Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЯ Е ЕСТЕСТВЕНА ПОЕТЕСА

Георги Янев

web

Венета Вълева. Завинаги млада. Избрани и събрани стиховеБих озаглавил тази стихосбирка "Странно", не заради едноименното стихотворение, а защото има необясними и трудно доловими истини в поетическите търсения на младата Венета Вълева, но има и податки за личностното ѝ мислене, довело я до оня фатален край. Да, има и странности в нейната поезия, които също трудно се анализират. Тя приживе сама събра и издаде една тъничка книжица и я озаглави "Странно"...

Затова реших заглавието на тази закъсняла книга да се казва "Завинаги млада"... То не е красиво, не е даже поетично, но е точно за Венета - доброволно си отиде завинаги млада, и поезията ѝ e жива и млада...

 

*

Признавам си - не мога да чета Венета Вълева спокойно и без вълнение, не мога и да пиша спокойно за нея.

 

*

През 1984 година бяхме в жури с Таньо Клисуров - беше първият конкурс "Веселин Ханчев". Таньо предложи първа награда за Венета Вълева във възрастовата граница до 18 години. Ние със Стоян Стаев нямахме това име сред участниците. Зачете стихотворението ѝ "Преди скок", след толкова години помня стихотворението ѝ, както и впечатляващото изпълнение на Таньо... Гласувахме като един за Венета... "Честита ни нова поетеса, талантлива при това!...", каза Клисуров и тримата си стиснахме ръцете.

 

*

Венета беше симпатично кестеняво-русо момиче, стеснително и затворено. Приехме я като дъщеричка... След две години, когато отиваше във Великотърновския университет да следва "Руска филология", аз и Таньо, който беше главен редактор на "Хоризонт", ѝ казвахме да не спира да пише и да праща стихове... Тя обаче изчезна...

Когато се върна в Стара Загора (1992), беше майка на две малки щерки, мъжът ѝ беше военен - прекрасен мъж и съпруг... Венета ми донесе стихове, каза, че занесла и на Таньо в "Хоризонт", той ги публикува, аз също публикувах обемист цикъл в литературната притурка "Съвремие" на вестник "Септември". Тя се завърна почти триумфално в родния си град, ние ѝ се радвахме, положително отношение към нея имаха Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Неделчо Ганев и тогава младите Кольо Александров, Тильо Тилев, Лена Иванова, всички ѝ се радвахме... Беше все така стеснителна, затворена и мълчалива... При нейно посещение в редакцията на вестник "Септември" се засякоха с Жеко Христов, в чийто кръжок е била като средношколка, той я помнеше и я покани да вземе участие в предстоящо голямо литературно четене на поетите на града. Тя се усмихваше стеснително, но не дойде на четенето. Жеко стана редактор на първата ѝ тъничка стихосбирка, която тя си стъкми и я озаглави "Странно" (1995)...

Всяка година идваше при отчитането на конкурса "Веселин Ханчев", но все бързаше за дома си, щерките ѝ бяха много малки.

 

*

После ужасени чухме, че се е самоубила в параклисчето на църквата "Света Богородица". Запалила свещ и се гръмнала пред иконата на Светата майка на Спасителя... Беше като ритуално самоубийство... Остана си тайна смъртта ѝ, но година преди това в свое стихотворение автобиографично описва смъртта си на 28 години - завинаги млада, този рефрен използва, в по-различен поетичен сюжет: лягайки на релсите...

Малцина знаят, че почти от дете-момиче тя е запалена парашутистка. При скок парашутът не се отваря, но успява в последния момент да задейства резервния и се приземява успешно. Продължава с любимия си спорт, с предизвикателствата. Увлича се по планинарството, нейна стихия са недостъпните върхове, все е с обелени колене... Участва в състезания по стрелба с пистолет...

 

*

Поезията на Венета Вълева е само привидно интимна, тя само привидно нищи любовни отношения. Всъщност в нейната поезия мъжът и жената са в непрекъснати противоречия, намират се в постоянно единство и борба на противоположностите, както се казваше някога. Рядко, но все пак Вълева разкрива същността на мъжкото начало, което определено нарича Животът...

Винаги, когато се влюбвах в мъжете,
знаех кой се крие зад лицата им:
този, който обичам в действителност - Животът.

