ВАСИЛ АПРИЛОВ

Михаил Арнаудов

web | Библиотека "Български писатели", т. I

Родно място, потекло, жизнени съдби. - Ю. Венелин и заслугите му за Българското възраждане. - Прелом у Априлов: отърсване от елиноманията. - Откриване на Габровското училище. - Още за училището и възпитаниците. - Писмени сношения с Венелин. - Български книжници: езикът на Кирил и Методий. - "Денница новоболгарскаго образованiя" - Българският книжовен език. - Защита на новобългарски език. - Въстанишки опити и черковен въпрос. - Народни песни. - Значение на Априлов.

Родно място, потекло, жизнени съдби. - Около 50 км. южно от Търново, в полите на Стара планина, от двете страни на Янтра и току при входа на Шипченския проход, който съединява източна Тракия със земите край Дунава, е разположено селото, гдето най-напред бива открито едно обществено българско училище в първата половина на XIX век. Жителите на Габрово, по свидетелството на Априлов, били не само набожни и гостоприемни, трудолюбиви и пестеливи, но и "смели, предприемчиви и самонадеяни." Още през XVIII век те започват да ходят по близки и далечни пазари, продавайки пашкули, коприна и други мастни продукти, а по-късно се заемат с основаване на текстилни фабрики, които превръщат скромното градче в оживен промишлен център. От меродавно значение за икономическото повдигане на Габрово е била не само тази вродена будност и предприемчивост, но и реформата на султан Селим (1789-1807), който съзнава нуждата да премине търговията от чужденците в ръцете на собствените му поданици. Напредничавият султан дава с берати правото на гърци и други иноверци в империята си да търгуват, свободно, убеден, че материалните интереси ще ги при-вържат по-здраво към държавата му. И ако турците, като лениво господарско племе, се оказват негодни за спекула и културна обнова, християните бързо се издигат с труда си и започват да се налагат с богатството си. Те възприемат при това свободолюбивите идеи от Запад, жаждата за наука и омразата към едно срамно робство, което притъпява националното самосъзнание. Успоредно с материалния си подем и подобрението на социалното си положение, българските търговци и еснафи разбират изгодите от средно образование и граждански права за българския народ, затова те първи се погрижват за отваряне на училища и насаждане на просвета между изостаналите свои съотечественици.

Габровци успели още след Кючюккайнарджишкия мир (1774), - който налагаше на Турция унизителното задължение да отстъпи на Русия покровителството над православните й народности - да завържат търговски връзки с Влашко и Русия, да изнасят там сурова коприна, розово масло и разни стоки от Цариград и дори да отварят търговски кантори в Букурещ, Браила, Москва и Одеса. В тези градове, както и в Брашов, Виена и други места, възникват в началото на XIX век български търговски къщи със завидно състояние, а някои млади българи се отличават вече със солидно образование и обществено влияние, както напр. оня Стати Пенкович от Видин, който разполагал в 1802 г. с 520,000 леи капитал, владеел френски и италиански език и бил в 1807 г. наместник на австрийския агент в Букурещ. Общото състояние на тези търговци емигранти в Румъния, дошли от Русе, Търново, Свищов, Разград и други, градове, възлизало тогава на около 10 милиона леи.

Васил Априлов се е родил в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Двама негови синове, по-стари братя на Васил, били отишли в Москва и там въртели добра търговия. В 1799 г. Евстатий умира, и ония двама братя дошли да уредят бащиното наследство. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който до тогава се учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Тук той го настанява в едно гръцко семейство, за да изучи добре гръцки език, тъй необходим за търгуване с Цариград; и навярно тук се вкоренява още повече елиноманията, която е започнала дома. Между това брат му Христофор е бил принуден да пътува до Букурещ и по други места и, за да не страда възпитанието и образованието на малкия Васил, изпраща го в Брашов (Кронщад), да следва в гимназията. Васил завършва тая гимназия, усвоявайки добре немски и латински език и обиквайки между класическите писатели особено Корнелий Непот и Плутарх. След петгодишно престояване в Брашов, в 1807 г. той заминава по настояването на брат си за Виена, да учи в университета медицина. Редом с това той взема уроци по френски и италиански език. Но, било че търговията на братята му тръгва назад, било че сам той не изпитва удоволствие от занятията си в медицинския факултет (според "врождената си нервичност" не можал да остане равнодушен при разните анатомически операции, по свидетелството на биографа му Св. Миларов), през 1809 г. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия. Между това българските търговски къщи в Москва, пет на брой, фалирали поради конкуренцията, която им правило новооткритото одеско пристанище. Средният брат Никифор пренесъл работата си в Цариград, гдето се оженил за една богата гъркиня от рода на търговеца Маразли, а Васил отива през 1811 г. в Одеса, гдето постъпва в кантората на Теодориди, брат на госпожа Маразли. По-късно в Одеса идва и сам Никифор и тук отворил с брат си Васил самостоятелна кантора, търгувайки с водка (руска ракия), а после и с рафинирана холандска захар. Работата им потръгва дотолкова добре, щото към 1828 г. Васил може, при ликвидация на предприятието, да се оттегли от всяка търговия и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката. От младини с нежна организация и слабо здраве, Васил чувствува навярно пристъпа на болестта, която ще го заведе рано в гроба - туберкулозата, затова решава да живее най-спокойно и редовно, без тревоги и усилия, предавайки се на кабинетни занятия с любимите си писатели и на филантропия. Защото през тези години той е убеден гръкоман, отрекъл е всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на пробудена Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на "великата идея" и подпомага дейно, морално и материално, на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция. Сам Априлов пише в "Денница": "В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика... и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми..." Въобще той е бил в течение на 30 години щедър ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения. Но идва часът за съдбовния вътрешен преврат. Достигнал 42 години, зрял умствено и наглед установен в своите национални симпатии, той бива поразен от историческите разкрития на Венелин - и дремещото българско съзнание избухва стихийно в душата му, за да го превърне като гражданин и патриот и даде нова насока на усилията му. От сега нататък и до края на живота си той ще бъде най-яркият и авторитетен апостол на българската идея, най-ревностният проповедник на българското образование и най-енергичният ратник за културното обособяване на българския народ. Венец на усилията му образува отварянето и закрепването на габровското училище, което става истински разсадник на просвета, гражданско възпитание и книжовна дейност между българите от 1835 г. нататък.

Ю. Венелин и заслугите му за българското възраждане. - Духовното прераждане на Априлов би било немислимо в своята глъбина и своя мощен тласък към просветни почини - без научно-романтичния подвиг на Венелин. Да не беше дошъл "Нежинският грък", както се подписва Априлов често¹, в дотик с книгата на пламенния славянофил от 1829 г., той би си останал навярно един обикновен "купец ІІ гилдiи", скромен меценат на гърци или българи и зает с грижи за разклатеното си здраве ипохондрик. От "влачене по чужд род и език", по израза на Паисий Хилендарски, и от егоистична затвореност го избавя главно едно случайно откритие, чието значение не може да се оцени достатъчно високо. Иначе той би могъл лесно да стигне там, гдето спира талантливият съвременник на Априлов, търновецът Никола Савов Пиколо, отрано погърчен и цял живот предаден на гръцкото книжовно развитие, което той подтиква с множество свои трудове.

Юрий Венелин, или както собствено гласи името му Георги Хуца, е роден на 22 април 1802 г. в селото Велика Тибава, северна Унгария. По народност карпаторус, той учи в гимназията на Ужгород и Сатмарския духовен лицей, гдето, макар да се готви за свещеник, се увлича повече от историята. Именно за да следва любимия си предмет, той се записва в 1822 г. в Лвовския университет. Жаждата му за по-солидно образование го отвежда после в Русия, в гр. Кишинев; и тук той има случай да се запознае с едно ново за него славянско племе, българските колонисти. Че българският народ не е изчезнал, не принадлежи само на миналото, а живее още и то в голям брой; че този народ, неспоменуван от ония, които оплакват загубата на померанските славяни, тегли жестоко иго, бидейки "златовезаният лев на България", повален на земята от мохамеданите (Раич); че ако този народ в Мизия, Тракия и Македония не беше понесъл загуби "от убийствената политика на Портата и от чумата" би бил "тъй масивен и колосален, както са русите" (Венелин) - това познание дава нов тласък на историческите му интереси. Милост към един онеправдан от съдбата славянски народ и желание да издири неговото настояще и минало битие, за да го извади от забрава и представи на света, вдъхновяват Венелин за старателни проучвания, така че, макар и записан в 1825 г. да следва медицина в Москва, той може при съдействието на професор Погодин да напечата в 1829 г. знаменитото си съчинение: "Древнiе и нынешнiе Болгаре".

Тази книга прави епоха в националното въздигане на българския народ. Тя може да ни се покаже днес фантастична и безкритична в хипотезите си, но тя свидетелствува за темпераментно вживяване и горещо съчувствие, които не закъсняха да спечелят сърцата на по-образованите българи. Докато, мисли Венелин, европейските публицисти и человеколюбивите поклонници на класическа Гърция въздишат за страданията на гърците, величаят имената на въстанали фанариоти, сулиоти, елини и т. н. и бълнуват за възкресяването на Византийската империя; за българите никой и не поменува, дори в Русия, която е водила толкова войни на Балканите; никой славянин не плаче над трупа, над огромното туловище на българския лев, захвърлен в балканските, румелийските и македонски лесове, за да се храни от него "двурогото чудовище", излязло от пустините на Азия; никой не помисля да помогне на това "най-благородно от всички славянски племена", което пъшка под турски ятаган и гръцка йерархия, оставено без черкви, без училища, без грижи за нравственото си и гражданско преуспяване, - и към всичко това обвинявано от "диктаторите" на историческата наука, от Тунман, Енгел, Шлецер и други, че било от татарско потекло... Необходимо е, мисли той, да се иде в самата страна, за да се проучат на място нрави, език и старини, и да се опровергаят клеветите на всички, които признават само басните на византийските летописци.

