ТРИ МАРГИНАЛНИ МЕМОАРА ЗА БОРБИТЕ: ИВ. ВАЗОВ, ИВ. Е. ГЕШОВ, К. ВЕЛИЧКОВ

Николай Аретов

web

Изграждането на образа на борбите за национална свобода и включване в литературния канон са два тясно преплетени процеса, които се разгръщат след Освобождението. И в двата процеса важна роля играят мемоарните текстове за събитията от революционното десетилетие, те се допълват, преплитат, а и влизат в негласна или полугласна конкуренция. От друга страна, те са в сходни отношения с мемоарните писания на "просветителите", които градят една малко по-различна картина на същата епоха.

Просветителите сравнително охотно пишат спомени, голяма част от тях са публикувани приживе и в рамките на Османската империя. След това обаче, по правило те са преиздавани рядко, най-често със съкращения. Несъмнено, най-голям е интересът към Софроний, неговото житие напълно основателно влиза в канона на българската литература и се издава, разпространява и чете като литературна, а не като мемоарна творба (Аретов 2002). По-често обаче се случва обратното - мемоарите на "просветителите" са виждани преди всичко като исторически извори за епохата.

Немалка част от мемоарите на участниците в борбите са свързани с преживяванията им в османските затвори. Подобни текстове пишат Г. Раковски, Л. Каравелов, Св. Миларов, тъмниците присъстват в книгите на З. Стоянов, Ст. Заимов, поп Минчо Кънчев и др. В затворите и в мемоарната литература за тях попадат и автори, които са по-скоро просветители или имат по-скромно участие в борбите. По правило йерархията на текстовете, тяхната каноничност, се приближава, но не се покрива напълно със социалната и литературната йерархия на авторите и тяхното значение като исторически фигури.

Три подобни текста поставят въпроси, свързани с това разминаване на йерархиите, и могат да помогнат за неговото осмисляне. Определянето им тук като "маргинални" е леко пресилено при два от тях, но и трите не са сред каноничните творби на българската литература, наистина в различна степен; не са и сред формиращите представите на следващите поколения за епохата. Става дума за:

"Неотдавна" (1881) на Иван Вазов (1850-1921), "Записки на един осъден" (Гешов 1928) от Иван Евстатиевич Гешов (1849-1924), публикувани първо в "Периодическо списание" през 1889 г., и "В тъмница" (1899) от Константин Величков (1855-1907).

Като обществени фигури тримата са близки в много отношения, въпреки че вглеждането в детайлите показва и сериозни различия. И тримата са румелийци, до голяма степен връстници, от сравнително заможни семейства, те са по-скоро "просветители", участието им в борбите е скромно - най-сериозно е то при К. Величков, минимално при Гешов, неговият мемоарен текст е посветен на събития от времето на Освободителната война. Величков и Гешов попадат в османски затвор и пишат за това, Вазов споменава затворници, които вижда в пловдивския конак, когато отива да си вади тескере. Гешов и Величков са високо образовани за времето младежи, образованието на Вазов е по-скромно, но и той е сред "учените" хора от епохата, или поне така е виждан от мнозина. След Освобождението и тримата правят сериозна политическа кариера, първо в Румелия, и то от една партия - Народната. И тримата са министри в княжеството, най-кратко Вазов, докато Гешов и Величков по няколко пъти, те заемат и други високи постове.

И тримата имат литературни амбиции, Вазов приживе е признат за класик, Величков е уважаван писател, най-неосъществен като писател е Гешов, който също се изявява на книжовното поле. Той е един от основателите на книжовното дружество "Св. Климент" и редактор на издаваната от него "Библиотека С. Климент", в която публикува разкази и идилии ("Борба за чест", "Разковничето", "Изповед на една нечиста съвест", "Лила", "Адам и Ева", "Войникът", "Слабите на деня", "Борба за Пловдив"; издава драмата "Ивайло, селски цар" (1888) и книжка с изречения и размишления "Ситни-дребни" (Бобчев 1933), като ученик побългарява разказ от Едгар По (Аретов 2009), а по-късно превежда "Деветдесет и трета година" (1881) от В. Юго.

