Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИАЛЕКТИКА НА ТРАДИЦИОННОТО И МОДЕРНОТО В БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА МИТОЛОГИЯ. "МИНАЛОТО" НА СТОЯН ЗАИМОВ

Николай Аретов

web | Култура и критика. Ч. III.

Предлаганите по-долу страници не са посветени на модернизма. За мен основанието за поставянето им в настоящия контекст е в убеждението, че връзката между думите модерно (модерност) и модернизъм не е само етимологическа. В класическия случай модернизмът възниква в модерно общество и е свързан с хора, които имат модерни представи за света, намерили израз в произведенията им. Или, с други думи казано, модернизмът е не само корпус от текстове, той предполага определен социален и културен контекст, определено световъзприемане, а и наличието на традиционност, която да бъде отхвърлена. В някои нетипични случаи модерното общество може да индуцира чрез различни канали някакви (частично) модерни представи за света у представители на нации и етноси, при които процесът на модернизиране далеч не е завършил. Струва ми се, че нещо подобно се наблюдава и сред българите от втората половина на ХIХ в., а може би и не само тогава.

Свикнали сме да мислим модерното в скрита или явна опозиция с традиционното. Реалните явления обаче винаги са по-сложни, в тях присъстват различни, често противоположни тенденции, които влизат в сложни, дори конфликтни отношения и нерядко единствено избраната гледна точка на наблюдателя дава предимство на някоя от тях. Многообразието на възможните гледни точки определя възможността за съществуването на различни представи и оценки.

Един по-амбициозен, а и по-адекватен на сложността на света подход се опитва да види едновременното съществуване, диалектиката и конфликтите между различните тенденции в текста, да определи не само и не толкова коя тенденция преобладава, а да разкрие вътрешната му структура и йерархия, присъствието на различните тенденции на различните нива или фрагменти от текста, начина и въвеждането им, мотивите за това въвеждане, степента на неговата осъзнатост и т.н. В такъв смисъл понятието "диалектика на традиционното и модерното" е по-общо от познатия термин "модернизация", който акцентува върху въвеждането на новото и поставя на по-заден план реликтите на старото.

Модерното не замества изведнъж и завинаги традиционното, доколкото въобще може да го замести изцяло. И най-революционният преход между тях винаги е постепенен, а дори когато преходът завърши, в новата система остават - потиснати, изтласкани, деформирани - елементи от старата. От своя страна онова, което назоваваме традиционно никога не е напълно единно, в него текат процеси, които го променят, без да го превръщат в модерно. От трета страна наблюдателите никога не са напълно единни в определянето на това що е традиционно и що е модерно, а и представите за тях се променят във времето. Но колкото и да се променят, ясно е, че разглежданите тук текстове - мемоари от първите десетилетия след Освобождението - далеч не са модернистки. Напротив, те определено приемат облика на "традиционните", "реалистични" повествования, срещу които модернизмът по принцип се бунтува. Същото важи и за техните идеи. Според познатите опозиции колективност - индивидуализъм, утвърдено - новаторство, единство - фрагментарност, официално - опозиционно те изглеждат по-скоро традиционни. Друг е въпросът, че българският модернизъм по принцип, а и особено в началото, също не е чак толкова радикален. Това важи в пълна сила за ангажираността му към големия национален проект - от П. П. Славейков през Яворов и Траянов и след тях българският модернизъм е непривично склонен да не скъсва с националната митология1, да не я проблематизира.

 

* * *

Предлаганите тук тези представляват опит за обобщаване и продължаване на наблюдения върху "Миналото" на Ст. Заимов2, видяно донякъде в съпоставка със "Записки по българските въстания" и "Видрица" на поп Минчо Кънчев3, и се опитват да видят част от тези различия като проява на два варианта на националната митология.

Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за национална независимост. Ключовата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов, но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове и пр.4 Струва ми се, че има основания този мащабен проект да бъде определен като модерен: Първо, той (се стреми да) отразява духа на новото време и очевидно не би бил възможен само няколко години по-рано, когато основните събития още не са се разиграли, а и подобна идейна конструкция не би могла да претендира за статута на официална идеологическа доктрина. Второ, проектът не просто разказва за радикалното преобразуване на обществото, той изцяло споделя ценностите на тази революционна промяна и вярва в нейната осъществимост - едно несъмнено модерно начинание и една несъмнено модерна представа за света. От друга страна социалният и културният контекст са по-скоро традиционни, а манталитета на разглежданите автори представлява интересна смес от традиционно и модерно.

В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и К. Ботев попадат заедно в затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и З. Стоянов.5 По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе, към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и с архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други участници в събитията.6 Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н. Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева "ролите са точно разпределени. Захари е авторът, а Никола - прилежният събирач." След завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите "Етюди" за вече излезлите "Записки" на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. Така се ражда една изключително важна ментална конструкция, един "голям разказ", в който реално и въобразено са преплетени. По малко по-специфичен начин в същото начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на "Видрица" ползва текстове на Каравелов и т.н.

"Миналото" на Ст. Заимов се появява почти едновременно със Записките на З. Стоянов. Творбата също е публикувана на части и претърпява сериозно развитие. По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книжки. През 1884-1888 г. са публикувани първите четири - "Миналото. Белетристични и исторически очерки из областта на българските движения от 1870-1877 год." След това, през 1898-1899 излиза второ, изцяло преработено издание в три тома. През 1891-1894 г., още преди появата на второто издание Ст. Заимов публикува в списанията "Деница" и "Искра" продължението на спомените си; те са включени в двете посмъртни издания на "Миналото" от 1968 и 1983 г.

Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З. Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След публикуването на "Миналото", към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров, който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, сглобени в повествователната цялост "Агликина поляна" преминават в "Четите в България" на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на публикувани или архивни източници. Както е известно, устните разкази на Заимов, слушани от Вазов, лягат в основата на "Под игото".

Изследователите са забелязали, че "Записки по българските въстания" и "Миналото" представят различни събития и взаимно се допълват. Без съмнение това се дължи и на факта, че и двете начинания не са реализирани докрай. От друга страна, Ст. Заимов подбира други средства за постигане на общата цел. Доста последователно той се стреми да придаде литературна форма на своите мемоари. Заимов не се бои да представя събития, на които не е бил свидетел, да навлезе в психологическите преживявания на своите герои, които в повечето случаи очевидно не са му известни. Персонажите му, особено в първите части ("Етрополското приключение") са "типични", т.е. съответстват на предварителната представа на автора за тяхната етническа или социална група и т.н., нерядко той търси и пряк синхрон между събитията и природната среда. Всичко това е напълно в духа на традиционния "реализъм", но в български контекст, където доминира изискването за "истинност", прокламирано от В. Друмев, то се оказва новаторско, т.е. в известен смисъл "модерно".

Много често Заимов бърка дати, предава разговори и събития, които влизат в противоречие с историческите документи и пораждат много възражения.7 Същевременно някои изследователи говорят за неговата "пословична пунктуалност" и за стремежа му да проверява източниците си от няколко страни.8 От своя страна авторът на няколко пъти иронизира обвиненията, че е сбъркал датата или е нещо друго. Ясно е, че той се насочва към една обобщена, осмислена и предадена чрез познатите му литературни средства картина на миналото и тази цел, а не само нормалните грешки на паметта, отклонява повествованието от строгата фактологичност, тя го подтиква да намеси в представяните събития големите исторически фигури (Левски, Каравелов, Сюлейман паша, Мидхат паша) и т.н.

"Миналото" открито следва познати повествователни модели и несъмнено стои по-близо до съвременната му представа за литература (на практика - до жанровите и повествователните особености на приключенската литература и на литературата за престъпления), което от своя страна го отдалечава от документалната точност и предизвиква несъгласията на по-традиционните му първи читатели. Ст. Заимов се стреми да представи по-цялостна картина на живота и е склонен да въведе любовни преживявания (при Берковски) и други повествователни елементи, които не са пряко свързани с "движението". В този смисъл и заглавията на двата мемоара им съответстват - в единия стремежът е да се представи миналото цялостно, в другия - да се опишат и осмислят въстанията.

Във вида, в който е достигнало до нас, "Миналото" е изградено от няколко тематични единици, които са композиционно по-цялостни и по-организирани от отделните части на Записките. С изключение на недовършената последна част всяка от тях има своята завръзка и развръзка. При З. Стоянов, който също не завършва Записките, е постигнато по-скоро цялостното единство и една по-фина, по-ненатрапчива, но вероятно по-въздействаща композиция.

Първите две тематични цялости на "Миналото" са съсредоточени около Димитър Общи и представят конфликта с дякон Паисий и "Арабаконашкото приключение". Следващите разглеждат "Хасковското съзаклятие", затворническите премеждия на неговите извършители и процеса срещу тях. Ст. Заимов е пряк участник само в хасковските събития и присъства в сюжета най-често под името Звукаря. Подобно на З. Стоянов и той е сред "по-младшите" дейци и стои на втори план в описваните събития. По-различна е позицията на Заимов в организирането на Априлското въстание - тогава той е един от апостолите и има претенциите да познава замисъла, да е един от авторите му - нещо, което не може да се каже за З. Стоянов.

Началната част на "Миналото" може да се мисли като приключенско (плутовско) повествование, което представя делата на човек, съзнателно поставил се извън закона. То присъства не само в преводната книжнина, но и в "Спомени от цариградските тъмници" на Св. Миларов - една "модерна" по друг начин творба. Въпреки сравнително тесните териториални и хронологически граници, сюжетът се разгръща на различни места и по различно време. Димитър Общи е почти вездесъщ - неуловим, появява се там, където не го очакват, обикновено дегизиран, успешно изпълнява задачите, които си е поставил - най-често обири. Другите лесно му се подчиняват, било защото го възприемат като герой, било от страх.

Повествованието се усложнява, когато се достига до идеята за Арабаконашкия обир. От една страна, тук съвсем като в една от разновидностите на трилъра на ХХ в. детайлно е представена технологията на обира - подготовката, самото деяние, бягството от преследвачите, разкриването, следствените действия, съда и присъдата. Тази сюжетна верига е тясно преплетена (особено във втората й половина) с големия дебат за стратегията и тактиката на революцията и специално за това каква линия на поведение трябва да възприеме заловеният революционер. Същият дебат се разгръща във втората тематична част на "Миналото", където по сходен начин е представен опитът за убийство на хаджи Ставри.

Сред "битовите", т.е. несвързани с революцията, специално внимание заслужават няколко епизода от "Хасковското приключение", които заемат ключово място в композицията - непосредствено преди кулминацията на тази тематична цялост - покушението срещу хаджи Ставри. Имам предвид главите "Голямото чирпанско великденско хоро"9, "Съзаклятническа вечеринка" и "3 май 1876 год. Сватба", в които приемникът на Левски Атанас Узунов и съзаклятниците учители са представени в битова, празнична среда. Напрежението е голямо, но то е изцяло психологическо, липсва какъвто и да е външен натиск от страна на властите, какъвто след това ще съпътства разпитите и затворническите премеждия. В този напрегнат момент, може би и под влияние на веселието, героите максимално открито споделят своите възгледи. Оказва се, че в някои отношения те са различни и пораждат интересни спорове по политически въпроси, на които нямам възможност да се спра тук.

