Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗХОДКА ДО БУКУРЕЩ

Христо Боев

web

Наложи ми се да ходя до Румъния. Това би трябвало да е нещо достатъчно тривиално поради непосредствената ни близост с тази държава, а и все пак нали бе построен Мостът на Дружбата да свързва в неразрушима дружба братския български и румънски народ. Както се оказа, след като поговорих с хора от Русе по ICQ, мостът не може да бъде преминат пеш. Това не беше кой знае каква изненада все пак. Човек, като поживее известно време в България, научава, че Джордж Оруел не случайно е написал 1984, и че това, което стои зад наименованията, много често се различава от смисъла им, особено у нас. Така че се спрях на следващия момент - как може да се премине тогава този мост? Понеже тръгвах на това пътуване от Пловдив, реших, че справка през интернет за разписанието на БДЖ ще може да ми даде някаква подходяща информация. Оказа се, че международните влакове се появяват на екрана като информация само ако човек избере английската версия на уебсайта. Това наистина ми се стори странно. Би трябвало един сайт, който предлага информация на два езика да я предлага по един и същи начин и на двата, но както и да е. Оттам разбрах, че нямаме шанс да пристигнем навреме за подходящ влак от Русе за Букурещ, ако пътуваме с единствения влак за Русе от Пловдив в 23.05. Единственото решение за мен и Дияна бе да си вземем ужасно скъпи билети от бюро Рила в Пловдив за влака София - Москва през Букурещ за 19.30 и да тръгнем няколко часа по-рано от Пловдив за София. Другият алтернативен транспорт, който си остана като вариант в сферата на неизвестното, бе ферибота, за който се споменава в интернет. Като говорих с около 20 случайно избрани души от Русе, независимо от пол, възраст и занятие, стана ясно, че никой не знае как се движи този ферибот, какви са му цените и т.н. Mаршрутните таксита тръгвали, когато се напълнят, a вариантът такси бе извън въпроса поради цената му - 150 лева. Все пак разстоянието Русе - Букурещ е само 60 км, както стана ясно от поредната справка. И така, след още няколко проверки относно румънската валута, таксита и т.н., която извърших по интернет отново и след като си бяхме резервирали стая за нощувка в един Youth Hostel - Villa Helga, заради близостта му до посолството, където имах работа на другия ден, тръгнахме от квартирата ни в Пловдив.

След такси до автогара Юг се качихме на рейса за София и там чакахме около час за въпросния влак през Букурещ. Бяхме си взели еднопосочни билети - след размисъл от около ден, решихме че е по-важно да стигнем там навреме - връщането все някак си щеше да стане.

И така, качихме се на влака в румънския вагон. Той бе доста по-чист от другите, нещо, което ми направи веднага впечатление. До Русе нищо интересно не се случи освен това, че спряха парното някъде към Плевен и постепенно започнах да се чувствам все едно съм герой от ненаписаната още Syberia III. След като се разходихме из вагоните, кондукторите ни обясниха, че можем да седнем и в друг вагон, както и че ще има откачвания и прикачвания на вагони в Русе, но там щяло да има и голям престой - така че да не се безпокоим. До Русе постепенно спряха парното и в останалите вагони, така че да се почувства пълната сила на студената декемврийска нощ. След като влакът спря в Русе, осветлението в купето също изчезна. Ние бяхме в пълен мрак. Навън се виждаше надписа - Гара Русе. Също така се виждаха странни субекти, облечени в гугли и дебели палта, които от време на време светеха с фенери в купето отвън. Беше около 1.30 през нощта. Аз се заслушах в разговорите извън влака, опитвайки се да разбера кога той щеше да тръгне отново. Всичко, което можех да чуя, бяха откъслечни завалени думи на руски, български и румънски. Влакът бе в пълен мрак, когато дойдоха българските митничари. Те ме осветиха с фенерчетата си и сравняваха физиономията ми с тази на международния ми паспорт, като светеха от близо в очите ми. Не знам защо Дияна не бе подложена на тази проверка. Може би голата ми глава събуди известни подозрения.

- Не си пътувал в чужбина досега, а? - каза човекът в униформа след като свали фенерчето от лицето ми и го насочи към останалата част от тялото ми.

