Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРА И МЕДИИ

Владимир Трендафилов

web

Започнах тази статия с дребното намерение да анализирам поредното издание на конкурса „Вик” за български роман на годината. Както знаем, конкурсът мина фазата на шестте номинации и сега през есента предстои само да се излъчат голямата награда и тази на публиката. Дотук добре. Бързо обаче ме обхвана едно усещане, че начинанието е абсолютно лишено от полза и смисъл, освен ако не стане дума, поне мимоходом, и за цялата ситуация на днешната ни култура, от която конкурсът е само брънка.

В преходното време, в което живеем, литературата не е само литература. Слепота е да мислим иначе. От нея текат връзки към други неща, а и самата тя обикновено е само повод. Днес всичко това е особено очевидно. Вярно, литературната литература още не е мъртва. Но запада - също както футболният футбол, политическата политика и всички останали поприща, които мечтаят да минат за експертни, за да изгонят масовия потребител от участие в създаването и разпределението на вътрешните им ценности. Или с малко по-други думи казано, в момента наблюдаваме процес на бързо делегитимиране на механизмите, които произвеждат вътрешни ценности.

1. Какво сигнализира кризата

Кризата, уви, е обективна. Всеки път като разтворим вестниците, виждаме застаряване. Разтворим ли някой роман или стихосбирка, около които се опитва да се образува някакъв шум, пак виждаме застаряване. Отработват се отработени модели, повтарят се стари неща, усеща се растяща носталгия. Имаме пълна симбиоза в този план между медийното и литературното поле.

Всяка криза в литературата е криза в медиите, сега може би повече от всякога. Литературата ни е в криза - значи и те са в криза. Балансът е неприятен, но напомня, че литературата е преди всичко медия, а не непременно и само естетически обелиск, какъвто я изкарват рекламните й агенти и всички облъчени от рекламите им.

Но къде им е точно кризата? Да се повслушаме наоколо. Тиражите на ежедневниците трайно падат и то в едно откровено време като нашето, пълно с разкрития за мащабна корупция по всичките етажи на властта. Засега са „Топлофикация”, „Софийска вода”, ВиК, полицията... Кой знае още какво ни предстои в последните месеци преди влизането ни в Евросъюза и в първите месеци след. Вероятно всичко.

Вестниците - не може да им се отрече - ни осведомяват добросъвестно за скандалите. Дават информация, прокарват до нея светлина от различни източници, допълват и свои коментари. Наглед нищо лошо. Но защо човек някак добива впечатлението, че са прекалено възпитани? Защо не ликуват? А би трябвало. Точно сега е тяхното време. Точно сега би трябвало най-хищните им професионални инстинкти да кокорят очи и прокарват език по зъбите си в очакване на неминуемите следващи сюрпризи. Би трябвало поне малко да съпреживяват с нас, читателите, шока на поредната новост - това не е приоритет само на жълтите вестници. Разликата е в дозировката, а дозировки има всякакви, включително и съвсем култивирани.

Но не, те упорито не изглеждат изненадани. Без изключение - и „Труд”, и „24 часа”, и „Сега”, и „Стандарт”, и „Монитор”, и останалите. Макар че що-годе старателно изпълняват движенията на една нормална преса, по стила и тона им някак всеки път разбираме, че това, което за нас е новост, за тях не е. Сякаш този тип новини са новини само за нас, а за тях са разкрития, направени по силата на неизбежността. Един вид, „ех, и за това вече може да се пише.”

Откъде черпи силата си нашата ежедневна преса? От това, за което пише, или от това, за което има споразумение да не пише? От публичното поле или от някакви ниши под повърхността му? От информацията или от тайната? Всеки път когато стане някакъв прецедент, мутренско убийство или корупционен скандал, из вестниците изведнъж, покрай всичко останало, започват да се мяркат без предизвестие някакви важни имена, които обаче едва сега за пръв път чуваме. Защо не сме ги чували и друг път? Ако са нови за нас, нови ли са и за тия, които управляват вестниците? И ако са им били известни, защо досега не са ни информирали? Защо все мимоходом, уж случайно, уж че досега просто не сме обръщали внимание, ни се подхвърля между другото, че еди кой си се занимава с еди какво си? Или пък се е занимавал с него до момента на гафа или прецедента.

