Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОФЕСИЯТА ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ

Владимир Трендафилов

web

1.

Неотдавна имах разговор с Валери Найденов по повод една моя статия миналата година във в. Култура (Трендафилов 2006). Всъщност поводът беше друг, но стана дума и за нея - по-специално за мястото, където твърдя, че вестниците у нас не отговарят достатъчно на осведомителското си предназначение, тъй като обслужват елити, стоящи високо над гражданското поле. Та той ми отправи следната критика (цитирам, разбира се, по памет):

Не е така. Ако искаш да знаеш, вестниците - 24 часа, Труд - в момента са страшно професионални. Вярно, създават пластмасова реалност. Обаче се правят от много добри професионалисти, каквито на времето не можеше да се намерят.

Сведем ли горния диалог до есенцията му, ще получим горе-долу това:

Аз: Журналистите крият топката.

В. Н.: Нищо подобно, те са професионалисти. Друг е въпросът, че крият топката.

На какво се дължи тази езикова ситуация? Тя е много интересна - но не защото е анекдотичен инцидент, а защото е симптом. В нея, композиционно погледнато, се разгръща опровержение на опонента чрез преутвърждаване на думите му, но на база на други значения. Очевидно е, че и двамата имаме предвид нещо принципно около вестниците, нещо, което бихме нарекли именно "професионализъм", макар че само той употребява думата, а пък аз съм заел критическа позиция. Становищата ни обаче се разминават като в паралелни светове. Моето е, така да се каже, "външно", неинституционално, потребителско. Би могло да се нарече дори "аматьорско". В него става дума за "предназначение", за крайния резултат от работата "там вътре", за осъществения ефект, овеществения смисъл. Някъде най-отзад между значенията му са се притаили дори "широката публика", "гражданското общество". Найденов, от своя страна, демонстрира "вътрешен" наглед, професионален, автономен. Той явно визуализира една мрежа от хора, действия и отношения, която във всеки миг жужи в хармония и нищо в нея не реже слуха, нито засича. Или ако си позволя бродерия върху една известна часовникова метафора, моят събеседник ми показва синхронните движения на колелцата и пружинките, възкликвайки: "Виж, механизмът работи перфектно, пълен синхрон!". А аз му соча циферблата и го питам: "Абе защо тоя часовник все изостава?".

Искам в тази връзка да припомня две ситуации от близкото тв минало. В тях не се споменава за "професионализъм", но нещата някак опират до него. Първата датира от 1999 г., когато една вечер в предаването "Екип 4" на БНТ проф. Андрей Пантев, очевидно в нетрезво състояние, предизвика бурен скандал, който след това още дълго време отекваше в пресата. От днешна гледна точка обаче, като че ли по-голям интерес представляват финалните думи на водещата предаването Светла Петрова:

Най-сетне скандал в предаване на БНТ, тоест и тук започва да тече живот. (Ракийка 1999)

Какво е това, извън въздишката на облекчение - апел за повече или за по-малко професионализъм? Може би и за двете, но как да дефинираме разликата? Ето във всеки случай нов пример, от малко по-близкото минало. Във вечерта на изборите през 2001 г., когато Костов падна от власт, водещият по Канал 1 Бойко Василев, който дирижираше включванията на една или друга камера отвън, даде в един момент рупора на поета Елин Рахнев, а той тутакси каза нещо емоционално по повода, с характерен кадифено пресеклив тембър. В случая, да подчертая, стилистиката на Рахнев беше колкото лична, толкова и адекватна на самоидентификацията му с попрището "поет". Но Бойко Василев не разчете това. В момента, докато изключваше Рахнев и включваше следващия, той промърмори полу на себе си: Автентичен глас на гражданин! Изглеждаше професионално впечатлен, като литературен историк, който се старае да не изглежда шокиран, след като току-що е прочел в някакво ново изследване на руски шекспировед, че монологът на Хамлет се е произнасял първоначално от майка му кралицата.

