НИКОЛАЙ РАЙНОВ: ЕДНА МИСТИЧНА МАЛТИЙСКА СЛЕДА В БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

Вера Бонева

web

---

Nikolay Raynov: a Mystic Maltese Trace in the Bulgarian Culture. Nikolay Raynov (1889-1954) was one of the most enigmatic artists and writers of the Bulgarian 20th century. His fictional and academic production includes over 60 author’s books and more than 30 volumes of retold fairy tales from all over the world. As a painter he is famed by his recognizable decorative style inspired by the trends of the Secession.

The paper is focused on the unique for Bulgarian scientist chance given to Nikolay Raynov by the fortune to read in original top secret old manuscripts in the Library of Maltese Order of Knights `St. John` on the Island of Malta. There are evidences that the initiated into the theosophical sacraments scientist has examined in detail more than 30 books created by the medieval Bulgarian Bogomiles - heretic dualists.

Handwritten notes kept by Nicolay of Knights `St. John` Raynov during cited mission had disappeared after his death, but nowadays one relatively reliable version of that important text is circulating as an e-book in the Internet. Sharing some conjectures on the mentioned literary mystification, I conceive the statement that Nicolay Raynov was not published his Maltese manuscripts and notes, finding them too esoteric for the large audience. Furthermore, it is not excluded a restrictive order to that effect to be imposed by the governmental body of the Maltese Order of Knights `St. John`.

---

От всички белези на стъпки по пътя,
аз съм харесал само белезите от стъпките, що се лутат.

Николай Райнов

"Човекът и образът му"¹

"За другите моя живот не е любопитен; живот като всеки друг. Много противоречия ме срещаха. Родих се в Кесарево, а в документа ми пише София; учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха: мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека." Тези, звучащи като изповед на премъдър старец, думи са част от кратък автобиографичен ескиз, публикуван от Николай Райнов (1889-1954) в алманаха "Жътва" през 1922 г. в качеството му на спорен, но влиятелен и продуктивен писател и художник, посрещнал Христовата си възраст като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека.

Преди да се установи за три години в Пловдив, творецът е придобил своето богословско и художествено образование в София, сам е изучил основните живи и мъртви европейски езици, ословесил е във въздействени текстове всекидневните срещи със смъртта в качеството си на военен кореспондент по фронтовете на Първата световна война, издал е първите си девет книги, осъществил е бленуваното от детските си години пътешествие из Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия, създал е семейство и се е сдобил с двамата си сина - Богомил (1919-2007) и Боян (1921-2005). Надмогвайки усилното за мнозинството европейци оскъдно следвоенно време, в средата на 20-те години авторът получава шанс да специализира изкуство в Париж, но изгубва съпругата си Диана (1927 г.), която си остава непрежалимата невидима спътница на все по-мистично настройващия се творец до края на земните му дни.

След завръщането си от Париж Николай Райнов е назначен за преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София, където работи като редовен професор до 1950 г. Академичната му кариера включва дописно членство в Българския археологически институт, редовно членство в Българската академия на науките и кратко директорство на Института за литература към БАН при основаването му в периода 1948-1949.

"Изкуство и стил"

Под това заглавие в първата годишнина на списание "Везни" (1919-1920) излиза кратка теоретична статия на Николай Райнов. "Изкуството е творчески път - пише авторът, - изразяващ състоянията на голата Душа. Няма "чисти" и "приложни" изкуства. Има Изкуство и... вестник. <...> Развоят на изкуството е движение на художествения идеал и на художествения израз. Стил наричаме творческия път, що свързва художествения идеал и художествения израз чрез съществени признаци на творческа продукция. Безстилното творчество е безсилно творчество; то ще мъкне крила по земята, без да стигне кога и да е мъката на човешкия пъкъл и съзерцанието на човешкия рай: то ще подражава, без да преобразява великолепните късове на Бога, що му връчва природата по пътя на окото, ръката и главно - душата."

