Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРА, ОБРАЗОВАНИЕ И ОПРАВДАНИЕ
Още веднъж за Емануил Васкидович

Николай Аретов

web

През 1846 г. един надхвърли 50 години книжовник и учител издава една нетипична за времето книга - "Прескорбное оправдание Еманоила Васкидовича, тридесятолетнаго учителя свищовскаго училища святаго Преображения против клеветника. Иждивлением же едного от своих учеников". Историята около издаването на книгата и бурните реакции, с които е посрещната, е документирана в спомените на В. Манчев и, донякъде, в други документи от епохата. Но и днес, както и навремето, книгата поражда повече въпроси, отколкото отговори.

До този момент Васкидович се въздържа да пише за себе си, предпочита полезните книги, на първо място учебници. Всъщност дотогава е публикувал само съвместния си труд с Неофит Бозвели "Славеноболгарское детоводство за малките деца" (ч. 1-6, 1835) и "Старогръцка граматика" (1837). Много вероятно е поводът за оправданието да е сериозен, но той не става напълно ясен от текста, а въпросният "клеветник" е назован "Г. Владул", според В. Манчев става дума за чорбаджията Николчо Векилев (Манчев 1982: 31); Ив. Гунев, който представя по-подробно сюжета, го нарича чорбаджията Николчо векил (sic) Гиовеси (Гунев 1988: 149 и сл.)1. Неназован е и събеседникът - "един приятел, който претворно ми беше приятел". Неназован остава и ученикът, с чието иждивление излиза книгата2.

В текста попадаме на няколко имена на свищовлии, но отсъства Неофит Бозвели, с когото Васкидович е свързан чрез забележителното издание от преди десетина години "Славеноболгарское детоводство за малките деца" (1835), а и чрез други съвместни действия, вероятно и чрез лично приятелство. Отсъства и конкурентът в просветното и книжовно поле Христаки Павлович. Всъщност, според изследователите, които коментират едно писмо на Васкидович до Неофит Бозвели, по това време Васкидович и Христаки Павлович, наречен в писмото "Хрисанта учителя", са противници и Павлович е сред хората, оклеветили Васкидович.

Как да четем днес тази книга, а и малкото други, подобни на нея. Като исторически документ, като "литература", като психологически автопортрет или по някакъв друг начин. И дали прекалено строгото придържане към един от няколкото възможни подхода няма да говори повече за нас, за нашите пристрастия, амбиция, подготовка. При всички случаи книгата трябва да бъде разглеждана в нейния контекст, и книжовен, и фактологически.

Сведенията, които самият Васкидович дава за своето училище, са верни и интересни. Интересни са и споменаванията на книжовни трудове, осъществени или замислени, на автора и на негови съвременници. Наред със съграждането на училището, привлича вниманието историята за неговото събаряне през 1833, осъществено пак от Васкидович и негови ученици - жестът е крайна форма на дълго продължилата борба за нова сграда на училището (Васкидович 1846: 15).

Творбата на Васкидович несъмнено е важен (а и авторитетен и често цитиран) документ за развитието на просветата по българските земи и това дава основание да се търсят аналогии с появилата се няколко години по-рано още по-авторитетна "Денница на новобългарското образование" (1841, 1842) на Васил Априлов, както предлага Е. Тачева (Тачева 2005). Разликите между двете издания също не са малко и едва ли е необходимо да бъдат посочвани тук. Ще спомена само, че книгата на Априлов, писана и публикувана на руски, споменава "Славяноболгарское детоводство" и неговите автори, знае и за училищата в Свищов, които обаче поставя на осмо място (след училищата в Габрово, Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна и Казанлък). В раздела за Свищов се казва, че "Свищовцы ещо в 1813 году завели Греческое училище в своем гораде." (Априлов 1841: 46). Тъй като е гръцко, това училище не е толкова важно, казва този текст, писан на руски език, и споменава Хр. Павлович и други учители и благодетели тук, но не и Васкидович. Вероятно тази фактическа неточност може да се разглежда и в контекста на характерното за това време напрежение между "елинисти" и "слависти". В "Допълнение к книге Денница" (1841) Априлов коригира твърдението си и косвено признава първенството на Свищов.