Медиите ни в периода от промените до днес не са всъщност нито професионални, нито аматьорски. Те са някъде между двете. И това не е защото не им достига професионална рутина, а защото още не са излезли от вододелната зона между два противоположни типа професионализъм: демократичния и социалистическия, рационалния и институционалния, отворения и затворения, комуникативния и дидактичния. Първият, както и да го наречем, отчита публиката. Вторият я възпитава. Първият общува. Вторият охранява. В резюме - първият уважава реалността, наблюдава я и я следва, доколкото може, защото от това зависи съществуването му. Вторият все гледа да я конструира, защото дължи съществуването си на контрола, който упражнява над нея.

Първият, вече погледнат от дистанция, има у нас все още къса биография. Вторият е полуразрушен - но не в смисъл, че е в развалини, а че се е "удребнил", разпаднал се е на повече и по-дребни, макар и идентични структури. И двата имат една и съща дефиниция за "реалност" - статистическият вкус и облик на публиката; но тръгват от нея в различни направления. Хубавото е, че направлението на втория видимо ерозира с течение на времето. В тази връзка странно се получава, когато тъкмо от устата на един от инициаторите на днешната ни преса излиза разсъждение, в което понятията "професионализъм" и "реалност" се оказват антиподни. Повярваме ли, че е прав, следва да заключим, че днес в медийната ни среда професионализмът е удържал окончателна победа над реалността. Нещо повече, че именно тази победа е била условие за развитието и себеутвърждаването му.

Найденов демонстрира хибриден тип манталитет, каквато е по принцип днес организацията на властта в медиите. Тя е пирамидална. Състои се от едноличен лидер и разширяващи се надолу нива на подчиненост. Комуникацията е еднопосочна - ако "комуникация" е точната дума. Има по-скоро директиви "отгоре" и доразработването им в детайли по хоризонталните нива на структурата. Много добра илюстрация, в тази връзка, дава един израз на Тошо Тошев, който се знае наизуст навсякъде из 5-етажната редакция на в. "Труд": "Вестника го правя аз. Вие го пълните."

Тази организационна структура е всъщност идентична на държавната ни отпреди 1989 г., когато всичко структурно опираше до едноличния лидер горе на върха - Тодор Живков. И произтича от нея, защото я създадоха представители на последната поколенческа вълна от млади кариеристи, които се вляха навремето в бюрократичната система на социализма и смогнаха да се изкачат някъде до средно ниските й етажи, а днес - вече доста позастарели - държат основно властта в медиите. Тя е продукт всъщност на някогашните им амбициозни блянове, редактирани съобразно днешните условия на средата.

Цялото това поколение е възпитано в неуважение към реалността. То е растяло в кариерата на база на нейното опровержение и подмяна с нещо друго, "пластмасово". По-култивираните му представители обичат да кокетничат с високи идеи, но винаги чужди, никога свои. Охотно цитират, искат ли да демонстрират култура. Но всъщност не вярват в идеите, а в рационалната им употреба за лична изгода. Още в подстъпите към зрелостта си те са стигнали, всеки за себе си, до убеждението, че за да успеят в живота, им трябват не истини, каузи и идеи, а точните думички в точния момент на точния човек. Истината, са разбрали те, не съществува. Тя е нещо, което се конструира. Светът се движи не от истини, а от пароли между посветени. Лошо е само когато някой друг ти конструира истината и ти си принуден да му я живееш. Успех е, когато сполучиш да се наредиш между конструкторите й.

Поради целия този хибриден характер на властта в медиите, а и поради ред други причини, свързани с легитимността на властта изобщо, в публичната ни сфера понастоящем тече обективна криза на значенията. Не просто на ценностите или на нормите, а и на самите значения на думите. Тази криза от около година насам е добавъчно ускорена от сюжета с влизането на България в Европейския съюз. И макар че правните, икономическите и социалните регламенти на ЕС е още рано да изпълнят със себе си родната ни територия, значенията на думите и ценностите, въплътени в тях - поради това, че им е по-лесно - вече прехвърчат границите и влизат в серия от конфликти с локалните ни значения и съответно ценности.

