С УСМИВКА СРЕЩУ СТЕРОТИПИТЕ

Николай Аретов

web

По традиция българските писатели се отнасят снизходително към популярните жанрове, свързани с престъпления. Това е и една от причините да не го владеят. Въпреки че се опитват да го използват, обикновено декориран с някакви „по-високи” претенции. През 90-те години на преден план излизат други подходи към повествованията за престъпления, те акцентуват върху достоверната основа, върху претенцията си да разкриват истината за едно или друго социално явление или престъпление, а и обичат да се отплесват в досадни публицистични разсъждения. Една доста оспорима представа за литература. Едва в последните години нови автори предлагат интересни опити за амбициозна проза, свързана с престъпления (М. Станкова, П. Ранчев), нерядко пародийни (А. Попов, В. Тодоров), но и стремящи се към високите образци на жанра (М. Дамянов).

Сред малкото наложени по-рано автори на „висока” литература, които в последно време и вероятно не без известни колебания успешно се насочват към жанрово определена литература за престъпления, е Георги Величков. Поне две десетилетия след дебюта му с „Прости чудеса” (1966) той беше възприеман, поне от част от публиката и критиката, като олицетворение на елитарното и амбициозно писане, което сякаш е загърбило не само официалната конюнктура, но и публиката извън литературните среди. Последва интересна публицистика, която, освен всичко друго, сякаш намеква и за умора от високия модернизъм.

Всъщност интересът на Г. Величков към жанра не е от вчера - той отдавна пише рецензии (дори предговори), а и редактира криминални романи. Но първата му книга от жанра, при това включена в насочената към широка публика поредица „100 % крими”, е сборникът разкази „Първият милион”. За Величков е характерно преосмислянето на по-ранни елитаристки позиции, овладяването на жанровата специфика и желанието да предложи на читателите качествена популярна литература. За обмисления, съзнателно избран рационален подход на този автор говорят и неговите аналитични рецензии за български и преводни криминални романи - нещо, с което едва ли може да се похвалят много белетристи, поне от неговото поколение. Струва ми се, че единствено Г. Величков се опитва да приложи несъмненото си владеене на писателския занаят, култивирано в съвсем различни жанрове, в иронично изградена литература за престъпления.

Сборникът „Първият милион” съдържа различни типове разкази и е композиран по особен начин. Книгата започва с мека пародия на характерната за последните години „мутренска” литература („Като се ритат атовете”) и преминава към също толкова иронично представени класически криминални жанрови схеми („Договорът”, „Необичаен експеримент”). Следва най-амбициозният и най-дългият разказ („Уважаеми господа съдии”), в който криминалното остава на заден план, изместено от ироничен разказ за писателското битие от последните десетилетия, който далеч не изчерпва проблематиката на творбата. Мнозина насочват сатиричен поглед към подобни проблеми, но колцина са нарекли първата книга на своя далеч не положителен герой „Чудесни простотии”.

Най-открита е пародията на Чандлъровото писане (и неговите български имитации) в „Разумни компромиси”; няма как да не се забележи и намигането към гангстерските саги от типа на „Кръстникът”, в разказите се споменават Хр. Калчев и други домашни автори. Един критик, малко пресилено, видя в един от разказите пародия на Богомил-Райновите шпионски повествования.

Около „Първият милион” се завихри някакъв малък критически спор, в който В. Чернокожев възразява на предговора на Здр. Чолаков, за да бъде от своя страна репликиран от Ст. Вълев (вж. Чернокожев 2007; Вълев 2007а; вж. и Вълев 2007б). Струва ми се, че твърденията и на тримата (а и далеч не само на тях) са определени от едно споделено недоразумение - че литературата е и трябва да бъде (буквално) отражение на някакви актуални социални явления. В разговора с писателя (Вълев 2007б), който очевидно е озаглавен от интервюиращия, Г. Величков не много успешно се опитва да подскаже други посоки на мислене.

Струва ми се, че внимателните читатели няма да бъдат подведени от предпоставени очаквания и стереотипи. Книгата на Г. Величков не се опитва да разкрие някаква истина за времето, дори „Първият милион”, който е дал името си на сборника, е спечелен чрез едно доста специфично престъпление, което няма (почти) нищо общо с приватизацията или с прословутите куфарчета. А и не се разбира дали ще бъде запазен - нещо характерно за финалите и на останалите разкази, които завършват без традиционните и поомръзнали пояснения кой, защо, кога и пр. В замяна на това книгата предлага повествования, които ни заразяват с усмивката на автора. А това не е малко.

ЛИТЕРАТУРА

Вълев 2007а: Вълев, Ст. Криминалната литература и нейните охранители. // Книги нюз, 2007 <http://knigi-news.com/?in=pod&stat=1423&section=12&cur= (14.05.2007).

Вълев 2007б: Вълев, Ст. Георги Величков: Живеем в страна, в която властват насилието и жестокостта. Интервю. // Книги нюз, 2007 <http://knigi-news.com/?in=pod&stat=678&section=10&cur=0> (14.05.2007).

Чернокожев 2007: Чернокожев, В. Кримилитературата на Георги Величков. // Електронно списание LiterNet, 30.03.2007, № 3 (88) <https://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/krimi.htm> (14.05.2007).

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Литературен вестник, № 16, 25.04. -01.05.2007.