великият карпаторус, починал трагически през 1839 г., успява да стъпи само веднъж и то само за няколко дни на българска земя, в 1830 г., но той е неразлъчно свързан с ранното Българско възраждане, и неговите книги са твърде значителен фермент за българското просветно раздвижване. Шишманов е ходил в Русия специално, за да проучи множество ръкописи на Венелин и покрай всичко друго оценил е правилно неговата роля като инициатор за всестранното етнографско, историческо и географско проучване на България. Романтичното славянофилство на Венелин прави у нас школа. По нещастно стечение на обстоятелствата, авторът на "Древнiе и нынешнiе болгаре" от 1829 не успя да публикува изучванията си върху българския език и българския фолклор, но, в замяна, той изпраща до Априлов знаменитите си две писма от 1836 и 1837 г., с които отваря очите на толкова българи върху цената на тяхната историческа, битова и поетическа старина³. Съобразителният Венелин досяга една патриотическа струна, сочейки как Вук Караджич е съумял да възбуди чрез своите епически песни, тия великолепни рапсодии в хомеровски [омировски] стил, възторга на културните европейци. И Априлов, съзнал своя национален дълг, ще прави широка писмена пропаганда за събиране песни и за описване обичаи и поверия, носии и всякакви народни старини, отглас от праславянска епоха. (Срв. Шишманов, Ив. "Венел[иновите] книжа в Москва", Бълг. преглед" IV кн. 8 - 10; СбНУНК, Х: "Първа среща на Априлов с Венелин", 1900; "Априловият сборник от български народни песни", 1919 и др.).

Велики народни будители: Н. Рилски, Н. Бозвели, К. Фотинов, Ив. Добровски, Г. Раковски, Бр. Миладинови. - В своите "Студии из областта на Българското възраждане. В. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844 - 1845) и неговите отношения към българите" (СбБАН. VI, 1916), Шишманов ни дава широк обзор на книжовно-просветно и национално движение у нас в една важна историческа епоха, епохата след Танзимата (1839), като взима за основа срещите на руския славист Григорович с видните представители на старо и ново поколение у българите. Тия студии намериха продължението си с "Нови студии", посветени на Априлов, Н. Рилски и Н. Бозвели⁴ (СбБАН, 1926, XXI), гдето се дават биографски вести за първия, дневникът и преписката на втория и изворите на "Мати Болгария" от третия:

Удивителен е широкият поглед на учения, неговата страст да се документира, неговото търпение да чете или да преписва безброй стари писма и дневници, ръкописи или мемоари, неговото старание да вникне в смисъла на всички подробности; и главно - неговото умение да тълкува фактите като части от някаква огромна мозайка, като свидетелство за духовния живот на две или три поколения българи, взели най-интензивно участие в създаване на българска школа и в разгорялата се борба пот.н. Черковен въпрос. Само който се е опитвал сам да си пробива път в тоя девствен лес на новата българска история, сиреч, който е искал да не губи заради единичните факти широките връзки и общите пружини на събитията, само той може да разбере напълно, какви гигантски усилия полага покойния професор, за да внесе ред и светлина в заплетения ход на историята. За да се измери тук значението на Шишманов, стигало би да се попитаме, колцина души са се наели да го последват и какво мимо него е изнесено в тая посока? Жетвата на научното издирване, наистина, не е голяма, и образцовите изследвания - твърде малко на брой. При "Нови студии" на Шишманов ние имаме главно една детайлна разработка на темата: нравствен лик и педагогична дейност на Неофит Рилски, на монаха - учител и книжовник, който в течение на половин век образува, оттеглен в килията си в Рилския манастир, център на някаква академия, пръсната по цяла България. Сърдечна доброта, неуморно труженичество, философски поглед върху нещата в грешния свят, искрено приятелство, култ за правдата, култ за родината правят от този кабинетен работник една изключителна личност, способна да буди дълбока привързаност у всички свои почитатели. Струва ми се, Шишманов тъкмо затова отделя толкова време и труд на занятия с него, защото стои в някакво вътрешно родство със знаменития инок [монах]. И той, като Неофит, е за своето време и своя народ, "пресветла машала" (факла) и "величайши благодетел" на учениците си, както пишат до отец Неофит най-добрите му възпитаници.