Интересното е, че понятието "професионализъм" е едно от главните бойни полета, където се разгръща войната между значенията. Което не е случайно, разбира се - около това понятие се организира важен дял от регламента на социалния ни свят. То е отдавна разисквано от теоретиците на постиндустриалното общество - Даниъл Бел, Алвин Гулднър и още редица други. Според тях, знаем, сме навлезли в ера на услугите, в която репрезентативен персонаж не е индустриалецът-капиталист (характерен съответно за индустриалното общество), а тесният специалист, функционерът, който отговаря за даден сектор или конкретно умение. Освен теорията, с тези идеи, а и с производната им метафорика, е пълно киноизкуството, а и литературата на Европа и Америка от 60-те и 70-те години на миналия век насам.

Но ако вдигнем очи от теорията и се повзрем в конкретната практика тук и там, разликите между "западното" и "нашето" общество бият на очи. Дори днешните. Общо взето, в традициите, които познават по-отдавна практиките на демокрацията и свободния пазар, професионализмът е нормата на територията. Понятието има (и отдава) преобладаващо социален престиж. Щом въобще работиш, нормално е да си професионалист, или поне да станеш след време такъв на база на придобитото в практиката умение. Образователният ценз е желателен, но дали е задължителен, това зависи от изискванията на (или към) съответната работа. Магали Сарфати Ларсън дава една от най-утвърдените, точно поради своята рационалност, дефиниции:

"[Професионализмът е] опит да се преобразува един определен ред от редки придобивки, този на специалното знание и специалните умения, в друг ред - този на социалните и икономически облаги." (Ларсън 1977).

У нас едно такова значение също може да се каже, че е общоприето, когато става дума за техническите аспекти на действителността. Заглавия в пресата от рода на "Професионализъм и квалификация на учителите" или "Законодателство и професионализъм" свидетелстват точно за такава традиция. Но има и други. Много често думата означава нещо повече от себе си. Около нея се усеща бюрократична еротика, особено когато става дума за кулоарите на властта или на която и да е конкретна институция, било свързана с нея, било склонна да й подражава. В такива моменти употребата на "професионализъм" и производните му рязко зачестява, при това в един безусловен контекст, сякаш съответната дума е последният вал от аргументи, които обясняват всичко. Според мнението на експертите, експертната оценка сочи, професионалистите обаче заявяват, че, аз като професионалист ще кажа - това са все циркулиращи клишета от този харизматичен репертоар. И колкото е по-малко техническа територията на употребата на понятието, колкото е по-хуманитарно или обществено попрището, което то назовава, толкова по-интензивна е харизматичната символика, заложена в понятието.

В нашата култура професионализмът е своеобразна професия. Има култ към него - нещо повече, имаме тъждество между "култура на професионализма" и "култ към професионализма". Той е самоценност, крайна цел на играта, висш критерий, идеал, блян, мечта. Всичко това подсказва, че в публичното ни поле - особено в политическия и медийния му сектор - има тъмни кулоари, неосветени задни дворове, заключени килерчета, а думи като "професионализъм" (и подобни) играят ролята на ключове, резета и пазачи пред затворената врата. "Професионализъм" е едно от имената на цензурата в постцензурната епоха и съответно в контекста на родните ни публично-правни условия.

 

2.

Професионализмът развиваше култ към себе си още през социализма. Той беше шанс хем да участваш в системата, хем да запазиш достойнство. Системата на свой ред го толерираше, защото имаше желание да контролира всичко, а професионализмът признава регулацията всеки на своето място оттук дотук. Всеки отговаря за някакъв аспект на системата, за да не мисли за тоталната й цялост, което в онзи регламент си беше опасно.