Дефинирани с пронизителна яснота и всеобемащо широкомерие, цитираните концепти присъстват в модернистичния дискурс на отминалия ХХ век със силата на заклинанието и с неоспоримостта на аксиомата. Без да изчерпват всички възможни елементи и прочити на паралела изкуство/стил, цитираните Николай-Райнови думи очертават една колкото невидима, толкова и неразградима ос, около която през десетилетията на неизтощимо творческо горене най-продуктивният български писател подрежда образи, символи, сюжети, митове. Прикован като Прометей към своята работна маса, затрупан с книги и вторачен в търсене на универсални (хипо)тези за трудното съ-битие на Човека и Бога, Николай Райнов създава творби в практически всички фикционални словесни жанрове - белетристика, поезия, драма. Успоредно с това той е автор на деветтомна литературнокритическа антология "Вечното в нашата литература" (1931-1941). В качеството си на професор по изкуствознание написва и отпечатва "История на пластичните изкуства" в 12 тома (1931-1939). В широкия му преводачески диапазон фигурират изящни български варианти на "Рубаят" на Омар Хаям и "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше. През първата половина на 30-те години Николай Райнов предоставя на българския читател главозамайната поредица от 30 тома "Приказки от цял свят" (1931-1934). Пак с неговото словесно посредничество стотици български народни приказки са облечени в книжовно одеяние и дарени на съвременниците и на поколенията. Любопитно е да се отбележи, че приживе радвалият се на широка публична популярност автор енциклопедист, в пределите на съвременната култура е разпознаваем най-вече чрез вещо преразказаните народни приказки, някои от които присъстват неизменно в читанки и в други настолни образователни и популяризаторски информационни канали.

Непредсказуемият размах на Николай-Райновите творчески търсения, прикрепен към краткото му библиотекарстване в Пловдив, продуцира създаването на няколко малко известни книжовноаналитични текста, които заслужават по-специален прочит в логиката на книжовноисторическия развой. Тук имам предвид най-вече два прецизни и полезни обзора - "Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека" (1925) и "Как се печати книга. Печатарско изкуство" (1943). От изкуствоведска гледна точка особена сила и до днес носят наблюденията му върху творчеството на Николай Павлович, както и прозренията му за символната тъкан на българските шевици и на българските дърворезби.

С основание Светлозар Игов характеризира прозата на Николай Райнов като "стилизирана, декоративна, мистична, екзотична и приказна". Повлиян силно от теософията, източните култури и магическата образност на вълшебната приказка, обкръженият с ореола на тайнственост и неразгадаемост професор - изкуствовед, художник и писател - стои някак дистанцирано и изолирано в пространството на националната ни култура. Въвлякъл интелектуалния ни елит в изкусителната образност на сецесиона и символизма, той отива далеч отвъд властните течения на модернизма, търсейки универсалните духовни реалии и пресечните точки на културните езици. Отстранеността и извисеността на авторовото присъствие в текстовете на Николай Райнов респектира взрения в думите и смислите му читател в почти същата степен, в която респектират бликащата интелектуална енергия и галантният слог на твореца, обясняващ импулса си за писане с потребността от духовно освобождаване от нелекото бреме на знанието: "Живял съм всякак. Много езици учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се явиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да чете, ще ме види, какъв съм и какъв съм бил."

Част от кодовете за разгадаване на енигмата Николай Райнов са вплетени в неговите живописни и графични творения. Самодефинирайки се като декоратор, художникът владее до съвършенство цяла гама от изобразителни похвати и техники. Той сам илюстрира книгите си, показвайки по изящен начин почти интимната близост между живописния и декоративен стил на словесното и изобразителното творене². Повлиян силно от веянията на Сецесиона, Николай Райнов създава предимно пейзажни композиции, в които орнаментът и линията изпълняват водещи функции. Плоскостното полагане на изображенията, наситените цветове и витражните похвати напомнят стилистиката на японското изкуство и визуалните решения на средновековните европейски майстори. Този синтез е част и от творческия натюрел на други автори - основно Иван Милев и Сирак Скитник. Уникалността на Николай-Райновите живописни и графични творби намира израз най-вече в леката претовареност със символни кодове и в дълбокото преклонение пред природата - мислена и чувствана като най-пълноценното и многосказателно из(об)ражение на Божественото. Успоредно с това, без да напуска високите светове на боготърсачеството, Николай Райнов създава стотици образци на корици на книги, илюстрации към текстове на други автори, макети за календари, картички, декоративни фризове и винетки за украса на печатни издания. Така, следвайки потребностите на потребителите на подобен род услуги, енциклопедистът философ за пореден път доказва, че разлика между високо и ниско изкуство няма, има само разлика между стилно и безстилно, между майсторско и лаическо, между самобитно и епигонско.

"Богомилство и богомили"

Една от най-широко тиражираните литературни мистификации, гравитиращи около книжовното и теософско наследство на Николай Райнов, е електронната книга "Богомилство и богомили", разпространявана в Интернет от сайтове с окултен профил³. Над текста стои псевдоним - епископ Симеон, при категорично посочване, че става дума за публикация на неотпечатан приживе ръкопис, съхранен в личния архив на автора на "Богомилски легенди" (1912). Не ще и съмнение, че тематична и семантична връзка между "Богомилски легенди" и "Богомилство и богомили" съществува. Съществува и осезаема взаимосвързаност между митологичния сказ на другите Николай-Райнови наративи и споменатия интернет апокриф.

