Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УЧИЛИЩЕ, ЛИТЕРАТУРНА НОРМА, ПРЕЗ-ЛИТЕРАТУРНИ ИДЕНТИФИКАЦИИ

Тезиси върху два от възрожденските "забравени"1 текстове

Елена Тачева

web

В първата половина на ХІХ век възрожденското училище е не само образователна, но и литературна институция. Тази културна полифункционалност е зададена както от доминиращата просвещенска идеология, така и от неизживения институционален синкретизъм на времето. По обща закономерност, валидна не само за Балканите, но и изобщо за институционалната история на Европа, училището се оказва онова ядро, от което започва институционалното роене на съвременната специализирана култура.

Науката за Възраждането често е гледала синхронно към историческото развитие на училище и литература. Въпреки това сме свидетели на настойчиво актуализиране на интереса към връзката между двете явления2. Този факт е особено симптоматичен - струва ми се, че той подсказва състоянието на нарастваща теоретическа неудовлетвореност, пред която съвременните представи за ХІХ век са изправени. Обвързаността на училище и литература вероятно се нуждае от преосмисляне и парадигмализиране в такива основни литературни реалии като например типологията на литературния творец, литературно-доктриналния комплекс, жанровата парадигма, литературната и през-литературната комуникация, осъществявана във възрожденската училищна среда и т.н. Сред изброените форми е и литературната норма. Отделям я, защото има особена роля - тя регистрира степента на институционализация на самата литература, обединявайки всички нейни рефлексивни и авторефлексивни производни.

Координацията между възрожденската литературна норма и възрожденската училищна култура все още не е добре опозната, но съществуването й едва ли може да бъде оспорено. Най-общо казано, възрожденската училищна среда, възприемана като "жанрово-генеративна", възпроизвежда литературната норма на Балканското просвещение, а в нея доминират жанрови форми, които обслужват нуждите на училищната култура. Самата норма, бидейки към 40-те години повече социален, отколкото художествен продукт, в своята еволюция показва подчертана зависимост от обществените свръхфункции, които Българското възраждане възлага на училищната институция.

* * *

Четиридесетте години са гранични за възрожденската култура. За тях се говори като за лабораторно време, изпълнено с кризи на идентичността, с поколенчески конфликти, с промени в културната ориентация. 40-те години изживяват литературния преход между просвещенско и модерно и този преход засяга в най-значителна степен литературната норма. За да наблюдавам промените в нея, съм избрала 2 текста - "Денницата" на Априлов (1841, 1842) и "Оправданието" (1846) на Васкидович, чиято културна значимост е разположена в две културно-исторически области - възрожденската литература и възрожденското училище.

На пръв поглед между "Денница на новобългарското образование" на Васил Априлов и "Прескорбное оправдание против Клеветника" на Емануил Васкидович сякаш трудно може да бъде обоснован паралел. Написани са в различна форма и с различна мотивация, от автори, които принадлежат към различни творчески типове. Историческото битие на двата текста е не само различно, но дори и противоположно - единият е емблематичен за времето, престижен за съвременниците, устойчив елемент от литературно-историческия наратив; другият - почти непознат дори за специалистите, трудно откриваем в библиотечните колекции, останал извън литературно-историческия канон. Сходствата между двата текста се изявяват в един по-висок литературно-исторически ред - в процесите на нормативизация, които към средата на ХІХ век интензивно променят българската литературна култура.

В известен смисъл между "Денницата" на Априлов и "Оправданието" на Васкидович съществува и тематично единство - доколкото и двата текста съдържат разкази за историята на прочути възрожденски школа. Те често са четени като автентични свидетелства за училищата в Габрово и Свищов. Писани от ръцете на личности, които са създатели и двигатели не само на конкретните училища, но и на училищната култура на Възраждането, тези два текста могат да се определят като своеобразни форми на документална и художествена памет.

Преди годината 1841, когато е написана "Денница на новобългарското образование", възрожденското училище отлага словесен спомен за себе си в училищните кондики, заимствани като историографски модел от манастирската култура. Във формата на кондиките (манастирски, общински, училищни, еснафски) Възраждането съхранява средновековна форма на имперсонална памет. Принадлежаща към неканоничната литература, средновековната кондика не се подчинява на строг канон и етикет. Дописвана от поколения анонимни скриптори, тя фиксира в информационния си обхват разнородни и разноезични факти, отлагащи институционалното битие на средните векове. Възрожденската училищна кондика възпроизвежда този модел пасивно, съхранявайки за поколенията историографския поток от имена, цифри, дати, без да налага концептивни стратегии спрямо него. Такива се явяват едва когато историята на всяко едно школо излиза от анонимните ръце на колектива и започва да се мисли и реализира от отделни личности, най-често дългогодишни местни учители, заслужили с делата си правото и дълга да "говорят" историографски на потомците.