За Неофит Бозвели - този антипод на Н. Рилски по безстрашие в борбата с Фенер, който изкупва героичното си увлечение с две дълги заточения и тежки физически и нравствени страдания в Атон - Шишманов бе предприел през 1901 г. една проверка ни противоречивите вести за живота му и една литературно-психоложка характеристика, за да установи положително известното за него, както и за да анализува новооткрития му труд "Просвъщеный Европейц, Полумершая Мати Болгарiя и Сын Болгарии" (СбНУНК, XVIII). След 25 г. той се връща отново на тая проблематична и тъмна дотогава личност на Българското възраждане, поставяйки си тоя път за цел да изучи "Изворите на Мати Болгарiя",т.е. ония първообрази в гръцката и сръбската книжнина, от които се е влиял Н[еофит] при съставянето на памфлета си против гръцко духовенство и гръкомани в отечеството си. Несъмнено, Шишманов не разполагаше още с архива на Неофит, който ни уяснява толкова скрити страни на характер, подвиг и творчество, но той чертаеше правилно цели и методи на изследването, и едва от него насам ние имаме една литературно-историческа наука, надрасла безкритичните опити на по-старото поколение учители по словесност.

Трудно е да се посочи накъсо, какво обилие от ценни наблюдения върху ръста на нашето национално самосъзнание изобщо и върху жизнено дело, темперамент и заслуги на толкова отделни значителни фигури на Възраждането ни частно съдържат другите монографии на Шишманов от тази област. При тесните рамки на очерка си, ще се задоволим да посочим само най-важните, за да имаме приблизителна идея за въпросите, засегнати в толкова обстойни биографски анкети и мемоари, малки изследвания или проницателни характеристики. Преди всичко тук спада обширната студия "Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност" (СбНУНК, XI, 1894), написана необикновено живо и въз основа на множество архивни и други материали. После идват, в хронологически ред: "Иван Добровски. По лични спомени и съобщения" ("Български преглед", [г. ІІІ, (1896), кн. 7-8]); "[Нови данни за нашето Възраждане.] Ролята на Америка в българското образование" ("Б[ългарски] пр[еглед]", [г. ІV, (1897), ІХ]); "Владика Йосиф Щросмаер. Спомени от една лична среща" ("Б[ългарски] пр[еглед]", [г. VІ, (1899), VІ]); "Значение и заслуги на бр. Миладинови" (Сп. БАН, 1912, ІІІ); "Раковски като политик" (СбБАН, 1918, IX) и др.

Литературни студии. - Извън непубликуваните си, тъй старателно обработени лекции по сравнителна литер[атурна] история, Шишманов е печатал множество отделни очерки и критики, гдето ясно изпъква ту метода, ту вкус и идеология на широко ориентирания учен. Тук спадат преди всичко: "Наченки от руското влияние в българската книжнина" ("Б[ългарски] пр[еглед]", 1899, ІХ-Х); "Русское влiяние и Пушкин в болгарской литературе" (СПбг, 1901)⁵; "Руското влияние в езика и Богоровата реакция" ("Б[ългарски] пр[еглед]"⁶, [г. VІ (1889), кн. ІІ]); "Тарас Шевченко [- неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението]" (1914); "Историята на Шуми Марица" ("Денница", 1891); "Психо-социологичният метод в литературната история" ("Учил[ищен] прегл[ед]", 1928, І), и др.

Историк по подготовка и разположение, Шишманов предпочита да бъде пророк на миналото, вместо да взима становище по литературните въпроси на деня. Той отбягва да се изказва върху съвременното състояние на българската литература, да критикува отделни писатели и произведения, бидейки затруднен да се обяви открито за отделени насоки или лозунги. В това отношение той не споделя ни най-малко борческия натюрел на д-р К. Кръстев, с неговите рязко подчертани симпатии, отричания или съмнения. Поклонник на Вазов, с когото се чувствува в голяма степен родствен дух, той ни оставя своите крайно интересни бележки върху интимните мнения на поета, заедно с разпита си върху историята, вътрешна и външна, на неговото литературно дело. Неговата мечта е, с оглед на общите проблеми, които го занимават много повече, нежели съвременните борби и спорове, да се създаде - по примера на литературната психология - една литературна социология, поставила си за задача да определи влиянието на обществените класи, с техните особени вкусове, идеали и интереси, върху развоя на поетическото творчество. Как Шишманов е разбирал тук методиката и до какви резултати е могъл да стигне - това ще се види, когато бъдат публикувани лекциите му.