В своя невнушителен обем (115 стандартни страници) визираното четиво представя в концентриран порядък идеологеми и ритуални практики на богомилите; повествува и върху "фактически" обстоятелства, свързани с лидерите на богомилските общности. В порядъка на убедителна конкретика са споменати данни за реликти и реликви на богомилите, съхранявани в книгохранилища и дворци на остров Малта. Две кратки извадки: 1) "В Малта се пази още оригиналът на бележитата "Книга на Еноха", която съществува препечатвана много пъти с грешки и празноти." 2) "Богомил диктува на Симеон Антипа и той написа "Правила за Аскеза и Усамотение", три книги, 208 листа, сега пазени в Малта." Ведно с още над 30 податки от този порядък текстът свидетелства за физически и интелектуален контакт на автора с богомилските манускрипти, съхранявани в недостъпната за външни читатели библиотека на Малтийския орден на рицарите йоанити. Не ще и съмнение, че авторът на анонимният ръкопис е проникновен познавач на богомилското учение и на книжнината, завещана от духовните му предводители. Част от ремарките насочват към профила на прецизен читател с вкус към украсата и художественото оформление на средновековните ръкописи.

Споменатите, както и още ред особености на "Богомилство и богомили", правят приемлива за ума догадката, че посочената интернет версия има пряка връзка с оригинален ръкопис, съставен от Николай Райнов вследствие на десетилетните му взирания върху скрижалите на богомилското учение и богомилската книжнина и след ползването de visu на описаните с библиофилска вещина старобългарски ръкописи. Съществен довод в споменатата насока е безспорно известният факт, че през 1933 г. авторът на "Богомилски легенди" е допуснат да ползва старите славянски книги, съхранявани в споменатото книгохранилище. При командировката си в Малта той е бил съпровождан от своите приятели и съмишленици професора по езикознание Благой Мавров (1897-1967) и председателя на Българското теософско общество Никола Трифонов (1883-1966). Несъмнен също е и фактът, че Николай Райнов е донесъл подробни записки от тази командировка, които след смъртта му остават у сина му Богомил ведно с още езотерични текстове и бележки, заключени в един мистичен железен сандък (Иванов 2012). По подобие на ред други писателски архиви, съдбата на пазеното в този сандък и до днес остава загадка - за зла участ на преките наследници на твореца и за добра сгода на любителите на окултни тайни и неведоми градски легенди.

Избягвайки нелицеприятните сюжети около следите на Николай-Райновите ръкописни и художествени творби, останали в семейството след смъртта му, си позволявам да споделя убеждението си, че след като приживе неподатливият на манипулации и конюнктури творец не е публикувал заключените в сандъка ръкописи, може да се приеме, че той е имал сериозни основания за подобна (авто)рестрикция. Дори и примерът с "Богомилство и богомили" е достатъчен, за да съзнаем, че не всяко знание подлежи на масово разпространение с посредничеството на печатарската технология (тогава) или с услужливата отвореност на интернет (сега).

Докосвайки се до тайнствата на богомилската книжнина, съхранена в библиотеките на Малтийския орден на йоанитите, Николай Райнов е намерил част от отговорите на въпросите, които са тревожели могъщия му интелект. Не ще и съмнение, че някои от тези отговори са втъкани във фикционалните или академични наративи, написани след 1933 г. Картините със засилващата се експресивност и топло лъчение, също споделят тайни, докоснати в секретните секции на Малтийската библиотека. Дарът, донесен от Малта, е предоставен в подобаващи думи и символи на четящите и зрящи българи. А тайнствените записки са пуснати на свобода в пространството и времето; защото авторът им е наясно, че те не са стълба, по която всеки грамотен може да се изкачи до небесата на теософските енигми, а лифт, който се задвижва от духовна енергия на чиста душа и просветено съзнание.