Какво всъщност става? В главите за чирпанското хоро и за хасковската сватба революционерите наблюдават народните обичаи и ги коментират. Между двете публични празненства е разположена вечеринката - частно празненство, което съзаклятниците сами са си организирали и на което те се отпускат, веселят се според собствените си разбирания и изповядват съкровените си идеи.

Докато наблюдава "голямото чирпанско великденско хоро", Узунов се обръща на френски към своя приятел, също съзаклятник, Иванчо хаджи Михайлов:

- Нагизди тая хубавица в последня парижка премяна, тури я на меко кресло в царските дворци, нищо да не говори, само с гривите си очи да приема и изпраща царските гости, бъди уверен, приятелю мой, че царе и царедворци и техните големци-гости ще повилнеят за Стоевата Куна... А Куна копае лозя, жъне нивя, пее жетварски песни, по седенки, по кладенци и по хора задавя бели кахъри на млади и стари... ах, шалварите много бъркат на хубостта й...

[...]

- Нищо българско няма у вашата носия, дори и във великденската ви скъпа премяна. Фесове, джепкени, потури, шалвари, фустани, жълтици по гърдите, всичко това са вкусове на нашите най-върли народни душмани, турци и гърци. [...]

На това Заимов отговаря:

- Когато стане Българско, всичко от корен ще се промени. Чирпанци ще си променят и ума, и чувствата, и желанията, и храната, и облеклото - ще заживеят мирен честит живот, какъвто живеят и другите свободни християнски народи - отговори Звукаря, без да вярва, че след двайсет години после Освобождението ще има честта да се увери с очите си, какво чирпанци много малко са се променили във всяко едно отношение. (378-379)

Плахата репликата на по-младия намеква за различията. Всъщност става дума за два варианта на революционната утопия, която, както констатира и Ст. Заимов, не се осъществява. Единият вариант е резултат от радикално критичния поглед на дошлия "отвън" модернизатор, другият - на погледа "отвътре", който се стреми да открие скрит потенциал за модернизация. В случая гледната точка на Звукаря се приближава до З. Стояновата гледна точка от Записките.

Празненствата и сватбените обичаи представляват специален интерес за характерната за модерните времена националистическа идеология, битоописателната литература и етнографията. За всички тях обичаите и традициите са особен капитал, който се цени високо, неговото съхраняване се налага императивно. Част от революционерите от "Миналото" въвеждат друга гледна точка. Тя може да се види в контекста на отхвърлянето на по-старите митологии, което може да се открие и при З. Стоянов, може да се разглежда като непознат и неочакван вариант на конфликта традиционно - модерно. Чрез най-авторитетния революционер е проблематизирано изконническото разбиране за традициите и обичаите. Прокрадва се и модерната идея за динамиката на етнографските особености, за влиянията (турски) в тях - един проблем, който и през ХХ в. етнографията се стреми ако не да изтласка, то поне да постави някъде в периферията на своята проблематика. В рамките на сюжета авторитетният модерен проблематизатор е чут, мнението му като че ли дори е възприето, но накрая той остава сам.

По време на вечеринката настроението е приповдигнато, въпреки че според съзаклятническите правила "вино не се даде". Песни обаче се пеят, при това те са различни и следват определена последователност. Първо мощният глас на Берковски разлюлява владишкия свещник с "няколко немски и чехски патриотически и любовни песни". (При друг случай той пее "поляшката революционна песен "Полша не е загинала още"). След това Аспарух (Минчо) подхваща "песента на Ангел войвода, тогава модна народна песен в Хасковската каза" и продължава с "какви ли не щеш турски маанета". Михо Минчев, Заимов му е извадил прякор Ингилизинът, се въодушевява и "запя по английски обичната нему "Песен на матроса". Вечерта завършва с "Багдатски гюлистан" - очевидно популярна по това време турска песен. Разногласието на избираните песни е очевидно, забелязва се и редуването от патриотичните песни, т.е. от официалното и представителното през любовните към маанетата, към неподправеното традиционно веселие, което очевидно не желае да се подчини на революционната идеологическа норма.

Специално внимание заслужава песента за Ангел войвода, определена почти оксиморонно като "модна народна песен".10 Очевидно тук думата модна няма обичайния пейоративен оттенък и попада в един синонимен ред с нова, революционна. Същата песен е спомената и малко по-рано в главата "На път за Хасково", която е след "Голямото чирпанско великденско хоро" и критиките на Узунов към обичаите. Тук революционерът подканя своя водач да му изпее "някоя, хе от ония, юначните песни". И песнопоецът бай Иван подхваща за Ангел войвода, след това, по молба на Узунов, и за Индже войвода, а по-късно и за "хайдушката Агликина поляна". Споменаването на "Агликина поляна" е важно в контекста на Заимовите мемоари и записки - той е автор на един ръкопис, определен от него като "истински роман", който носи същото заглавие.11 Междувременно песнопоецът подканя апостола, за когото знае, че е учил в Русия, да му изпее една руска песен. "Костадин [т.е. Узунов] запя изниско малоруската песен "За рекой, за горой"..." Очевидно е, че авторитетният апостол утвърждава юнашките песни, но пък не ги пее, не е лишен от значение фактът, че той подменя руската с малоруска песен. Едва ли бай Иван е разбрал, че това е форма на солидаризиране с подмолна, революционна линия в руската империя. Заслужава си да се забележи и думата изниско. Тя може да е употребена в музикалния смисъл, а може и да означава, че в Турско (мало)руските песни се пеят тихо, защото са опасни.