- Не съм - отвърнах аз.

- За какво пътуваш? - попита пак той.

- По работа - отвърнах аз.

- Имаш работа в Букурещ? - каза той с удивление.

Наложи се да му обясня накратко защо пътуваме нататък.

- Чувал съм, че много ги връщат оттам - ми каза той. И допълни - но ти желая успех.

Аз му благодарих. Той излезе, аз погледнах към Дияна, която примигаше след ярката светлина в пълния мрак на купето.

- Видя ли, че няма нищо страшно - каза ми тя с усмивка.

- Не съм казал, че има - отвърнах й аз. Просто ми е студено и ми се ще да сме пристигнали вече.

Не бяхме говорили много, когато вратата на купето се отвори рязко и там влезе човек с гугла и фенер.

- Колко пaри? - изтърси човекът с гуглата като акцентува на а-то.

- Какво? - казах аз, като скочих от седалката.

Вместо отговор човекът с гуглата излезе така рязко, както и бе влязъл, и не се върна половин час. През това време дойдоха други хора в дебели палта, но без гугли, с които говорих на български, поради много слабия им английски за целта на пътуването ни.

Човекът с гуглата отново нахлу в купето и повтори:

- Колко пари?

- Не разбирам - отвърнах аз

- Какво не разбираш - се сопна той.

- Колко пари имаш?

- Около 200 евро - отвърнах му.

- На човек колко? - попита той.

- По-малко от 200.

- Колко по-малко? Колко пари?

Нещото, което не бях проверил в интернет, бе дали трябва да водя този разговор, а още повече човекът в гуглата и дебелото палто нямаше никакви отличителни знаци, за да го идентифицирам като митнически служител. Въпреки това реших да продължа, за да не усложнявам нещата.

- 180 евро - казах - за двамата.

- Каде че ходиш с тези пари в Букурещ? Като немаш пари, че си стоиш у България.

След което излезе и ме остави в почуда за смисъла на този разговор. Дияна бе на мнение, че всичко е в границите на нормалното, имайки предвид своето ходене до Гърция преди настоящето ни пътуване до Букурещ. Според нея гръцките митничари били още по-зле и много викали освен това.

След петнадесет минути човекът с гуглата се върна и каза:

- Дай паспортите.

Аз му ги подадох, след което той пак изчезна. Излязох от купето и говорих за кратко с един друг българин в съседното купе. Това бе възрастен човек на около 70. Той ме успокои и каза, че забавянията са нещо нормално, както и че бе дал паспорта си на човека с гуглата, който се интересуваше живо от това, кой колко пари имаше. Влакът междувременно потегли и премина по Дунав мост. Леките вълни на Дунава проблясваха под нас с отблясъка на слабите лампи на самия мост, а аз си мислех за времето, когато Дунава е могъл да се премине по много други начини - един от тези, които ми дойде тогава наум - бе преминаването на Македонски в Немили- Недраги. Аз също си мислех, че ако бях тръгнал по леда, отдавна щях да съм стигнал на другия бряг. Естествено, не предприех това преминаване по ред причини - една от които бе, че не се казвах Македонски, а и не бях герой от тази повест на Вазов.

Престоят в Гюргево също се характеризираше най-вече с дължината си - два часа и половина румънските митничари правиха справка на компютрите си относно пътниците, а ние си стояхме в купетата и се опитвахме да мислим за по-добри неща в пълния мрак и студ.

След като влакът най-сетне напусна Гюргево, се опитвах да видя нещо от пейзажа отвън, но това бе невъзможно. Мракът отвън бе тотален и бе в пълен унисон с този в купето. Лъч светлина в тази ситуация дойде от парното, което бе отново пуснато.

След като ни върнаха и паспортите, попитах един доста по-дружелюбен румънски митничар, който знаеше и малко повече английски, коя по ред спирка е Gara de Nord. Оказа се, че трябва да внимаваме, тъй като това била единствената спирка в Букурещ, а ние съвсем нямахме намерение да отиваме до Киев или Москва този ден.

Пътуването от Гюргево отне учудващо много време предвид краткото разстояние. Влакът ту намаляваше, ту забързваше, ту спираше, но където и да се случеше това, около нас винаги бе пълен мрак и аз си дадох сметка, че в България видимостта бе като че ли малко по-голяма.