Някои характеристики на социалистическото професионално поле са актуални и днес. Нашите медии например останаха и след промените с чувството за изключителност, което имаха преди 1989 г. В "онова" време те го имаха, защото не бяха точно медии, а КПП-та на официалното послание, което Системата излъчваше. Бяха ръкоположени в сан "изключителност". И същевременно бяха затворени в себе си, кодирани и утаени. Защото не се отчитаха реално пред друг, освен пред правителството, откъдето идваха и привилегиите им, и наказанията им.

Днес това чувство е въплътено най-вече в силната им гордост, че са "четвърта власт", която е главно плод на самохипнозата им пред професионалното огледало и се дължи на късата им независима биография. Те забравят, че още през социализма журналистиката си беше "четвърта власт". Това е дефинитивната й същност и тя не може да избяга от нея, дори да иска. Само че в онова време имаше една конституционна супервласт (комунистическата партия), която държеше под контрол и журналистиката, и останалите три власти. Може би точно поради тогавашната близост до трите, четвъртата и сега не проявява желание да се отдалечава много-много от тях. В резултат, вестниците са проядени от взаимни пристрастия и ненависти, но централните стоят зад премиера и президента и промоцират един и същ литературо-културен салон. Е, има и изключения, но те са толкова лесно обясними в партийно-фондационен план, че няма смисъл да говорим за тях.

Не би трябвало обаче да се фиксираме само в социализма като универсално обяснение на всичко. Сам по себе си той откри малко неща и практики. Повечето вече съществуваха. Той само ги подхвана и разви до безграничност, защото нямаше кой да го спре. И за да се върнем към нашата тема, култът към професионализма също не е негов патент, а датира отдавна - още от началото на новата ни държава. Плод е на късата му история. Това може да изглежда парадокс, но не е. По аналогия най-голям култ към книгата се култивира по време на най-оскъдния откъм книжнина период в историята на християнската цивилизация: Средновековието.

Трудно можем да говорим за някакъв професионализъм преди 1878 г., защото първата модерна професия по нашите етнически земи (тъкаческата) започва да се развива по време на Кримската война, само две десетилетия преди откъсването от Османската империя. Към нея след известни уговорки можем да прибавим и някои дребни занаяти, но те се броят на пръсти, защото, поради невъзможност да се изхранва само от един от тях, човек е бил принуден да съчетава в живота си няколко и пак е излизал от рамките на дефиницията.

Паралелно историческо обяснение е късата градска култура. Професионализацията е следствие от урбанизацията. Селото не я допуска, освен в откъслечен и непълноценен план, защото най-малкото му общо кратно, стопанството, е индивидуално, автономно и самодостатъчно: повечето хора произвеждат, всеки за себе си, повечето неща. Кооперирането има известна практика, но тя не се е доказала като икономически издържана до такава степен, че да разклати чувствително опозицията "село-град".

У нас имаме закъсняла урбанизация. Най-напред това обстоятелство произтича от селско-махленския характер на етническите ни земи до 1878 г. в качеството им на затънтена османска провинция. След това урбанизацията тръгва, но темпото й е бавно заради ориентацията на държавната политика към стратегии вън от границите ни (Македония, Беломорска Тракия), а не вътре. Като резултат от тази политика идват поддържането на огромна за територията ни армия, честите войни, високите данъци, селската бедност, градската безработица. Тези обстоятелства фрустрират миграционните потоци в страната и общо взето приковават масовия собственик към дребното му парцелче земя.

Ето защо едва през 1969 г., по Тодор-Живково време, градското население в България за пръв път надвишава селското1. Може да изглежда като тъжен парадокс - или комичен, според гледната точка - но няма да се учудя, ако след време в учебниците ни по история се утаи тезата, че реалното консолидиране на българската нация се е осъществило именно през времето на социализма. С всичките кусури на режима, които знаем не само като четящи хора, но и като свидетели и потърпевши, едва тогава се е получил първият що-годе дълъг мирен период в историята на страната, което е главната ос на ценностната спойка. И като си помисля за войните, македонския тероризъм и общата беднотия преди това, не бих казал, че това не е истина. Да не говорим, че и обяснява доста добре защо социализмът се задържа така безпрекословно и дълбоко у нас. Само че, за да стане тази истина истина, трябва полека-лека да си отидат носталгиците и на тяхно място да дойдат изследователите.