Колкото повече минава времето от началната дата на демокрацията и колкото по-малко време остава до приемането на страната ни в Евросъюза, толкова по-силно се набиват в очи не фактите в пресата, а паузите й. Особено напоследък - когато падат серия от обезопасителни пояси около един или друг слой информация. Вестниците все още не принадлежат на гражданите. Те са главно инструменти, с които отделни групи от властта се борят една с друга за повече власт. Съответно, информацията, с която разполагат, не е само за оповестяване. Тя е и за спазаряване. Истински важната информация - някои определени пакети от цифри, факти и имена - тече под повърхността на медийното поле и около нея най-вероятно плават финанси само и само да си стои под медийното поле и да не изплува отгоре.

Тази организация наистина прилича на футболната ни. Вестниците може да се продават, може - не, но сравнително малко зависят за съществуването си от продажбите. По подобен начин, родното футболно първенство се играе пред празни стадиони, но отборите оцеляват. Е, не са богати като западните си колеги, но оцеляват. Горе-долу успоредно със статута на нашите писатели спрямо западните.

Макар че има и разлика. Играчите напоследък нещо губят традиционното си елитарно доволство. По лицата им няма вече иронични усмивчици, които казват: „Какво знаете вие!” Защото усещат, че ако днес все още не им трябва публика, за да си живеят живота и скърпват бизнеса, утре вероятно много ще им трябва. Нуждата от публика се задава на хоризонта и те първи я виждат и не им е хубаво.

2. Несъстоялата се смяна на медийните поколения

Паузите в медиите са важни за отбелязване не само за да се ориентира човек какво става около него. Има и един друг симптом, който би следвало да е интересен, макар и по-скоро за изследователите и анализаторите на процесите. А именно, там където в системата на фактите се получават паузи, в тия паузи се опитва да се намести литературата.

Традиционно, да речем, това винаги е било така. Високата литература възниква и се развива като апологетика, първоначално в салона на съответния владетел или богат придворен спонсор. Славата в тия кръгове рядко се е печелела с дела и поведение. Обикновено тя се е купувала с пари и една от силните й форми на легитимация е била чрез метафори в устен и писмен вид. Та оттам и досега.

През неотдавнашния ни социализъм литературата имаше аналогично салонен вид и функция. На нея й се плащаше богато, а тя легитимираше политико-идеологическия контрол и му служеше за параван, защото оттам идеха и парите по поддръжката й. Но тъй като системата на властта беше силно централизирана и се оказа трайна, литературата имаше възможност да се занимава не само с апологетика, но и със самата себе си.

Днешната беда е, че в родната ни култура изключително застарява поколението, което държи властта. То влезе в нея още в края на 70-те, когато Любомир Левчев стана председател на Съюза на българските писатели. Процесът се разгърна допълнително под патронажа на Людмила Живкова. Но за да завърши, на поколението му трябваха още десетина-петнадесет години, колкото да консолидира властта си и да изпрати предходното окончателно в пенсия.

Поради този незавършен процес, в края на 80-те във властта - преди промените - се беше получила рязка поколенческа диспропорция. Културата беше вече поета от тогавашното „следващо” поколение, но политиката все още стоеше в ръцете на „предходното” (Тодор Живков). В резултат, политическата власт все по-малко разбираше културното поле, макар че и все по-безконфликтно го търпеше - от една страна, заради назряващите икономико-политически проблеми в цялата социалистическа система, а от друга страна, защото вече бе поверила културата в ръцете на „свои”, макар и по-млади хора.

През социализма смяната на поколенията се осъществяваше общо взето безбурно, макар и не без вътрешен драматизъм. Въвеждаше се нова група творци, обявяваше се за „поколение” и полека-лека поемаше от предишното лостовете на културната власт. Предишното се изтегляше бавно в пенсия, но не неовластена и безобидна, а някак извънйерархична, като Валхала или Олимп, откъдето се намесваше само в отделни тревожни случаи. Но много рязко, по Зевсовски.