За училищната култура на ХІХ век появата на "авторските" документални текстове-разкази за училището и неговата история е нов епизод, отбелязващ по-зрял етап от развитието на българското образование. Този етап се постига не по-рано от средата на столетието, творбите на Априлов и Васкидович се явяват непосредствени предходници на една сравнително масова книжовна практика, чийто разцвет се разгръща във времето на Късното възраждане.

"Денницата" и "Оправданието", освен като знаци за институционален разцвет на възрожденското училище, имат своята значимост и като важни феномени в еволюцията на възрожденското историографско писане. Оповестявайки в брошурата си "първата звезда" в образователния хоризонт на българите, Априлов написва най-ранната история на Габровското училище. Тази история е по-различна от всички историографски текстове на времето, защото разказва не за миналото, а за една възрожденска "сегашност", която Априлов припознава като "историческа" по своята значимост. Така той всъщност прави първия сред съвременниците си опит да историзира настоящето, да го прочете като неделима част и продължение на миналото, да го добави към наратива за славата на предците, да го нарече "история". Неговото усилие е едновременно книжовно-филологическо (да открие езика, с който да разказва настоящето) и идеологическо (да конципира историческата перспектива на сега-случващото се). Възраждането не притежава нито словесен опит, нито книжовна норма, с които да помогне на това усилие. Априлов, с ясното съзнание на първосъздател, ги създава сам, воден от забележителна книжовна интуиция.

Литературно-историческите наративи за Възраждането винаги отбелязват "Денница на новобългарското образование", но рядко предлагат коментар на текста. Когато го правят, очевидно изпитват колебание да определят жанровата природа на "Денницата" и често търсят мястото на Априловия труд главно в полето на публицистиката и историографията.

Наистина основните текстови стратегии на "Денницата" са историографски и идеологически. Възрожденският училищен възход на българите е представен не като плод на случаен и единичен дарителски акт, а като естествена историческа закономерност. Разказът за него е следствие, "втора част" на първичен културно-исторически сюжет, в който са оплетени имената на Кирил и Методий, на покръстителя Борис и политика Асен ІІ, на Черноризец Храбър и Йоан Екзарх. В създаването на Габровското училище "съучастват" исторически събития и имена с важни за историческата съдбата на Балканите значения - като Кайнарджишкия мир, Махмуд ІІ и Абдул Меджит, търговските колонии в Русия, Австрия, Влашко, Молдова... Появата на училището в Габрово е ситуирана не само като новобългарско начало, а и като част от продължаващ исторически процес, който тръгва от миналото и трае в настоящето, сюблимирал е в Габрово и продължава да се възпроизвежда в Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна, Казанлък... В образа на изгряващата, развиващата се, разрояващата се новобългарска образованост постепенно се постига "критерий за цивилизация" (Михайлов 1990), спрямо който българите да ориентират съзнанието за принадлежност към Европа. Историкът Априлов сглобява културната конфигурация на историческото траене на създаващото се (от Кирило-Методиево време до Априловата съвременност) новобългарско школо. Той сътворява и езика, на който европейската идентичност може да бъде изповядана. Този език естествено не може да бъде автономно-литературен, той се придържа много повече към факта, отколкото съм образа. Наративът на "Денницата", изграден от имена на личности и селища, от точни цифри на парични суми, от посочки на документи и научни факти, няма претенции за художественост, но бих казала, че не е лишен от нея. Художествената му енергия извира от силата на свършеното дело, от изобразяването на реалния исторически процес, от онтологизма на съзиданието, визуализирани в текста на Априлов.

За жалост тази енергия, именно в нейната художественост, не е оценена от изследователите3. За ранния Михаил Арнаудов "Денница на новобългарското образование" е "очерк" (Арнаудов 1929), по-късните му изследвания говорят за нея като за "научна книга" (Арнаудов 1971: 228). В лекциите си Боян Пенев (1977: 490) също възприема "Денницата" като съчинение без литературни претенции. Опитът на младия Динеков (1935) да наложи представата за Априловото творчество като "литературно дело" не предизвиква същностна промяна в установената от 30-те години на ХХ век представа. Мимоходна и конспективна, снизходително-позитивистка, маргинализираща творбата, тази представа4 дискредитира приобщеността на "Денницата" към литературния корпус на Възраждането.