Бавното темпо на урбанизацията задържа развитието и на редица други неща: благосъстоянието на населението, образованието, пазара на стоки. Но най-важен е застоят в нещо ключово, в принципите на взаимоотношенията между хората. Задържа се развитието на социалното поле от общност към общество (прословутите "гемайншафт" и "гезелшафт" на Тьонис). Което ще рече, че взаимоотношенията се трансформират извънредно бавно от основани на роднинство и ранг към основани на способности и труд - от патриархални към пазарни. Това поддържа например дистанцията у нас между селото и града, а и между София и остатъка от страната, като я разгръща до усещане за кастова опозиция. Трансформацията не е завършила съвсем и понастоящем, на което се дължат все още силните дарови взаимоотношения, шуро-баджанащината, роднинския капитализъм, приятелския бандитизъм и погнусата от широката публика сред интелектуалците.

 

3.

А какво е положението с литературата във връзка с темата, по която говорим? Тя също е в синхрон с общата регулация на социалното ни поле. Настоящето свидетелства красноречиво. Според една актуална анкета (Читателите 2004) само 7% от четящите в България се интересуват от българска литература. Могат да се изредят доста причини за това й днешно състояние, всяка от тях в някаква степен валидна: липсата на достатъчен брой ярки произведения, тежкото наследство от конюнктурната игра със социализма, двайсетте процента ДДС върху книгите, недостига на разпространение и реклама. Но една от причините изглежда най-старата, ако не и първоосновната: нейният силен уклон към затворена професионализация. И то не напоследък, не даже само от социализма насам, а още от 1878 г.

Литературната ни институция се изгражда рекордно бързо в края на ХІХ век, за около две десетилетия. В онзи период България е селска страна със слаба и дребна промишленост и масова неграмотност сред населението. Няма достатъчно технически кадри за индустриализацията. Затова си я внасяме. Човешкият капитал е в основата си хуманитарен и самоук. Ето защо той изпълва, през първите години на новата ни държавност, главно тия поприща, които не изискват висок праг на специализирана подготовка и могат даже, поне някои от тях, взаимно да се съвместяват: политиката, армията, низовата и средна администрация, учителството, журналистиката, литературата.

И друго. Национална литература се гради по принцип по-бързо, отколкото национална индустрия. По-лесно е да се пише на самотек или пък да се състави златен фонд от "безсмъртни" родни произведения - този фонд винаги се съставя на база на наличното, каквото и да е то - отколкото да се строят и оборудват фабрики и съответно да се подготвя персонал, който да обслужва производствения процес. И не на последно място, в областта на литературата и изкуствата е най-трудно да се установят критерии за професионализъм. Просто такова е полето. То е отворена система. А за да се фиксират сигурни критерии за качество, е нужно системата да е поне относително затворена.

По същото това време в медийното поле се генерира доста бързо образът на професионалния писател. В книжнината ни навлиза голямата световна литература. Превеждат се Шекспир, Гьоте, Данте, следят се най-новите писания на още живите Юго и Тенисън. На всяка от тези фигури личната творческа кариера е сложна формула от върхове, падове и неустановени неща, възникнала е и е протекла в поле, сгъстено от конкуренция. Но нашата литература ги възприема с простодушието на първопроходец в територията - като самотни зъбери сред остатъчна хълмиста равнина, гении, професионалисти. И съответно ги използва като модели за бляновите си амбиции, стараейки се поне чрез професионалните си маски да изравни баланса си с чуждото. В процеса българският писател много често си чертае по-величав образ от този на първоизточниците му. Но това не е чудно, защото в края на краищата имитаторът е вид професионалист. Инициаторът е вид аматьор.