И тримата, подобно на практически всички останали мемоаристи, а и много други автори поне от това поколение, писали за епохата, акцентуват върху страданията и търсят героичното в тях, а не в битките.

Замисълът, моделът, общата структура на визираните тук мемоарни текстове са сходни. Два от тях (на Величков и Гешов) открито отпращат към един общ образец - Силвио Пелико (1874). Гешов пише:

В предговора на своите безсмъртни Тъмници Силвио Пелико говори, че не бил намерил човеческото общество тъй несправедливо, тъй недостойно за съжаление, тъй лишено от хубави души, както обикновено си го представяме. Тия думи могат напълно да се приспособят и на турците, с които влязохме в сношение през времето на тъмничния ни живот (Гешов 1928: 53-54).

При Величков отпратката е още в първото изречение:

Не зная дали г. Цанков, когато е превождал "Тъмниците ми" от Силвио Пелико, е имал предвид събитията от 1876 година, но тая хубава книга не е могла да се появи по-своевременно на български. Никой от ония, които пострадаха през тая година, не би могъл да я чете без полза. (...) Пред неминуемите бедствия, които се виеха над главите ни, ние се стараехме да черпим доблест, от каквато чувствахме, че ще имаме нужда всички, в страданията на италианския патриот-мъченик и в геройската резигнация, с която ги беше понесъл. Бях чел веднъж книгата и подир мен бяха я чели майка ми и сестра ми (Величков 1966: 7).

Всъщност преводът на Драган Цанков е от 1874 г. и преводачът няма как да е "имал предвид събитията от 1876 година". Книгата е добре позната и на Вазов, който я споменава, когато разглежда творбите на Величков и Гешов, а и на Св. Миларов.

Освен многобройните изказвания за "В тъмница" на близкия му приятел К. Величков (вж. напр. Вазов 1957: 786), народният поет на няколко пъти се връща и към творбата на Гешов, която представя и във в. "Народний глас", и в сп. "Наука" (1957: 282, 287, 397). Авторът на "Под игото" открива и при Св. Миларов присъствието на модела, почерпен от творбата на Пелико, и се изказва двусмислено за него: "Г. Миларов не се е оставил да се увлече ни най-малко от наклонността към философските разсъждения и спекулации, които правят и достойнството, и слабостта на "Тъмниците ми" от С. Пелико, той няма за какво да скърби и да се укорява за това." (Вазов 1957:287).

С. Пелико не е единствената явна междутекстова връзка при Гешов, който споменава и друг класически образец на затворнически мемоари - "Записки от мъртвия дом" на Ф. Достоевски, с когото се чувства близък. Гешов го цитира в оригинал:

Да с-Богом! Свобода, новая жизнь, воскресение из мертвых!... Экая славная минута!" се провиква Ф. М. Достоевский при излизането си из Мъртвия дом, който той обезсмърти. (Гешов 1928: 56).

И на други места Гешов дискретно демонстрира ерудицията си - подхвърля аналогия с "древните доблестни стоици" (Гешов 1928: 13) и със "старите римски герои" (Гешов 1928: 23), споменава ненаименоват "французски списател" (Гешов 1928: 324), спомня си "думите на оня духовит затворник през времето на френската революция, който, попитан какво мисляше, отговорил с горчива подигравка: "Какво мисля ли? Аз едва смея да мълча!" (Гешов 1928: 28). (Дали тук бъдещият министър не солидаризира с противник на революцията?)