В портрета на Узунов, поставен в началото на третата книга на "Миналото", отношението на революционера към фолклора е представено по малко по-различен начин - то покрива предполагаемата идеална норма, а несъгласията са туширани и почти не излизат на повърхността.

Възпитан в Омировата Илиада, не се гнуси от българската народна песня; с особено благоволение слуша епопеята за балканските хайдути-хъшлаци. И сам понякогаш със сърдечна горещина запява епопеята за Чавдар войвода. Голям почитател е на Гарибалди и на Кошута; със същото почитание се отнася и към българските живи и покойни войводи. (с. 274)

Забелязват се наличието на две, дори три сравнения, които не са абсолютно задължителни: Омир - народната песен, Гарибалди и Кошут - българските войводи. Към тях се прибавя и съпоставката между първата и втората двойка, между епопеите и героите. И в двата случая сходството с високия чужд образец легитимира своето. Тук ценността на своето е безспорна, може би и поради представянето на Узунов като образец, който трябва да съответства на революционната (т.е. модерната) норма. В други контексти, когато нормата е останала на втори план, своето се подлага на проблематизиране - и народната песен, и старите войводи. Поради успоредното представяне на двете двойки проблематизирането на единия елемент от своето автоматично проблематизира и другия (Омир, Гарибалди и Кошут).

Музикалните предпочитания на революционерите са демонстрирани и на други места в текста и те винаги отправят към подобни песни. Всички те са чужди и, когато са споменати, по правило са натоварени с революционен смисъл или разкриват високата им култура. В затвора "Берковски разпяваше по немски откъслеци от някои по-известни опери, а Узунов гръцки и руски мелодии" (с. 524) Заимов изрежда няколко от руските песни и преразказва една от гръцките. "Любимият репертоар на Узунов включва: "Ты не пой, соловей, перед моим окном" (елегия Кольцова)... "По синим волнам океана" ("Зайдлица", волен превод от Лермонтова),... "Выхажу один я на дорогу", няколко казашки песни, няколко малоруски, особено "Доля моя" (Шевченко). "Сред гръцките любовни и бунтовнически песни: най-любимата му беше [...] песента, в която се възпява херойската смърт на двама братя, херойски загинали в борбата на гръцките въстаници с турците при Месалонги." При това точно тази песен разчувства не само другите затворници, но и тъмничаря Саид Кучката. Както се вижда, това са все престижни творби, въвеждането им в "Миналото" не само разкрива предпочитанията на революционерите, но им придава и допълнителен авторитет. Може би не е излишно да се спомене, че трудно можем да си представим апостолите от "Записки по българските въстания" да пеят подобни песни.

Въвеждането на нови музикални предпочитания през втората половина на ХIХ в. е нещо, което се забелязва с просто око. То несъмнено е свързано с цялостното модернизиране на българското общество и, на пръв поглед парадоксално, с борбата за неговото национално еманципиране. От друга страна обаче картината, която Ст. Заимов рисува, е само един от вариантите на представите за епохата, достигнали до нас. Съществуват и други варианти (например на З. Стоянов и Минчо Кънчев), които предлагат по-различни образи за същия тип лица и събития. Според мен различията не са резултат само на субективните авторови визии. Зад тях всъщност стоят типологически различни варианти на националната митология.

Литературни, читателски предпочитания на революционерите също разкриват техните модерни, контратрадиционни пристрастия. Те не са напълно единни, но, поне по отношение на Хасковското приключение, се забелязва важна закономерност - колкото по-високо е някой в революционната йерархия, толкова по-чужди, по-външни и по-модерни са неговите вкусове. Младият Заимов все още е в рамките на българската книжнина ("Летоструите" на Хр. Данов), Берковски има подчертано ерудитски пристрастия (Гьоте, а също "Пълното съчинение по аеростатика" (с. 528)12, а Узунов е изненадващо модерен. На неговите книжовни пристрастия е посветен цял абзац:

[...] чрез четене на най-видните автори в науката, поезията, критиката и философията и чрез саморазвитие той се е издигнал високо над умственото равнище, що дава средното реално образование в Русия. Любимите му автори са: руските критици Добролюбов и Писарев, белетристите Гогол, Лермонтов и Тургенев; Пушкина не търпи и сам той не знае защо. От френските писатели най-много чете Виктора Хюго; от английските най-силно впечатление му правят: 1) Байрон, не толкова с поезията си, колкото с факта, че умря в Гърция за свободата на гърците. 2) Шекспир, с дълбокото и тънко схващане психологията на човешките страсти. От немските автори по поезията обича Гьоте и Шилер, от философите чете само Хербарта, Канта не може да търпи. Чудно нещо, немските и английските философи и поети обича, а самите народности, които са ги създали, мрази отдън душа!... Най-много обича да се рови в книгите, що се отнасят до обяснението на Великата френска революция и критическите етюди на Писарева, в които с младежка разюзданост се бичува установеният ред на нещата и с такъва же разюзданост се прокарват най-крайните радикални възгледи, насочени против съвременния обществен строй и официалната научна доктрина." (273-274)

И малко по-долу:

В радостни минути обича да декламира елегии от Лермонтова, Байрона и Шевченко.

