Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕГРАЦИЯ, СЕГРЕГАЦИЯ, ГАЛИМАЦИЯ

Николай Фенерски

web

Няма да се обръщам директно към Яна Домусчиева* или към Цветан Диковски** - намесвам се в спора им не за да защитя единия или да опровергая другия. Намесвам се, за да споделя мнение, защото ме вълнува модерният напоследък въпрос за приобщаването на децата с увреждания в общообразователните училища. Понеже не мога и не искам да давам рецепти за пенкилери и понеже все пак имам някакъв педагогически опит, просто ще изредя мислите си, пък въпросите след това сами ще се появят.

Член съм на гражданското сдружение "Първи юни", което работи на територията на община Бяла Слатина. В началото сдружението бе регистрирано като организация за работа с деца в неравностойно социално положение. Председател на сдружението е сестра ми Наталия Костадинова. Тя се реши да го създадем, защото като човек, завършил Социални дейности във Велико Търново и приемащ работата си като мисия и призвание, не успя да се пригоди към условията на работа в институциите, които работят в тази област в нашия мил "роден" град и общината. По-конкретно, тя не можа да понесе да търпи и гледа отношението, което имаха кметът на Бяла Слатина тогава, началникът на социалната служба, директорката на Дома за деца с умствена изостаналост "Надежда" в село Търнава, персоналът на дома към нещастните създания, които (с очите си видях) не знаят къде се намират, не владеят телата си, не виждат светлината на деня, поклащат се в свой ритъм, както сте го виждали по филмите, плачат, смеят се, без да правят разлика, родени и подхвърлени на държавата, защото родилите ги не понасят болката им и най-вече срама си, че са родили толкова повредени човешки същества. Пу да не е в мойта къща - така казвахме като деца, когато видехме лайно на пътя...

Сестра ми започна работа в дома като социален работник, първата й работа след дипломирането, помагаше и на директорката, и на възпитателите, и на "лелята" като момче за всичко. Понякога сама оставаше да се грижи за една група от 12 деца - обучение, хранене, преобличане, грижи. В един момент директорката излезе в болнични за около месец, назначиха сестра ми временно изпълняващ длъжността директор. Кирливите ризи не бяха изгорени, мръсотиите не бяха пометени преди нея, из чекмеджетата на директорското бюро се криеха толкова миризливи факти, че можеше да се задушиш. Поради инерционното мислене, че всички сме такива, или поради небрежност - какво пък толкова може да види малката - всички документи за дарения на дома, всички документи за осиновяването на деца в чужбина бяха оставени из папките да уличават директорката в престъпления, а нейните началници от социалните служби и общината в нехайство и корупция. Сестра ми беше потресена - цели десетки тирове с дарения храни и дрехи изчезвали и били разпродавани по битаците на областта, деца от дома са осиновявани в чужбина с нередовни документи чрез някаква софийска фирма. С осиновяваните деца нямало обратна връзка, кой ги знае живи ли са, или са нарязани за органи, та нито те са в съзнание, нито има родител, който да се интересува от тях. Свинщината беше пълна, защото и директорът на социалната служба в града, и кметът са си мълчали за всичко това години наред, явно имало е нещо съучастническо в цялата далавера, все пак това са десетки камиони с дарения на стойност стотици хиляди левове. Осиновените в чужбина по втория начин да не споменаваме - там цените са други. След идването на тировете или на някои проверяващи инспектори селяните разправяха, че в двора на директорката се вихрели чевермета и банкети. И представете си - това беше едно малко топло гнезденце за търтеи и мършояди от многото такива из цяла България. Какво име му дали само - Дом "Надежда"! Не мога да спра да се смея... за да не заплача, затова се смея. Смея се до сълзи. Тук-таме някое от свърталищата на гадовете изгърмя по медиите, а колко от тях се покриха и заметоха следите си!