"Прескорбное оправдание" е подчертано въздържана, казано деликатно, по отношение на църковната борба, която днес стои в центъра на вниманието на изследователите на епохата, и в която, поне според В. Манчев, а и П. Р. Славейков3, Ем. Васкидович взима сериозно участие4. И, разбира се, не споменава за причината той да напусне Мелник и да се окаже в Свищов. Май практически всички изследователи (по-точно - малцината, които знаят нещо по въпроса) са подчертано дискретни. В бележка под черта към монументалния си труд за Бозвели, Арнаудов предава една семейна легенда:

По разказ от 1930 г. на стария свищовец Тодор Пантелеев пред мен, предаден от близките на Е. Васкидович, последният забягнал от Мелник поради една злощастна случка. Именно като разглеждал в дома на годеницата си в Мелник револвера, окачен на стената, той бутнал спусъка и застрелял неволно момата. Отчаян от това, той намислил да отиде в Букурещ, гдето бил повикан за учител, и по пътя спрял в Свищов. [...] Това е разказано от внука му Янко Данчев на Т. Пантелеев, който го съобщи на мене (Арнаудов 1971: 322-323).

Историята има и други варианти. Оказва се, че един неволен изстрел води до... началото на светското образование сред българите. И още нещо, на излизане от фактологическия подход. С малко повече кураж може да се каже, че "Прескорбное оправдание" е и първият скандал в българската книжнина. В. Манчев разказва:

Николчо Векилев, първи чорбаджия в конака при войводата (така наричаха тогавашните управители в Свищов), пламна против тримата и тия, като усетиха, побегнаха тайно. Тогава параходът не работеше и отидоха до Мачин. Щом Николчо усети, че избягали, заявил на войводата, че горните трима обрали градската черква "Св. Преображение" и настоявал да се вържат и докарат в Свищов.

Писмото на войводата, като стигнало, научили се тримата, че ги търсят. Не след малко ги хванали и тикнали в мачинския затвор. През нощта научават се от заптиетата, че това се дължи на Николчо Векилев и че оковани в железа ще ги докарат в Свищов. Тия през нощта са се наговорили да избягат. Гаврил и Димитраки счупили прозореца, пазарили една лодка за 200 гроша, минали в Браила и се отървали. Но Васкидович, горд и уверен в своята правда, не щял да ги последва. Тогава на другия ден, щом се съмнало, дошле заптиите да ги вземат, но намерили само Васкидович и войводата поръчал да го оковат в железа както краката, така и ръцете, и го изпращат в Свищов на една ладия. Помня, че бяхме деца и като чухме че ще го докарат в железа, слезнахме на скелята. Всички негови ученици заплакахме, щом го видяхме. А като го водеха през сред града, го придружихме до затвора. Много от гражданите отидоха при войводата да го молят да го пусне, но то не беше възможно, защото Векилев настояваше да се накаже. Най-после войводата го изпрати във Видин при пашата, защото оттам се управляваше Свищов. Щом стигнал, пашата разгледал книжата и съгледал, че тук един чорбаджия иска да си отмъщава. От друга страна, видинският владика и един гръцки търговец Парисиади го измолват от пашата, който го освобождава веднага (Манчев 1982: 31-32).

Освен документ за епохата и развитието на образователното дело, "Прескорбное оправдание" е и документ за психологическите преживявания на българския интелигент от първата половина на ХІХ в., а, с казаното и премълчаното - и за някои от социалните конфликти на времето. Както на няколко пъти посочва Ив. Гунев, Васкидович е най-добре платеният учител в Свищов, а и не само там. Той се ползва с авторитет сред гражданите, участва в обществения живот на града, думата му се чува. И изведнъж върху него се стоварва това, което той определя като "клевета". То е нещо по-различно от борбите около сградата на училището. "Прескорбное оправдание" документира психологическите преживявания и реакциите на един човек, който е сред най-подготвените по това време да осмисли рационално и да интерпретира случващото се.

Ако се насочим към психологическия подход и се откажем от патоса на преклонението пред големите фигури от миналото и безусловното доверие към всичко, което те ни съобщават, може би ще се окаже, че характерът на Васкидович ни се изплъзва. Той очевидно има желание да говори за себе си и си харесва ролята на наклеветения и жертвата и се представя в подобна светлина не само в "Прескорбное оправдание", но и в други текстове. Една от обявите за предстоящо негово издание например е подписана от "многострадателный Юманоил Васкидович" (Българска 1864).