Всички изредени писатели и философи са канонични и несъмнено са въведени, за да свидетелстват за голямата ученост на революционерите; друг е въпросът до каква степен написаното от Заимов може да се приема буквално. Един модерен чужд и неканоничен автор обаче заема по-особено място в съзнанието на Узунов и в сюжета на "Миналото". Революционерът не само е почитател на Жул Верн, но и си слага маска на негов персонаж. След залавянето си той твърди, че е "гражданин на Лунната република", откъдето е дошъл с "дяволска кочия (балон)". Това не е изолирана фраза, а своеобразен рефрен - "Безименният [Узунов] говореше на събеседниците си с езика на Жул Верна за чудесата на природата и за чудесиите на бъдещата усъвършенствана техника." (с. 534) Нещо повече, той пожелава и получава в оригинал творби на френския писател, които явно са му добре известни, щом като може по памет да напише "по французки заглавието на Жулверновите романи, колкото отпечатани дотогава, и адреса на французката в Пера книжарница". (с. 535)

Достоверността на тези свидетелства е отделен въпрос, който излиза извън задачите на настоящото изследване. За литературния историк е достатъчен и фактът, че авторът поставя акцент върху пристрастието на Узунов към Жул Верн. Несъмнено, тук не става дума (единствено) за изтъкване на ерудицията на Узунов. Съзнателно или не мемоаристът изгражда връзка между българския революционер и френския автор на първите фантастични романи. Тази връзка може да породи различни асоциации у читателите. Например: революция - научна фантастика; революционери - новите жанрове в световната литература; модерният човек и отношението му към необразованата среда, в която той е потопен принудително и пр.

При Етрополското приключение литературните пристрастия на революционерите не са зафиксирани. Въпреки че приписва на Димитър Общи грамотност, която според другите исторически извори му липсва, тук Ст. Заимов акцентува върху общата малограмотност на революционерите и въобще на народа. Затова и известните на мемоариста книжовни познания и занимания на Т. Пеев остават на втори план.

Съществува и още едно изключение - Васил Левски. При него отсъстват модерните увлечения на Узунов, Берковски, Мирчо Попов (Аспарух). Напротив, и "Миналото", и националната митология като цяло го представят като "човек от народа", получил скромното си образование в традиционна среда и изразяващ най-доброто от нейните вкусове и пристрастия. За Ст. Заимов, както и за З. Стоянов, и за героите от техните мемоари Левски е неоспоримия най-висш образец на революционер. И все пак в "Миналото" се долавя известно напрежение между образите на Левски, от една страна, и на Узунов и Берковски, от друга. Въпреки че възрастовите разлики не са толкова значителни, по същество това е поколенчески конфликт, младите искат да се самодокажат, а и да бъдат различни и затова би трябвало да отхвърлят "старите". З. Стоянов и особено дейците на Гюргевския комитет нямат особени скрупули спрямо старите войводите като Ф. Тотьо и П. Хитов, а дори и към Каравелов. Но Левски, а в по-малка степен Хаджи Димитър и Стефан Караджа, са загинали, те са единствените "свои светци" и тяхното отхвърляне е невъзможно. Нещо повече, техният пример не само определя, но в някаква степен и сковава действията им. Всички те, волю-неволю, непрекъснато се съизмерват с големия образец и се питат дали са достойни за него. Това съизмерване прозира на много места в текста на "Миналото", най-ясно е то при колебанията на Узунов дали лично да убие хаджи Ставри: "от една страна, искаше да не остане по-долен от Левски и Общи в такивато случаи, а, от друга страна, пресмяташе голямата опасност за делото [...]" (с. 402)

Ключовият момент на съпоставяне с големия образец е при избора на поведение след залавянето. Практически всички революционери от "Миналото" се сблъскват с него. Пред същата дилема се изправя и З. Стоянов и неговите герои. Но двамата "големи" несъмнено са Д. Общи и Ат. Узунов. И двамата не от страх избират линия на поведение, различна от високия образец на Левски. Съществува и още един голям образец - самоубийството на А. Кънчев, което присъства във фона на "Миналото" и заема важно място в "Записки по българските въстания". В някаква степен изборът и на З. Стоянов, и на Ст. Заимов също е различен, но и тяхното положение е различно, те не олицетворяват "движението" като цяло.

Но да се върнем на вечеринката на революционерите. Въпреки привидно странната музикална смес, вкусовете всъщност не са толкова различни или поне "сериозните препирни" са на политически теми. В тях се очертават, едва ли случайно, няколко ясно оформени и твърде различни гледни точки към тактиката на революцията и бъдещото устройство на свободна България. Тези гледни точки са свързани с образованието и читателските пристрастия на героите.

Михо Ингилизина, който следи английските вестници, разказва за "убийството на някой си лорд в Ирландия от хората на тайния ирландски патриотически комитет". (В скоби казано това позоваване на "ирландския опит" е крайно любопитно само по себе си, въпреки че то няма особено много аналогии от това време.) Ингилизина настоява за "черен терор" и бъдещо държавно управление според "ингилишката конституция" и по модела на "американските всевъзможни републики". Най-разпален републиканец е и Аспарух, но републиканската идея не е приета от останалите. Спорът се насочва към подходящата монархия.

Берковски е убеден привърженик на строгия ред - "Камшик, царски камшик трябва за българите". Неговият идеал е Наполеон Бонапарт, който едва ли е най-подходящият пример за владетел, действащ с "царски камшик". Заимов свързва тези му възгледи с факта, че Берковски е "западен (немски) възпитаник".