"Златното птиче"

"Златното птиче" е книга на Николай Райнов, отпечатана през 1924 г. Тя се състои от авторизирани народни приказки - едни от най-обичните и популярни фолклорни наративи. Облечени в живия и образен език на декоратора и нагиздени с магическата му метафорика, и досега текстовете от тази книга привличат умовете и душите ни във вълшебните светове на недостижими по богатство и справедливост царства. Препечатвани в други сборници, подреждани в читанки и христоматии, тиражирани днес в дигиталното пространство, Николай-Райновите пътешествия на най-малкия царски син по следите на златното птиче са запазили своята литературна живост и художествена въздейственост по начин, присъщ само на класическите наративи. Останалите книги от главозамайния Николай-Райнов корпус, включващ над 60 авторски книги и 30 тома с преведени и авторизирани приказки на различни народи, са обект на специализирано четене и проучване от филолози, изкуствоведи, фолклористи. Системни са взиранията в творчеството му - словесно и изобразително, и на любителите на окултните теории и практики. Макар и с нарастваща с времето диспропорционалност на рецепции и (разно)четения, могъщото лъчение на неизбродимото му интелектуално и художествено наследство прониква във все повече сегменти на днешното културно битие. Защото прозренията, закодирани в символните светове на Николай Райнов, носят в себе си съществена част от отговорите на тревожните питания, които парят ума на всеки, вгледал се отвъд хоризонта на веществеността.

БЕЛЕЖКИ

1. Това подзаглавие е взаимствано от титул на книга на Николай Райнов, отпечатана през 1928 г. То обединява и съжденията на съвременни интелектуалци върху словесното и визуално наследство на непомерния творчески дух, запечатани в едноименния документален филм на Станислава Калчева. [обратно]

2. Подчертано отдаденият на саморефлексивни вглеждания автор ни е оставил богат на внушения и идеи текст, посветен на декоративната стилистика на писаното слово. Текстът е публикуван за пръв път в списание "Златорог" през 1921 г. (Райнов 2002). [обратно]

3. В безплатната част на интернет файлът с текста на тази книга е достъпен във virtualnabiblioteka.com. С почти идентично съдържание "Богомилство и богомили" фигурира и в други бази данни, които са с частично ограничен достъп или са платени. [обратно]

ЦИТИРАНА И ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Андонова 1980: Андонова, Нина. Николай Райнов - литературно-критически очерк. София: Издателство "Български писател", 1980.

Андрейчева 1989: Андрейчева, Велика. Книга за Николай Райнов. София: Издателство "Наука и изкуство", 1989.

Иванов 2012: Иванов, Петър. Съдбата на завещаното книжовно наследство от великия писател Николай Райнов. // От извора, 06.07.2012 <http://www.otizvora.com/brainov_nasl_00> (29.01.2018).

Игов 2002: Игов, Светлозар. Николай Райнов (1889-1954). // Светлозар Игов. История на българската литература. София: Издателство "Сиела", 2002.

Интервю 2015: Интервю с внучката му Диана-Мария Райнова, проведено на 1 май 2015 г. в частна галерия на Фондация "Професор Николай Райнов", София, ул. "Генерал Паренсов" № 47.

Йорданов 1990: Йорданов, Александър. Мит, цитат и действителност в творчеството на Николай Райнов. // Николай Райнов. Съчинения в пет тома. Том втори. София: Издателство "Български писател", 1990.

Преоткриването б.г.: Преоткриването на Николай Райнов. // Богомил Райнов, б.г. <http://bogomilraynov.penko.ru/?p=345> (29.01.2018).

Райнов 2001: Райнов, Богомил. В името на отца. София: Продуцентска къща "Две и половина", 2001.

Райнов 2002: Райнов, Николай. Живописен и декоративен стил в разказа. // Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish4/nrainov/dekorativen.htm> (29.01.2018).

Райнов 2009: Николай Райнов: посланик на светлината. [Сборник-албум]. София: Издателство "Захарий Стоянов", 2009.

Райнов 2014: Николай Райнов 1889-1954. Символически пейзажи. [Каталог на изложба]. София: Национален музей на българското изобразително изкуство, 2014.

Рачо 1978: Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчнов, Константин Константинов в спомените на съвременниците си. София: Издателство "Български писател", 1978.

Стойчева 1995: Стойчева, Светлана. Приказките на Николай Райнов - между магиката и декорацията. София: Университетско издателство Св. "Климент Охридски", 1995.

Стойчева 2014: Стойчева, Светлана. Модернизъм и окултизъм в творчеството на Николай Райнов. // Палитра, бр. 1-2, 2014 <http://www.palitrabg.net/53nr.htm> (29.01.2018).

Сугарев 2007: Сугарев, Едвин. Николай Райнов - боготърсачът богоносец. София: Издателство "Карина - Мариана Тодорова", 2007.

Тихолов 1948: Тихолов, Петко. Николай Райнов - живот, творчество, анекдоти. София: Печатница "Александър Стамболийски", 1948.

Човекът 2010: Човекът и образът му. Филм на Станислава Калчева. // Българска национална телевизия, 2010, 30 мин.

© Вера Бонева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2018, № 1 (218)