Величков също използва подобна реторическа стратегия. Той чете в затвора "едно малко Евангелие на френски език" (Величков 1966: 55), споменава Херкулес (Величков 1966: 97), Ахилес, мирмидонците и Троя (Величков 1966: 101), Сократ според "Облаци" на Аристофан (Величков 1966: 123), недолюбвания от Ботев Пол де Кок (Величков 1966: 124) и др. Най-пестелив в ерудитските аналогии в случая е Вазов, който споменава Овидий и, малко неочаквано, Жул Верн (Вазов:1976: 37 и 38)¹ (по-пространно коментиран от П. Берковски според "Миналото на Ст. Заимов) (Аретов 2003).

Захари Стоянов, който има различен социален произход (и държи да го подчертае), който е политически противник и на тримата и в ироничните си подмятания в "Чардафон Великий" ги поставя редом², разбира се, не оценява високо мемоарните им творби и на първо място "Неотдавна", за която пише и разгърната рецензия (Стоянов 1983: 522-526). Акцентът в нея е поставен върху страха на Вазов и бягството му при вестта за избухналото въстание. Твърде язвителните реплики на З. Стоянов не са лишени от основания, но зад тях може да се потърси и проява на конкуренцията между различните представи за борбите, които не се изчерпват с различната степен на лично участие. На едно друго ниво може да се допусне и конкуренция за място в националната митология и в канона на българската литература. Най-общо казано, Захари съзнателно лансира една "народна", бих казал дори плебейска представа (особено подчертана е тя в "Чардафон", посветен на по-късно историческо събитие - Съединението), докато Величков, Гешов и донякъде Вазов предпочитат една "интелигентска" представа. Нещо повече, Гешов сякаш очаква, а и в някаква степен наистина получава известни привилегии в затвора, дължащи се на позициите на семейството му в обществото; сходни причини улесняват предвижването на Вазов от Сопот през Пловдив и Цариград до Влашко. Величков на два пъти попада на следователи, които са му съученици от престижния френски султански лицей "Галатасарай" в Цариград (Величков 1966: 103-104, 107), те първи му се обаждат и са добронамерено настроени към него. Подобно самочувствие може да се открие и при Петър Берковски от "Миналото" на Ст. Заимов (Аретов 2003).

Гешов и Величков държат да демонстрират своята образованост, а и дискретно да се разграничат от селяните; Вазов не пропуска да спомене, че е поет, въпреки че първата му сбирка още не е публикувана. По различен начин Гешов и Величков въвеждат един сходен епизод - затворникът се среща с авторитетни чужденци, взима думата и говори за страданията (или смята да го направи). Когато пише Записките, Захари далеч не е бедното и неграмотно медвенско овчарче от началото на книгата, но сякаш не е склонен да излезе от тази роля.

Една интересна междутекстова връзка може да се открие при опозицията Бенковски - Волов, известна ни преди всичко от "Записки по българските въстания". За разлика от Захари, който публикува по-рано своя знаменит труд, Величков, явно, предпочита Волов. За Величков "най-светлата личност, която ни даде въстанието от 1876 г." (Величков 1966: 82) е неговият приятел Т. Каблешков, също образован и интелигентен човек, доста различен от Захари. За Каблешков с подобно чувство по-лаконично говори и Вазов.

Захари, който в други текстове пише и за тримата, главно критично, не им намира място в Записките, творба, която си дава сметка за собствената си значимост. Вазов е член на комитета в Сопот, но няма особена революционна дейност, а Гешов предава събития от малко по-късно време - Освободителната война, която не влиза в хронологическия обхват на Записките. Величков, който е член на комитета в Пазарджик, а след това и затворник, е споменат единствено в едно изреждане, като поводът е речта му пред чужденците:

Много лица, които говореха някой от европейските язици - Калчев, Георги Пенев, К. Величков и други, - говориха им от страна на сичките затворници да се потрудят за освобождението ни, на което тие обещаваха. На ефендетата в това време не ставаше добре; тие позеленяваха от гняв (Стоянов 1983: 209).