Узунов е за конституционна монархия, тъй като "българинът без цар не може, но и царския камшик [...] той не може да търпи". Пак според Заимов тук се открива влиянието на "руската литература, писана от руските либерали западници". Авторът на "Миналото" не споделя своите предпочитания. Всъщност отново става дума за утопии, при това доста неясни. Звукаря слуша и попива, но мемоаристът Ст. Заимов си дава сметка за това и не пропуска да подхвърли с горчивина:

Преди да бъдат арестувани, те се чувстваха, че са "някакви си робове", овързани с "някакви си вериги" - роби, натоварени да носят всичките тегоби на държавния строй, а лишени от най-обикновените човешки права; но когато ги арестуваха и видяха с очите си същинските вериги и пранги [...] тогава те разбраха, че положението им при хасковските трикласни училища в сравнение с положението им при хасковския трикаушен затвор е било блаженство над блаженствата [...] Те фактически се убедиха, че понятието "свобода" е понятие релативно (относително) [...]

Преди арестуването на бунтовниците в ушите им "свобода" гърмеше като празна бъчва, търкулена по неравен калдаръм, а след арестуването им гъгнеше като пълна бъчва, търкулена по равна плоскост. (с. 532)

Революционерите на Заимов, за разлика от Бенковски, Иван Арабаджията и другите въстаници на З. Стоянов, са учени и не се свенят да го демонстрират - Берковски пее Шуберт и учи наизуст "Фауст" на Гьоте... Те като че ли се чувстват пò сред свои при чехите инженери, които сторят железницата. По време на разпитите Узунов прокарва "социалистическия идеал на Сен Симона", твърди Ст. Заимов и в бележка пояснява: "Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Ат. Узунов, Христо Ботев и следующите след тях апостоли на българската свобода по чувства и по мисли бяха сенсимонисти." (с. 531)

В този контекст отношението към религията също заслужава да бъде споменато. Революционерите на Ст. Заимов, подобно на Захари-Стояновите, не са особено ревностни християни. Мирчо Попов (Аспарух) - "възпитаник, храненик, ученик на ордена "Лазаристи", се надсмива над "религиозно-детската фантазия" на глупавите стражари, наричани от революционерите "папини" ("папин е простонародна турска дума за дурак").

Аспарух не вярваше (тогава) в никакъв задгробен живот - не вярваше нито в християнския, нито в библейския, нито в мюсюлманския господ; а при това той беше певец в черковата [...] (с. 530)

Любопитно е, че Ст. Заимов, и то в хасковския затвор, среща и просветени турци, които също са отчуждени от религията. Али бей "не вярваше нито в Мохамеда, нито в Христа, ни в Буда, нито в бога на Библията, а вярваше в някакви си непроменливи закони на природата". (с. 540) Този Али бей е странна фигура - син на богат хасковски чифликчия, съученик и близък приятел на роденият в Пловдив Али Сулеви, "главата" на турската партия, която се бори за конституционно управление; "тайният инспиратор" пък е Мидхат паша. Али бей е отворил турско читалище в Хасково и се е записал за член на българското. Той е отчужден от сънародниците си, които не го разбират, и другарува с Берковски и Аспарух, посещава ги в затвора и се опитва да облекчи съдбата им.

Прибързано би било обаче да се заключи, че Ст. Заимов е отявлен атеист. След като е освободен от заточение, заедно с други осъдени революционери предприема пътуване до светите места и ги описва.13 Ясно е, че за Заимов християнството все пак стои над исляма, определен на едно място като "морални дивотии, каквито е могла да роди само фантазията на един епилептик - Мохамед". (с. 513)

Младият Ст. Заимов от "Миналото" не заявява своите предпочитания, той предпочита да слуша по-опитните или поне по-възрастните революционери. Но когато сяда да запише своите мемоари, той често търси сравнения за своите герои от един учен пласт на културата - за решението на Узунов да се съгласи да съобщи имената на някои от участниците в съзаклятието се казва: "Така са се подхлъзвали и падали и боговете на стара Гърция и Рим, когато са искали да излъжат и себе си, и обожателите си, и враговете си!... (с. 592) За Мария Попова, съпруга на Аспарух също се намира антично сравнение: "В записката до мъжа си тя приличаше на римлянка от времето на първата република". (с. 519) Любимата на Берковски многократно е сравнявана с Гьотевата Маргарита и т.н.

Последните части на "Миналото" влизат в жанра затворнически записки. От една страна тук са въведени детайлите на следствените действия - разпити, протоколи, улики, преводи на показания и пр. Тук се появяват и някои ключови фигури на националната митология - грубият, но прост насилник, противопоставен на коварния измамник ("сладкото ефенди", вж. 548 и сл.), познат от сюжетите за конфликти с гърци. Тук се откриват и по-различни литературни и фолклорни алюзии.

Някои епизоди от затворническите части на "Миналото" напомнят за записките на Св. Миларов с характерните за него вставни разкази за любов, измами и всевъзможни други приключения, предадени в духа на, грубо казано, балкано-ориенталския фолклор. При Ст. Заимов те са по-малко, но също присъстват, присъства и самото разказване.