След час и половина видях как други хора в купетата се размърдаха и излязоха на коридора. Очевидно приближавахме до Букурещ. Аз и Дияна си взехме чантите и ги последвахме. Влакът навлезе в града в зазоряващата се утрин към 6.30.

Слязохме и към нас веднага се спуснаха тълпа от мърляви мъже в шуби, които ми предлагаха такси услуги. Бях предупреден от Bucharest Guide в интернет никога да не използвам услугите им, но както се оказа, пак се наложи да стигна до тях около 20 минути по-късно. Аз и Дияна ги подминахме и отидохме до най-близкото чейндж бюро. Бях проверил за курса евро - леи и той бе 1 евро за 38 000 леи и нещо. Бюрото купуваше еврото на убийствено нисък курс, както и можеше да се очаква - 36 000 леи за евро. Сменихме 10 евро и по настояване на Дияна пихме едно кафе в местния McDonald’s, което се оказа на цена 3 евро за две кафета. Аз лично изпитвах инстинктивното желание да напусна района на гарата максимално по-бързо. В ресторанта за бързо хранене питах на английски младежи от обслужващия персонал за такситата, които се препоръчваха в сайта на вилата, те неизменно отвръщаха на въпроса ми: “Do you speak English?” с “Yes, a little” и се усмихваха, след което ми казваха, че нямат и представа къде да ги намерим и че можем да ги срещнем само с много късмет. След кафето напуснахме гарата, отново преследвани от странно мръсни хора, твърдящи, че са таксиметрови шофьори. На автобусната спирка ми стана ясно, че скоро рейс няма да има. Беше неделя и не се виждаше никакъв друг транспорт освен таксита. Като имах предвид, че би трябвало да ме таксуват 1,5 евро до тази вила, попитах колко ще ми вземат таксиметровите шофьори от гарата. Те ми казаха 150 000 леи, което, както всеки може да изчисли, бе приблизително 4 евро. Накрая дойде най-одърпаният от всички от тази компания и ми каза, че ще ни закара за 100 000. Това звучеше по-добре и аз приех. Колата му обаче направо ме изуми - една от онези дачии, които в България не могат повече да се видят в движение - мисля, че бе на повече от 30 години и червена на цвят. Качихме се в този гълъбарник на колела, който не беше дори такси и шофьорът тръгна с пълен ляв без всякакъв мигач, псувайки колата, на която й се наложи от около 50 км в час да спре на място, за да не се блъсне с неговата дачия. Когато наближихме отправната точка за мен Piata Gemini, той спря скрибуцащата с жални стонове развалина и поиска от мен 110 000 леи. Аз обаче му дадох уговорените 100 000 и напуснахме бараката, като се опитвахме да се ориентираме в непознатата ситуация. Бях допуснал една много голяма грешка. Мислех, че ще мога да вляза в коя да е интернет зала и да проверя точния адрес на вилата. Както се оказа обаче, интернет зали не се виждаха никъде. Питах минувачи на английски и на френски къде има такива, но никой не знаеше. Никой не бе и чувал за самата вила. Намирахме се в един изключително самотен град в неделя сутрин. Бях чувал, че населението на Букурещ надхвърля 3 000 000 души, но това, което видях, ме накара да мисля, че дори в Асеновград могат да се видят повече хора в неделен ден. Виждах трамвайните линии, но нямаше никакви трамваи. Виждах също и тролейбусни линии, но тролеи не се виждаха никакви. Виждах и една автобусна спирка, но след като се оглеждахме на Piata Gemini около 10 минути, не видяхме никакъв автобус. Имаше минимален трафик на коли, които се движеха прекалено бавно според представите ми от Пловдив. Накрая питахме един таксиметров шофьор, който знаеше къде е вилата, но искаше да ни закара там, а не да ни каже къде е. Поради липса на какъвто и да е друг избор и с перспективата да кръжим около мястото в орбита от 50-100 метра, както и поради факта, че бяхме изложени на продължителното влияние на пронизващия студ, се съгласихме и това ни струваше още едно евро. В крайна сметка мошениците от гарата знаеха цената на пътуването в неделен ден, така както я научихме и ние.