Този цикъл на административен обмен пострада много рязко вследствие 1989 година. Политическата промяна удари в сърцето поколенческата смяна и й попречи да се възпроизведе още веднъж. Не се продължи династията на споделените ценности и неоповестените договорки.

Същото това поколение владее публичното пространство и днес. Виждаме го в лицето на Левчев, Антон Дончев, Стефан Цанев и още доста други. То напълно осъзнава, че времената са различни, и че това, което преди им се е полагало едва ли не „по право”, сега е кауза, за която постоянно трябва да работят. И те работят. Участват в сложни мрежи на взаимопомощ, постоянно се поддържат един друг, постоянно търсят и намират връзки с различни центрове на административната власт или пък на явно или „сенчесто” финансово подпомагане. И постоянно търсят как да се посеят и увековечат в по-млади последователи.

Не знам дали го правят с действителна вяра в нещо. Или от позицията на неизбежното старческо отчаяние, от което свисти само едно „Мен пък няма да ме погребете!” Тъй или иначе, те не успяват да се претворят в ученици, поклонници, следовници. Литературата отдавна търси неща, различни от техните. Но те явно ще си стоят - докогато им държат силите - като раци на бързей или есенции, неразтворими в околната водна среда, защото всъщност не знаят какво друго да правят.

В личните си каузи тези хора успяват. Но не в литературно-поколенческите, защото от тях просто не излиза послание. Няма и как - изключено е някак пенсионери да „водят” една национална литература, колкото и скромна в постиженията си да е тя. Но могат да й задържат временно развитието. Резултатът и в момента е налице - старчески произведения, старчески стилове, старчески идеи, даже старчески секс. За някои от последните вижте по-долу.

3. Литературата и наградата „Вик”

Във връзка с всичко споменато дотук, какво се случва с българския роман тази година? Бих казал, всичко старо. Само че още по-старо отпреди. Литературата ни сякаш не се развива, а трупа точки за пенсия. Но нищо чудно, у нас старостта и без това се радва на фетишизъм. Да не забравяме, че даже родният „Плейбой” стартира на времето със снимки на Лили Иванова и прокара оригинален български път в територията на сексуалното привличане.

Наистина, у нас, в културата, като че ли няма постижения, качества и събития, освен в плана на патриархалния престиж. Е, миналата година конкурсът „Вик” допусна по изключение във финалния кръг отличен роман на млад автор, нефигуриращ в групов контекст - „Сезон за лов на диви кучки” на Даниел Апостолов. Но дотам и толкова. Както в конкурса, така и въобще. Иначе, няма значение, да речем, кой писател какво конкретно е написал. Има значение как му е името, къде фигурира и какво му е мястото там. Едни и същи физиономии и имена фигурират в медиите, едни и същи физиономии и имена получават всяка година награди от държавни и общински конкурси. Трети път ги срещаме същите в антуража около предизборните кампании на основните кандидат-президенти.

Във „Вик”, между другото, тази година системата на номинациите е съвършена. Случайни фигури там няма. Участниците иначе са цели 67, а финалистите, които ще спорят за наградата, са пак шест. Но списъкът на последните ражда въпроси. Журито чело ли е всъщност романите? Ама всичките? Или е чело само част от тях - на тия с по-специалните имена? Или пък е прочело само имената и с това е приключило работата си по гласуването?

Но нека си припомним кои са избраниците на суровия борд от съдници: “Амазонката на Варое” на Боян Биолчев, “Изгубените магарета” на Валери Стефанов, “Светове” на Владимир Зарев, “Дани” на Иван Голев, “Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков, “Консорциум Alternus” на Леа Коен.

Не знам дали в случая темата може да бъде определена въобще за близка до литературата. Биолчев е настоящият ректор на Софийския университет, а Стефанов е професор, шеф на катедра и декан пак в същия университет. Зарев, Голев и Пасков са Зарев, Голев и Пасков - писатели не от вчера (както впрочем и Биолчев). Но и не само. Зарев е главен редактор на сп. „Съвременник”, а Голев му е прекият зам. Пасков пък до неотдавна беше директор на Българския културен институт в Берлин, а сега е разположен в Националната телевизия. Коен е авторка на дълга серия романи, писани главно от началото на 90-те насам, но още по-дълга е кариерата й на посланик къде ли не - Белгия, Люксембург, Швейцария и Лихтенщайн, ЕС, НАТО, ЗЕС. Бивш депутат е от СДС, а между март и ноември 1997 г. е била съветник и посланик за специални поръчения към Костовия министър на външните работи. Сега ръководи агенция „Арденте”, която финансира културни проекти.