[Тъмничарят] Саид захващаше и нямаше свършване. Разказът му е пълен с убийства, обири и оргии с гевендии циганки. По разказите му излизаше, че сейменската кула при село Куручешме е била място на сейменски убийства, обири и груб разврат. Не криеше, че сам той е убивал, обирал и развратничил по цели недели с цигански гевендии, арестувани от другарите му в кулата. Тези деяния той считаше за подвиг, а не за позор: ето и защо се възхищаваше той от своето си "сейменско минало". Или пък начеваше да разправя за зверствата на Емин аа Балталъ, разказани нему от очевидци и участници. (с. 525)

По-нататък се стига и до песен за "кърджалийското царство", т.е. за специфичната кърджалийска митология, за митологията на един враждебен друг, представена не тенденциозно или пародийно - нещо рядко за българската словесност не само от ХIХ в. Прави впечатление и нещо друго - митологемата за "тежкото положение на поробения български народ" всъщност не се разгръща в "Миналото", пък и в "Записки по българските въстания", поне акцентът не пада върху нея. В конкретния случай тя попада в повествованието по твърде обиколен начин - през разказа на тъмничаря Саид Кучката, който от своя страна предава други разкази.

За разлика от Миларов Ст. Заимов няма вкус към разгръщане на сензационни вставни разкази. Все пак в затворническите части на "Миналото" се промъква един кратък вставен разказ - за помака Набу - "Орфей на родопските Отеловци" - убил "от ревност жена си и нейния любовник, негов едноутробен брат". (с. 528) Очевидно е, че Заимов съзнателно търси литературни аналогии, стреми се да помести вставната история в мрежата на голямата литература.

Подобно на Записките, и в "Миналото" ключовите фигури на революционери са представени чрез система от повече или по-малко ясно изведени опозиции. Основната е между Общи и Узунов, както и споменатото идейно многогласие в Хасково. Зад всички опозиции и в "Миналото", и в Записките, и във "Видрица" стои опозицията Левски - конкретните революционери, представени в мемоарите. И в трите случая Левски почти не е представен пряко, и в трите случая отношението към него е безусловно положително, и в трите случая действията на другите (Бенковски, Узунов, Берковски и пр.) са сравнявани с модела, наложен от Левски. И в трите случаи представяните конкретни дейци (дори и Бенковски на З. Стоянов) не издържат на сравнението с митологемата Левски.

Много интересно е отношението на Ст. Заимов към Д. Общи, особено на фона на днешните исторически представи за епохата, които категорично не отреждат на Общи място в националния пантеон. (Дори толкова категорично, че той някак си печели от ореола на "отхвърлен" и "непризнат".) В по-голяма степен, отколкото З. Стоянов при портретуването на Бенковски, авторът на "Миналото" открито назовава (част от) недостатъците на своя герой, но това не го снижава - цялостното впечатление е на едно общо възхищение, което прощава отделните слабости.

От гледна точка на митологията, която предлага, "Миналото" стои близко до митологията на апостолите и на Записките. И тук предишните митологически структури са отречени или изтласкани на заден план, и тук се разказва същият сюжет - за дошлите отвън апостоли (модернизатори), които обясняват (внушават) на народа, че живее зле в прогнилото царство на султана, и изискват участие с пари и оръжие в бунта, който ще доведе до свободата, разбирана като основна ценност, която не се нуждае от доказване. В "Миналото" революционерите са отделени от народа, авторът дори възкликва: "Каква разлика между тъмната народна маса и нейната шепа интелигенция, между бащите и синовете!..." (с. 461) Ст. Заимов не приема Захари-Стояновите критики към учените и това е една от бележките му към Записките. От друга страна той е дори по-критичен към своите апостоли (Д. Общи, Ат. Узунов, П. Берковски), но той като че ли не е толкова решителен при следващата крачка, предприета от З. Стоянов, преработването на техния вариант на националната митология.

Макар и доста периферно, Ст. Заимов свидетелства, че революционерите имат свой исторически мит, че черпят от далечното минало ресурси за своята пропаганда. На сказките "Берковски отвори уста и енергично заговори за освобождението на България от Византия; заговори за въстанието на Асеневци в Търново, за голямото царство на Самуила, за воините на Шишмана, за боя на Косово поле и в продължение на няколко сказки свърши историческите си разкази с превземанието на Цариград от дивите и силни орди на султан Мохамеда II." (355-356) При пристигането си в Хасково предрешеният като турчин Левски остава насаме с учениците. "Той ги разпита нещо по "закон божи" и накара някои от тях, по-възрастните, да напишат на черната дъска следните имена: Крум, Асен, Райна Княгиня, цар Иван Шишман, Антим I, български екзарх." (с. 337) Сред историческите персонажи и съвременника Антим първи се е промъкнал и един литературен персонаж - Райна от творбите на Ал. Велтман, Ю. Венелин, Е. Мутева, Й. Груев, Д. Войников... Годината е 1872 и другата Княгиня - Райна Попгеоргиева - още не е шила знамето на панагюрските въстаници. Георги Данчов Зографина пък "постоянно носи в главата си някакъв проект за някаква си историческа картина с патриотическа тенденция, ала този проект не може да проживее повече от седмица в гънките на мозъка му". (с. 370)

В предисловието към първото издание, когато изрежда петте "фазиси", през които е минала "идеята за нашето политическо освобождение", Ст. Заимов посочва значението на "Царственика" и въобще на историята за "втората епоха" и донякъде в третата, когато излизат историческите трудове на Раковски. При Ст. Заимов, който има самочувствието на по-подготвен от З. Стоянов да осмисли големите процеси в историята, съществува търсене на революционна приемственост, която включва и хайдутството. Тази идея, която присъства у Раковски, но не и у З. Стоянов, ще се наложи в историографията и националната митология.