Но извън публицистичното и историографското остават много от текстовете, които "Денница на новобългарското образование" съдържа, като например животоописанието на Венелин, стиховете на Пешаков, речта на габровския учител Захари Петров, разказа за кражбата на църковното сребро в Габрово, разказа за Св. Иван Рилски и неговия манастир и др. На много места Априлов прекрачва информативно-историографските си намерения и доближава своя текст до формалните и езикови белези на пътеписа, разказа, автобиографията, разбира се, в един техен ранно-възрожденски вариант. По този начин той залага многобройните литературни заявки, които "Денницата" осъществява.

За мен една от тези заявки може да бъде открита в специфичната композиция на творбата. Още съвременниците забелязват нейната уникалност, учениците в Одеса тайно я критикуват, неудовлетворени не само от формата, но също от стила и гражданските идеи, демонстрирани в книгата. В очите на младия Найден Геров, изградил литературните си очаквания по високите образци на руската литература, "Денницата" със струпването на няколкото различни наратива в нея, със съдържателната си нехомогенност и най-вече с бележките, с бележки към бележките и с допълнението от 1842 едва ли е могла да изглежда по друг начин, освен като "гнило дърво", както той я определя в едно от писмата си. Днес обаче литературно-историческият поглед може да открие, че формалните белези на текста не само не са случайност, дължаща се на литературна некомпетентност, а напротив, изявяват своеобразно композиционно откритие, което не е останало без последователи. Един от тях е Раковски, който в поемата "Горски пътник" също ще прибегне към "примечанието" като една от възможностите разказът за българското да се оширява и углъбява, и, оставайки отворен, да излиза от мащабите на единичния текст, за да постигне измеренията на национален слово-свят.

В друг ред на мисълта може да бъде посочен още един твърде важен принос, който "Денница на новобългарското образование" има към процесите на литературната нормативизация. Виждам го в конструирането на хронологически първия разказ за развитието на българската литература от Кирило-Методиевата епоха до съвременността. В него Априлов залага литературно-историографски и библиографски модел, към който Възраждането продължава да се придържа и през 60-те и 70-те години, когато този модел може да бъде констатиран в текстовете на Г. Теохаров, Л. Каравелов и Р. Жинзифов.

Сглобявайки литературна история за национална книжовност, която до скоро е била представяна, например от Венелин, като несъществуваща, или като зародишна, "Денницата" постига крайната точка в кодифицирането на литературната доктрина на Българското просвещение. Т.е. осъществява финал на един нормативизационен процес, исторически първият за литературата на новото време. Вероятно Априлов има съзнанието/предчувствието за нормозадаване и то подклажда неколкократно изречената в "Денницата" увереност, че в Габрово се поставят не само образователните, но и литературните основи на новата култура.

Образование и литература в представите на Априлов са едноредови понятия, на много места дори синонимни. Впрочем, това е така и в представите на много от неговите съвременници. Един от тях е Виктор Григорович, който, в лекциите пред студентите в Казан, сочи Априловата "Денница" именно като "пособие по история на литературата" (Минкова 1990).

Струва ми се, че ако успеем да видим в "Денницата" не безформена грамада от историографска фактология, а едно от проявленията на "лабораторно" търсене на литературното, през което възрожденската литературна норма неизбежно преминава, ще бъдем много по-близко до реалната оценка на този уникален текст.

Точките, в които "Денница на новобългарското образование" съединява възрожденската училищна история, нормативизационните процеси на литературата и идентификационните импулси на новата културата, са много повече от коментираните. Настоящото изследване може да предложи, под формата на тезиси, само визия за възможните посоки на едно предстоящото пред науката за Възраждането критическо усилие:

- "Денницата" като проявление на "големите национални наративи";

- "Денницата" в генезиса на възрожденската документална и художествена проза, в лабилната граница между художествения и нехудожествения текст на предмодерната епоха;

- "Денницата" като литературна история;

- "Денницата" като прото-автобиографичен жест и текст;

- Рецепция, интертекстуалност, метатекстуалност на "Денницата" в българската възрожденска литература: Априлов - Паисий; Априлов - Васкидович; Априлов - Раковски; Априлов - Славейков;

- "Денница на новобългарското образование" като апогей на просвещенската литературна доктрина.

Епистемологичните възможности вероятно са много повече от изброените. И ние трябва да ги търсим, ако поискаме наистина да прочетем Априлов и "Денницата".