Пред Вила ХелгаВилата се оказа на не повече от 50 метра оттам, откъдето взехме таксито. Когато влязохме в наистина много приятната уютна вила, ни предстоеше още една изненада - цената на стая се бе покачила поради поставянето на алуминиева дограма на прозорците и вратите. Момичето от рецепцията говореше супер английски и усмихвайки се, ни обясни цялата ситуация - можехме да спим в обща стая, в която нямаше да бъдат настанявани други хора този ден, на по-ниска цена. След като се настанихме, тя ни даде част от карта на града като с маркер начерта маршрута ни до посолството. Оказа се, че наистина е сравнително близо. Тя също така ме предупреди за това, че дигитални фотоапарати и камери се дърпат направо от вратовете на туристите. Аз й казах, че това вече го бях чел в Bucharest Guide в интернет. Според пътеводителя там, това се е превърнало за мнозина във full time occupation, в превод - занаят, която се работи на пълен работен ден. Според нея любима жертва били американските туристи, които твърде очебийно показвали тези апарати и така вървели по улицата, като че ли нищо не забелязвали около себе си. Аз си помислих, че румънските специализирани крадци за добро или лошо едва ли ще променят природата на безгрижния американски турист. След като разбрахме как да стигнем до посолството, решихме да се възползваме от безплатната закуска, за която се споменава и в сайта на вилата. Там заварихме едно българско момиче с къса руса коса. То си мажеше филия с маргарин Рама и конфитюр и пиеше кафе. Аз бях много приятно изненадан от срещата. След като се запознахме с нея й казах:

- Имам усещането, че се намирам в най-мошеническия град в света. Населението на гарата ми се струва, че се състои от два типа хора - туристи и мошеници, като мошениците са два пъти повече от туристите.

- Това за гарата е вярно - каза Руслана, която беше от София и работеше в някакъв град в Румъния северно от Букурещ, - но не трябва да съдиш румънците прекалено строго. Чаушеску почти ги е уморил от глад. Докато ти и аз сме ходили на лагери и зиме, и лете и сме живели горе-долу нормално, те са били на купонна система. Сега това за тях е като събуждане от робство и е естествено да се държат така с туристите.

- Защо да е естествено? - казах аз. - Ние така ли се държим с тях?

- Ние сме си ние, а те са си те - каза Руслана.

- Просто на тях комунизмът им дойде малко в повече, а после и тази революция. Обикновеният румънец обаче е изключително честен човек. Например хазяйката ми няма никога дори да й дойде на ум да влезе в стаята ми, да не говорим да вземе нещо от нея.

Великолепие и мизерия. Сн. Христо БоевСлед като разменихме още малко приказки с нея, се качихме в стаята си и си починахме за около 2 часа. После се разходихме по булевард Дачия, който свързва Piata Gemini с Piata Romana, два площада известни на почти всеки жител в града. След като стъпихме на булеварда, бяхме смаяни от изключителната архитектура на всяка сграда на този булевард. Те всички бяха стари, но в добро състояние, огромни в неоромански стил, като всяка една бе уникална сама за себе си и не приличаше на никоя друга. Всяка една от тях бе дворец със свое собствено излъчване. Като се има предвид височината им, разбрах напълно американските туристи, които, стъпвайки на булеварда, са забравяли всичко около себе си и са гледали нагоре към чудните покриви на сградите, които се виждаха зад върховете на дърветата до самите сгради. Описването на всяка една от тези сгради би могло да отнеме страници. Те просто трябва да бъдат видяни. Дори снимка с най-високо качество не може да предаде и бегло тяхното изключително излъчване и обаяние. Повечето от тези сгради сега са посолства или библиотеки или нещо друго, което не може да се определи. При опита ми да снимам сградите обаче, охраняващите отвън войници ми махаха да не го правя. Така и не разбрах защо да не мога да снимам сградите, като повечето така или иначе са снимани и ги има в интернет. Но дори и там прочетох, че фотографите се имали проблеми със снимките.