Мечтата на Венелин да посети България, да направи научно пътуване в тая "класическа за филолозите и историците" земя, "отечеството на Бояна, славянския Осиян, отечество на свещения нам език", се осъществява през 1830 г. Той получава командировка от министъра на народното просвещение, княз Ливен, и въоръжен с една широка програма за археоложко, етнографско, географско и езиково проучване, заминава през Варна за България. Но чума, глад и бедствия на населението поради оттеглянето на руските войски след сключването на Одринския мир не дават възможност на Венелина да се запознае по-основно с жители и страна, и той се завръща с разбити надежди и подкопано здраве. Несполучил да заеме катедрата по славянски езици в Московския университет, той попада в окаяно материално положение, страда душевно от апатията на близките си и дълго време не отговаря на писмото на В. Априлов от 22 май 1836 г., с което този го кани да продължи научното си дело за българите, обещавайки му съдействието на просветените си сънародници. Скоротечна гръдна болест и апоплексия турят край на мъченишкия му живот на 26 март 1839 г., без да видят приживе свят главните му исторически, граматически и фолклорни трудове. За отбелязване са книжките му "О характере народных песен у Славян задунайских" (1835) и "О зародыш новой болгарской литератури" (1838), гдето той изтъква "омировското" в епоса на южните славяни и разглежда появилите се дотогава новобългарски книги, за да прогласи днешния български език за прям потомък на старобългарския (черковнославянския).

Прелом у Априлов: отърсване от елиноманията. - Към края на 1830 г. Априлов напуска настоятелството (ефорията) на гръцкото училище в Одеса, поради остра свада с някои негови членове, и заминава за Цариград, от чийто по-умерен климат той очаква някакво подобрение в болестта си. В турската столица той се убеждава, че са преминали вече окончателно времената на кърджалиите и яничарите и че в правителствените кръгове вее дух на реформи, благоприятен за насаждане на просвета между християните. Сам той изповядва, че още тук, през 1831 г. у него възникнало желание "да се учреди правилно училище, по примерът на европейските", в родното му село, но че това не било по силите на едно частно лице и потребно било да се подири сътрудничеството на други, достъпни за добрата идея люде. Очевидно, прекъсването на връзките с фанатичните гърци и благоприятното впечатление от новия ред в Турция подсказват на склонния към хуманна дейност търговец да последва за рода си примера на прочутите гръцки меценати Каплановци и Зосимовци, които чрез щедрата си лепта тласват тъй силно напред новогръцкото учебно дело Завърнал се в Одеса, той преживява най-напред кризата на своето национално свестяване. Касае се, навярно, не за внезапно превръщане, а само за окончателно спомняне от гръцкия сън, започнало по-рано. Защото ако още в Цариград, преди да чуе за Венелин, той се носи с мисълта за училище в Габрово, няма съмнение поводът отвън ще дойде после само като решителен подтик към новата насока на патриотическо самочувствие. Факт е, за всеки случай, че едва на 20 юни 1832 г. мисълта за основаване на Габровското училище взема по-реален облик, - когато именно той приканва приятеля си Николай Ст. Палаузов, също габровец и търговец в Одеса, да вземе участие в учредяването на това заведение. Година и няколко месеца по-рано Априлов попада на Венелиновата книга от 1829 г. и тя довършва самоопределението му като българин, застрашен от примките на елинизма. "Справедливостта изисква да кажа, бележи Априлов в своята "Денница", че след завръщането си от Цариград, в началото на 1831 г., случайно намерих първия том от съчинението на покойния Ю. И. Венелин "Болгаре...". Смелостта, с която той се въоръжаваше против ареопага на учените, ме порази... По такъв начин първият том на Венелин, който пробуди общ ентусиазъм у славяните, поощри и мене пръв към занятия." Как Априлов попада на книгата - дали като чете отзив за нея или като му я донася за мнение някой друг българин, който не е разбирал значението й (Венгеров посочва за такъв някой си Георги Стойков, малообразован човек, който се обърнал към Н. Палаузов, а тоя го отправил към вещия по тия въпроси Априлов), това остава неизвестно. Тъй или иначе Априлов вижда странната за него книга - и я поглъща жадно. И у него заговаря живо желание да издири местопребиванието на тоя възкресител на българите, да се запознае макар и писмено с него, да му благодари и да окрили своя дух и духа на всички българи чрез тия неочаквани внушения. Дълго време, продължава Априлов, аз търсих автора в Петербург и в Москва, за да го моля да продължи своите изследвания, тъй като неговите положения (мисли) бяха тържество за всички българи. Те виждаха у него гения, който можеше да ги извлече из неизвестност, да ги запознае с братята им, русите, и да ги постави наравно с просветените народи..." Култът за Венелин се споделя и от другите сънародници; и когато те чули, че Априлов е узнал нещо по-определено за тайнствения българофил, всички се "нахвърляли да го разпитват с възторг за него". Колебанието у Априлов е отстранено: той може да се обяви без стеснение против ония, на които доскоро е принадлежал с душа и средства. Същото, разбира се, настъпва и у мнозина други, напр. Кипиловски, който от Букурещ се обръща в 1831 г. към Московския книжар Ширяев да му съобщи, че прочел шест пъти под ред книгата на Венелин; да му поиска още няколко екземпляра от нея и да го запита, где живее авторът, за да му отправят българите "благодарствено послание" като към "възобновител на българското съществуване."

Вярно е, че историята на Паисий бе подготвила отчасти духовете за едно национално възраждане; но вярно е тъй също, че тази история, дело на един непознат, съвършено забравен домашен писател, не можеше да се равни по въздействие с книгата на един авторитетен руски историк, който имаше и далеко по-силни доводи в полза на своите теории. Ако историята на Паисий, пръскана само в ръкописи, има повече значение на симптом за неугасналото племенно съзнание и на вътрешен порив за национално въздигане, трудът на карпаторусина, печатан в Москва, се явява в ореола на сериозната наука и като зов от великата славянска земя, към която бяха обърнати очите на цял български народ.

Откриване на Габровското училище. - След преврата в душата на Априлов, постепенно всички негови мисли и чувства се насочват към спасителната идея за откриване училище в родното му село. Сам добре образован и запознат с школното дело на освободените балкански държави, Румъния, Сърбия и Гърция, Априлов смета повдигането на грамотността като най-важно предусловие за националното, културното и стопанското съвземане на сънародниците си, подвъргнати на тежко духовно и политическо робство. От старите черковни и частни килии той не очаква нищо, поради рутината на обучението в тях. А за съвременни знания липсват и школи, и учители. Измъчван от това съзнание и при една обзела го всецяло ревност да служи на отечеството си, той се обръща най-напред за помощ към неразделния си после другар Николай Ст. Палаузов. Дали това става при обстановката, за която разказва Св. Миларов, биограф на Априлов, ние не знаем точно. Съобщава ни се, именно, че като бил един пролетен ден на 1832 г. в бакалницата на Палаузов, Априлов видял там един новодошъл от Габрово сестрин син на приятеля си, 12-годишният Васил Рашеев, и го запитал дали знае да чете. И малкият българин обадил каквото знаял - за аз-буки-то в килията и за дългата тояга на даскал Калинче, от която бил избягал... "Мълния светна в душата на Априлов, пише Миларов, и той, като се обърна към Палаузов, предложи му да жертвуват и двамата годишно по 2000 гроша помощ на родното им училище, за преустройството му от черковно в гражданско според взаимноучителната метода." Истината изглежда да не се покрива с тоя анекдот: сигурно идеята зрее дълго в главата на Априлов, още от началото на 1831 г., и само след обстойно обсъждане, както може да се предполага при един такъв методичен ум и улегнал характер, какъвто е Априлов, тоя се решава да мине към дело, поверявайки плана си първен на един изпитан другар.

Както и да било, Палаузов, честен и добър българин, макар и обременен с голямо семейство, скланя да внася като Априлов по 2000 гроша годишно за издръжката на габровското училище. Очевидно и у него гори истинска обич към род и родина, макар да не се радва на по високо образование: защото напуснал рано Габрово, той забягнал в Добруджа, станал после чобанин при влашки чокой в Бесарабия и слуга при един бакалин грък в Одеса, за да спечели постепенно скромен капитал и да отвори собствена "маза". Насърчен от успеха си, Априлов се обръща и към габровците търговци в Букурещ, братя Мустакови, Бакалооглу, и др., и те също тъй се отзовават съчувствено. Най-главна отзивчивост показват обаче някои граждани на Габрово. "Еще с по-голям въсторг, пише Априлов, ся прiе нашето предложенiе в само Габрово; всичките жители, а особенно кметовете или чорбаджиiте изявихя готовност да земят участие в нашата работя." Априлов не скрива обаче в "Денница", че някои заможни габровци не били отначало склонни да жертвуват и едва откак се уверили в успеха на школата, помогнали с нещо, "пазейки се обаче всякога да бъркат в кесиите си. Те и до сега се ръководят по това правило", бележи с ирония одеският меценат.

В течение на 1832 г. се открива подписка за помощи в Габрово и се трупа материал за изграждане на ново училище, а на 23 март 1833 г. се полагат основите на сградата, в присъствието на търновския митрополит Иларион. На 16 август 1833 г. Априлов и Палаузов се обръщат писмено към габровската община с предложение да се изберат трима епитропи на училището, "честни и прокопсани хора", които да поемат грижите по управлението му; те им съобщават още за твърдото си намерение да внасят "догде са живи" обещаната годишна сума, както и за мнението си "да почне сколiото Славянски, Болгарски язик по начина-тъ на Ланкастер... Алилодидактики називаемiи, по него яко скоро учет децата". На матерния си език ще учат тия деца предметиге граматика, свещено писание, история, аритметика; "и като видим какво отива, и доходатъ на сколiото чи артисва, тогази прибавями и по-высоко ученiе". Голяма е грижата им за ръководител на образованието, за учител, който да приложи новата учебна метода. Понеже надали щяло да се намери такъв готов, те предлагат да се изпрати някой даскал "да иди в Букорещ, да научи там в сколiото Влашко редатъ на Алилодидактики... и после да ся варни да уреди сколiо-то на Българският язик".