Толкова по визитните картички. Взрем ли се обаче по-отблизо в тях, те не са равни по блясък. Реалните началници са двама. От останалите, двама са пряко подчинени на първите, а другите двама са по-свободни валенции, но нелишени от потенциал в прокарването на творческо-културни инициативи, особено пък задгранични с българско участие. Тъй че не знам дали конкуренти не са всъщност само Биолчев и Зарев. Донякъде Пасков, заради литературното си минало - но той пък наскоро взе наградата „Хеликон”, та не е без хич. И дали другите не съставляват по проект сектора за ВИП-персони в салона, където ще се състои церемонията по награждаването.

Но ще каже някой, добре де, защо да не предположим, че точно тия хора са написали най-свестните романи за 2005 г.? Какво толкова изненадващо има? Нали поне част от тях са „писатели не от вчера”? Пасков даже има в края на 80-те нелоша реализация и във Франция.

Може и да е така, разбира се. Спокойно би могло да са най-добрите, поне на теория. Въпросът е обаче имало ли е наистина конкурс? Тия хора участвали ли са в реална борба за първите места, които са извоювали? Били ли са четени на равна нога с останалите участници и рискували ли са евентуално да не бъдат избрани? И обратно, имал ли е шанс някой от останалите да се нареди между тях? Сглобката на избраниците има толкова хомогенен вид, че навява по-различни впечатления.

Всъщност имаме налице синдром. И дано не е тумор. Когато една литература е в пълна криза, тоест в ситуация на почти нулево внимание от страна на читателите „си”, тя се оттича назад към центровете, които я произвеждат и поддържат. Това са главно университетите, редакциите, фондациите - като в случая. Нашата литература е в това положение. След като не стига до адресата си, тя описва затворени кръгове около източниците, средите и агрегатите си. Около тия, които я назначават, знаейки, че срещу пари не се рита и трудно някой би се наел да критикува питомците им.

Как да не пишеш тогава романи? Как да не ги издаваш? Като знаеш, че са предварително обречени на награди и на похвали в литературната преса.

Но ако решим за удобство да забравим целия сбор от участници и се ограничим да говорим само за конкретните шест книги, те самите са толкова неравни по достойнства, че не виждам какво друго ги държи заедно, освен CV-тата на авторите им. Най-добри са на Голев и Коен, рязко повече от останалите. След това - далече назад - на Стефанов. В този смисъл, интересно ще ми е да видя дали журито ще посмее да гласува за някой заместник. Под укоризнения поглед на началника му.

И все пак, какво представляват поотделно тия книги? И можем ли да ги възприемем, ако не като безспорни постижения, то поне като любопитен симптом за състоянието на литературното ни поле? Да, мисля, че можем. „Дани” е една симпатична история за любовните и социални митарства на застаряващия герой-разказвач из катакомбите на София-център. Той е безработен, издържа го жена му, но потиснатото му самочувствие на щатен храненик, носталгията му по радиожурналистическото поприще, от което е отлъчен, и задаващият се фронт на старостта го карат да трупа едно след друго купища секс-приключения. Точно те са в центъра на повествованието, а покрай тях текат житейски разсъждения, подробности от малката битова икономика и епизоди от голямата политика. Романът започва както и свършва, в един уловен преходен миг от живота на героя, сред външен и вътрешен хаос, прорязан обаче с нишки от една малко швейковски тип надежда, в смисъл че нещата са толкова шашави, че нищо чудно и да се оправят.

Романът си е позволил всички рискове да се провали, но е сполучил. Не заради друго, а защото разказва човешка история на адекватен език. Всичко в нея е лично и непринудено, няма и помен от амбиция да се представи, примерно, глобална панорама на днешната българска участ. Точно поради тази лекота на поставените цели, редица единични детайли светят и с обобщителна светлина. Езикът, вярно, е на места доста драстичен, като между войници в казармата или по порноканал. Но ако изключим няколко пасажа към края на книгата, никъде другаде не съм усетил да не си съответства с това, което би могъл да предложи - и въобще представлява - главният герой. Пълен паралел. Поне достатъчно пълен.