В амбицията си към съсловна обособеност родният писател получава силна подкрепа от политическата конюнктура, независимо коя партия в даден момент е на власт. Услугите му, поради самото си естество, опират в предната линия на вътрешната и външната политика: спояването на населението в патриотична сплав и държавната самореклама навън. Той призовава за борба срещу враговете, отправя патриотични апели, събужда масови чувства на идеализъм. В добавка играе роля и на морален фактор, критикувайки сребролюбието и срива в ценностните норми.

Днешната професионализация на литературата ни се изразява в почти пълната затвореност на полето й. С българска литература се занимават кажи-речи само писателите. Читатели извън тяхното съсловие се срещат рядко, а и те обикновено се отказват да я следят някъде около излизането си от университета, освен ако сами не питаят писателски амбиции. Критиката е основно рецензентска, при това най-вече апологетична, защото рядко възниква вън от съответния литературен кръг, към който принадлежи и авторът на рецензираното произведение. Извън това, социолог трудно би посмял да се изкаже по проблемите на литературата. Ако го направи, то ще е от социологическа гледна точка. Същото важи и за икономистите, и за педагозите. Дори за тия измежду последните, които преподават българска литература. Те или въобще не пишат, или ако пропишат нещо, то ще е най-често за методологията на преподаването в часовете по българска литература.

Въпросът е, че литературата е отворена система. Това е естеството й. Тя търпи нови играчи и всъщност зависи от тях за нормалния си живот. Но регулацията на литературното ни поле е толкова затворена, толкова разделена и разпределена, че пречи за разгръщането на свежи явления в него. Поне досега. То отпъжда непосветените във формалните му правила. По този начин свястното, което възниква в литературата ни, или получава пълно невнимание, или минава през такава тясна тълкувателна цедка, че накрая не прилича на самото себе си. За сметка на това, типичното не излиза от мода. В края на краищата, професионалното в литературата е повече или по-малко типично.

Думата "професионализъм" е неслучайно една от любимите в престижния план на литературното ни поле. За старото поколение писатели - тези, които дължат реализацията си на периода отпреди политическите промени - професионализмът е много силен самоидентификационен белег, едва ли не основният. Този белег се споделя от казионното журналистическо съсловие, което също си има свой такъв. Двата са хармонично скачени: по принцип, писателят възпява България и българина, а журналистът възпява писателя.

Тези белези винаги досега са се съблюдавали свято - главно защото служат за взаимно разпознаване, а оттам и за контакти. На база на тях например журналистите имат правото (по-точно, професионалното задължение) да влизат в литературното поле. Те са длъжни да влизат на пръсти в него, да се досягат с трепет до духовната личност на писателя и да си отиват обогатени от мимолетния досег. Междувременно той слиза за целта благосклонно до ранга на обикновен човек - мимолетно, само до края на интервюто, за да му даде възможност да се осъществи. После ролите пак се разделят.

Ето една илюстративна извадка от сравнително неотдавнашната преса:

[Валерия Велева (уводна бележка към интервю с Генчо Стоев):] В деня на последната ни среща излезе и новата му книга "Много висока тераса" - роман, писан преди 18 години и отлежавал в чекмеджето му заедно с "други папки и текстове", все още невидели бял свят. Между тях са и онези рисунки и скици на 50 яхти, плод не само на творческата му "лудост", но и на професионалните му търсения.

Стоев тук е скициран съвсем по законите на жанра - като "луд" романтик, който, щом го обземе творческата несвяст, пише и пъха по чекмеджета, а понякога даже рисува - макар и само яхти, незнайно защо. "Лудостта" на твореца е уж отделена граматически от "професионалните му търсения", но всъщност ги дефинира, прави ги разпознаваеми за всички "нетворци", съставляващи по дефиниция огромната маса на читателите на вестника.