На братя Мустакови те изпращат руски книги, които да се преведат на български (Българска история, Славянска граматика, География, Катехизис, Свещена история, устав за училищата, брошура за наредбата. взаимноучителни таблици, буквар), и ги подканят да издирят в България един благонадежден даскал за изпращане на специализация в Букурещ. Братя Мустакови се отнасят до познатия търновски митрополит Иларион, който, макар и враг на българщината, не прави спънки за отварянето на Габровското училище (понеже смята, че ще може да се уведе там и гръцко обучение). Иларион им препоръчва Неофит Рилски. Опитният този педагог бива наистина изпратен в румънската столица, в началото на 1834 г., и тук той приготвя или превежда в течение на девет месеца някои от ония пособия, на първо място граматиката си, изучавайки и новата метода за преподаване. Завърнал се в Габрово, доизкараното вече училище бива тържествено открито на 2 януари 1835 г. Там се стичат млади българчета от всички страни, за да се пръснат после като учители навред и да повдигнат равнището на българското образование. Така се изпълва и заветната мисъл на Априлов, чужд на всеки тесногръд локален патриотизъм: "Свакой българин принадлежи на сичката България, не особено на едно село или град." Това ще признава и историкът на габровското училище П. Р. Славейков, пишейки че училището не само послужило като образец за въздигането на подобни училища по цяла България, но дало и на повечето от тях и учители и учебни книги - в което се състояла и "главната и неоценимата заслуга на неговите първи учредители и попечители".

Още за училището и възпитаниците. - Веднъж тръгнал по този път на родолюбиви грижи и почувствувал пълно нравствено удовлетворение от първите постигнати резултати, Априлов превръща мисълта си за просвета на българския народ във фокус на всички свои увлечения и умствени интереси. Той не знае, при слабото си здраве, колко още ще живее и дали ще може да посети напуснатото отдавна родно огнище; но той иска да работи до последен дъх за него. "Ми сме далеч от отечеството си", пише той, както обикновено от свое име и от името на Н. Палаузов, "Бог знае дали щем го видя някога, но желанието ни е да чуваме, чи благоденствуват нашите съотечественици..." Той се горещи в това писмо до пловдивския покровител на българското учебно дело Вълко Чалъков, от 24 ноември 1839 г., загдето българите подържали гръцки училища и правили жертви за славата на Елада, и намира тежки укори за "слабоумието" и "невежеството" на ония, които се крият зад десетина гърци. "Малодушни и непроницаеми съотечественици!" провиква се той, като слуша как в Пловдив и Одрин се гони българската литургия в черква и се отварят гръцки училища. Две години по-рано, в писмо до Неофит Рилски от 27 ноември 1837 г., той кори българите за техните разпри и взаимни ежби и открито проповядва началото: "За общото благо трябва да оставим настрана частните." Сговор и мир трябва да царят между родолюбците. "Нашият народ беден, невъзпитан, малък, злочест, презрян, и, което е най-лошото, най-варварски, може ли да изправи глава, когато неговите две-три образовани истински чада, които могат да му дадат малка искра светлина, се разправят помежду си? Кличката: Concordia res parvae crescunt нека стане български девиз." И той посочва примера на древните, на Аристид, на Темистокъл, чието помирение пред Саламин носи спасение за Гърция, и примера на новите народи, на една Холандия, която владее чрез общ труд на съзнателните си граждани моретата и процъфтява в търговско и културно отношение...

Априлов държи на това, да има в Габрово единомислие по училищните и просветни въпроси, - защото Неофит Рилски напуска без време мястото си на 6 май 1837 г., оставяйки за заместник Захарий Петрович (1837-1839), после Калист Луков (1839-1841). Той е мечтаел да се превърне Габрово на разсадник за цяла България като идват там за безплатно учение младежи от вред и като се издигне Габровското училище до образец за всички училища. Безплатното учение трябва да се разпростре еднакво върху габровци и другоселци: "школата е обща и от край светът ако дойдат нека се учат" (1 май 1840). Априлов трепери да не се загуби "первото семе", посяно от него, и заклева габровци да не напускат децата им учението. Той извиква сянката на Александър Велики, който бил казал, че е много по-благодарен на учителя си, нежели на баща си: "защото баща му бил дал само живот, а учителят го напътил, как "да живее добре" и да управлява народа си". Той мисли за отваряна в Габрово печатница ("една българска типография за напред, а подир и греческа"), за да бъдат учебните книги по-евтини и да идват тук да печатат българите от Букурещ и от други места; но той не може да склони за това мъчния княз Богориди, който единствено би бил в състояние да изпроси нужното царско разрешение. Той прави, най-сетне, големи усилия и за това, да се отпуснат стипендии за следвана на българчета в Русия - като се подбират кандидатите не роднински и приятелски, а по достойнство и лични качества. И благодарение на граф Михаил Ст. Воронцов, който през войната от 1812 г. бил се запознал с българите в самата България, могли са да бъдат издействувани 4 стипендии за в Одеската семинария. Априлов държал на това, да са момчетата по-възрастни и да знаят добре бащиния си език, за да не го забравят лесно: иначе те могли да останат в Русия и да не се завърнат в България, за да бъдат полезни педагози.

От Габрово можаха да излязат някои от най-преданите апостоли на българското образование, именно Захарий Круша (учител в Копривщица), Брайко х. Генович (в Карлово и Калофер), Калист Луков (в Сопот, Габрово и пр.), Захарий Княжески (в Габрово и Търново), и други. И навред у нас се пръснаха методите, възприети от Габровското училище, - като се отвориха по негов тип, и особено след прокламирането на Гюлханийския хатишериф (1839), училища в следните градове и големи села: Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна, Казанлък, Свищов, Търново, Калофер, София и Котел. "По такъв начин, пише Априлов в своята "Денница", с откриването в 1835 г. на габровското училище в по-малко от шест години можаха да се отворят по разни места в България 12 учебни заведения по взаимната метода, които всички получиха учители, таблици, граматика, правила за краснописание и пр. от първоначалния свой разсадник, градеца Габрово."

Тази богата жътва изпълня с гордост Априлов, той вярва, че примерът ще продължава да действува и по нататък, за да се покрие България с училища и да се смаже гръкоманията. И той, който трябва да се бой за здравето си, решава на връщане от Цариград и Бруса, гдето за последен път дири помощ срещу страшния недъг, да се отбие в Габрово и да се порадва на рожбата си. Султан Абдул Меджид, който от 1839 до 1861 продължава реформената дейност на Селим III и Махмуд II, е издал през 1845 един нов хатишериф, с който препоръчва като "необходимо дело" основаването на училища, за да се приобщят народностите в империята към положителните знания. Изобщо в управлението личи желание да се насърчава просветата и да се търпи културното развитие на християните. Априлов очаква от това благодатни последици и за българите. На 24 август 1847 г. той вижда отново люлката на своето детинство, причакан най-тържествено от съгражданите си, а на 29 същия месец, под сянката на една ябълка в черковния двор, той прави в обществото на първенците ново дарение за училището, приканвайки най-богатия габровчанин, дядо Илия, да отвори подписката, като впише пръв своята помощ. "Ако пишеш по 20 хиляди, ще пиша и аз 20 хиляди..." заявява Априлов. Двамата внасят тутакси по 2500 гроша, а Априлов казва още: "Освен туй, аз има да оставя и подир смъртта си нещо, малко, но сигорно."

Съдено му е, обаче, да живее още твърде кратко време. На път за Одеса той умира в Галац, на 2 октомври 1847 г. По завещанието му, всичкият му капитал от 60,000 рубли, оставен в Одеската банка, се превръща на фонд за издръжката на габровското училище. И училището крепне и се развива нататък, имайки грамадната заслуга да подържа най-енергично българската грамотност и българския дух, в борбата им срещу гърцизма.

Писмени сношения с Венелин. - От 1832 до 1835 г. Априлов е зает изключително с габровското училище, което той иска да постави на здрави основи. Постигнал това, ревностният сега елинофоб намисля да снабди българските училища с исторически трудове, които биха закрепили българското съзнание и подтикнали изучаването на минало и настояще от историческо, етнографско и филологично становище. Той инстинктивно обръща поглед към оногова, който пръв му отваря очите за нравствената стойност на собствения род и език, и издирва адреса на Венелин. Лична среща с тогова, било в 1836 г., било по-рано или по-късно, той не е имал - и предположенията за пряко запознаване почиват на недоразумение, защото целият текст на първото писмо на Априлов до Венелин от 22 май 1835 говори за едва сега подети връзки чрез посредството на някой си Байла, общ техен познат; пък и отговорът на Венелин от 20 септември 1837 съдържа още в самото начало думите: "Вие, може би, сте чули, че аз пътувах в България през 1830 и 1831 г...." Не разказва ли и сам Априлов в първото си писмо, че бил напуснал от детинство Габрово, че Габрово било в полите на Балкана и че там било открито от 1835 г. училище по Ланкастерската метода? Нищо, абсолютно нищо не показва да са се виждали тези хора по-рано и да са разменили поне няколко думи върху досегашното си битие... Иначе те не щяха да говорят тепърва в писмата си - Венелин, че е ходил в България, а Априлов, че е родом от Габрово... Очевидно, Байла дава първите сведения на Априлов за българския историограф, заедно с пожеланието на Венелин да се записват български народни песни, за което загатват думите на Априлов от 1836: "Ние вече писахме отец Неофит, по ваше искане, да събира разни народни песни..." Искането е предявено не устно на Априлов, а чрез посочения Байла или чрез книжката на Венелин "За характера на народните песни у задунайските славяни" (1835), гдето става дума за необходимостта да се издадат българските песни ("...Болгаре, коих песни още непочаты: Болгаре еще песнолюбивые Сербов...").