Сестра ми ме попита как да постъпи. Не мислихме дълго. Написахме писмо до в. "Монитор". В броя от 30 август 2001 година журналистката Десислава Ризова отразява случая. В прегледа на печата на netinfo.bg пише, че случаят е разкрит по сигнал на бивша възпитателка, но сестра ми нито е бивша, нито е възпитателка. В момента на "сигнала" тя още работи там като директор. След шума в пресата от министерствата се чудят кой да поеме случая - вътрешно или на образованието, или на труда и социалната политика... Кой да ти каже, брат. Все пак тръгва проверка. "Нашите" хора си прибират "нашата" директорка - изтеглят я от дома, без да е официално уволнена, а след месец е назначена като експерт по нещо си в община Бяла Слатина. Нали трябва да й се отблагодарим за дългогодишното сътрудничество. Следват още няколко статии по случая пак в "Монитор". Софийската фирма, изнасяла олигофренчетата кой знае къде, си има солиден гръб и грозни мутри на повикване. Всичко по-дълбоко и гнило се покрива. Заравят го. Асфалтират отгоре. Случаят е решен безболезнено за всички. Като най-големи престъпления се изкарват побоищата и издевателствата на възпитателките над децата в дома. Те (или тя, не става ясно) опират пешкира. Макар че от цяла година преди сестра ми да влезе в дома те са уволнени, защото се било разчуло. Просто такава е тактиката, да се обвини някой за нещо, а какво по-удобно от някоя изперкала бивша "възпитателка"! Години наред преди това обаче тези изперкали възпитателки млатели децата, налагали ги с обувки по кухите глави, без това да разтревожи онази прословута крадлива директорка.

Нито една институция в града ни вече не искаше да чуе името Наталия Костадинова след този случай. От иначе не толкова глупави хора из разните службички чух по адрес на сестра си какви ли не обвинения - как е могла да постъпи така подло, така не се прави, търсела е сензация и слава... След няколко месеца учредихме неправителствена организация, сдружение "Първи юни". Първоначалната му мисия за работа с деца в неравностойно положение с годините еволюира до работа с всички хора - и стари, и млади в неравностойно положение - разтълкувайте си израза, включва всичко - и етнически малцинства, и увредени, и стари хора... И засега работата му върви перфектно, дори местната власт се съобразява с него от кумова срама. Има една граница, която говедата днес не смеят да прекрачат. Днес не биха се осмелили да изнасят нелегално, да бият или ощетяват деца от дома в село Търнава. Най-малкото защото директорът е съвсем различен човек.

В дом "Надежда" в Търнава след гореописаните събития бе въдворен някакъв ред. Няколко от по-приспособимите деца с умствено изоставане бяха приобщени в общообразователно училище. Имаше мнозина родители и общественици за и още повече против. Фактите днес говорят сами за себе си. След няколко години нито увредените деца страдат, нито "нормалните" са ощетени по някакъв начин. Напротив, "нормалните" свикват с различните. За детето няма добро и зло, детето постъпва според възпитанието си. Детето дори да се присмее на увреденото си връстниче някой път, след това ще научи, че просто е тъпо да го прави. Само ще го научи, от опит. Защото децата изпитват състрадание. А изпитват и жестокост, дори когато няма външна причина за това - ако някой е по-тлъст, веднага му се присмиват и го наричат "шишко". Между шишкото и увреденото дете останалите деца не правят разликата както ние, възрастните. Шишкото и детето с увреждане за тях просто са по-различни, а с различията трябва да се свиква - противоположното е фашизъм. Дървото се огъва, докато е младо. Вкарвайте различните в изолатора и те ще си останат страшилище за останалите! Дръжте ги в зоопарка, там им е мястото според вас, за да не ви пречат на красивата гледка!