В самото интервю, между другото, писателят отговаря също в законите на жанра си, без да направи минимално отклонение. При това Велева уж го пита преди всичко за личния му живот и интимните му възгледи, а не за литература. Но така само му дава възможност да изтъкне друг атрибут на своя професионализъм: "писателят е житейски мъдрец". Например на въпроса "Вече мина ли "греховното" ти време?" той отговаря ето как:

Не. Затова сме изпъдени от рая - за да можем да водим този сладък и грешен живот. ... Това е перманентна готовност на мъжа да изживява щастието. В него той винаги се чувства невинен, защото се отдава, макар жената да си мисли, че той взема. В тази си невинност мъжът си остава докрай едно дете, едно похотливо дете, което никога няма да се откаже от греха... (Велева 1998).

Въпросът е салонно захаросан. Но, разбира се, Стоев откликва като посветен в този тип словесна игра. Той възпроизвежда литературност. Изведнъж личната истина се превръща в архетипна, в разновидност на притча, в която писателят Генчо Стоев не е просто себе си, а едновременно източник на абстрактна житейска мъдрост и депутат конкретно на "мъжа", на патриархалното мъжко съсловие, от чието име се чувства в момента упълномощен да отговаря. Ценностната йерархия, която той гради, е в естеството си точно такава, макар и поизлъскана с внушения за хипотетично равенство между половете. Жената е длъжна да разбира мъжа в неговите интимни пакости и палавости, а дългът на мъжа е да бъде разбиран. Всъщност в задния план на думите му стои професионалният му идентитет: жената е суровина за изявата на мъжа, както светът е суровина за таланта на писателя.

Това впрочем са важни черти на традиционния писателски манталитет у нас. Писателят консумира света. Избягва да го морализира. Инструментализира го. Майката, като част от него, служи за възпяване. Жената служи за влюбване, съпругата служи за служене. Останалото служи за резервоар от истории, които да бъдат разказани. Ето защо писателят гледа околността като през камера, не се вживява в случващото се, дехуманизира го и го разглобява на анекдоти. Клюкар е, охотно сплетничи. А чуе ли разказ за нещо интересно на маса с колеги от бранша, няма да възкликне в аматьорска изненада, а ще присвие очи с думите: "Това го напиши! Голям разказ става!".

Цялата заварена система от белези за взаимно разпознаване между професиите в публичното ни поле беше сериозно ударена от политическите промени през 1989 г. Но беше ударена от обстоятелствата, а не от участниците в тях. Включително и тази в литературната игра. В резултат, затвореният професионализъм остана. Само увеличи параметрите си.

Знаем, че скоро след промените бившият съюз на писателите се раздвои на "съюз" и "сдружение". И двете образувания бяха поне в две отношения идентични: (1) всяко се отъждестви със своя затворена поетика; (2) поетиките им бяха коренно противоположни в техническо отношение, но еднакво антипазарни в идеологията си. "Съюзът" се зае да защитава всички форми на традиционната ни литературност: реализма в прозата, класическия стих, родолюбивата тематика. "Сдружението" пък прескочи в друго формално измерение, което нарече "постмодернизъм". Под тази дума се разбираше, съвсем до неотдавна, главно смес от сантиментален барок (поезията на Георги Господинов и Пламен Дойнов) и интелектуалничещ монолог (прозата на Златомир Златанов и поезията на голям куп поети) с едно средно положение - феминисткия сантиментално-интелектуалничещ монолог (прозата на Емилия Дворянова и Теодора Димова). И трите направления бяха имитативни. Нещата напоследък се поразнообразиха, но не крайно. Във всеки случай, затвореността на литературните схеми не е преодоляна и е произвела дори затворен тип читатели в тясното университетско общество: такива, които, ако не срещнат в някое произведение гореспоменатите параметри, не могат да го разпознаят като литература.

Занапред има още много да се пише по въпроса какво дадоха на литературата ни 90-те. Но каквито и детайли да се въведат по-нататък за все по-прецизното доуточняване на нещата, едно е, струва ми се, принципно очевидно: това е период не толкова на писателите, колкото на конструкторите, на литературните кадровици. Това е периодът, когато от централата на СДС изпращаха млади писатели (в съпровод на някой по-мастит) направо да взимат голямата награда на конкурса "Южна пролет" в Хасково - не да участват в конкурса, а да го печелят. Това е периодът, в който "Литературен вестник" раздаваше безсмъртия и смъртни присъди според партийното или идеологическо приближение на съответния писател до партийната централа, в която се помещаваше вестникът.