Изоставяйки примамливата, но недоказана идея за срещата, нарисувана от едно услужливо въображение, ние трябва да съдим за връзките между Венелин и Априлов по тяхната преписка. Априлов се обръща към ментора си, излага му навярно възторга си от публикуваната в 1829 г. история (съответната част на писмото не е напечатана от скромния Венелин), открива му плана си за просвета на сънародниците и го моли да продължи очакваната с "нетърпение" история на българите. Венелин, който шест години работи над една българска граматика, без да сполучи да я издаде, се е отчаял от неуспехите си и е прекъснал историята си, като захвърля напечатаните 4 коли от втория й том. Той не отговаря на Априлов, понеже не желае да го огорчи като му обади, че няма намерение да се занимава повече с българските старини. Но Априлов, мълчал тъй дълго, е упорит и на 28 юни 1837 г. отправя второ писмо до Венелин, прибавяйки познатата ода на Пешаков и забелязвайки накрай: "Вие ще задлъжите много всички мои съотечественици, ако не престанете да се трудите в полза на историята им. Те ще Ви поставят в числото на своите благодетели..."

Това писмо отстранява недоверието на Венелин към българите, вдъхва му надежда за никаква морална поддръжка в събирането на научни материали, и той се решава да отговори на Априлов със знаменитото си обстойно писмо от 27 септември 1837 г. Там е даден не само израз на дълбока скръб за всички досегашни напразни мъки, но и първата научна програма за етнографско, езиково и историческо проучване на българския народ. Едно второ писмо на Венелин (28 юни 1837) довършва трогателната изповед за беззаветна служба на българските идеали. И Априлов е вече посветен в интимните чувства на благородния учен: възприел ентусиазма му, той има твърдата воля да улесни по всички начини великата му мисия...

Но Венелин почива скоропостижно на 26 март 1839 г. и Априлов остава сирак в ревността си. Загубил своя авторитетен ръководител, той работи по-нататък сам, уяснил си вече насоки на българското образование и културни нужди на българския народ. На помощ му идат не само знанията, почерпени от историята на учебното дело в другите балкански държави, но и цялата му енциклопедическа начетеност и сношенията му с най-просветените тогава български учители и патриоти, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски, Райно Попович, д-р Ив. Селимински, Иларион Михайловски и други. Бързо Априлов заема сякаш мястото на самия Венелин, за да насърчава млади и стари българи в насаждането на просвета, в подтикване на черковния въпрос, в събиране на фолклорни, езикови и археологически паметници и в завързване на културни връзки между България и Русия. Той не се ограничава да пише само писма, но става по неволя и книжовник, за да изложи било развой на българското учебно дело, било идеи върху книжовен език, и няколкото негови публикации от 1841 до 1847 г. ясно говорят за дълбоко обмислените му и правилни схващания по основните въпроси, които вълнуват българската интелигенция в тая епоха. Този самоук ни изненадва с критичност и методичност в малките си съчинения, в които трябва да съглеждаме първите по-сериозни опити за научна разработка на филологични и книжовни въпроси. Прегледност на изложението, яснота и точност на стила, умение да се въздействува на читателя и страстна обич към народа говорят от всека страница на тия 4-5 книжки, станали днес голяма библиографска рядкост.

Български книжници: езикът на Кирил и Методий. - Още в писмото си до Венелин от 1836 г. Априлов изказва пътем мнение, че живият български език бил повече сходен с езика на свещеното писание, нежели руски и сръбски; той предполага, че "Константин (т.е. в монашество Кирил, брат на Методий), като жител солунски, е бил българин, изучил елиногръцкия език по поощрение на патриарх Фотия". Но ето че в "Одески вестник" от 1841 г. излиза една статия на сърбина Д. П. Тирол, гдето се твърдяло, че сърбите първи приели християнството и първи усвоили азбуката, изобретена от Кирил; че уж Кирил се изучил в някакъв солунски сръбски манастир и превел свещеното писание на южно-славянско (т.е. сръбско) наречие, русите пък възприели при покръстването си сръбската (кирилска) азбука и т. н. Априлов се чувствува засегнат в най-скъпите си български чувства и решава да отговори на Тирол, спасявайки и обективната историческа правда, и българската национална чест. Книжката му "Бāлгарските книжницы, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?" има 31 стр. и излиза към средата на 1841 г. в Одеса. Априлов се позовава тук на Ив. Раич, на Добровски, на Погодин и Венелин, за да докаже, че по свидетелството на черковната и гражданската история "най напред от сичките Словене са покрастили в 858-862 лето по Р. Хр. Бāлгарете." И като си задава въпроса какво е накарало византийския двор и хитрия патриарх Фотий да изнамерят българската азбука, отговаря: "Ничто друго, освен желанiето им да ся преведе священото писанiе за новообращенныте на нихниыат язык." Чрез това българите, опасни за империята, ставали по-кротки и духовното превъзходство на Византия изтиквало съперничеството на Рим, който искал да спечели "могъщественыат тогава и самодержавныат Български народ." Като били натоварени Кирил и Методи да преведат Свещеното писание, знаяли ли са български или словенски ? "Знаяха, отговарят Грецките и Латинските легенди и iсторицы, тiй беха Грецы! (Римляне, Ρώμάιοι)." Νо гърци или ромеи били наричани славянските първоучители, само защото живеели в пределите на римската (цариградската) империя, макар да имали славянски произход. Като солунци, Кирил и Методий са могли да бъдат българи, - не гърци, не и сърби. "Изыскательат, който желае да черпи сведенiе на место то, ако отиде в наше то време в Солун и в селата, които сā около него, ще найде в них секаде Балгарско народонаселенiе, что говори с чист Балгарски язык и что ся нарича Бāлгаре." Кирил и Методий не биха могли да съчинят азбука и да превеждат за българите, ако не са познавали от рождение основно български: "...да са били Греци, не могли да научат совершенно той язык..." понеже гърците, "от вкоренелото в них изкони предубеждение и народна гордост, считат за унижете ако ся учат варварски язык, каквото ли наричат сичките Словенски наречiя..." И днес, мисли Априлов, надали ще се намерят гърци в Турция, които да знаят съвършено български, и гърци в Русия, които да учат децата си по руски, макар да търгуват с русите. Бидейки български славяни от Солун, Кирил и Методий ще са изучили гръцки вероятно в Цариград. После, тия "български книжници", както ги нарича една ръкописна българска легенда, отишли в гр. Преспа и там се съединили с петимата българи (Наум, Сава и др.), с чиято помощ превели Свещеното писание...

На какво наречие? Априлов отхвърля хипотезата, че светите братя били изнамерили за превода си някакво "особено наречiе" - това е тъй несериозно да се допусне - и приема заедно с Венелин, че може да се мисли само за старобългарски. И ако между старобългарски и новобългарски има такава голяма разлика и днешните българи не говорят по наречието на Свещеното писание, - това се обяснява с хилядилетното развитие на езика. Нима днешният гръцки или италиански приличат на древния елински или латински? "Кога тiи языцы класически, обработани, дето имали много писатели и които учените им ги вардили от род в род, ся изменили от време то, защо Старо-Балгарскiат, необработан оставен, пренебрежен, и преследован от Грецыте, требувал да ся уварди неизменно?" Приемайки, че по "общия естествен закон" български се отдалечава от старата си основа, Априлов приема също, че първоучителите са превеждали някога "на най-простото наречiе, което са употребявали Бāлгарете тогава". И като въздава похвала на Венелин, у когото говорел гласът на истината ("Бāлгарете ще му воздвигнат сегаде памятницы"), Априлов се вижда заставен от обстоятелствата да вземе върху си защитата на една кауза, замъглена от страсти и шовинизъм. Той заявява против Тирол: "Като природен балгарин, длажный повече от сичките да брана своята народност и да не оставям да усвоят другите, ако и да са еднородни племена, това, чтото не е нихно, за да подкрепя моето мнънiе, аз привождам още долните доказателства". Доказателствата му са заети от най-старите познати тогава ръкописи и от живия език. В Остромировото евангелие от 1056 г. "употребленiето на буквата (юс) е явна Бāлгарщина"; също тъй и в Реймското евангелие (от 1395 г.) или в евангелието от 1545 г., намерено в гр. Переяслав, Полтавска губерния. От всички славяни само българите имат днес вместо юс звука "твāрдо ā", или ъ, когато сърби и руси имат у. Българите пишат и произнасят и сега мъж, път и остават така по-близко до старината. В заключение ловкият в полемиката и начетен по филоложки въпроси Априлов може да опровергае тезата на сърбина Тирол, за да прогласи българщината на светите братя и на превода им.

Накрая той протестира срещу запрещението от Цариградския синод да не се чете преведения от Неофит Рилски на новобългарски Нов завет, настоява българите да учат децата си на български и смята, че само когато за владици на българите се назначат техни собствени люде "и сичкото духовенство да е от Балгаре учени" ще има просвета и напредък за нещастния народ.

"Денница ново-болгарского образованiя". - Наскоро след първата си книжка по български Априлов пуска на свят в 1841 г. един по-обемист труд от 10 печатни коли, писан на руски и посветен на състоянието, в което се намира българското учебно дело. Сам Априлов определя целта на съчинението си така, че то трябвало да "направи известно началото и развоя на нововъзникващото новобългарско образование, да запознае русите с онова славянско племе, което още от древни времена е стояло в най-близко родство с тях..." Въздавайки похвала на Венелин, загдето пръв се погрижил да изведе на сцената неизвестните по-рано славяни отвъд Дунава, той смята, че запознаването на чуждия свят с българите трябва да бъде грижа на самите българи. Но тия, за жалост, "спят дълбок сън". "Ако някъде се покаже образован българин, продължава Априлов, то той получил възпитание между гърците и, напоен с духа на елинизма, отстъпва от рода си и иска да минава за грък, скривайки произхода си. Техния пример следват и забогателите търговци... По такъв начин жалки люде измежду самите българи, смятайки за срамно да се именуват българи или славяни, са били причина да не се развие народността. Трябва да се победи този предразсъдък и изкорени злото. Нека ми бъде позволено да дам аз пръв за това пример. Ще бъда щастлив, ако съотечествениците ми ме разберат и обикнат родното, националното."