Случаят е документиран по-подробно от Величков:

Когато (гостите - б.м., Н.А.) се качиха на чердака, дето беше стаята ни, всичките ми другари поискаха, като дойдат при нас, да им говоря. Тая идея се беше родила внезапно и честта, която ми се правеше, се дължеше на обстоятелството, че между всички затворници в стаята ни само аз знаех френски. Бяхме всички прави до вратата, когато се подадоха гостите, и аз се видях изблъскан напред.

"Говори, говори!" - викаха всички в един глас зад мене.

И аз се подчиних на общото желание. Не мога днес да помня какво съм говорил, но дадох пълна воля на чувствата, които бяха накипели в гърдите на всички ни. Постарах се, доколкото обстоятелството можеше да допусне, да представя в най-черни краски картината на общата неволя (...).

Когато гостите заминаха, видях всичките си другари, трогнати до сълзи (Величков 1966: 91-92).

"Другарите" на Величков са "трогнати до сълзи", въпреки че не знаят френски.

Гешов, който така и не разбира защо е арестуван, подозира, че вината му е в неговите статии в английската преса за жестокостите при потушаването на Априлското въстание и съдействието, което е оказал на английски и американски кореспонденти и дипломати. Интересно е представянето на едно дръзко изказване, което той, така или иначе не прави:

Мене се чинеше, че ако да не бях единственият син на стари родители, ако да нямах млада жена и две дребни дечица, аз нямаше защо да се колебая. Аз можех да се изправя пред турския военен съд и да му кажа:

"Да, аз говорих пред англичани и американци, които дойдоха да изследват баташките невидени страхотии, аз говорих пред тях за вашите нечути безправди, възмутителни притеснения, въпиющи зверства. Да, аз писах за тях в главния английски вестник, писах в "Таймс". Направих нещо повече. Съчиних адреса, който лани от Пловдив, от тоя град, в който вие заседавате, се изпрати до Цариградската конференция, за да обори други лъжливи верноподанически прошения, за да яви на представителите на Европа, че населението е кански пропищяло от вас и от вашето правителство. Но вие длъжността считате за престъпление. Обесете ме тогава. Земете тоя живот, който от година насам ми е омръзнал вече. При зрелищата, които аз всеки ден гледам, не смъртта, а животът е най-голямото наказание. И вие ще ме накажете само, ако ме оправдаете." (Гешов 1938: 18).

Знанието на чужди езици, наред с дипломите, поражда някакъв малък психологически комплекс у З. Стоянов, който по друг повод подхвърля:

Тури г. Гешова насреща му. Човек с очила, си с черни дрехи облечен, говори на сичките язици като разпран, с консулите такъв приятел, както ние сме тука помежду си в тоя дюген. А пак да го видиш как се поздравлява, как си подава лявата ръка? Да ти е драго да го гледаш (Стоянов 2008: 555).

Споменатите различия не трябва да изместят общото между творбите на Величков и Гешов, от една страна, и З. Стоянов, от друга. Всъщност реторическите им стратегии са сходни, и тримата полагат много усилия да посочат имена на участниците в движението, да документират смъртта им и пр. Подобно на Захари, Величков също умело вплита в повествованието си портрети на революционери. Особено интересна е аналогията, която може да се направи между портрета на Величковия Орчо войвода и прочутия Иван Арабаджията от Записките. Величков също среща своя герой "след осемнайсет години", Орчо също е недоволен но съдбата си, макар и по малко по-различни причини:

Орчо се хили и въздиша, но не въздиша само за безвъзвратно миналата младост. Друга мъка тежи сега на сърцето му. Болест го е налегнала, а пенсията, къде малка, къде пък и я подсекли, и търси Орчо ходатаи да му оставят пак първата пенсия, че няма пусто опустяло с какво да живее (Величков 1966: 65).