Това всъщност е една обичайна маска, използвана от по-старите книжовници, през Средновековието, а и през Възраждането. Васкидович несъмнено си дава сметка за собствената си роля в обществения живот и се оценява не по-ниско от именитите си съвременници. И дори се кандидатира за директор на образованието и цензор на книгите в областта5. В писмата си Васкидович се оплаква от различни неща и хора, не само от Хр. Павлович и неговото високо самочувствие, но може би и от Неофит Бозвели. В писмо до Неофит Рилски от 25 март 1837 подхвърля:

Реших да се явя пак, както по-рано, на попрището на превода и съчинителството. (...) Може би чу за страданията ми, които изпитах преди четири години и от - не зная как да го нарека - моят сътрудник, който ме постави в дългове и много обременителни тежести, но засега нищо не казвам за него, а само нека го накаже правосъдието на Бога.

Едни виждат във Васкидович съратника на Бозвели, противника на фанариотите и бореца за църковна независимост, дори другар на Раковски. Други се позовават на колебливата и забавена реакция на свищовлии (а в по-малка степен - и на Васкидович) в подкрепа на Бозвели и говорят за малодушие и нерешителност. Трети в откровен донос го обявяват за калвинист. На 8 април 1854 Йеромонах Акакий Рилец пише от Плевен до Св. Синод на Рилския манастир:

Завчера пък архонтът логотет, главният учител г-н Манолаки, произнесе слово от амвона, учейки народа, че училището е Св. гроб, Св. Гора, манастирът Рилски, Троянски и прочее. Човек покварен, калугеромразец, калвинисти прочее. [...] както се вижда, имат намерение съвсем да премахнат таксидиотството, както [стана] в Свищов поради скандалотвореца учител Манолаки." (Снегаров 1968: 98-99).

Документите го представят като добре платен учител, но биографите предпочитат да говорят за недоимък и не пропускат да цитират Оправданието: "Гол отидох и гол се върнах, без да усвоя нито бодка от сиромашка кръв." Всъщност различните образи на Васкидович могат да се разглеждат и като предварително очертани социални роли, през които една личност се възприема сама, иска да бъде възприемана от другите и реално е възприемана от съвременниците и по-късните поколения. А колкото до трудното съгласуване между различните образи, то това всъщност не трябва да ни изненадва. Същото се наблюдава и при практически всички фигури от миналото, пък и, ако искате, при съвременниците ни.

По-различен поглед към учителя предлага неговият ученик В. Манчев, който всъщност е добронамерен към него. И все пак:

Васкидович, висше строг, твърде много се разядосваше с учениците, биеше немилостиво, като се разсърди. До 5-6 деца, наказани от него, са умрели от бой (Манчев 1982: 29).

Къде 1844 г. по причина, че на Васкидовича не му пращаше баща ми печена пуйка, а кокошка, ни обруга и баща ни ни заведе при Христаки Павловича и Иван Стоянович Мерданченина... (Манчев 1982: 30).

По-късно Манчев се връща при Васкидович. Дори известно време е помощник-учител при него. След това отношенията им отново охладняват и Манчев се оказва в лагера на новите конкуренти, "паризлии и виенлии" в долномахленското петропавловско училище, оглавено от Петър Ангелов (Гунев 1988: 210).

Промените, разбира се, се дължат на изминалите години, които са пренесли някогашния модернизатор в лагера на старите. Сред критиците на Васкидович е и Ив. Селимински6, вероятно също не особено добре осведомен за дейността му. Петко Славейков пък говори за "неговата разговорчивости откритост" и прибавя, че го обичал "като баща" (Славейков 1979: 152). Някои от документите, които трябва да го представят в положителна светлина, стоят на границата с легендата, както са някои споменавания за незапазена кореспонденция с Раковски7.