В дял I на книгата си Априлов хвърля кратък поглед върху историческите съдби на българския народ, от заселването му на Балкански полуостров и до покоряването му от турците. В дял II той излага просветното и черковното състояние на българите под турско владичество. Пребиванието му в Цариград през 1831 г. го е уверило, че реформите на султан Махмуд II, унищожител на яничарите, и войната от 1818 г. са усмирили донегде духа на турците. И той излага как попаднал на мисълта си да отвори едно модерно училище в родния си град, след което прави преглед на ония новопечатани български книги, които заслужват повече внимание. Навеждайки Христоитията ("Благонравие") на известния даскал Райно Попович, той не одобрява гърцизмите в езика му и въстава против неговото едностранчиво преклонение пред всичко гръцко. "Той, казва Априлов за Райно, вижда в учеността само един елиногръцки език, съветва да се начева учението с българските взаимноучителни таблици и после да се пристъпя към храма на учеността, към изучаването на гръцки език!... Гръкомания! чиста гръкомания! за народността вредна с това, че е в състояние да остави българите да дремят вечно под умственото иго на новогръцката писменост." И Априлов навежда частното писмо на Райно от 6 юли 1840, гдето този се силел да ослаби мнението си, дирейки примирение с "русоманията" на Априлов...

Поменал още преводите на Г. Кръстевич, Славенобългарското детоводство на Неофит Хилендарски, две учебни книжки на Христаки Павлович и предполаганата за печат Българска история от А. Кипиловски и гръко-българския словар на Неофит Рилски, Априлов чертае последователно историята на новооткритите училища, по типа на Габровското, изтъквайки заслугите на родолюбивите благодетели от рода на Вълко Чалъков (Пловдив), Христо Киров (Казанлък), Ив. Ангелов (Свищов) и др. И на края той отново се връща на необходимостта да се ограничи обучението по гръцки и даде преднина на български език. "Но гръкоманията все още удържа връх в България. Здравомислещите българи, учредявайки български училища, предвиждат, че в тях няма да се достигне до занятия с висшите науки, догдето народният език не се усъвършенствува с изучаването на старобългарски (или славянски) и руски. Ето защо те се обръщат към Русия, гдето българското юношество, като изучи еднородното и направилата толкова успехи славяно-руска литература, може, при възвръщането си в отечеството да усъвършенствува тамошните учебни заведения, да утвърди за българите предимството на образованието в своята страна и да закрепи богослужението на народен език, което им принадлежи по правото на многолюдие. Иноземното духовенство не ще се домогва тогава до българските катедри; понеже българите ще имат свои съотечественици, които не ще им отстъпват по образование и християнски знания и добродетели. Освен това учените българи ще попречат на иноземците да управляват по личен произвол и да налагат под разни предлози неправилни данъци".

Такива национални, социални и религиозни изгоди вижда Априлов като последица от повдигането на образованието и увеждането на български език в училищата - и неговата убедителна аргументация не остава без отзвук в страната, гдето тъкмо тогава, и особено по-силата на хатишерифа от 1839 г., търновци са подзели борба против владиката си грък, отказвайки да го слушат и да му плащат прекомерните данъци.

Очеркът завършва с едно разяснение на името българин, което трябвало да се пише, по примера на древните грамоти (блъгары, блгаре), не болгарин, а българин; и с епитафията от Г. Пешаков за смъртта на Венелин (Букурещ 19 юни 1839). В множество забележки на края Априлов разглежда бегло разни исторически, географски, етнографски, учебни, книжовни, черковни и национални въпроси, при което тенденцията е да се насърчи възраждането и книжнината у българите. Засягайки някои моменти от собствената си биография и от личните си сношения с по-значителните двигатели на българската просвета, той намира за нужно да запознае българите и с живота на незабравимия Венелин, за когото дава една доста обстойна животописна характеристика, пропита от гореща признателност към първия наш историограф.

В едно "Дополненiе к книге Денница" (брошура с 42 стр.) от 1842 г., Априлов полемизува сдържано и ловко с руския професор от Одеския лицей М. Соловьев, който в критиката си в "Москвитянин" подценявал заслугите на Априлов по българското образование и значението на Габровското училище. Без да издава каквото и да било самомнение, Априлов отбива с достойнство неверните твърдения и защищава правотата на изложеното в "Денница". И тук поличава трезвият поглед и правилното схващане на научни и практически въпроси у Априлов, както виждаме това във всичките му книги и писма.

Българският книжовен език. - По примера на Венелин, който бе събрал и приготвил за печат 66 влахо-български грамоти от XIV до XVII век, тъй интересни за историята на български език и на българската писменост в Румъния (те бяха напечатани едва в 1840 г.), В. Априлов се заема да издири и да изнесе на свят няколко грамоти на българските царе, и особено тая на Иван Шишман, дадена на Рилския манастир. Първоначално той има намерение да достави тия исторически документи на Венелин; отпосле обаче той е принуден да прави сам употреба от тях и да ги поднесе на руските учени заедно с превода и обясненията си. Той печата един летописен разказ за Зографския манастир до 1371 г., една грамота на цар Ив. Калимана до Зографския манастир от 1192 г., един договор на цар Михаил с Дубровник от 1253 г., речената грамота на цар Ив. Шишман от 1379 г. и грамотата на молдавския княз Ив. Константин до Киприановския манастир в Бесарабия от 1699 г. Така тия Болгарскiя грамоты ("изданы в пользу Габровскаго училища", Одесса 1845) ни разкриват една нова страна от научните интереси на Априлов. Забележителен е тук, покрай другото, опитът на габровския просветител да очертае развоя на учебното дело и на книжнината у нас откак е излязла Денница. Той ни съобщава за дейността на софийския благодетел Денкоглу, за изданията на Фотинов, А. Руссет и др., както и за новооткритите училища в Русе, Елена, Т. Пазарджик, Търново, Ст. Загора, Велес и др. места.

През 1846 г. Априлов напечатва в "Любословие" на Фотинов своите "Мисли за сегашното балгарскоученiе", (първоначално: "Любонародно изложенiе", авг.- окт. 1846, Любосл.), които година по-късно преиздава, с някои добавки, и отделно (Одесса 1847). В тая брошура от 47 стр. се разглежда един основен въпрос на българската просвета, зачекван пътем по-рано: именно въпросът за основния характер на новобългарския книжовен език и правопис. Отначало, под влиянието на Венелин, Априлов е усвоил възгледа, че съвременният книжовен език на българите трябва да се ослани най-тясно на стария български (за какъвто се взема черковнославянският) и че е необходим един етимоложки правопис, за да се избегне борбата между разните местни говори. Още на 10 декември 1837 г. той смята, че ние трябва да отхвърлим членната форма, едно поради разногласието й в разни места, и друго, понеже я нямали останалите славянски народи. И сега в някои руски губернии (Пензенска, Казанска и др.), гдето никога е живял българският народ, простолюдието прибавяло към съществ. имена -ат, -та, -то в края, обаче литературата не ги признавала. "Должно полагат что Русскiе ученые, желая приблизиться к Славянам, отбросили эти частици. Почему-ж сiе не может случиться и с болгарами, если бы они последовали совету Огняновича", пита Априлов в писмото си до Венелин, възпроизведено от тогова в книжката му "О зародише" (1838). Венелин се ужасява от това обилие на -ат, -та, -то в български, чуди се как българите ще могат да пишат с тях стихове и предлага премахването на тая "нещастна привичка на простия народ", както и преодоляването на разните български "жаргони" чрез една научно обоснована граматика, в която да бъдели застъпени гледищата на "висшата филология". Априлов се прекланя пред подобни доводи. Малко преди излизането на Венелиновата книжка той е разпратил в 1836 г. едно окръжно писмо до всички познати български учители и писатели, за да ги призове към възприемането на "еднакви граматически правила и еднакъв правопис". Отзвукът обаче е слаб. В гръцкото си писмо до отец Неофит Рилски от 30 юни 1838 г. той все още държи на езиковото устройство, проповядвайки на българите "да пишат както старата им майка пише думите, а не както простият народ", и да издирят онова свое живо наречие, което стои "по-близо до стария език"; в друго писмо от 20 юли 1838 той повтаря мисълта си да се види "в кои места българите употребяват члена и в кои не... (защото Венелин мисли да се изхвърли членът), в кои места са запазени косвените падежи от стария език..."

Но Венелин умира в 1833 г. и Априлов е освободен от гнета на ментора си по въпроси на граматиката. Ако вярваме на Априлов, недоверието му към идеите на Венелин датува още от 1838 г. Защото в Допълнението към "Денница" (1842) той бележи: "С покойния Ю. И. Венелин можеше също да поспорим относно членовете... Макар ние и да ценим високо неговата ученост и дълбоко знание, въпреки всичко не можем да се съгласим да се изгони членът от употреба. В "3ародыше..." той споменува за моето мнение да се изхвърлят членовете от езика. В отговора си (7 юни 1838) аз му забелязах обратното... Да ги изгони (членовете) не може никой, и няма право; защото, макар и в различни форми, те се употребяват дори в най-малкия ъгъл, гдето живеят българи." Огнянович е предлагал премахването им, обаче никой не го последвал; Неофит пък смята членовете за украса на езика и въстава против Огняновича... Априлов заключава: "Не бива по никой начин да се отказваме от члена; и мен се струва, че членът е най-характерната черта на българския език, като облекчава и положително определя смисъла... Защо да не се съгласим с общото мнение, а да плуваме срещу течението?" Когато излиза за първи път като писател, заемайки открито становище по просветни и научно-книжовни въпроси, той, в разрез с Венелин, е яко убеден в две неща: първо, че днешният български е по същество и особено откъм фонетиката си приемник на старобългарски; и второ, че книжовното наречие днес трябва да остане вярно на това, което болшинството българи, особено тия в източна България, изговарят, заедно с тъй характерната членна форма.