Голяма част от поезията на Вълева е посветена на тази тема - мъжкото начало, което властва според нея в Живота и обезличава нежността, любовта - затова Мъжът е волен, често безотговорен, даже простее в своята груба алчност за повече власт над Живота. Жената, идентифицирана многократно със смъртта, е безумно влюбената в Мъжа (Живота), но е винаги губещата в битката за равноправие и женствена изява.

Този подход и приравняването на Мъжа и Живота се появява като своеобразна метафора в най-ранните ѝ стихове:

Дойдох в планината заради един мъж
(мъжете са начинът, по който обичам живота).
И сега мечтая за едно: да му отмъстя.

Героинята на поетесата е в перманентно неудовлетворение, тя се задушава и търси просторите, непокорени още...

Уж няма върхове - а все за тях мечтая,
по равен път вървя - а мисля все за тях.
Аз имам пищни вази във пурпур засияли -
но търся еделвайс, пробил скалите сам.

Това четиристишие е визитката на поетесата Венета Вълева. Героинята ѝ се бунтува, дири бурите, върховете: земното, обикновеното, всекидневното не я задоволяват, те по-скоро я отчайват и настройват предизвикателно. Колкото повече се затваря в крехката си душа, толкова повече са изригванията ѝ. Дори и да слезе на земята, на равното, тя знае, че "ще сънувам отново върхове."

Кой ще търси върха, ако има към него пътеки?
Аз не съм се родила да виждам стени и тавани -
оставете небето над мен, за да мога да расна.
Преди скок - колко струвам, узнавам напълно тогава.
Вие виждате моите грешки и съдите строго,
но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?
Преди скок - аз тогава със сигурност зная, че мога.
Застраховам не своя живот - застраховам страха си,
за да мога до края готова за скок да живея.

Това си стихотворение ("Преди скок") Венета пише между шестнадесетте и седемнадесетте си години. Бих го определил като "гордостта на младостта"... Героинята е категорична даже в социалното си мислене - да се чуди човек, от къде е този "опит" - като че ли има нещо атавистично, заредило я с познания, които тя щедро споделя...

Аз бях от свитата слугата най-покорен.
Аз спях на прага му, по-вярна и от куче.
Аз бях го срещнала, за да му служа неуморно,
за да му дам любов - и никога да не получа.

Това четиристишие е от последното ѝ завършено стихотворение ("Епитафия"). Датирано е - 10.06.1995 - по-малко от три месеца преди края си: работила го е още, зачертавала, търсела по-изразителната дума... Но го е изоставила - не го е преписала в дневника си, както постъпва с всички стихотворения, които одобрява.

"Разказва" за отношенията си с Господаря, Повелителя, Мъжа и нейната (женска) Роля в тези отношения. Да, Той - Мъжът - Животът - е наистина Повелителя и за героинята на Венета не остава нищо друго, освен примирено да признае:

Аз - воин луд - главата си положих
за чуждата земя, на друга дадена.

Това последно нейно стихотворение, не случайно озаглавено "Епитафия", не искам да коментирам. Търсейки своята собствена мяра за душевно равновесие, лирическата говорителка търпи поражения, които трудно приема.

За себе си го наричам "въздишката на зрялата поетеса", приела и примирила се със загубата от битката ѝ с Живота. От друга страна, за каква "зряла поетеса" можем да говорим - та тя така си мисли от почти дете: стиховете ѝ потвърждават тази теза. Ще се повторя - тя наистина носи познание сякаш от други, предишни, животи...

 

*

Реших се на един малко рисков експеримент. Тръгнах с последните стихове на Вълева към първата ѝ поемка "Преди скока", която оставих за край.

В "Некролог" героинята е категорична в своята решителност, успокоена, премислила и преосмислила живота си, стихотворението е изчистено от всякакви баналности, бъбривост и обстоятелственост, но все пак ни информира за "празните дни и самотните нощи", около които можем да пресъздаваме светове от социален и екзистенциален живот. В същото време стихът "набързо нахвърли багажа си в сака,/ заключи, въздъхна и тръгна към влака" носи освен рисунък на поведението и действията на героинята, чрез глагола "въздъхна" прави състоянието осезаемо и трагедийно - тая отронена въздишка е драматично и скръбно, а не спокойно прощаване с живота...