В „Дани” Иван Голев определено е надминал себе си, това е най-добрата му книга. И едновременно с това е най-освободената от литературни амбиции. Не знам доколко разказвачът-герой му е автопортрет (и дали), но във всеки случай този разказвач-герой говори директно, ядно и саркастично като човек, на когото вече е писнало да се притеснява дали е симпатичен някому или не. И с това, напук на всичко, ни става даже симпатичен. Един редови битов българин, трезв, похотлив, без илюзии по адрес на себе си и другите, без особено въображение, силно просмукан с околната тиня, но оборудван с пъклено чувство за хумор и доста точни наблюдения над околните хора и неща. Четенето си струва.

За разлика от „Дани”, „Корпорация Alternus” е един пълноценен трилър с космополитен сюжет, добре сглобен, интелигентен, лек за четене и бих казал даже динамичен, ако не го забавяше на места обстоятелственият биографизъм в обрисовката на кой ли не от героите. Леа Коен също демонстрира умение да се пише леко, а и уважение към вниманието на читателя, защото поне в първата половина на книгата поддържа добър баланс между разсъждения и случки. Във втората, както споменах, малко прекалява с описателството на житейски детайли и скрити психологически мотивации - за сметка на сюжета, който е по-плътен в първата част.

Искам да подчертая, че тия две книги не са изключителни. „Дани” е много добра. „Корпорация Alternus” е добра. Но и двете превъзхождат рязко останалите, които бележат различни нива на повествователния и жанров неуспех.

Най-равна, без сривове, е сред тях „Изгубените магарета” на Валери Стефанов. Но е прекалено равна. Замисълът е, чрез мистификация на намерен ръкопис, да се изведе полушеговито-полунасериозно една теза за скрито централната роля на магарето в историята на човека, основана най-вече върху епизода от Новия Завет, когато Исус пристига на магаре в Ерусалим. Без фойерверки, но и без провали, Стефанов върви уверено по тематичния си коридор, иначе доста добре утъпкан от Борхес, Еко и други известни романисти.

В това се състои, впрочем, една от двете беди около тази книга. От началото до края Стефанов не успява да освободи романа си от усещането за вторичност - даже не дава вид да се е опитал. Нещо повече, докато първоизточниците се стараят да поддържат добър баланс между сюжетния и коментарния си план, той залага главно на коментарния и в резултат четивото му се е получило доста монотонно. Втората беда е, че не успява да легитимира тезата си, не я въвежда убедително за пред читателя. Това той би могъл да постигне, ако беше се отпуснал в по-смела мистификация на историческите „данни” около магарето, или ако беше разчоплил по-усърдно логическите паузи в действително съществуващите източници. Но той не прави нито едно от двете и за читателя не става ясно защо авторът иска да ни внуши, че магарето е по-важно, отколкото изглежда на пръв поглед, след като отникъде не се вижда, че то е важно. Навсякъде, включително и в библейските текстове, то работи като носеща конструкция - но само физическа, без да се издига до мащабна метафоричност. Все едно да твърдим, че в изследванията си на балета „Лебедово езеро” специалистите са подценили незаслужено ролята на тръстиката и по този начин са я онеправдали за пред поколенията.

В останалите три книги, във всеки случай, неуспехът е по-подчертан. Иначе сюжетите са мащабни. Пасков описва житието на един застаряващ съвременен герой, който води борба за всяка отиваща си от него илюзия и от време на време даже усеща желание за гражданско мислене, но всеки път бързо се разсейва, тъй като душата му е реално заета от нарцисизъм и равновесни апетити по секса и високата музика. Парадигмата донякъде напомня за Голев, но я няма голата, хищна откровеност на разказвача в „Дани”. Заменена е с едно малко помпозно самосъжаление, вложено в устата на разказвача герой, и с опити да се припомнят вече отработени реторични похвати. С една дума, бивша книга. Бедата й е, че се представя за настояща.