Вазов, който публикува първи своята творба, помества в края портрети на Ботев и Каравелов; по-късно и в предимно други жанрове той ще напише някои от класическите образци и така ще се приближи до модела на Захари, приложен и от Величков, а също и от Ст. Заимов и др. Величков вмъква вдъхновен портрет на Т. Каблешков. Гешов е по-лаконичен при въвеждането на подобни портрети, а и те, доколкото ги има, представят по-друг тип хора, немалко от тях - англичани.

По-късната рецепция на мемоарите разкрива една любопитна особеност. Тя е особено характерна за десетилетията след края на Втората световна война, когато дълго време е официално толерирана, но започва да се проявява по-рано. Става дума за откровеното предпочитание към "хората от народа", към необразованите мемоаристи, сред които не много точно е нареждан и З. Стоянов, предполага се, че те са по-точни хроникьори на своето време. Оттук и нежеланието да се назовават литературните образци и моделите, които мемоаристите, а и писателите като цяло, следват. Всъщност противопоставянето е до голяма степен изкуствено, то е и пагубно, защото обрича на забвение достойни да бъдат запомнени творби като споменатите на Ив. Найденов (2012), Ив. Е. Гешов, а дори и привидно непренебрегвани произведения като "В тъмница" (1899) от К. Величков.

БЕЛЕЖКИ

1. Когато говори за Ботев, Вазов демонстрира историческата и политическата си ерудиция, пасажът обаче е съкратен от него при по-късното издание на текста във втория том на "Повести и разкази" (1892): "В древний Рим да беше, Ботев би бил Мариус, а още повече Брут. В французската революция би станал Дантон, ако не пръв консул. В маджарската буна на 1848 г. би бил Кошут или Герей..." (Вазов 1976: 471). [обратно]

2. Например: "На 4-ий май 1886 г., руското консулато и неговите храненици: Гешов, Хаканов, Вазов, Величков, лудият Пранджов и други още симпатични, нареждат митинг да протестират българското правителство и да гласуват продажност на руския цар." (Стоянов 2008: 710). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2003: Аретов, Н. Диалектика на традиционното и модерното в българската национална митология. "Миналото" на Ст. Заимов. // Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 10-27. Също: Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish8/naretov/dialektika.htm> (11.01.2016).

Аретов 2009: Аретов, Н. Една мумия коментира Българското възраждане. Непозната адаптация на Едгар По от 1874 г. // Литературна мисъл, 2009, № 2, с. 65-76. [Приложение: Седянка с една мумия. Приказчица от Ив. Е. Гешов].

Аретов 2003: Аретов, Н. Литературните пристрастия на революционерите от "Миналото" на Стоян Заимов и българската национална митология. // Памет и дълг. При глаголемите на българската литература. Сборник по повод 60-годишнината на проф. Ив. Радев. В. Търново: Унив. изд. "Св. св. Кирил и Методий", 2003, с. 174-185.

Аретов 2002: Аретов, Н. Издателската съдба на възрожденските мемоари. // История на книгата - начин на живот. Сборник в чест на Ани Гергова. Съст. Кр. Даскалова. София: ЛИК, 2002.

Бобчев 1933: Бобчев, И. Живот, дейност и възгледи на Иван Евстратиев Гешов (1849-1924). София: Политическа библиотека, уредник Ал. Карапетров, 1933.

Вазов 1976: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6. София: Български писател, 1976.

Вазов 1957: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 18. София: Български писател, 1957.

Величков 1966: Величков, К. Избрани произведения. Т. 2. София: Български писател, 1966

Гешов 1928: Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София, 1928.

Найденов 1912: Найденов, Ив. Спомен. // Казанлък в миналото и днес. Т. 1, 1912. Т. 2, 1923.

Пелико 1874: Пелико, Силвио. Тъмниците ми. Превел от францушки Д. Цанков. Цариград, 1874.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 3. София: Български писател, 1983.

Стоянов 2008: Стоянов, З. Съчинения в седем тома. Т. 4. София: Захарий Стоянов, 2008.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2016, № 1 (194)