"Прескорбное оправдание против Клеветника" се появява в 1846 година във връзка с проведения в Свищов през 1845 година общински процес срещу Емануил Васкидович. Няма категорични данни за точната формулировка на клеветите, изречени срещу дългогодишния свищовски даскал. Личната му обида се ословесява в брошура, чиято цел е публично да каже кой е Васкидович, какви са заслугите му към града и общината, каква е ролята му в създаването и в живота на прочутото свищовско школо. За да изясни всичко това, Васкидович разказва не за себе си, а за училището, което е построил със собствените си ръце, достроявал го е, събарял го е и го е издигал отново заедно с учениците си, събирал е в чужбина помощи за него, писал е учебници и книги за учениците в него, превръщал го е в средоточие на градския живот... и т.н. Защото даскалът Васкидович, списователят Васкидович, възрожденецът Васкидович - това е неговото училище. В този смисъл появата на брошурата бележи интересен епизод от моделирането на памет за една институция (училищната), но - през нея - и важен етап от формирането на няколко типа възрожденски идентичности.

Историята на Преображенското училище в "Оправданието" ползва като "подложка" текста на училищна кондика, която Васкидович сам е писал. Оправданието е погълнало кондиката, без да я асимилира, инкрустирало е казаното от нея без шлифовка. Но не го е запазило в историографски формат, а се е опитало да го преформатира. "Оправданието" предлага интересен вариант на съчетаване на историзъм с автобиографизъм и се родее с Априловото съчинение не само защото предлага наратив за историята на Свищовското Преображенско училище, но повече защото повтаря интелектуалния експеримент училищната институция да бъде интерпретирана като културогенерираща и моделираща идентичности. За Априлов това е националната идентичност, за Васкидович - личностната. Изявата на тези идентичности и в двата случая обаче е през-литературна.

Основната литературно-историческа значимост на тази брошура виждам във факта, че тя е една от първите художествени изяви на възрожденския индивидуализъм. За възрожденска България 40-те години са време на качествено нов интелектуализъм. Новото качество идва да смени характерния за предходните десетилетия имперсонализъм с все по-настойчиво изявявания и все по-упорито оценностявания индивидуализъм. Васкидович, както и Априлов, участва много активно в процеса на налагане на индивидуализма като социална и интелектуална ценност.

Степента на интелектуалната и художествената готовност да се конструира автобиографичен наратив и да бъде ситуиран той във възрожденската публичност дава основание първите опити в тази посока да бъдат тълкувани като прото-автобиографични (Тачева 2006). Да се мисли като отделен от колектива, като самостоятелен елемент на общността, е една от трудните задачи за възрожденския интелект. За индивидуализма в 40-те има повече сетива, отколкото думи. Затова всеки ранен автобиографичен жест и в литературен, а и в социален аспект е - преди всичко друго - търсещо-нормативен.

Сред посоките, в които тръгват усилията на протоавтобиографизма, откриваме един основен фундамент - преформулирането на диадата човек - институция. Както е известно, за доперсоналната личност тази диада не съществува, индивидът е слят с институцията, сведен до неин анонимен обект и продукт. Автобиографичният импулс разкъсва тази зависимост и субективира индивида, като въвежда новия биографичен топос - индивидът създател, обновител или критик на институцията, индивидът в конфликт с институцията. "Прескорбное оправдание" на даскал Емануил Васкидович е изградено изцяло върху разказа за този конфликт. Автобиографичното повествование се оказва поместено във времевите граници на училищната история. То пренебрегва обичайните биографични фази като детство и учение и разгръща своята фабула единствено около създаването и разцвета на училището, професионалния конфликт, накърненото професионално достойнство на автобиографичния герой.

Наблюденията върху протоавтобиографични и автобиографични текстове5 от 40-те години показват, че те търсят автобиографичната норма в едни и същи посоки. За мен, отново под формата на тезиси, тези посоки могат да бъдат следени във:

- формирането и еволюцията на възрожденската идея за "биографичния път" или, перифразирайки Бурдийо, възрожденската "илюзия" за него;

- преодолявянето на противоречието между колективната външна и персоналната вътрешна гледни точки;

- проследяването на кризите на преходната идентичност, съпътстващи смяната на две различни културни епохи (просвещенска и модерна);

- изграждането на новата лична и социална мотивация на биографичния разказ;

- движенията в статуса и ценза на въобразения читател на възрожденските протоавтобиографии;

- промените на езиковите и идеологическите кодове, чрез които личността става част от литературната норма на Възраждането.