В Денница Априлов полемизува отчасти с Неофит Рилски, който приел русизма у вм. , членната форма -о вместо -аъ и частицата се вместо с, макар -ат, -та, -то да било по-съобразно с духа на български и народът да говорел по-скоро са, ма (т.е. с, м) вместо се. "Ако отец Неофит беше запазил в своето правописание истинските черти на днешния народен говор (думата е за ), той би дал чрез това, като живо доказателство, вярно средство за да се удостоверят всички в българския превод на книгите на Светото писание". Отец Неофит греши, като приема езика на новите черковни книги, печатани в Русия, за старославянски (в тоя стои вместо руското у); и той не е трябвало да отстъпи от днешното произношение на съотечествениците си.

В "Допълнение..." Априлов води все тъй решителна полемика с руския професор Соловьев, който, враг на съвременния правопис, питал: защо черковнославянски, като представител на старобългарски, нямал членната форма? Априлов отговаря: "На драго сърце ще се заема да удовлетворя вашето желание, когато някой от учените вземе върху си труда да обясни, защо новолатински (италиански) и румънски (влашки), които произлизат от латински, имат членове, когато старолатински ги няма?" И той продължава, в защита на новаторството си: "На днешните български писатели се представя въпрос важен: кое наречие да употребяват за народа? Следвайки здравия разум и примера на днешните гърци, испанци и руси, те са приели народния български език за писмен, както е и трябвало, като слушат живото произношение, което звучи в устата на всички българи. От само себе си се разбира: щом цял народ употребя члена, не е било възможно да не се приеме той, понеже да поправя някой езика по свой произвол би било химера; и без това има какво да се поправя, както разните форми на членовете, падежите, глаголите и др. подобни." Въоръжен със здравия смисъл при решаването на един колкото теоретически, толкова и практически въпрос, взел за норма примера на по-стари културни народи, и на по-млади, но изпреварили ни балкански народи, той смята, че при установяването на книжовния език трябва да се отстрани всеки прекален индивидуализъм. Колкото е безсмислено да налага някой писател своите лични вкусове, отишли в разрез с общоприетото, толкова смешно е и да се стига до анархия, за да пише всеки тъй, както го е майка учила - на някакъв местен говор. И Априлов намира, че би трябвало да се яви някой наш Яков Ризо Неруло, който да осмее в един фарс разнообразието на писмения език (у гърци, както и у българи), като накара лицата в диалога да говорят на своите провинциални наречия...

Защита на новобългарски език. - Никой между българските писатели и учители от тая епоха няма такава здрава филоложка подготовка и такава дълбока интуиция върху въпросите на езика, както Априлов. До известна степен само Гаврил Кръстович би могъл да се сравнява с него, понеже е имал възможност да се запознае в Париж с възгледите на компетентни езиковеди и с публикуваните стари славянски ръкописи. Ако Кръстович подържа в своите "Писма за някои си мъчнотии на българското правописанiе" от 1844 г. (печатани едва през 1858 г. в "Блъгарски Книжици"), че би трябвало "да пишем как то говорим, обаче на онова наречiе, кое то е най-ближно и най-съобразно със старобългарският език": същия този принцип, съвършено независимо, но и по-рано, застъпва и самоукът Априлов, без обаче да предпочита едностранчиво етимологията пред фонетиката. По-малко консервативен отколкото гръцките възпитаници Кръстович, Фотинов, Неофит Рилски и Р. Попович, Априлов има пред себе си състоянието на руския книжовен език и държи много на един български, който би отразявал езиковия усет и звуковите или формалните особености на живия български. Ако в българската си граматика от 1835 г. (неиздадена) Венелин поддържа мнението, че днешният български, в сравнение с богатството и благозвучието на старобългарски, се явявал "ущерблен, унижен, лишен изяшества", и препоръчва възвръщането към старите, загубени падежни форми, които българите "по невежеству своему досел вовсе не отличали", както и отхвърлянето на просташките членове; ако Фотинов, по сила на същите предразсъдъци изоставя първоначалното си мнение в полза на говорния език, обявява се против "простый и испорченый язик" ("гнило дьрво ся за темел не поставя") и иска в "Любословие" от 1846 да приемем за литературен език черковнославянския на печатаните книги, без юсове и членове, понеже той бил наш "природен" език и ни приближавал до другите славяни (както ще мисли по-късно и Раковски); ако Хр. Павлович, твърде уважаван педагог, отхвърля във второто издание на граматиката си (1845) "гнусоти" като и 3 и "квас фарисейски" като членовете -о, -ат и пр., то Априлов ще намери достатъчно лична независимост и убедителни доводи, за да се противопостави на това пакостно течение и да защити единствено правилното гледище за насоките на новия книжовен български. Мислите му от 1847 г. са един манифест, който ще порази реакцията и ще създаде желаното единомислие върху предмета. Тая малка книжка има същото значение като откровение за българската интелигенция по тъмния и жизнен езиков проблем, каквото има историята на Паисий за пробуждане или закрепване на народното самосъзнание.

С какво умение, с каква простота и яснота на идеите пристъпя авторът към обсъждане на актуалния въпрос! Ето, той си е поставил за задача да избави нашите учители и ученици от "раздори" в писането, той иска "да не губят децата времето си по училищата с непотребни правила на бащинат си язык." Как ще се постигне това? Какъв трябва да бъде книжовният ни език, еднакъв и задължителен за всички? Примерът на италианци, гърци и славянски народи показва, че би било "суетно" желанието "да возобновим старийат българскiй язнк, дето го имамы в Священното Писанiе и в други те стары ръкописы". Старанието на някои фантасани гърци, поклонници на древността, е показала, че възкресяването на умрелия език не води към никакъв напредък в обучението и че "общата народна привичка никак не може да ся подаве от неколко учены, дето ищат да върнат заминалите векове." Умните граматици се отказват затова от ръждивата метода и, подобно на Атанас Христопуло (1805), човек с проницателен ум, изоставят "тая пуста и непотребна ортографiя", за която и деца, и учители губят много време, за да усвоят по-проста граматика и правопис; "защото колкото по малко неправилни правила има един язык, толко по ровен, по гладък и по сладък" е той и "по лесни ся изучава". Това личи и от граматиката на Вардалах (1829).

Априлов не си въобразява, че има правото на диктатор: не иска да се мисли, че желае да се покаже "самоправный поправител на българската словесност". Много по-скромен, той подканва само към "общо согласiе на учителите и писателите", понеже само тъй могло да се достигне до спасителното единство. Той сочи примера на руски език, гдето много старинни букви били изхвърлени, и предлага: "да исфарлим и мы оныя, които имат ровен глас, и да пишем с една буква сичкото". Той критикува Хр. Павлович за неговото обръщане към черковнославянски и скърби, че подобните нему домашни учени, "отдалечени от Европейскыте филологы", не знаяли откритията на славистиката в последните години. Нямало вече никакво съмнение, че Свещеното писание е било преведено между славяните на старобългарски език. И кое е решило спорния въпрос за националната принадлежност на Кирило-Методиевия език? "Това беше, най-много, отличителната черта на Българскiйат язык, Мо е, юсат (). Той и сега ся произнося както ся произнесеше преди тысяща (1000) години, когато ся преведе Св. Писание." Като у, а не тъмно, се произнасял само у русите и у сърбите. В черковнославянските книги у прониква от русите в XVI в., когато в България "и сега ся употреблява от живыйат народ, който говори с юсове", т.е. мъж, ръка и т. н. Напраздно някои учат децата да говорят и пишат муж, рука и пр. "Имате погрешка любезни! - възразява им Априлов, това никога няма да стане; многото число не следова за малкото. Мы требува да следувамы за народат и по неговат говор да сочинявамы граматикы и да пишем помежду си, инак плавамы против водата. Произношенiето, дeто, като чудо, удержа до сега нашiйат народ, е бисер неоценен за нас, требува да ся гордим за него, не да го трушимы".

И тъй, докато Неофит Рилски препоръчва да отбягваме от "простолюдныат и подлыат язык", колкото се отнася до диалекти и те отклонения, които са "развращенiе" на езика, и докато други граматици у нас гледат с пренебрежение на народния говор, за да признават само мъртвата старина, Априлов, в радикална опозиция към черковнославянски, насажда любов към всичко живо и съвременно, намира основания да се гордeе със запазеното у народа произношение на юса, което той приравнява с това на -ъ- средата на думите. Все тъй решително той ще се обяви и за друга една отличителна черта на живия език, членовете: тях той намира навред по българските земи, с изключение на селата в скопската Черногория, гдето имало сръбско влияние от времето на цар Душан. И независимо от това широко разпространение, членът има в своя полза и нещо положително откъм смисъл. "С членат, както знае секи, речьта е по-силна и упределителна." Тъкмо затова френци, италиянци, испанци и власи са го увели, въпреки латинския си корен: те говорят и пишат с членни форми, понеже им "улеснява скорото и бързото произношенiе". Добре правят и Иларион Михайловски и Иван Андреов (Богоров), че са възприели в книгите си (вторият в граматиката си от 1844) члена. "Мы можем вярно да предскажимы на противници те на членат, мисли Априлов, чи колкото тiи и да щат да учат децата да не говорят и пишат с членове, децата ще ги слушат толко во училището, но както отидат у дома си, с роднините си и с другiйат народ ще говорят с членове; и чине ни ся, чи учителите им, и тiи по вънка с членове ще говорят. Суетен ще бъде секи труд да убарнат целiй народ да говори по тяхното ученье, защо той има веки говорат си."