Струва ми се основателно литературното осмисляне на "Прескорбное оправдание" да тръгне от жанра и от контекста, в който попада творбата. В новата българска книжнина съществуват и по-ранни автобиографични текстове, главно писма, останали в ръкопис - на католика Петър Парчевич (ХVII в.) и на православния духовник Партений Павлович (ХVIII в.). Сред тях се откроява "Житие и страдания грешнаго Софрония" (началото на ХІХ в.), всички те ни разказват за интересни човешки съдби и спестяват някои важни за нас събития и имена.

Успоредно с Васкидович различни дневникови и автобиографични текстове пишат Неофит Бозвели, Неофит Рилски и други, които обаче също остават в ръкопис и са публикувани по-късно. Така че, може да се приеме, че "Прескорбное оправдание" е първата печатна автобиографична творба. И, както всички подобни творби от това време, тя не влиза в по-късно установените жанрови норми. Това, което днес се приема за автобиографии на П. Парчевич и Партений Павлович са всъщност писма, Софроний нарича своята творба "житие" и това дава храна на разпалени спорове около жанра й. Оправданието на Васкидович всъщност също е близко до някои негови писма8, а и до предговори към негови по-късни книги9.

Подобно на Софроний, а също и на П. Р. Славейков и мнозина други, включително и на Гр. Пърличев доста по-късно, Васкидович поставя акцента върху несправедливостта, на която е жертва или смята, че е жертва. Лаконичните сведения за просветната му и книжовна дейност и за забележителното свищовско училище, с което се свързва началото на светското образование, са въведени преди всичко като контрааргументи срещу неясните клевети.

Може би малко произволно, но друга аналогия, която за мен възниква, когато мисля за "Прескорбное оправдание", е полемичната книга "Истинний глас на България или оправдание на българити пред сами себе и пред своите иноземни доброжелатели и благодетели, срещу лъжите и безбожните постъпки и действия, что е учинил с народното българско имя Александър Стоилов Бойоглу Ескизаарец (самозван лъжно Бейоглу Екзарх Българский). Съставил А. П. Цариград, 1853" на Анастас Гранитски.

Някои автори настояват, че "Прескорбное оправдание" трябва да се разглежда като литература. Тъй като не съм сигурен какво точно значи "литература" по принцип, още повече - през 1846 г. в Свищов, а и не ми е ясно какво (освен хронологията) доизяснява прибавянето на определението "възрожденска", бих предпочел един по-смирен подход. От една страна, текстът на изданието, което може да бъде определено и като брошура, ясно заявява своята цел - отхвърляне на клевета - която всъщност може да се определи по-скоро като публицистична. Характерът на "оправданието" несъмнено въвежда мемоарни и автобиографични моменти. Така че, има основания брошурата да бъде отнесена към литературата на факта (или документалната литература), едно определение, в което думата "литература" е използвана в най-широкия й смисъл. Или към публицистиката - едно всъщност също не съвсем ясно определение, чийто обхват не е съвсем ясен и днес.

От друга страна, Васкидович реално има отношение към литературата в по-тесния смисъл на думата. Нещо повече, на него принадлежи едно от най-ранните нейни определения на български език:

Прозата е естественият человеческий язик, и то както ви обично говорите... Стиховете са другий язик, по-висок художествений, а малко естествен. Разликуват ся стиховете от прозата, защото с мярка биват и защото сякий стих са окончава с такава реч, която същий глас има с речта на другий стих." (Васкидович 1847а).

Косвен начин да се разбере представата на един автор за литературата, е като се видят споменаваните от него литературни произведения. В "Прескорбное оправдание" те не са много, всъщност като литература в един по-тесен и по-съвременен смисъл може да бъде определен единствено "Телемах" на Фр. дьо Фенелон (вж. Аретов 1990: 133-141). Това е едно от най-разпространените по това време френски литературни произведения, като причината е използването му в образованието. Васкидович е смятал да публикува свой превод на книгата (който е запазен), но в "Прескорбное оправдание" споменава с уважение превода на П. Пиперов, който го накарал да се откаже (Васкидович 1846: 19). Съществуват сведения и за превод на Васкидович на Лукиан; древният автор днес, от известна гледна точка, също може да бъде отнесен към литературата. И той, и Фенелон стоят някъде близо до границите й.