И отново за възможните изследователски посоки - те, изброените, далеч не са всички, но могат да послужат за повод по-често да четем "Оправданието"6.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Иван Радев въведе термина "погребаните книги на Възраждането", с който обърна внимание на текстове, останали непубликувани в архивите на възрожденците. Но дори и многократно публикувани преди или след 1878 година, някои от текстовете на Възраждането са забравени - непрочетени, малко четени, недочетени... Несправедливо е, че "Денница на новобългарското образование" на Васил Априлов и "Прескорбное оправдание против Клеветника" на Емануил Васкидович все още са между тях. [обратно]

2. Този интерес беше изявен от много учени в работата на организираните през 2003 и 2004 година от Секция по възрожденска литература, Институт за литература на БАН, колоквиуми по възрожденска литература "Училище и литература" и "Литературата през нормата". [обратно]

3. За литературно-историческото четене на "Денницата" вж. Тачева (2005). [обратно]

4. Представата не е коригирана и до сега. Към днешна дата познавам само 3 текста, посветени изцяло на "Денницата". Всички те са създадени в 90-те години на ХХ век - първият от тях е статията на Петко Тотев в юбилейния сборник "Васил Априлов и българската възрожденска култура", 1990; вторият, от 1991 година, принадлежи на Веса Кювлиева и коментира произхода на заглавието; третият е речниковата статия в "Енциклопедия на българската възрожденска литература", Велико Търново, 1996, написана от Георги Петков. От посочените трима изследователи единствен Петко Тотев поставя обекта си в литературно-критически дискурс, но запазва и по-рано заявяваната позиция за публицистичната природа на творбата. Модификация на тази позиция откриваме в историята на академик Радев, която лаконично интерпретира "Денницата" като продукт на художествено-публицистично мислене. Едва преди 2 години Дочо Леков (2003) направи опит да потърси и дефинира иманентното литературно качество на "Денницата". Този опит не е в състояние да компенсира нейното близо век и половина неизживяно литературно-критическо битие. [обратно]

5. Такива са ни оставили в архивите си Васкидович, Априлов и Бозвели. [обратно]

6. Въпреки отчетената в по-новите истории литературна и историческа значимост на творбата, критическите текстове за "Прескорбное оправдание против Клеветника"са неоснователно оскъдни: Кръстанов (1986), Радев (1998), Тачева (2002: 129-137). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов 1929: Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. 1. Съст. М. Арнаудов. София: Факел, 1929. Цит. по: Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. ІІ издание. Ред. Н. Аретов, А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 29.10.2003 <https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/vaprilov.htm> (05.11.2005).

Арнаудов 1971: Арнаудов, Михаил. Васил Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789-1847). ІІ изд. София, 1971.

Динеков 1935: Динеков, Петър. Априлов в историята на българската литература. // Литературен глас, 1935, № 287.

Кръстанов 1986: Кръстанов, Трендафил.Прескръбното оправдание на Емануил Васкидович. // Църковен вестник, 11.10.1986, № 27.

Леков 2003: Леков, Дочо. История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2003.

Минкова 1990: Минкова, Лиляна. Васил Априлов и Виктор Григорович. // Васил Априлов и българската възрожденска култура. Ред. Д. Леков, Р. Дамянова, Ц. Петров.Габрово: Център за априловедение при Нац. музей на образованието, 1990.

Михайлов 1990: Михайлов, Камен. Априлов - съставител, преводач и издател на "Български грамоти". // Васил Априлов и българската възрожденска култура. Ред. Д. Леков, Р. Дамянова, Ц. Петров.Габрово: Център за априловедение при Нац. музей на образованието, 1990.

Пенев 1977: Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 2. София: Български писател, 1977.

Радев 1998: Радев, Иван. История на българската възрожденска литература. В. Търново, 1998.

Тачева 2002: Тачева, Елена. Емануил Васкидович: Скърбите на Аза и клеветите на другите. Към историята на възрожденския индивидуализъм. // Тачева, Елена. Свищовският литературен кръг в историята на българската възрожденска литература. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2003, с. 129-137.

Тачева 2005: Тачева, Елена. Васил Априлов и "Денница на новобългарското образование" в литературните истории. Асиметрията между автора и текста. // Българите в Северното Причерноморие. Одеса, 2005 (под печат).

Тачева 2006: Тачева, Елена. Автобиографизмът в интелектуалното поле на 40-те години на ХІХ век. // Тероризъм. Интелектуализъм. Балкански неспокойства. Благоевград, 2006 (под печат).

 

 

© Елена Тачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2005, № 11 (72)