Априлов особено препоръчва граматиката на Ив. А. Богоров, "защото е направена по старо-българското церковно наречiе, което и сега ся говори по Българiята; и защото старото наръчiе ся говори (нека да е толко и в едно село) и от сегашнiйат живыйат народ, потребно е, българете да го сохранят и да го прiемат в писанiето, а не да ищат да прiемат други словенски наречiя, които няма народат, или да измысляват по своят думка за писанiето новы правила". Очевидно, Априлов смята новобългарски за потомък на старобългарски откъм фонетика и речник, ако не откъм форми, и навярно той има предвид мнения като това на Селимински, който от Атина препоръчва в 1843 г. на будните българи в Цариград: "ние трябва да въведем старобългарски език или някой друг диалект руски или сръбски, чрез които да уредим нашия диалект... По този начин... ще се доближим до нашите славянски братя, с които един ден ще образуваме един действително славянски народ..." Априлов отхвърля като химерични всички тези проекти за възвръщане към мъртвия черковнославянски или за усвояване на чужд славянски език, щом собственото ни наречие е издънка от родното старо и щом то по богатство и красота не отстъпя на другите славянски езици. Отхвърля и субективния личен почин в обработката на езика (имайки пред вид Хр. Павлович), с думите: "Здравыйат ум показва, чи само народат има власт да применява наречiето си, писателите требува по него да варвят, ако правят свои выдумкы стават смешни на другыте родове." Която мисъл и сега запазва напълно своята сила. И накрай препоръчва да се изучава народният ни език, за да стане възможна една научна граматика: "за това приглашавамы и учителите, що са по Българiята, и ги молим да бележат сяко слово и сяко изречение народно, и тези заметкы да ги изложат или в някоя книжка, или да ги объявляват през Българскiйат Дневник; така сос време ще стане пълна грамматика на говорныйат язык, когото требува да очистим и от чужди слова, защото имамы наши или ново или старобългарски".

Възвръщане към прастария извор на родния език, с неговата вечна свежест, отбягване от всичко архаично или изкуствено, обогатяване на книжовната реч и съставяне на граматика чрез наблюдения над народната, във всичките й типични особености: това е категоричното и авторитетно напътствие на Априлова което не закъсня да се наложи на повечето наши писатели. Ако сам Априлов плаща още дан на някои архаични или погрешни схващания по правописа (употреба на ы, на някои русизми, на вм. ъ, на -ат вм. -ът и пр.) и не владее добре новобългарски, бидейки откъснат твърде млад от родината си, - в замяна идеите му се оказаха изобщо правилни и влиянието му твърде благотворно.

Въстанишки опити и черковен въпрос. - По целия склад на характера и мирогледа си Априлов клони към мирна културна дейност и такава той препоръчва и на своите последователи. Когато в 1841 и 1842 г. неколцина българи в Браила, между тях и Г. С. Раковски, биват замесени в един заговор, насочен към повдигане на въстание в България, и то в съгласие с гръцките революционни организации, одеският меценат заема рязко отрицателно становище. Той помни добре погрома над толкова гръцки първенци в 1821 г., когато и сам се е увлякъл за момент да подпомага хетеристите; той вижда как след Танзимата турската държава е закрепнала и не ще позволи никакви смутове на раята; и той знае, че в края на краищата за предприятията на отделни буйни глави ще си пати невинният народ. Приятелите си в Галац и Браила той подканва настойчиво да разубеждават младите да не слушат подстрекателите и да не вършат необмислени действия, защото от това ще има само жертви и големи страдания за народа. "Аз и сега, и други пат ви писах, казва Априлов на 27 ноември 1841, че предпрiятiя, като летните ако правят, са безсмысленны, неразчитаны и луды и който им помага... зема на главата си грехат на много невинны жертви"... Подстрекателите са оръдие на чужди планове, не истински доброжелатели на народа си. Добре е да се отбягва от тях, и всеки да има пред очи едничко "ученiето на децата си, на родътси просвещенiето. Онези, что съветуват противното, ще возимеят анаθемата и проклятiето от сичкiат български род."

Настроен недоверчиво към всяка революционна дейност, той вижда смисъл само в една планомерна и широко подета лоялна борба против фенерското духовенство, главния враг на българската просвета и на българската народностна идея. С бистър поглед Априлов разбира още в самото начало на черковния въпрос, че истински враг на българското издигане са гърците и че докато не се премахне тяхната хегемония, не ще има простор за българските културни домогвания. Тук, в тези антагонизъм, ще укрепне гражданското и националното съзнание на българите и чрез една разумна политика ще може нашият народ да спечели разположението на върховната власт за премахване на духовното иго. Когато търновци се одързостяват да поискат българин за владика и когато Фенер осуетява назначаването на отец Неофит Хилендарски, Априлов вижда добре как се разгаря един конфликт с неизмерими последици. Той роптае против покварените или разединени свои сънародници, улеснили победата на патриаршията, и той препоръчва на габровци (17 август 1840): "Ако имаха Българете общо съгласiе, ако чорбаджiите им, богатите и големцыте гледаха общото добро и ползата на родът си, и не ги подкупваха хитрите владыци с дарбы и армаганы... нямаше нито един грък да е владика или епископ на Болгарiя... Онези Болгаре, дето своята полза предпочитат от общата полза, дето ся подкупват от користолюбiето да утесняват братьята си, тези Болгаре са изчадiе дiаволско, Iудово коляно, те имат вечното проклятiе от родът си, и имат да предстанат пред непритворныат страшный съд Всевышняго, да дават ответ за постыдното предателство и да получат праведно возмездiе, вечный ад и геену."

Гневът и клетвите идат от дълбокото съзнание, че българите ще нанесат победа само когато изкоренят порока, низките си страсти, егоизма си и се обявят дружно против невежите и алчни владици на Фенер. От далеч Априлов следи героичните усилия на о. Неофит Хилендарски и на съмишлениците му и скърби за провалянето на едно добро дело. "Това прави несъгласiето, мисли Априлов на 12 юли 1841. Ако бяха (българите) се наедно щяха да имат владыка когото щат, но сега той си играе с тях." И, поощрявайки наплашените габровци: "Владичкыте и патричкыте проклятiи и анаθеми, кога са несправедливи, обращат се на того, който ги произнася."

И в двете си книжки от 1841 г. Априлов напада рязко българската елиномания, препоръчвайки отърсване от гръцкия език и привикване към българския; напада и гръцките владици, загдето не допускат друго обучение освен гръцкото и не търпят покрай себе си български владици. В Мислите от 1847 той разказва, как "от завист и злоба" владишките оръдия наклеветили калоферци, загдето си построили уж казарма за военно обучение на децата, когато то било българска школа, с уроци, каквито законът позволявал. И изказва опасение, че новоуведеният владишки надзор над училищата може да бъде пакостен, като доведе до преобръщане на черкви и училища в гръцки... "Суетен щеше де е той страх, ако Българiята имаше владыцы от языкат си; но и да са подадоха лане на царат много молби за това, желанiе то им не можа да стане..." С пожелание да се сбъдне българската мечта, чрез дружни усилия пред Високата порта, завършва Априлов книжовната си дейност и живота си.

Доколко той скъпи за сцеплението и националния дух на слабата тогава българска интелигенция показва ни най-добре преписката му с д-р Селимински и Иларион Михайловски. В "Денница" той изказва опасение, че Селимински и другите българчета в Атина могат да паднат в плен на "грекоманията", затова той настойчиво препоръчва в писмата си да помислят младите хора за образование в Русия, гдето по-лесно ще опазят народността си и ще изучат славянската писменост. За него е важно да чуе от Селимински, че в Атина всички се стараели да внушат на българските питомци "ненавист и отвращение към руския народ", че някои професори им втълпявали, какво българите били от цигански род и само чрез гръцкото влияние тези "слави"(роби) могли да се облагородят; че нищо не смущавало гърците толкова, колкото името "славянин": "вследствие на това, бележи Селимински, българските младежи, които по-преди питаеха уважение към гърците, сега напротив справедливо ги мразят". Зарадван от този обрат на мислите, Априлов съдействува на Иларион Михайловски, верен другар на Раковски и на Селимински, да получи разрешение за следване в киевската духовна семинария (или в духовната академия), за да може после да бъде полезен на рода си. Но въпреки съгласието на руския синод, патриаршията не позволила на Иларион да замине за Русия - чрез което станало още по-явно неразположението на гръцката черква към русофилското течение и българското образование. А на Иларион Априлов е възлагал такава надежда! Той му е поръчвал да изучи състоянието на учебното дело в България; да му събере данни за биографията на княз Богориди (които да използува за статията си в една немска енциклопедия); да настои пред княза да съдействува той за отделяне на доходите от българските манастири в полза на българските училища, както и за избора на българи за архипастири; да се пази от гръцки коварства, имайки предвид съдбата на Дионисия Контаров, кандидат за видински владика, когото "недоброжелателите му пратили на онзи свят"; да му снеме преписи от каменни надписи в Шумен, гдето се поменували българите, и пр. Дотолкова Априлов милее за просветата в България, щото малко преди смъртта си той поръчва на сестра си Кера в Габрово (писмо от 10 април 1846): едничкият наследник на рода му, братовият му син Николай, откак завърши медицината в Цариград и в Париж, да се ожени в Габрово за българка и да говори дома си само български, където и да живее после с децата си (вероятно в Цариград). "Защото обичам да ся продължава ученiе помежду нашите и подир нас, намервам за благо да поеме той продолженiето, в род родов, и затова потребно родат ни да е българскiй, и при това и учен, дето фамилiята на Априловите да е наследствено учена." На българщината и на духовния си аристократизъм държи бившият търговец като на едничък ценен завет за потомците.

