КОГАТО МЕЧТАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В... МАНИЯ!

Георги Янев

web

Всъщност Киноманът (авторът го изписва с малка буква, аз обаче не съм съгласен - ще си го изписвам с главна) е един „ужасен саможивец - една Грета Гарбо по анцуг вкъщи. Въргаля се на дивана пред телевизора и гледа каквото му падне...” Само в това кратко цитирано изречение от Автора има няколко неверни неща: първо - да, Киноманът е ужасен саможивец, но не е някаква си Грета Гарбо, не дай си боже и по анцуг вкъщи. Киноманът стои далеч по-високо в собственото си съзнание и желание за киноизява от някаква си... Гарбо. Второто - как се въргалял и гледал пред телевизора „каквото му падне” е чиста провокация: Киноманът може всичко да гледа, но Той задължително го „сравнява” с филмите от своята младост, а те, ех, какви филми бяха...

Пак всъщност - за какво става дума? Кой разказва историята на Киномана? Авторът, Разказвачът или самият Киноман? Тука съм силно разколебан да отговоря категорично. В текста (не ща да определям жанра на книгата, макар да ми удря на роман или още по-точно - на романизиран киносценарий, Г. Н. го е определил като драматична комедия, като иронично ни тласка към поджанровете на театъра и киното), та в текста има няколко нива на разказ: разказва някой неизвестен нам - може би е нещо като Лирически разказвач; разказва Киноманът - героят все пак, можем да му вярваме, можем и да се усъмним в разказа му; разказва и някой, който не се идентифицира, но наподобява нещо като Автор - и той се намесва от време на време...

Сложна плетиница от подходи, все естетически... Не зная дали са търсени от автора, но тези подходи определят много стойности на книгата. Даже, ако щете, поетиката на тази сложна плетеница от подходи ми наподобява нещо уж познато, макар и пародирано, но и не съвсем. Усещам някакви навеи на т.нар. „инфантилна проза” от началото на седемдесетте години на миналия век, когато доста писатели направиха имена с разкази за младостта си в различни райони от татковината и така пък създадоха така наречената „регионална проза”. Даже имаше една „лирична проза”, която май повече в драматургията се проявяваше, и тя същински подпомагаше вече т.нар. „нова проза”.

Георги Николов се е изгаврил с всички тези подходи, съзнателно или не, разказвайки една проста история, уж по „законите” на инфантилната или новата проза, а всъщност по тертипите на киноезика.

Киноманът май е нашата мечта, превърнала се от зор или друго нещо в... мания.

Няма никакво значение дали искаш да станеш най-велик в Киното или някъде другаде, това си е мечтата на всеки млад човек... Която мечта, за жалост, не винаги се реализира... Е, Георги Николов е разказал за мечтата на младия човек от седемдесетте години на миналия век, затова е вплел в разказа си конкретни символи от онова време.

Разказът му е обективен и прост: младият човек от неговото време е любопитен към всичко, което го заобикаля: към малкия регион, в който той живее и който го зарежда с мечти и иска да го надскочи някога; към разните му Зози; към, о-о, чудаците на градчето, тези прекрасни символи на вечността, които Георги Николов е описвал не по-малко прекрасно и в други свои книги - някои от които даже не поетически! Този млад човек - Киноман при това - има своя биография, снета авторски много достоверно: успял да надмогне регионалното, той е даже и студент, там също се развива и усвоява уроците на голямото Кино (може да се каже и Живот), там ще се явят Съквартиранта, Кукловодката, Приятеля, които са част от „учителите”, макар и те по свой си начин да се „учат” в и за Живота... Сетне, сетне, сетне... пак провинцията, пак малкия град, пак Пенсионерския бръснар, пак спомените за старото, което си обичаме, пак търсим големия сюжет, ах, тоя сюжет, що не става все пак, мамка му... Киноманът не само го търси, той все го намира и все Сюжетът не става, а не става, понеже Бергман, Бунюел или Спилбърг примерно няма да го заснемат, защото..., абе други бяха филмите от нашата младост, илюзиите ни бяха други, не като днешните - извратени и пр., и пр. Много кофти, много кофти живот... И защо е така, пък Макензен и Маратонеца бяха и са други?... Ей ги, Маратонеца си бяга, бяга, бяга и бяга... Чешит, нашенец, но бяга, до смъртта си бяга... Макензен, ей, великият Макензен, кой да му противопоставиш в днешно време? Макензен е свършил своята си работа, когато е било нужно, сетне може само да живее от славата си... И други, и други... Само Пенсионерския бръснар понякога разваля магията на митовете, колкото и да ги поддържа... Щото знае всичко, то нали всичко в онези години се създаваше в бръснарницата... Ех, Пенсионерския...

Много ахкане и охкане има в този роман ли, разказ ли, преразказ ли (преразказ на нечий живот или на нашия!), много автоирония има, почувствах лична болка и аз, четейки този текст...

Героят, лирическият герой, Киноманът де, все пак живее в две измерения:

В младенческото му измерение той е погълнат от мераци по Зозата, оттам и по Киното (може да се каже и обратно), по Романтичното и това са прекрасните мигове от младостта на Киномана.

В днешното му измерение той едва свързва двата края като журналист-неудачник и съпруг-неудачник, но стоически си вади хляба, правейки даже компромис след компромис, но разколебано вярвайки в младенческата мечта, която го крепи да отстоява дните си.

Тъжно, но много вярно, жестоко дори.

Георги Николов е разказал тази ”случка” почти весело, занимателно, а е оставил зад външната страна страданието и изгубените надежди... Оптимизма той е видял далеч преди времето на своя герой, видял го е в романтичните и прекрасни филми на световното и българското кино. Видял е един живот като филм, търсейки сценарий за велик филм. Всъщност романът „Киноманът” е готов сценарий за филм. Киноманът, разказвайки своя живот, е написал великия сценарий... Но не всеки може да го заснеме. А Бергман, Бунюел и Спилбърг едва ли ще се заинтересоват от този „сценарий”. Това е „сценарият” на живота на младежите от края на шейсетте и началото на седемдесетте години на миналия век, който сценарий започна да върви към приключване...

Георги Николов все пак е подхранил нашия оптимизъм чрез мъжеството и себеотдаването на личната вяра и убеденост в образите на невероятните Макензен и Маратонеца... Е, и двамата са били за малко „обръснати”, но пред себе си са имали път, вяра, ентусиазъм...

А ние, младежите от седемдесетте години на миналия век, днес какъв път, вяра и ентусиазъм имаме!...

Дори и да не си отговорим на тези въпроси, си заслужава да прочетем книгата „Киноманът” на моя сърдечен приятел и адаш Георги Николов... Всеки от нас ще се сети за някой, който наподобява Макензен, Маратонеца или Пенсионерския бръснар от далечните му младежки години. В моя случай Пенсионерския бръснар се казваше Бай Милю и от него черпехме сюжетите за бъдещите филми, които още не бяхме гледали и чийто сценарии не успяхме да напишем... Това бяха невероятните сюжети на младостта ни, от които не стана световно кино... Даже никакво кино не стана...

© Георги Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2010, № 11 (132)