ЗАБАВАТА НА ПРЕВЕЖДАНЕТО

Веселин Веселинов

web

Проблемите на превода не са ме занимавали досега - има си специалисти в тази област и никак не смятам да навлизам в тяхното поле. До мен достигна за мнение превод на разказ, който аз също съм превеждал и любопитството ми бе провокирано моментално. Става реч за разказа “Моят личен Борхес” на Жозеф Бенатов, преведен от мен и от автора. Неочаквано се отвори интересна посока за размисъл: по начало всеки превод загубва нещо от оригинала и една от основните задачи и мъки на преводача е да влезе “под кожата” на оригиналния автор и да се доближи максимално до неговия език, конструкция, идея. Но и преводачът неминуемо слага нещо от себе си - собственото си разбиране за това, “какво казва авторът”. Това е рудиментарно изложение на азбучни твърдения, но си струва да се напомнят заради настоящата разлика: в случая и Бенатов, и Веселинов тръгват от Борхес и го имат наум. Смея да твърдя, че и двамата познават добре аржентинеца - и литературно, и биографично. За да говоря за себе си в претенциозното трето лице причината е следната: Бенатов оставя у мен силното впечатление, че непрекъснато и съзнателно се ръководи от Борхесовия начин на конструиране на текст. У мен, когато превеждах Бенатов беше същото. Мисля, че ръководната мисъл у двама ни е “как би го казал Борхес” (дали резултатите са убедителни, е друг въпрос и не е моя работа да съдя).

От тази изходна позиция двата превода се различават в нюанси, не толкова по същество. Бенатов препраща в българския си текст непрестанно към Борхес - тоест, явява се читател-коментатор-компилатор, с игривостта на постоянното съмнение: това, което казва Бенатов, художествена измислица ли е или е проза, базирана на фактология? За да се унищожи съмнението, следва да се чете Борхес плюс негова биография/и (но само ще се открият Борхесовите препратки, връщащи в същата несигурна въпросителност), а и други книги. Бенатов не случайно отбелязва разказа “Другият” - самият Борхес поставя съмнение върху себе си. Но се получава верига - от авторите, ползвани от Борхес, през него до Бенатов и след това чак до още един читател - Веселинов. Това, което ни показва Бенатов, е как Борхес “превежда” по-ранна информация, която Бенатов на свой ред “превежда” в българския си текст, и последният е “преведен” от Веселинов (читател в случая) и Бенатов (автор на българския текст). Самото заглавие на разказа според мен навежда към такава поредица от “преводи”: “моят личен Борхес” е разказан студено и обективирано - не толкова като “лично” приключение, а като предложение за съществуваща връзка между Борхес и България. “Личното” приключение е четенето на Борхес и търсенето на връзка с него - това е, което ме интригува и като читател вече на Бенатов и Борхес аз самият ставам повече от съпричастен - мъчейки се да отгатна не толкова как да съм близо до Бенатов, а как Борхес би превел Бенатов. Това е “личното” за мен - и оттам спецификата на избрани изрази. Струва ми се, от същата позиция изхожда и Бенатов в собствения си превод. Което води малко встрани от “механиката” на превеждане, щото се търси “духът” на Борхес. Задачата се оказва доста трудна.

Майсторите на краткия разказ обикновено не предлагат особена езикова трудност - речникът им не е особено обемист, повторенията на едни и същи думи се чести, самите изречения рядко са конструирани необичайно. На пръв поглед да се превеждат не е трудно речниково и граматически. Но само на пръв поглед - смисълът моментално се изчеква при буквален превод. Това, което е напълно ясно - или поне за което човек може да се досети бързо - в оригиналния език, на друг език може да стане банално, тромаво или без смисъл. Но колко и какво може да си позволи преводачът? Има ли “идеално” решение? Преводите на Бенатов и Веселинов спорят един с друг в търсене на Борхесовия дух на писане (и като става дума за преводи, бива да се спомене работата на Норман Томас ди Джовани с Борхес. Физически с Борхес, до степен, че авторът активно се намесва в превода, за да каже как би “звучал” текстът му на английски. С резултата, че преводите на ди Джовани са почти нов текст - различен от испанският си първообраз. Но и историята остава мътна: доколко може да се приеме, че Борхес познава английския по-добре от американеца?)

Не мога да реша кое преводно решение на “Моят личен Борхес” е “по-доброто”. Заглавието предлага първото затруднение - Веселинов се спира на ‘personal’, Бенатов на ‘my own private’. Кое би избрал Борхес? Аргументът на Веселинов - Борхес би избегнал тавтологията. Аргументът на Бенатов - Борхес би отишъл в ежедневния език. Възражение на Веселинов: Борхес отива в ежедневния език премерено и като намек за стриктна старомодна граматика в заглавието би избрал краткост. Възражение на Бенатов: Борхес отива в ежедневния език, за да постигне стриктно смислово ударение, в игровата смисловост би отишъл в тавтологията, без да го е грижа за граматичност. И аргументите, и възраженията са верни обаче, оставяйки Бенатов и Веселинов в търсене и съмнения.