 

* * *

Наблюденията върху музикалните и литературните пристрастия на революционерите в "Миналото" и българската национална митология, както и съпоставките със "Записки по българските въстания", могат да доведат до няколко извода. Първо, "Миналото" несъмнено в по-голяма степен следва познати литературни образци. Второ, творбата на Ст. Заимов има подчертано по-позитивно отношение към литературата, книжнината, науката. Трето, въздействието на литературата е пряко показано в текста на "Миналото". Четвърто, Ст. Заимов обрисува революционерите (или поне значителна част от тях) като образовани хора с ерудитски и модерни, контратрадиционни литературни интереси. Пето, книжовните интереси на героите от "Миналото" са разнообразни и реално показват многогласието на епохата, което се забелязва и в средите на революционерите. Шесто, сравнително детайлното представяне на книжовните и музикалните пристрастия на героите е съзнателно използван похват за тяхното обрисуване и за изграждането на творбата като цяло. Едни по-разгърнати наблюдения, за които тук няма място, показват, че чрез книжовните (литературни, научни вестникарски) и песенните (в по-широк смисъл - фолклорните) предпочитания на героите авторът разкрива сблъсъка между няколко мирогледни (бих казал дори - митологически) структури, техните ключови сюжети и персонажи. При това става дума за митологически системи, изградени не само от различни кръгове в българското общество, но и за гръцката националистическа пропаганда, за различни вярвания на турците (от Саид Кучката до изпадналите в немилост реформатори на Османската империя).

Ако Записките на З. Стоянов са митично повествование за инициацията на народа като цяло, то "Миналото" може да се разглежда като роман на възпитанието на народните водачи. По-същественото различие е в това, че по-традиционният З. Стоянов по-радикално скъсва с по-старите структури на националната митология (на първо място с обрисуването на "славното минало") и дори често ги пародира, докато по-модерният Ст. Заимов запазва някои от познатите от по-рано елементи.

Националната митология не възприема конкретните елементи от варианта на Ст. Заимов, а само общото, което присъства и при З. Стоянов. От друга страна, Ст. Заимов е по-близо до възприетото от националната митология "вграждане" на революцията в митологията, за разлика от З. Стоянов, който се опитва да постави новия елемент на мястото на стария (славното минало). Всъщност, за митологията по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. Новото изтласква старото, ограничава го, но не го изличава.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. За смисъла, който се влага тук в понятието "национална митология", вж.: Аретов, Н. Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология. // Да мислим Другото. Образи, стереотипи, кризи. ХVІІІ-ХХ век. С.: Кралица Маб, 2001; Аретов, Н. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХIХ - ХХ век). Към постановката на проблема. // Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХIХ - ХХ век). С., 2001. [обратно]

2. Вж. Аретов, Н. Литературните пристрастия на революционерите от "Миналото" на Стоян Заимов и българската национална митология. // Памет и дълг. При глаголемите на българската литература. Сборник по повод 60-годишнината на проф. Ив. Радев. В. Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2003. [обратно]

3. Вж. Аретов, Н. Диалектика на традиционното и модерното. "Видрица" на поп Минчо Кънчев. // Модерността вчера и днес. С.: Кралица Маб, 2003. [обратно]

4. Вж. Мирчева, К. "Записки от терсханата" - към началото на летописа на българското освободително движение. // Заимов, Стоян. Записки от терсханата. Ръкописите проучили и подготвили за печат Кл. Заимова и К. Мирчева. С.: Парадокс, 1999. [обратно]

5. Вж. Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1939). Съст. В. Дюлгерова и Д. Минцев. С., 1988, с. 81. [обратно]

6. Вж. и Ташев, Т., Л. Ташева. Захари Стоянов. Документален летопис. С., 1995. [обратно]

7. Бележките към Заимов, Стоян. Миналото. Под редакцията на А. Меламед. Бележки А. Меламед. Литературни редактори-консултанти Ил. Тодоров и Сл. Иванова. С.: Изд. на БЗНС, 1983 поправят десетки дати и изказват основателни съмнения към десетки твърдения на автора. Подобна прецизност не е прилагана към изданията на "Записки по българските въстания" и това допълнително подсилва впечатлението, че написаното от Ст. Заимов е по-несигурно като исторически извор от труда на З. Стоянов. [обратно]

8. Вж. Шарова, Кр. "Миналото" на Стоян Заимов и мястото му в българската историческа наука. От мемоари към история. // ИДА, № 50, 1985, с. 63. [обратно]

9. Сходна проблематика присъства и в предишната глава "Среща в жилището на Зографина". [обратно]

10. Текстът на песента "Ангел войвода и помаци" (Чирпанско) вж.: Вековно наследство. Отбор и характеристика М. Арнаудов. Т. 2. С.: Наука и изкуство, 1977, 495-497. Вж. и Българско народно творчество. Т. 2, 284. В нея Ангел казва на майка си, че му е дотегнало от "гаджаля мръсни турчоля", става хайдутин, убеждава други хайдути да тръгнат с него и да не се плашат от "едри комари", после с един изстрел убива трима помаци, които взимат по един овен на ден от овчари, получава за награда 70 овни и ги продава в Стамбул. [обратно]

11. Вж. Заимов, Стоян. Записки от терсханата..., 165-261. Освен всичко друго тези ръкописи разкриват и опитите на Ст. Заимов да преправя народни песни, като им придава революционно съдържание. Вж. 148-161. [обратно]

12. Срв. "Следобед Берковски обича [...] да почитва нещо из немската изящна литература." (337-338). "Берковски сериозно се зае наизуст да научи целия "Фауст" на Гьоте." (с. 347). [обратно]

13. Вж. Заимов, Стоян. По светите места. // Заимов, Стоян. Записки от терсханата..., 345-352. Заглавието е на съставителите на изданието. [обратно]

 

 

© Николай Аретов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 10-27.