Неоромански стил. Сн. Христо БоевСлед като премина първоначалното ни смайване от тази неочаквана красота, се сетихме, че ни болят гърлата. Така и нямаше отворени аптеки в неделя наоколо. Оказа се, че единствените работещи са денонощните, които пък никой не знаеше къде са, освен момичетата от рецепцията на вилата, които като че ли знаеха всичко. На същия този булевард видяхме един Дюнер и решихме да се нахраним евтино - както стана ясно, евтина храна в центъра на Букурещ са само така наречените govregi, т.е. гевреци, за които имаше опашка и които бяха малки и доста скъпи в сравнение с еквивалентите им в България, безвкусни и прекалено солени. Това, което ми направи много приятно впечатление, бяха младите хора, които се опитваха да ни упътят и да упражнят английския си с неизменната си извинителна усмивка, ако не знаеха нещо. Те всички бяха доста по-модно облечени в сравнение с момчетата и момичетата в България. Аз знаех от Дияна, че розовото е на мода тази година и наистина момичетата бяха облечени в розови поли и якета с неизменните каскети и баски в розово.

На другия ден се събудихме в един съвсем друг Букурещ. Разходката ни до Piata Romana не бе толкова лесна поради изключително тежкия трафик на хора и коли. На светофарите се събираха по около 100 души на едно преминаване както в София, а дори и повече. Магазините бяха всички отворени. На мен ми харесаха цените на книгите на румънски - по мои изчисления не повече от 5-6 лева за преведена книга на Стивън Кинг например или Пауло Куелю. Бяхме си взели довиждане с изключително дружелюбните момичета от рецепцията на вилата и имахме малко време за разглеждане на града. Piata Romana е всъщност пресечна точка на може би 8 улици, от които поне 4 булеварда. Перпендикулярно на булевард Дачия и вляво от посоката, от която идвахме от вилата, се намира Terra Nova, магазин за италианска мода, където купих на Дияна едно поло и една пола за 1 000 000 леи като това бе с намалението от 50%. Препоръчвам на всеки да отиде там и да се почувства милионер. Много е освобождаващо усещането наистина да влезеш в магазин с един милион в джоба си и да го изхарчиш за 5 секунди.

След като свършихме работата в посолството, имахме много малко време, останало за малко подаръци за близки и след като питахме как да стигнем до, меко казано, неприятната гара, решихме, че най-добре е с метрото. За човек, който никога не го е ползвал, букурещкото метро си е цяло преживяване поради липсата на ясни знаци на спирките и смяната на влакчетата през една спирка, като маневрите за стигане до следващата спирка за хващане на другото влакче са умопомрачителни. Най-добро обяснение получихме от едно момче, което бе според мен на не повече от 16 години. То говореше и най-добър английски от всички, с които говорихме този ден.