В „Светове” Зарев, за разлика от колегите си, снове от двете страни на Атлантика. Сюжетният му замисъл е свръхамбициозен - предлага ни поредната си панорама на съвременния свят, само че този път през призмата на глобализацията. Става дума за историята на една любов между богат американски евреин и интелигентна българка, която се разгръща на фона на „срещата на цивилизациите” и нейното въздействие върху световния бизнес, електрониката и човешките отношения. Романът се дели на две части, които разгръщат действията си съответно „там” и „тук”.

Къде се издънва този роман? Той някак все не успява да изпълни предварителните си задания. Опитва се да бъде интимен, но съумява да стане само пошъл. Опитва се да бъде интелектуален, но създава само ужасна еклектика от теми и стилове, уводни факти и псевдоистини, икономика, политика, психоанализа и практически окултизъм. Опитва се по законите на занаята да гарнира разказа си с нужните дози еротика и секс, но оставя привкус на патриархална похот, воайорстваща иззад пролуките в собствената си срамливост:

„Веднъж в пъба на съседния квартал бе зърнал проститутка с изхвръкнали от деколтето гърди... Бяха я обичали преди минути, тялото й все още беше пренаселено с някой, но тя изглеждаше самотна.” (10)

Но най-големите проблеми на Зарев са въобще с облика на това, което е искал да направи. Какво е „Светове” по замисъл - висока литература или жълто светско четиво? По някакъв начин този роман е и двете, но не в смисъл на някаква артистично хомогенна смес, а на пълна еклектика. Първата част се развива в Щатите и там стилът е на много ниско ниво, като в треторазреден трилър, пълен с пищни епитети, чутовни реалии и величави патетики. Останалото е един муден сюжет, който в първите стотина страници почти не се отлепя от дъното. Втората част е „българската” и тя е като да е била написана от друг автор, в стила горе-долу на злачно-дъхавата социалистическа градска проза от 80-те. Имам чувството, че амбицията за всеобхватност тласка Зарев постоянно да мимикрира във всеки от източниците си. И че не винаги си избира добри източници, от които да се влияе.

Що се отнася до последния в групата, Биолчев, той връща разказа си назад във времето, към кухнята (и бардака) на българо-византийските връзки през Средновековието. Романът е една сатира, насочена срещу официалните представи за събитията от тукашното „славно” минало, при това нелишена от скрита претенция, че представя нещата „каквито са”. Героите му са исторически и параисторически и съответно са до един представени или като селски идиоти, неспособни да разделят на две магарета сламата, или като брутални мошеници, способни да оберат и родната си майка, а иначе постоянно гладни за телешки кокал и женска кълка. И за двете категории няма нищо свято, освен собствения апетит и собствената злоба. И това е, внушава Биолчев, цялата истина за хората тук и за мотивациите, които са ги пришпорвали да постъпват по един или друг начин през историята.

Живеем в преходно и следователно по-зряло време, в което подобни трактовки не би трябвало да скандализират никого, освен по-фанатизираните националисти. В този смисъл, романът на Биолчев би могъл да бъде изтълкуван като смела ръкавица, хвърлена в лицето на фалшивите патриотарски идеологеми, като отривист и свободолюбив глас, настояващ за радикален препрочит на това, което знаем за собствената си история.

Да, би могъл - но само в случай, че не бъде прочетен. Защото зачетем ли се, бързо се изумяваме от липсата на каквато и да било морална позиция у автора по отношение на темите, които засяга, и конкретно нещата, които казва или подсказва. Имам предвид „морална” в най-широк план - като каквато и да била система от ценности, дори максимално широка, каквото и да е принципно отношение или позиция към това, за което пишеш.

Такава позиция е крайно нужна, особено в случая. Без нея една сатира просто не може да успее, не може да се осъществи. Нали за да сатиризираш нещо, ти трябва отправна гледна точка, неподвижна стартова позиция. Иначе, ако читателят усети, че нямаш такава, в съзнанието му автоматично възниква въпросът: „Чакай, кой е тоя, дето така си прави майтап? По-различен ли е, или и той е в кюпа?” И фактически по този начин се сменя жанрът. Престава да бъде сатира и се превръща в разновидност на кабаретния водевил или махленския зевзеклък.