В заключение: Шишманов се явява най-крупният представител на литературно-историческото изследване в България, в периода, когато се организува българската държава и се основава българският университет. Ум и характер, труд и вродени заложби го предопределят за една научна дейност, която ни разкрива ценни нравствени импулси и означава вдълбочаване на българския дух и мощен подтик на българската мисъл и на българското културно развитие чрез разрешаване на ред проблеми от разни области на българоведението. Не само кабинетният работник, но и човекът Шишманов, с тия дарби за общителност и ентусиазъм, е влиял най-благотворно върху българската интелигенция, в духа на една идеалистична обществена програма. Делото му, тъй значително по обем и навред пропито от най-чиста любов към познание и народност, остава важен етап в прогреса на българската наука и документ на една хуманитарна философия, тъй жизнена и активна, и тъй плодоносна за ръста на нашата гражданственост.

БЕЛЕЖКИ:

1. Празник на светец. Повече по въпроса вж. Никола Филипов. Марин Дринов. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. 3. Варна: LiterNet, 09.03.2003 <https://liternet.bg/publish10/nfilipov/mdrinov.htm> (21.03.2004). [обратно]

2. Списание "Български преглед" (1893-1990), г. ІV., кн.3. [обратно]

3. По-подробно по въпроса за ролята на Ю. Венелин през Възраждането вж. Арнаудов, М. Васил Априлов. // "Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи", Т. 1. Варна: LiterNet, 03.03.2004 <https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/vaprilov.htm> (22.03.2004). [обратно]

4. "Нови студии из областта на Българското възраждане. В. Е. Априлов, Н. Рилски, Н. Бозвели" [обратно]

5. Сборник Отделения русского языка и словесности Императорской академии наук. Т. 60, 1901. [обратно]

6. В "Български преглед" са публикувани и "Моята изповед" (г. ІІІ, кн. ІІІ) - анкетата на проф. Шишманов с Алеко Константинов, както и "Спомени за Цани Гинчев" (г. І, кн. І). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

М. Арнаудов. Научната дейност на проф. Ив. Д. Шишманов. Сп. "Слънце" 1920, кн. 1, стр. 1 - 10.

М. Арнаудов. "Известия на Етнограф. музей" за 1919 г.

М. Арнаудов. Реч при погребението му, "Българска мисъл" 1928, кн. XI, За Д. Матов вж. Училищен преглед 1921.

L. Lamouche. Ivan Šišmanov. Ñп. "Le monde slave". Juillet, 1928, 90 - 106.

Ив. Георгов. Проф. Ив. Д. Шишманов. Сп. "Отец Паисий", I (1928), бр. 5, 77 - 78.

Юбилеят на проф. Ив. Д. Шишманов. Сп. "Обществена обнова" 1920, кн. 8 - 9.

Сборник в чест на Ив. Д. Шишманов, по случай 30-годиш. му научна дейност [1889-1919]. София 1920 (под ред. на М[ихаил] А[рнаудов]).

Проф. Ив. Д. Шишманов. In Memoriam. София: Изд[ание] на Студ[ентско] неофилолог[ическо] друж[ество], 1928.

Ал. Дзивгов. Първият председател на Читалищния съюз. "Читалищни вести" 1 (1923), бр. 13.

Ст. Младенов. Научната дейност на М. Драгоманов в България. Украинско-бълг. преглед, София 1920, бр. 17.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Димов, Георги. Иван Шишманов. София: Български писател, 1964.

Иван Шишманов. Избрани съчинения (в два тома). Под редакцията на Г. Димов. София: Издателство на БАН, 1965-1966.

Иван Шишманов. Избрани съчинения. Т. ІІІ. Под редакцията на Г. Димов и В. Велева. София: Издателство на БАН, 1971.

Иван Шишманов. Студии, рецензии, спомени, писма. Под ред. на Г. Димов. София: Български писател, 1969.

Иван Д. Шишманов, д-р Кръстев, Боян Пенев в спомените на съвременниците си. С., 1983.

Дафинов, Здравко. Първостроителят на българската култура: Документална хроника за живота и творческото дело на проф. д-р Иван Шишманов (1862-1928). София: Родина, 2001.

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2004
Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V. София: Факел, 1929.