В учебниците на Васкидович се откриват и някои стихове10, напълно в духа на съвременната им даскалска поезия, но авторът им, който, както посочва М. Арнаудов (1971: 280) в един от общо двата случая следва доста точно познат подобен опит на Неофит Бозвели. Може да се каже, че и съвременниците, и литературните историци не го виждат като "поет".

Прозата може да е "естественият человеческий язик", но все пак тя става литература, когато авторът й придаде някакви качества, които той и неговото време определят като "литературни". Авторите могат и да не използват тази дума, да нямат подобна осъзната цел, но неизменно се отдалечават от естествения език - нулевата степен на литературата (Р. Барт), а когато по-късно използват този "естествен" език, то това, в някакъв контекст също може да придава литературност. Неофит Бозвели, не само съвременник, но и съавтор на Васкидович, ясно демонстрира един от начините за превръщане на един текст в литература - архаизиране на езика, изковаване на нови сложни думи, повторения и други реторически похвати.

Авторът на "Прескорбное оправдание" не тръгва по този път, поне не така демонстративно. Характерна особеност на текста на Васкидович (която не е чужда и на Бозвели), е позоваването или просто споменаването на антични (елински, а и римски) фигури - митични богове, философи и др.

...един се ополчва на всеружием като бога Марса, против брата своего. Другий бива като Нумедийски волк против ближняго своего иний искат человека да буде Протевс, другии го искат Сократ... (Васкидович 1846: 4-5).

...според ритора Исократа, да е грек, кой знае греческий язик, но понеже е тако, и болгарен нест, кой не познава болгарский язик... (Васкидович 1846: 7-8).

...пророкуваш като Аполонска пития (Васкидович 1846: 9) ...и се препираш велегласно като Аполонова пития (Васкидович 1846: 18).

...повече от ботуша не се простирай11 (Васкидович 1846: 18).

Примерите могат да бъдат продължени и допълнени с откъси от други текстове на Васкидович. Позоваването на антични авторитети и митологични фигури, разбира се, не е нещо присъщо единствено на литературата. Публицистиката, а и учебникарската литература също използват подобни похвати.

Автобиографичните елементи могат да бъдат разглеждани като проява на нов тип представа за себе си, на нов тип личност и пр., но също съвсем не е нещо, което прави от един текст литература. От гледна точка на литературността, автобиографичните елементи предлагат някакъв оригинален сюжет, който може и по правило бива подведен към някакъв предварително съществуващ модел, било то несъзнателно или осъзнато. Така е при "автобиографиите" на Партений Павлович и Софроний, така е и, в по-малка степен, при Васкидович. Всъщност при него сюжетът е най-неразгърнат.

Изследователите с основание се спират на пейзажа и свързаните с него разсъждения на автора в началото на "Прескорбное оправдание..." И, както и в други подобни случаи, са склонни да му придават свой смисъл. Струва ми се, че това описание е важно като знак за желанието на автора да създаде нещо, което да се отличава от "естественият человеческий язик", да бъде "по-художествено". И това вероятно е единственото условие, според което текстът отговаря на изискването за литературност - за да бъде литература един текст трябва да се стреми да бъде литература (да оставим настрани многобройните изключения, които предполагат по-пространни пояснения).

Едно възможно обобщение би могло да бъде формулирано и така: Васкидович очевидно си поставя за цел да напише публицистичен / документален текст, който да бъде "по-художествен". Той е сред най-подготвените хора по това време, ако съдим по забележителната му лична библиотека, прибягва до арсенала от литературни (според собствените му представи) изразни средства, разполага и с оригинален сюжет (собствените си премеждия), който обаче не разгръща. Резултатът все още не е литература. Защото второто и по-важно условие за това е съвременниците му (или поне следващите поколения) да го възприемат за литература. Което обаче в конкретния случай е съмнително. Включително и поради това, че въпреки усилията на Васкидович и други негови съвременници - учители и учебникари, подобна представа още не е изградена, а когато по-късно бива изградена, тя се насочва към друг тип текстове. И усилията на отделни изследователи (в други случаи - и на мощните институции на канона, образованието и / или на някакви широко признати авторитети) едва ли могат да променят реалността. Подобно заключение в никакъв случай не подценява "Прескорбное оправдание" и творби като него, които реално подготвят появата на представа за литература, литературна публика, а и възможни автори на литературни творби. Това, което в случая донякъде е проблематизирано, е твърде обхватната, твърде патетичната и поставената твърде високо в някаква въобразена йерархия представа за литература.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Според Гунев, който цитира дописка в "Цариградски вестник" (№ 467, 23 ян. 1860), по-късно Векилов "е променил отношението си към Васкидович" и го защитава "от невъздържаната критика на дейността му" (Гунев 1988: 204). [обратно]