И трите последни романи, които дискутираме, имат стойност, ако ги зърнем с погледа на другопланетянин, съвсем извисоко отгоре. Формално всичко като че ли би трябвало да им е наред. Хем са май що-годе умело написани, хем са май езиково освободени, хем са май идейно новаторски. В тях видимо присъства много социална проблематика, много сатирично отношение към старите и днешни нрави на българина, много скептицизъм, много критическа дързост. Ако замисълът можеше автоматично да се превръща в реализация, това щяха да са три съвременни представителя на златния ни книжен фонд. Пък и както гледам, аспирациите им сочат тъкмо натам.

Но нито един от тия романи не се отличава с послание. Никой не демонстрира притежание на ценности, на чийто фон да контрастират недоимъците на обществото, в което сме живели или живеем. Напротив, това, което особено отчетливо ги споява, е:

  1. Синдромът на невинния разказвач. Последният сякаш въобще не е участвал през живота си в социалната ни игра. Той гледа някъде отвисоко нас, мравките, които пъплим долу в калта, и ни одумва или се подбива с нас. Дори когато присъства съвсем буквално като герой в повествованието и прибягва към самоанализ, то е главно за да се оправдае или да се съсредоточи любовно върху сложната си душевност. Не поема отговорност за нищо, не влиза със собствен дял в картината, която изобразява, и поради това дори социалната му критика добива вид на егоистична глезотия или на зевзешка задявка.

  2. Жаждата за консумация. Тя се набива особено явно в очи. Жажда по блясък, жажда по слава, жажда по секс. Особено тази последната. Именно жаждата, развилнелият се апетит, превръща всеки от тия романи не в представително, а в салонно, будоарно четиво. Тя превръща критиката и сатирата в самоцел. Разказвачът сякаш не престъпва табута, а си монологизира върху либидото, защото няма кой да го спре или да му направи забележка.

Неподплатено с ценности, с поне мъничко вяра, ако щете, в мисията на литературата, съзнанието на разказвача (и автора) в конкретните случаи постоянно трансформира зърното в плява, искрите в пепел. Критиката става потупване по рамото, а освободеният сексуален език - мерак на застаряващ сатир. „Аз пиша това, защото търся по-точна формулировка на моята истина” се превръща в „Аз пиша това, защото мога да си го позволя. Ха-ха, че кой ще ми забрани?”

Още един дефект, характерен и за трите последни романа: муден, много муден сюжет. Тръгва с триста зора и през петдесет метра спира да си отдъхне. Тъкмо някоя случка понечи да се развие и започват едни дълги описания „по повод на”, след което идва още малко развитие - и пак дълго описание. Имам чувството, че авторите им са толкова нелюбопитни към околния свят - може би поради самодоволство, може би поради самовлюбеност, - че просто нямат нищо интересно за разказване. Могат да предложат предимно себични автоапотеози.

Спомням си една любопитна сценка от миналата година, когато бях в журито на русенския литературен конкурс „Канети”. Тъкмо понечихме да започнем обсъждането на кандидатурите и Владимир Зарев, който седеше вдясно от мен, каза, може би малко необмислено: „За председател на журито предлагам Михаил Неделчев, защото... ха-ха-ха... защото ми е кум!”

Нищо кой знае какво, на пръв поглед - обикновено процедурно предложение, форматирано в жанра „добродушна шега за пред посветени”. Но казва интересни неща за солиден процент от членовете на едно жури от уж авторитетен конкурс. А чрез тия неща говори и за разпределението на властта в полето на родната ни култура и литература.

Пък не е и прецедент. Не бяха ли кумове също така Боян Биолчев и Димитър Томов, шеф на издателството на Софийския университет и самият той автор на сборници с разкази, награждавани, разбира се? Томов е член на журито в конкурса „Вик” - точно където Биолчев е номиниран.

Някога хората се обиждаха на „комунист”. А това какво е - „кумунизъм” ли? Нима през цялото време на социализма, а и след него, просто сме бъркали буквата?

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Култура, № 29 (2424), 07.09.2006.