 

*

В различни тетрадки-дневници си записва стихове на автори, които обича. Най-много записва стихове на Петя Дубарова и Мирела Иванова, на Маргарита Петкова и Иван Цанев. От любимите си руски автори записва стихове на Блок и Маяковски. Странно! От тези шестима автори тримата са самоубийци. Съобщавам го само като факт. А стихотворението на Мирела Иванова "Свечеряване" преписва два пъти, защо ли? Младата Мирела в това си бунтарско стихотворение се "саморазправя" с Любовта от върха и самочувствието на своите 19 години и е с поглед на "хронична самоубийца"... Впрочем подобен естетически възглед изповядва и с четири години по-младата Венета Вълева - тя вече е подхванала основната тема в стиховете си - битката с Мъжа и Живота, и брани правото си на равнопоставеност, независимо от усещането за крехкостта на собствените сили... И така ще е до края ѝ...

 

*

Но пак ще ги търся - защо са ми те? -
когато умирам, ще пратя за тях:
да дойдат, да кажат добре ли живях,
или да поплачат, или да мълчат,
или пък да знам, че са нейде на път...
Но сама да не гасна сред локвичка кръв -
боже, пази ме от ужас такъв.

("Приятели")

В това стихотворение поетесата рисува едно към едно - само с един стих: "Но сама да не гасна сред локвичка кръв" - визията за смъртта си. При това впечатляващо точно...

Не обичам да се ровя в такива загадки - там само двама знаят истината - Той и Тя!

Ако пиша за това, причината е, че изчетох десетки публикации за смъртта ѝ, още докато Венчето не беше погребана: невероятни щуротии и измислици: писателите на Стара Загора не я тачели и я подценявали; изгубила конкурс за говорителка на Радио Стара Загора... След 23 години прочетох в "24 часа" и аз какъв анализ съм дал... На цяла страница тогавашната журналистка Капка Георгиева, сетне Сидерова, сега не знам как се вика, цитира мое мнение почти на една трета от материала си. Нямам спомен да съм се срещал с тази дама, но отговорите ми са мои... Наистина странно... В публикациите ми във ФБ на подготвените стихове за печат на Венета Вълева един приятел спомена, че тя не се е самоубила, а е убита... От българската реалност...

Паралелно с изследването на нейния архив се срещах и разговарях с близки нейни хора. Тя се прибира в Стара Загора, в родния си град, знае, че тука писателите я обичат, мечтае да намери работа по специалността си... Публикациите в местния печат са факт, но работата се закучва... Явява се на маса конкурси и я "бият" хора без нейното образование и капацитет... Даже се съгласява да стане чиновничка в Съда, но сама напуска, не е за нея чиновничеството...

Най-близките ѝ - родителите, съпругът и децата, я обгрижват с любовта си, нямат финансови проблеми даже в ония тежки години, успокояват я, но тя изпада в депресия. Сама търси психоложка и се среща няколко пъти с нея.

Ужасена е от новата действителност, не, че е била влюбена в действителността на своята ранна ученическа младост. Промяната и особено подмяната на ценностите приема болезнено, страхува се, че ония с анцузите и бухалките превземат Живота, бандитизмът е вече норма... В дневниците, а и в поезията ѝ се появява отчаянието, но съпротивата ѝ все пак избухва... Често пише, че е бездарна, слаба, не за този Живот, който все пак обича...

В подобен момент очевидно е взела онова фатално решение... Преди това е фиксирала този МИГ в стиховете си...

 

*

Моля за извинение от близките ѝ, че се опитах да анализирам най-категоричното ѝ решение...

Тя не доживя да види как Гущерът си скъса опашката, сложи бялата якичка и днес управлява родината ни. Предпочете смъртта пред ТАКЪВ Живот!

 

*

Венета Вълева е естествена поетеса - тя не си играе на поезия, не я вълнува метафората, иносказателността, говори прямо и пряко, някак си като че ли отключва стари файлове и ни омайва с неподозирани истини от минало, настояще и бъдеще... В най-различни измерения и най-вече в онова прастаро чувство - Любовта!

Любовта към Живота...

01.08.2018 г.
Дъбрава, Гората

 

 

© Георги Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2019, № 3 (232)

Други публикации:
Венета Вълева. Завинаги млада. Избрани и събрани стихове. София: Литературен форум, 2018.