На излизане от метрото ни предстоеше първата неприятна изненада на гарата. Поискаха ни по 10 000 леи, за да влезем в нея. Хората, които направиха това, бяха облечени в някакви униформи, но от всичко, което вече бях видял, се питах дали не са някакви други, тясно специализирани мошеници. Така и не можах да разбера това тогава, защото някои от пътниците на метрото доста бързо минаваха оттам и не си плащаха, а други плащаха. Явно бяхме жертва на относително бавната си скорост, а и бяхме безпогрешно идентифицирани като нови в града. На самата гара намерихме пак с питане къде е касата за международни пътувания. Там заварих разплута смугла дама в синя униформа, която бе отпуснала напълно тялото си на два стола - единият бе поел основната част от тялото й, а на другия небрежно почиваха събутите й крака по чорапи. Изненадата ми да видя точно това на единственото гише, където се продават международни билети, съвсем не бе малка, но човек бързо свиква в Букурещ с рязко сменящи се гледки, където неоценимият лукс съжителства в непосредствена близост с мизерията. Жената определено изглеждаше ядосана от това, че ме видя пред себе си, и когато я попитах дали можем да вземем билети за Русе, ми каза, че няма да можем да пътуваме обратно, защото компютърът им нямал връзка с България. Това ми се стори повече от абсурдно. Какво общо имахме ние с проблемите на връзката? След като мина първоначалното неприятно усещане от тази поредна лоша изненада на гарата, я попитах дали не може да се направи нещо по въпроса. Тя каза, че не може, и блъсна прозорчето на гишето в лицето ми, така че то се затвори с трясък. Бях наистина изумен. Тогава до мен дойде един от многото навъртащи се наблизо цигани и ми каза, че може да ми продаде билет до София за 850 000 леи. Сумата бе огромна, разбира се. Все пак, от любопитство разгледах билета. Изглеждаше си съвсем наред и дори пишеше до кога е валиден. Тогава, за да го откажа от идеята да ми продава билети до София, му казах, че ми трябва не един, а два билета. Какво бе смайването ми, когато той измъкна още един билет до София! Имах чувството, че и 5 билета до София да му бях поискал, щеше да ги измъкне на момента. Тогава му казах, че ми трябват билети до Русе и той ми каза, че в момента нямал такива, но да почакам малко и щял да има. Започнах наистина да се чувствам доста странно. Изглежда в тази държава, или поне на Gara de Nord, всичко можеше да стане по алтернативен начин на регламентирания. След 20 минути отидох пак до международното гише с надеждата да хвана внушителната продавачка на билети там в по-добро настроение. И така, отидох там и застанах почтително пред гишето й. След около две минути тя ме забеляза и ме попита какво искам. Казах й, че пак ме води същата работа - моето странно желание да стигна до Русе с влак. Тя ми каза троснато, че връзка с България още няма и малко преди да блъсне прозорчето в лицето ми отново, аз го хванах и й обясних, че е жизнено важно да се приберем в България тази вечер. Тогава тя каза, че може да се направи нещо. Аз също бях сигурен, че трябва да има някакво решение на ситуацията. Тогава ми каза, че не може да ни продаде билети с номера на местата и че ще трябва да доплатим във влака, за да ги резервираме. Аз нямах, разбира се, нищо против и така билетът струваше 215 000 леи на човек с доплащане във влака на място до 350 000 леи на билет до Русе. Много доволен от това развитие на нещата, побързах да се махна от гишето, преди да се върне циганинът, който говореше сносен английски и работеше в конкуренция с касите за билети. Както се оказа по-късно във влака, съществува и по-евтин начин за стигане до Русе от Gara de Nord. И така, върнах се в McDonald’s, където Дияна допиваше кафето си, след което отидохме до влака. Бе отново вечер, 7.30 часа, времето на тръгване от София. Качихме се в едно от купетата за София и там намерихме момче и момиче, които се оказаха българи, студенти в Букурещ. След неприятните впечатления от гарата се чувствах щастлив отново в компанията на българи. Запознахме се и по време на пътуването ни до Гюргево, което на румънски се пише Gurgyu, говорехме за живота им там и техните впечатления от Букурещ и Румъния. Според момчето, което се казваше Иван, Букурещ надвишава 4 000 000 жители. Условията били идеални за чуждестранни студенти. Самото им образование е безплатно и даже получават стипендия от 50 $ месечно. Двамата говореха румънски много добре, в което се убедих от разговора им с румънката, която пътуваше с нас и с която щеше да се случи нещо, което окончателно да оформи впечатленията ни за тези два дни. Междувременно дойдоха кондукторите и аз подадох билетите ни, а момичето, което се казваше Наталия, подаде вместо билети две банкноти от 100 000 леи. Кондукторът върна билетите ни и кимна, а пластмасовите румънски банкноти взе, без да каже и дума. След като излезе, Наталия се засмя и в отговор на учудения ми поглед каза:

- От гарата за Русе билети не се вземат. Това е вътрешна линия. Даваш на кондуктора 100 000 леи и това е.

- Никога ли няма проблеми? - попитах аз.

- Никога - отговори тя - и няма защо да има. Те си докарват добър доход така, а и за нас е много добре. Излиза ни по 5 лева на човек да се върнем от Букурещ в Русе.

Иван допълни:

- Корупцията е на много по-ниско ниво, отколкото в България. Затова и страната им буксува. Иначе с тези природни ресурси и с туризма досега да са се оправили.

В Гюргево ние нямахме никакви проблеми с румънските митничари, но не така бе ситуацията с момичето от Румъния. То първо трябваше да покаже в брой 250 евро, а след като ги показа и митничарите ги преброиха в купето, я попитаха дали има обратен билет. Тя нямаше такъв, поради което я извикаха извън купето. След малко се върна разплакана и каза, че са й казали да слезе от влака. Това бе поредната ситуация, която ме остави без думи. Чувствах, че се върши престъпление спрямо едно беззащитно човешко същество, като я наблюдавах да се отдалечава, хлипайки на перона с пет чанти, като след нея вървяха леко прегърбените и забулени с гугли румънски митничари.