В момента, когато Наталия Костадинова работеше в село Търнава, аз бях учител за първи път през живота си в село Галиче, следващото село по пътя от Бяла Слатина. Учебната 2000/2001 година. Освен български език и литература на горните класове, преподавах и руски език на третокласниците. Тогава, през тази първа година разбрах такива неща, които никой никъде не преподава. Едно от момчетата третокласници бе с явно изостанало умствено развитие. То седеше на последния чин и люлееше тялото си - напред - назад, напред - назад, по цял час. Неговите родители не го бяха изоставили. И не бяха допуснали той да иде в някоя от ония зоологически градини като в съседното село. Момчето не можеше да напише елементарни неща, не можеше да каже елементарни неща. Съучениците му понякога му се дразнеха, обиждаха го, но нямаше злоба и бързо забравяха всичко. Най-важното беше, че той бе един от тях. А ето ви и един парадокс, общообразователната система в селото търпеше такива деца и им пишехме тройките само защото бройката на ученици в паралелка се крепеше на фантазия чрез тях, за да не падне под фаталния минимум от 16 души и да не закрият гимназията. Кое е парадоксалното ли - заради собственото си оцеляване още тогава селското "изостанало" училище бе възприело мерки от далечното европейско бъдеще.

Сред учениците си съм имал и глухи, много по-амбициозни и интелигентни от други. Преподавал съм два месеца и в циганската махала на Бяла Слатина по проект за лятно училище на друга неправителствена организация. И всички деца са само деца. Не тях трябва да обвиняваме за идиотията на системата. Не те - неравностойните, малцинствата - ще са виновни, ако нашите деца затъпеят. Гадната подла държава наистина не иска умно народонаселение, но вкарването на различните деца в общообразователната система не е неин коз, нито е сатанинско хрумване във фондацията на Джордж Сорос. По-скоро всичко останало в образователната система и обществото води до затъпяване - учебни планове, липса на контрол, ниски заплати на учителите (сега, когато вече не съм учител, го казвам много по-леко), реклами, медии, отсъствие на ценности у нас, възрастните... Мразя безпочвени обобщения, затова веднага ще вкарам факти - бях класен до април месец тази година на клас от 23 момчета. Трима бяха сираци, без бащи. Още десет бяха с разведени родители, някои не познаваха бащите си. По-малко от 50 % от тях растат в пълноценни семейства. Убийте ме, но няма да призная, че това не е основното, което им влияе да са такива - агресивни, шумни, лекомислени и непукисти. Когато аз бях ученик, сирак беше един от съучениците ми и само родителите на двама бяха разведени. Хайде сега почвайте да обвинявате увредените деца за положението! Аз бих казал, че точно по такъв начин, чрез състрадание, чрез допира до чуждото нещастие останалите "общообразователни" деца може да спрат да измерват всичко в груба сила и налагане. Ами ако точно в този детски период им покажем страната на милосърдието, ако ги заведем там за ръка, ще го помнят завинаги. Явно тази страна е останала непозната за момчето от последните криминални хроники, за онова предишното от Перник, за онези момичета от Пловдив... (Представете си, апропо, една съвсем реална ситуация. Вашето дете вижда съботния вестник "24 часа" на масата. Там детето от Хасково е наречено "зверчето" с големи букви. Какво ще запомни то? Че едно дете е наречено зверче. Кой копелдак във вестника е съчинил заглавието? Той има ли деца? Съмнявам се. Може ли дете да бъде зверче?)

Ами можете ли да схванете със схванатото си съзнание, че самото определяне на децата като увредени вече ги уврежда? ОК, пичове, увредени са, доказано е. А ако едно от тях е по-развито? Ако то все пак е надарено с възможността да се развие? Всеки човек е отделна личност, не можем да слагаме всички под общ знаменател. Къде ще се развие това дете - сред другите поклащащи се в своя ритъм създания? Сред онези, напълно отписаните, олигавени и оакани подобия на хора? Да, там то ще се развие страхотно. Ще се усъвършенства. А сега си представете, че сте го сложили сред другите, сред своите "нормално развиващи" се деца. Там то се научава да си връзва обувките самò. Сàмо. И това е велико. И вашите нормално развиващи се деца между другото са разбрали, че силата и слабостта не се измерват физически. И че има добро и зло. И това е още по-велико.