Подобен е резултатът при превеждане на целия текст. И двамата използват архаизми - ‘lad’ (младеж, момък) е дума, която Борхес би употребил. И не толкова заради старомодността на човека Борхес, а заради концептуалната текстова връзка между “задължителните Борхесови четива... Карлайл и Сервантес” и изказността в реалното време на Карлайл и Сервантес плюс на младият (teenager) Борхес в Женева. ‘Dude’ примерно е напълно разрушителна дума за текстовата пластична единност. Но тук ще се върнем към заглавието: на Веселинов му се струва, че ‘personal’ се родее с ‘lad’, докато по-съвременното ‘my own private’ намеква за ‘dude’. Бенатов текстово опонира: ‘my own private’ осветлява силно ‘lad’ - 17-годишният в началото на 20-ти век има повече от “лично” уединение с прелестната българка. Ако беше само вариация на “всякакви лични” приумици, не би се червил пред знаещия тайната му възрастен. Бенатов прави отлична връзка със скрита сексуалност, докато Веселинов държи на “студена” обективност.

Търсенето на смислова адекватност и желанието да не се компрометира българския текст води да затруднението с “българският лактобацил”. Веселинов приема научното латинизирано наименование. Бенатов превежда буквално. Кое би избрал Борхес? Пишейки научен трактат, Борхес би ползвал научно приетия термин. Никога не е “профанизирал”. Това е аргументът на Веселинов. Научният термин нарушава структурата на разказа - терминът използва малка буква в английския и е вторичен (вариант на лактобацил), което оставя висящ втория български момент на Борхес. Борхес не би нарушил структурата, след като може да използва достатъчно ясен намек на какво се позовава. Това е аргументът на Бенатов.

От горното, към последния проблем - ‘Borges’s woman’ (Веселинов) и ‘Borges’s last wife’ (Бенатов) като преводи на невинно звучащото “последната жена на Борхес, японка”. Веселинов избира по-общото “жена”, ръководейки се от бедният сексуален живот на Борхес - “жени” (приятели, майка му, съавтори), но не любовници (жени се за пръв път през 1967 - за Елза Естете Мийан, почти 60-годишна. Борхес е на 68 години. Втората му съпруга - Мария Кодама - е далеч по-млада. Борхес сключва брак с дългогодишната си секретарка няколко седмици преди смъртта си. Той е на 86, тя - на 41 години. Сексуални отношения са отречени от биографите му.)

Maria Kodama in Prague, The Prague Post, 6.11.2002

Бенатов набляга на друго - Кодама е от японско потекло. Буенос Айрес е едно от местата със силно българско присъствие - от емиграцията в началото на 20-ти век. В българският текст Бенатов прави чудесен фиктивен намек и се стреми да го запази в превода си. Като фикция, но и с игривостта на въпроса “за кого ползва Кодама афродизиак?” Какво би казал Борхес? “Жената” присъства в неговия живот, но сексуалността се появява в литературата му по времето на Кодама (тя е далеч по-дълги години секретарка и събеседник отколкото съпруга. И тангата на Борхес са по-скоро мъжки извивания в танца на ножовете, отколкото хетеросексуални извивания). Но Кодама е и обект на влюбване и щастие. “Съпруга” в рамките на ретроспекцията (освен пред закона) - това, което не се е случило “навреме” и което оправдава термина си според фиктивната реалност на Борхес, който не е Борхес и който може да “свива” времето. Фиктивната консумация на сексуалност като щастие Борхес едва ли би отрекъл.

В общи линии това са интригите на преводите на “Моят личен Борхес”. Тук ще зарежа изкуственото трето лице (така съблазнително Борхесово) и ще завърша от собствено лице. В конкуренцията между преводач и автор-преводач-на-себе-си аз предпочитам автора. В превеждането на друг език оригиналната творба е подложена на нов критичен авторски натиск: не просто редакция, а преосмисляне, водещо до нов текст. Изборът на автора при превод е съзидателен, изправящ го пред търсене на ново решение на смисловото звучене. В градацията виждам себе си само като читател, вторичен и неточен, гадаещ в най-добрия случай и рушащ в най-лошия. Без никакви уговорки давам първенството на г-н Бенатов - негов е текстът и той се е мъчил да го направи по-добър. За каква борба става дума, мисля, че се разбира от горните аналитични бележки. Авторът има най-добрата сетивност (с която читателят може да не е съгласен, но читателят е вторичен - в конкретния случай Бенатов се изравнява с мен много бързо: за да се преведе, той се дистанцира от първия си текст, става му читател, Борхес и “Борхес”. Аз, читателят на Бенатов и Борхес, не мога в преводаческия случай да бъда Бенатов и “Бенатов”/Борхес - “Борхес”, а само Веселинов, гадаещ Бенатов - “Бенатов”/Борхес - “Борхес”.). Авторитарният превод е на Жозеф Бенатов. Но ми е интересно да чуя ответен глас. Каня г-н Бенатов да предложи няколко реда в отговор на интерпретацията ми, спекулативна при всяко положение - аз си въобразявам какво мотивира Бенатов. Слагам му думи в устата, “превеждам го”, правя го фикция, което не е честно. Каня и трети страни да споделят вижданията си. При всяко положение става дума за творчески процес и за резултати.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2005, № 11 (72)