После научих от Иван и Наталия повече подробности. Тя се опитвала да стигне Италия през София. Явно, за да спести пари, се бе решила да пътува с влак. Според Иван доста по-малко проблеми има в пътуването с автобус, но е и доста по-скъпо. Наталия допълни:

- Явно не им е бутнала. Те са й искали, ама не им е дала, иначе щяха да я пуснат.

- Какво ще стане после с нея? - попитах аз.

- Какво!? - ще я върнат с влака за Букурещ утре сутринта - каза Наталия.

- И като се замисля, ще стои в Гюргево на митницата от сега, 10.00 вечерта, чак до 6.00 утре сутринта - каза Иван.

- Какво ли не е видял този влак - каза Наталия и въздъхна.

Като навлязохме в Русе, се чуха силни тупвания като от тежки предмети, които като че падаха от влака.

- Какво става? - попитах аз.

- Хвърлят килимите - каза небрежно Наталия.

- Килими?! - погледнах неразбиращо аз.

- Да, килими, долу чака някой да ги прибере, преди влакът да стигне до гара Русе и да започне митническата проверка - отговори тя.

Тогава си спомних, че бях видял голямо количество картини, които товареха в един от вагоните на перона, от който тръгваше влакът.

- Май има доста неща, които се превозват с този влак - казах аз.

- Нямаш и представа - отвърна Иван и двамата с Наталия избухнаха в смях.

На гара Русе слязохме, за да обменим пред гарата евро в левове, както и леи в левове при „чейнджъджиите”, както са известни там - хора, които разменяха пари на място пред гарата под светлините на лампите. След това стана ясно, че сме изпуснали с час влака за Пловдив. Следващият щял да бъде пак вечерта на другия ден. При тази ситуация решихме да си вземем билети до София и оттам да се приберем. Пътувахме до София, опитвайки се да спим във влака, на който пак изключиха парното. Иван и Наталия изглеждаха напълно свикнали със студа във влака и запазиха доброто си настроение до София, където се разделихме. Дияна и аз си купихме билети за Пловдив и се качихме на влака, който тръгваше след 30 минути за Бургас през Пловдив. Бяхме много уморени. Настанихме се във вагона, който този път бе отоплен, и мълчахме. Страшно много неща се бяха случили за тези два дни. Аз гледах през прозореца сивия зимен пейзаж на ранното утро и си мислех за магнетичния град Букурещ известен още като Le Petit Paris - Малкият Париж, с неговите ярки контрасти на красиво и грозно, за хората му - добри и лоши, за високо специализираните крадци и мошеници там, подобни на които могат да се намерят само в романите на Дикенс за Англия от XIX век. Мислех си, че за краткото време там не сме видели и една хилядна от този град. Какъв ли щеше да изглежда той, когато падне сняг. Жалко, че нямаше да можем да видим поредното му преобразяване през дълбоката зима. Мислех си още за румънското момиче, на което не бе разрешено да напусне страната и да работи в Италия само защото не бе предвидило подкуп на митничар в средствата, които бе взело със себе си и за това, колко малко човечност често има в човешките взаимоотношения.

На гарата слязохме и си взехме такси до квартирата ни. След като спахме непробудно около 3 часа, аз станах, наметнах якето си и отидох до близкия магазин да купя нещо за ядене. Мислех си колко невероятно е, че вървя пак из улиците на Кичук Париж в Пловдив в сутрешната мъгла и като затварях сънливите си още очи, на почти всяка крачка виждах пред себе си изумително красивите сгради на Букурещ в топлите слънчеви следобеди на неделя и понеделник. Когато се озовах до магазинчето, казах на продавачката, че искам 2 баници и шише боза, бръкнах в джоба си и извадих шепата си. Ликовете на православни светци ме гледаха от монети от 500 до 5000 леи.

Сн. Христо Боев

 

 

© Христо Боев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2005, № 1 (62)