Съществува и до ден-днешен едно училище в Бяла Слатина, което се нарича "помощно" училище. В него по подразбиране би трябвало да учат деца, които имат нужда от помощ - става дума за интелектуална помощ. В него обаче се обучават 95 % деца, които имат нужда от социална помощ - циганета, изоставени от майка си и баща си, подхвърлени там или просто излишните деца на многодетно циганско семейство. Но в никакъв случай те не са душевноболни. А целият учителски персонал е с квалификация "олигофренопедагогика". И ги обучават по специални програми за душевноболни - това е буквичката А, това е буквичката Б - така до седми клас. Или, както казва Мартин Карбовски - ние ги заклеймяваме като олигофренчета и те си остават такива за цял живот. Клеймото е неизтриваемо. Пляс печата и довиждане. Тези деца си имат предопределен път. Животът им е вече изживян. Те живеят един ужасно скучен, изживян и безцелен живот, пият и се убиват, създават свои деца, които продължават техния път. И никой не им казва, че има и друг живот, че имат воля, че са човеци... Помощното училище в Бяла Слатина е известно в обществото като "бавното". Бавното е на края на града. Къде другаде може да вирее едно такова сборище? Учителите в него са обикновени хора, но някак си примирени с факта, че получават двойно по-големи заплати от общообразователните и някак си мразещи въпроса за закриването на училището им. Преди няколко години и там се вихреше една директорка, чийто син - възпитател в училището, един съмнителен тип - гасеше фасове по ръцете на циганетата, но и този случай набързо беше пит и платен. Когато пострадалият е бедняк от утайката на обществото, справедливост няма, това го знаем от най-евтините американски филми.

Всяко ново нещо е страшно, разбирам ви. Всяко докосване до старото "свещено" статукво е болезнено за вас, разбирам ви. То никога няма да се върне, доброто старо време. Но и с вашата социалистическа носталгия е свършено, няма вече масови решения на проблема. В скапаната обидна образователна система проблемите няма да започнат и свършат с приобщаването на децата с увреждания. А приобщаването на тези от тях, които могат да се грижат за себе си, на тези, които могат да се почувстват пълноценни човеци, към една среда, където работят учители професионалисти, е възвръщане към обикновеното състрадание, към християнското ни отношение. Аз не съм против специализираните учебни заведения, аз съм против спекулирането с тях, против краденето, против насилието там, против слагането на печати. Аз не съм против приобщаването на деца с увреждания в общообразователните училища, аз съм против обобщаването на проблемите им като един проблем.

Като начало на учителите може да се даде заплата, каквато дават на ченгетата. Когато полицаят взима повече от теб, учителя, е върхът на унижението. За пожарникарите да не говорим. Те си предават професията по наследство от баща на син. Аз зарязах даскалото точно заради ниската заплата. Онези там горе, дето техните дечица учат в Австрия, няма да вдигнат заплатите в образованието, за да останат само най-скудоумните даскали, които друго не могат и които са овчедушно примирени с всичко - ето такива ще учат децата ви. Искате ли го? Това е първото, което скапва професията и системата. Има и второ, и трето, но това е друга тема...

Нещата съвсем не могат да бъдат прости и чернобели.

 


* Яна Домусчиева. Децата с увреждания имат право на избор. // Електронно списание LiterNet, 23.11.2006, № 11 (84) <https://liternet.bg/publish19/y_domuschieva/decata.htm> (27.11.2006). [обратно]

* Цветан Диковски. Интеграцията и последствията от нея. // Електронно списание LiterNet, 15.11.2006, № 11 (84) <https://liternet.bg/publish19/cv_dikovski/intergraciata.htm> (27.11.2006). [обратно]

 

 

© Николай Фенерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2006, № 11 (84)