2. Според Манчев те са двама - Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков (Манчев 1982: 32). Г. Хаджиденков и донякъде Д. Икономов по-късно са сътрудници на Г. Раковски (Николова 2006: 411-412, 295). [обратно]

3. През 1863 г. Славейков разказва в "Гайда" за възражението на Васкидович към действията на калугери: "На 1843, като бех на Свищов да са уча, през есента беха дошли неколко калугери от Троенския мънастир и ходяха из махлата да просят милостиня, че просяли и чорапи за Св. Богородица. Калугерите пак от Свещовския мънастир ходили беха по заханите да просят пастърма за св. Богородица и сега ходяха да берът вино от къща на къща се за св. Богородица. Г. Васкидов привика тези св. просеци частно да ги съветува да не ходят да се подиграват тъй с името на Божията майка и да не унизват тъй званието си. Но те не само не зеха от дума, но излезоха и фанаха по вън да го хулят като Еретик и безбожник. Г. Васкидов се принуди тогаз да каже в черква на народа да не са лъжат от тези Божаци. "Кажете им - казваше той - че св. Богородица пастърма не яде, вино не пие, а на троенските калугери кажете да направят калцуни на св. Богородица, защото там в Балкана е студено и с чорапи не може ходи." (Славейков 1978а: 153). [обратно]

4. "Искам да кажа, че за изгонването на гръцките владици послужи много Васкидович..." (Манчев 1982: 34). [обратно]

5. "Дректор [sic] думам на всичките училища триновски, рухчушки, свищовский до Видин, което е потребно в настоящее според царски законоположения и колко книги ся издават без да ги прегледа да не ся издават на свет..." (писмо на Васкидович до Неофит Бозвели от 6 април 1845). [обратно]

6. По повод гръкоманството Селимински пише: "Друг пример е Мануил Васкиди, учител в Свищов. Той направи народа да не иска да види в града си дори и прост грък. Васкиди в разстояние на 20 години нищо друго не вършеше, освен да смущава и забърква гражданите, да ги клевети пред владиката и пред управители, да развращава невинната младеж, да внушава охлаждение към религията, отрицание на народността и презрение към нашия език и нашето произхождение." (Селимински 1904: 67). Селимински споменава в негативна светлина Васкидович и в свои изложения до официалните руски власти (Кръстанов, Пенаков, Маслев 1968: 163-169). [обратно]

7. Гунев предава съобщение на Г. Ст. Георгиев за "четири писма от четири страници, формат на заявление - 16 ръкописни страници на Раковски", публикувано във вестник "Отечествен фронт" (Т. 6, № 459, 1955). Този ръкопис бил притежание на неназована внучка на Васкидович (Гунев 1988: 159). [обратно]

8. Вж. Попгеоргиев 1921; Снегаров 1951; Кръстанов 1975. М. Арнаудов цитира и "Архив на Григорий Доростоло-Червенски". [обратно]

9. Автобиографични моменти има в предговора на "Педагогическа гръцка граматика" (Брашов, 1837). А след това и в други книги (вж. Леков 1992). [обратно]

10. "Стихове на учителите" в: "Наръчна книжка..., сочинена от Емманоила Васкидовича за българските деца и девици" (Белград, 1847). "Преблагий Боже и Господи небесний..." в: "Перва понятия..." (Белград 1847); тук и четиристишието (?) "Много беди лоши са нас обиколили..." (вж. Тачева-Бумбарова 2002: 136). [обратно]

11. Това е превод на Sutor, ne supra crepidam (Обущарю, не отивай по горе от обущата!). Според Плиний Стари (Естествена история, XXXV, 85) това са думи на художника Апел към един обущар, който след като разкритикувал обувките, нарисувани на една от Апеловите картини, поискал да критикува и цялата картина. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Априлов 1841: Денница ново-болгарскаго образованія. Сочинение Василия Априлова изданное им на своем иждивлении в пользу Габровскаго училища. Част первая. Одеса, 1841.