Народни песни. - Заинтересован по примера на Венелин за археология, език, етнография и исторически документи, Априлов полага големи грижи да присади подобни интереси и у своите познати, доколкото те имат възможност да събират словесни и веществени паметници на миналото. Още щом получава знаменитите ония писма на Венелин (от 1836 и 1837 г.), той побързва да ги съобщи в преписи на отец Неофит Рилски, който пък от своя страна разпространява преписи между приятели и ученици (Р. Попович, Захарий Круша и др.), с цел да се предизвика събиране на фолклорни приноси, чието значение се поставя тъй високо от авторитетния българофил. И на сестра си Кера в Габрово Априлов пише през 1838 и 1839 г., за да я подсети да му изпраща песни (сватбарски, коледни и др.) при което той навежда за пример ладанките, които помнел още от детинството си ("Цървул стяга, през дол бяга, Ладо..."). Той поръчва на сестра си (август 1839), от която бил получил вече някои песни: "Соберете онези момы и жены, дето знайте, чи знаят таквизи песни, и ако са бедни, платете им да ги казват сос хорти, да ги пише някой, и колкото по-много соберете, толко по-добре."

Песните, както и всичко друго досежно бит и минало на народа си, той предназначава отначало за Венелин. "Я завел повсюду переписку, бележи Априлов в "Денница", чтобы собрат сколь можно больше болгарских нар[одных] песен, и все это для Венелина. Некоторую част оных даже я ему выслал еще при жизни его. Он желал издат их книжками, но смерт помешала." Затруднен какво да прави с материала, и като не вижда друг руски учен, запознат с български, комуто да повери изданието, Априлов се решава да стори сам това, както е направил и с грамотите, при което главната му цел е - да опровергае мнението за татарското потекло на българите. "Желанiе познакомите русских с нами и решите с болшой вероятностiю мысл о Татаризме болгарском, все еще кроется в моем сердце, а потому я предполагаю издат несколько из них, с объясненiем непонятных слов в тексте. Литераторы не взыщут за недостатки."

Въпреки своята неподготвеност, Априлов съставя след 1841 г. един доста обемист том песни, 181 на брой, които не успява да издаде, но които остават опазени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно и чисто написани от ръката на самия Априлов песни, разпределени от него на тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни, печални, любовни, сватбени, военни и героически. Сборникът, като пръв по рода си у нас, - около 20 години по-стар от тоя на Миладиновци, - не е загубил и сега научното си значение и заслужва едно издание под веща редакция.

Значение на Априлов. - Теглейки общата сума на онова, което означава Априлов за ранното Българско възраждане, ние не можем да отминем мълчаливо отрицателните отзиви за характера и дейността му, изказвани от някои съвременници. Най-напред Найден Геров, възпитаник на одеския лицей, кори своя опекун във високомерие и егоизъм, като изтъква, че Априлов бил искал "сичко нещо, дето стане за нашите, от него да е", или че "някой ако иска да направи нещо, той гледа да го развали, за да не се чуе друг, освен него". Геров, едва 18-годишен юноша, не привежда доказателства в полза на това тежко обвинение и явно е, че тук говори оскърбеното самолюбие на един мнителен младеж, който не може да търпи ни надзор, ни авторитети. В средата на одеските български питомци се поддържа упорита мълва, плод на груба подозрителност, че Априлов, подобно на другите стари, бил недостъпен и затворен, отнасял се надменно към младите, проявявал отвратително скъперничество и дори русинът В. Григорович е наклонен да вярва това, когато се среща в 1844 г. с Априлов и извлича крайно неблагоприятно впечатление от него. Сдържан, резервиран, почти хладен, авторът на "Денница" не очарова скептика учен, който очаква възторжен прием и сантиментална откровеност. Няколко години по-късно и Раковски се поддава на това внушение, като твърди за покойния вече Априлов, че той бил се провъзгласил за български просветител "само с голи речы и за пуста слава", че оставил някои българчета в Одеса да умрат от глад, че лишил Венелин от поддръжката си и така станал причина да почине той в една московска болница, и че не било никаква заслуга да е завещал Априлов богатството си за габровското училище: "Можеше ли да го вземе със себе си в гробу? Той ще не ще го остави" ("О Асеню I", 1860).

Отричайки родолюбие, щедрост и всяко благородство у Априлова, Раковски повтаря безкритично слухове от обидени или повърхностни хора, които и след гроба не могат да оценят справедливо една чужда тям по дух и морал личност. Нека не се забравя, както добре изтъква това Ив. Д. Шишманов, че през цял живот Априлов е гнетен от тежка гръдна болест, която му налага най-големи грижи за здраве и спокойствие, обричайки го и на сдържаност в обноските. През 1845 г. Априлов се извинява писмено пред чешкия учен Ханка, че не отговорил овреме на писмото му, понеже от две години "изнурителна болест", "тежък недъг" го приковавал към леглото. Зает с лекуването си, Априлов по неволя ще попада в мрачно настроение, що стига до униние и песимизъм, които го правят може би в известни моменти недружелюбен или неотзивчив. И после: този тъй известен меценат съвсем не е толкова богат, за да прави по-големи дарения, без риск да се лиши от най-необходимото. Удивлява ни по-скоро готовността му за жертви - когато той напр., покрай всичко друго, заявява, че е готов да напечата на свои средства българските грамоти, които притежавал Шафарик; или когато полага толкова усилия и дарява значителна сума за паметника на Венелин. Всичко, което знаем днес за живота, дейността и възгледите на Априлов, иде да подчертае крайно тенденциозния характер на обвиненията против него. В наши очи този вечно болничав човек изпъква като един силен по дух филантроп, способен да преодолее и лични несгоди, и най-естествения за самотника егоизъм. Научно-литературните и родолюбивите му почини ни налагат пълна реабилитация на паметта му. Че той пръв измежду толкова одески търговци и заможни българи в чужбина издига мощен глас за организуване на българската просвета и школа; че той отделя такава значителна сума от своя скромен капитал (76,000 рубли), за да издържа до смъртта си габровското училище, на което после завещава и всичкия си имот; че с няколкото свои книги и брошури той начерта пътищата на българската книжнина и на българския език, улучвайки правилно бъдните им насоки; че той зае такова решително становище по черковния въпрос, насърчавайки ръководни лица и среди за извоюване на българска йерархия; и че в безпътицата на мнения и при липсата на авторитетни водачи той олицетворяваше съвестта и ума на народа си, за да влияе тъй благотворно върху цялата наша интелигенция - това е твърде значителен актив за оногова, който не дири никакво удовлетворение приживе и не знае друга подбуда освен живото съзнание за дълг към нещастното отечество. Спечелил толкова обширни и сериозни знания, без умисъл за кариера; прикрил своята вродена чувствителност, за да не страда и душевно; способен, въпреки всичко, на страстно увлечение от един идеал - просветата и въздигането на рода си, Априлов буди удивлението ни с рядкото си постоянство и преданост. Сила на характера се съчетава у него с дълбок социален инстинкт и будна мисъл. Никой друг българин в чужбина не може да му се равни тогава по ум и активна любов към потиснатия и необразован народ. За всеки случай: влиянието му върху поколението, на което той принадлежи, е едно от най-силните и плодоносните, каквито знае епохата от 1835 до 1850 г.

БЕЛЕЖКИ:

1. Априлов е записан в "нежинския гръцки магистрат" - в гр. Нежин са живели от времето на Екатерина ІІ много гръцки песеленци, към които биват причислявани всички православни от Турция. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ю. Венелин. О зародьши ноеой болгарской литературы, Москва, 1838.

П. Р. Славейков. Габровското училище и неговнте пьрвы попечители. Цариград, 1866.

Св. Миларов. Василий Евстатиевич Априлов... Опис на живота му и на деятелноста му. Одесса, 1883.

Две писма на Ю. И. Венелина до В. Априлов, Сборн. за нар. умотв, кн. 1 (1889), 176 нт.

В. Яковлев. Критико биограф, словарь русских писателей, С. Н. Вгнгерова, 1, СПб, 1889.

Ив Д. Шишманов. Първата среща на Априлова с Венелина, Литер.-науч. сборник, Кюстендил 1898.

Ив. Д. Шишманов. Две неизвестни гръцки писма на Априлов и Палаузова до Н Рилски, Училищен преглед VIII (1903), 480 нт.

Ив. Д. Шишманов. Студии из обл. на бълг. възраждание. В. И. Григорович, Сборник на Бълг.акад., кн. VI (1916), 105 нт.

Ив. Д. Шишманов. Нови студии из обл. на бълг. възраждание. В. Е. Априлов и др. Сборник на Бълг. акад., кн. XXI (1926), 5 нт.

Ив. Д. Шишманов. Априловият сборник от бълг. нар. песн", Списание на Бълг. акад., кн. XVIII (1919), 1 нт.

П. Петров. В. Е. Априлов. Избрани съчинения и писма. Библиотека "Бълг. книжнина", изд. Мин. на нар. просв., № 8,1926.

Ив. Селимински. Библиотека Д-р Ив Селимински, 1904 нт.

М. Попруженко. Материали за възражд. на бълг. народ, Юбил. сборник на Габров. Април. гимназия. Пловдив, 1900.

Д. Костов. Пет писма на В Априлов до Илар. Макариополски. Известия на Н. Етногр. музей, 1922, кн. 1-11, 23 нт. Срв. там 1921. кн. II, 71-92.

М. Арнаудов. Иларион Макариополски, 1925, 72 нт.

М. Арнаудов. Наченки на бълг. народоука. Училищ. прегл. XXVI (1897), 856 нт.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Априлов, Васил. Съчинения. Под ред. на П. Тотев. С.: Бълг. писател, 1968.

Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789-1847). С., 1971.

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2003
Библиотека "Български писатели". Т. I. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2003.

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I. София: Факел, 1929.