Ситуацията е проста и изцяло политическа. Политико-партийното поле се раздвои след 1989 г., но само един от институционалните играчи беше стъпил върху собствена култура, отгледана от самия него. Другият трябваше да си я създаде. И в някаква степен я създаде именно чрез литературкадровиците си: Едвин Сугарев, Ани Илков, Михаил Неделчев и някои други. По-нататък партийното въздействие не остана в чист вид, а се разрои на фондационни и банково-фондационни центрове, които назначиха свои литературкадровици - като Александър Кьосев и Миглена Николчина - започнаха да учредяват свои конкурси и да раздават свои литературни награди, коя от коя по-енигматична като система от правила за участие и критерии за оценка.

В този смисъл, като говорим за литературата ни от 1989 г. до днес, тя е епицентър на диспропорция. От една страна, не е популярна сред публиката. От друга страна, има писатели, чиито колене се подгъват от ордени и медали. Като цяло, по-основателно е да гледаме на подредбата й като на класика в кадруването, а не на селекция от творчески фигури и литературни произведения. За такава селекция трябва развита критика. А в най-новата ни литература думата имаха не критиците, а кадровиците. В резултат, структурите на литературата ни повтарят досегашните структури в икономиката и политиката - всяка изглежда окончателна, но се оказва чист мираж, след като се смени съставът на политическия връх.

Любовта към затворените схеми е силна и днес - дотолкова, че понякога можем да се чудим какво представлява всъщност литературата ни: система от текстове или система от правила. Но каквито и нейни съставки да вземаме предвид, системата им е толкова гъста, че от един момент нататък писателят, който държи на своя гилдиен идентитет, има интерес даже по-скоро да не пише, за да не би да наруши някое от правилата и да изгуби престиж.

Това обстоятелство, между другото, доста ясно разделя писателите у нас - поне до момента - на "дейци" и "емблематици". "Дейците", тоест тези, които се идентифицират най-вече с писането, са по-продуктивни, но постоянно идентитетът им в очите на съсловието е несигурен, застрашен е постоянно от обвинения в "журналистика" или "фейлетонизъм". Докато "емблематиците", т.е. тези, които практично се ориентират към идентитет най-вече с образа на писателя/поета, изглеждат по-професионални и принадлежността им към литературното поле не буди съмнения, колкото и оскъдно да пишат - и колкото и проблематично да е нивото на това, което пишат. Литературното ни поле се чувства най-уютно, когато представлява не фонд от текстове, а театър на маските.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За сравнение, в Англия съответната година е 1851-а. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Трендафилов 2006: Трендафилов, В. Литература и медии. // Култура, № 29, 07.09.2006 <http://www.kultura.bg/article.php?id=12043> (19.05.2007). Също: Електронно списание LiterNet, 21.10.2006, № 10 (83) <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/literatura_medii.htm> (19.05.2007).

Ракийка 1999: Ракийка е гадничко, а ракия - глобално. Невиждан скандал се вихри на тв екрана между Андрей Пантев и Светла Петрова. // 24 часа, № 109, 22.04.1999.

Ларсън 1977: Larson, Magali Sarfatti. The Rise of Professionalism: A Sociological Analysis. Berkeley, CA: Univ. of California Press, 1977, p. xvii.

Читателите 2004: Читателите, книгите и издателите в България. ЕСИ на АССА-М. Национално представително изследване. 29.Х.-3.ХІ.2004.

Велева 1998: Велева, В. Генчо Стоев. "Душата е готова да загине за греха." Интервю [рубр. Интелектуалци по пантофи]. // Труд, № 128, 16.05.1998.

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Култура, № 3, 24.01.2007.