Априлов 1842: Дополненіе къ книгѣ: Денница ново-болгарского образованія. Соч. В. Е. Априлова. Письмо автора къ господину исправвляющему должность профессора въ Одесскомъ лицеѣ, Михаилу Александровичу Соловѣеву. Санкт-Петербург: [Типография штаба военно-учебных заведений], 1842.

Аретов 1990: Аретов, Н. Преводната проза от първата половина на ХІХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1990.

Арнаудов 1971: Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха. Т. 1. София: Наука и изкуство, 1971.

Българска 1864: Българска пчела, № 47, 17.04.1864.

Васкидович 1846: Прескорбное оправдание Еманоила Васкидовича, тридесятолетнаго учителя свищовскаго училища святаго Преображения против клеветника. У Будиму: Писмени крал. свеучилища Пещанского, 1846.

Васкидович 1847а: Наръчна книжка, сочинена от Еманоила Васкидовича за българските деца и девици. Белград: Правителствената книгопечатня, 1847.

Васкидович 1847б: Перва понятия за детинско употребление, когато начнат свободно да чтат. Прев. Емануил Васкидович. Белград: Княжеско-сърбската книгопечатня, 1847.

Гунев 1988: Гунев, Ив. Емануил Васкидович и неговото славянобългарско светско училище. София: Отечествен фронт, 1988.

Кръстанов 1975: Кръстанов, Трендафил. Емануил Васкидович и развитието на новобългарската просвета. // Исторически преглед, 1975, № 2, с. 75-92.

Кръстанов, Пенаков, Маслев 1968: Кристанов, Ц., Пенаков, И., Маслев, С. Д-р Иван Селимински. София: БАН, 1968.

Леков 1992: Родолюбивий и благоразумний народе българский. Възрожденски предговори. Събр. и наредил Д. Леков. Кн. 1: 1806-1865. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Манчев 1982: Манчев, Васил. Спомени. Дописки. Писма. Съставителство, бележки и коментар Цветана Нанова, Юлия Николова. Библиотека "Спомени". София: Отечествен Фронт, 1982.

Николова 2006: Николова, Ю. Достойно естъ. Свищов през деветнадесетия век и първото десетилетие на ХХ век. София: Иврай, 2006, с. 411-412, 295.

Попгеоргиев 1921: Попгеоргиев, Йордан. Материали по църковната борба. (Архив на Неофит Бозвели). // Сб. БАН, кн. ХІV, 1921.

Селимински 1904: Библиотека д-р Иван Селимински, № 1, 1904.

Славейков 1978а: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1978.

Славейков 1978б: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3. София: Български писател, 1979.

Славеноболгарское 1835: Славеноболгарское детоводство за малките деца: Напечатано с одобрением и иждивением Его Светлости Княза Сербскаго Милоша Теодоровича Обреновича (на дар учащеися Болгарской юности) благословением же преосвященнейшаго Сербии Митрополита Господина Петра. Собрано от различни списатели и сочинено на шест части за шест ученичнии чини: первом преведено от елиногреческаго диалекта на славяноболгарскаго и издано от Неофита архимандрита Хилендарца, родом же котлянца. В Крагуевце, у Княжеско-сербской типографии, 1835.

Снегаров 1951: Снегаров, Ив. Принос към биографията на Неофит Рилски (гръцки писма до него). София: БАН, 1951.

Снегаров 1968: Снегаров, Ив. Гръцки документи на Рилския манастир. София, 1968.

Тачева 2005: Тачева, Елена. Училище, литературна норма, през-литературни идентификации. Тезиси върху два от възрожденските "забравени" текстове. // Електронно списание LiterNet, 07.11.2005, № 11 (72) <http://liternet.bg/publish4/etacheva/uchilishte.htm> (11.05.2015).

Тачева-Бумбарова 2002: Тачева-Бумбарова, Елена. Свищовският литературен кръг в историята на българската възрожденска литература. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2002.

 

 

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.05.2015, № 5 (186)