КРИМИЛИТЕРАТУРАТА ГЕОРГИ ВЕЛИЧКОВ

Вихрен Чернокожев

web

Новата книга на Георги Величков „Първият милион” („Аргус”, 2006) вече получи наградата за криминален роман на издателство „Аргус” за 2006 г. В съвременната българска кримилитература не всеки ден се случва един неголям сборник разкази да бъде признат като равен по сила и въздействие с изобразително-изразните възможности на романа. Още повече че през последните години „литературата на престъплението” преживява своеобразен разцвет и очевидно се радва на засилен читателски интерес. След „Вълчи капан” на Христо Калчев и „ВИС” на Георги Стоев се появиха „Плъхове в капана” на Слав Бакалов, „Дзифт” на Владислав Тодоров, „Анонимни снайперисти” на Палми Ранчев, които уверено преодоляват клишираното, почти репортажно-документално разказване за мутренско-мафиотската престъпност не само в Калчевите „вулгарни романи”, но и в „новобогаташката” поредица на Александър Томов от 90-те години на миналия век. В поредицата „100 % крими” на издателство „Аргус” - едно от малкото издателства със свой профил, специализирано за фентъзи и криминална литература - вече излязоха книги от Светослав Славчев, Филип Атанасов, Емануел Икономов, Марин Дамянов, Радослав Младенов.

„Борческите” претенции на социализЪма отдавна и изключително нагло показаха бандитския си нрав и продължават да го показват. Вестниците, телевизиите, радиата всекидневно, вдъхновено, упорито, изключително прилежно не само хроникират „литературата на престъплението”, но й стават съавтори. Всекидневните ни обиталища вече не са нормално място за живеене, а местопрестъпления. Германия напр. изчисти елита си от агентите на ЩАЗИ - у нас агентите на ДС, хората, които са служили на диктатурата, не само че продължават да са елит, ами превръщат комисията по отварянето на досиетата в комисия за затварянето на досиетата.

Георги Величков е от малцината писатели, които отказват да признаят, че Черепа, Клюна, Маджо, Маргините, разни бивши ДС-полковници, генерали и трети лица вдъхновено пишат същинската кримилитература в днешна България, а авторите на криминалета са само послушни преписвачи. Впрочем това е и част от идеята в съвсем излишния предговор на Здравко Чолаков към „Първият милион”. Излишен не само защото Георги Величков не е начинаещ автор, който тепърва получава литературното си кръщение; кримилитературата Георги Величков отдавна си е изработила своя запазена марка. Не само заради наградите в конкурса за криминални разкази „Атанас Мандаджиев”.

Няма нищо по невярно от предговорните думи на Здравко Чолаков, че именно след „демократичните промени” у нас кипнала била бруталната престъпност, т.е. пак демокрацията е виновна да изпълзят българските абсурди със зоологическо-борчески подземни прякори, някои от които стигнаха с подкрепата на министъра на културата даже и до Европейския парламент. Окичени с крадено българско великолепие. Не демокрацията, а тъкмо липсата на демокрация, хроничният дефицит на справедливост и гражданственост в държавата направи за една нощ от бивши милиционери и борчета банкери, видни бизнесмени, че и президентски съветници. „Първият милион” на Георги Величков е част от една друга история на българския преход, която се опитва да делегитимира диктатурата и едва ли може да бъде наречена „нежна революция”.

В свое интeрвю Георги Величков казва, че не се стреми непременно да шашне читателя с трупове, кръв, престъпни замисли, секс, обтягащи нервите перверзни подробности, а да му представи „своето виждане за сложната връзка между човека, генетичната му обремененост и околната среда”. Не очаквайте тук да прочетете, както у Калчев, лесно кодиран списък с тъмните позитански герои на прехода, които създадоха кредитните милионери с убийствено-червените пари, сиво-черната бандитска икономика, превърнаха с лекота каналите на „Кинтекс” в наркоканали и направиха така, че мафията ни още да си има държава. И наследници второ поколение, научили от бащите си азбуката на измамата и насилието, за да я приложат „талантливо” върху отца си (”Първият милион”). Там, където масовата философия е „да оцелеем до понеделник”, човешкият живот не струва много. Да безчинстваш в една слаба държава, която от десетилетия не може да подреди законите си и няма ни на иглен връх воля да ги прилага, не е кой знае какво геройство. Казват, че и най-слабата държава била по-силна от бандитизма; у нас това все още не е доказано.

Емануел Икономов - един от безспорно нестандартните автори на съвременна фентъзи и кримилитература - някъде писа, че по времето на социализма имало повече криминалета, отколкото престъпления, сега - повече престъпления, отколкото криминалета. Бумът на престъпността ли, която е навсякъде, задушава даже криминалната литература? Или просто сред армията пишещи малцина са онези, които имат въображението и волята да не бъдат само разказвачи на битово-конкретното зло или на лесно прекопирани чужди литературни модели. Само нестандартното въображение може да направи и от учебника по психология на престъплението разказ със сложно преплетени съдби и неочаквани краища. Колкото до престъпността по времето на „социализъма”, тя пак си беше същата, само че старателно охранявана, скрита „строго секретно” в служебните бюлетини на МВР.

„Първият милион” откровено пародира клишето на социалистическия черен роман Емил Боев от романите на Богомил Райнов, който през 70-те години на миналия век с премерена доза отегчение и цинизъм на властника громеше „световния империализъм”. Тази масова социалистическа менте-класика неотдавна получи от министър-председателя Станишев най-високата държавна награда в областта на културата - „Паисий Хидендарски” и е многотомно преиздавана от Иван Гранитски. Някогашните отдавна вече пенсионирани колеги на Боев у Георги Величков не са дори и „ченгета втора употреба”, а бандата „Старци за справедливост”, тръгнали да обират квартален тотопункт с благотворителна цел.

Георги Величков не е журналистически хроникьор на престъплението. Той умее - по георгивеличковски - да постигне остро-сюжетната изненадваща ситуация и без непременно да натрупва горещи екшън-сцени. Бясната скорост, лудото преследване, взривовете, кръвта, която щедро се лее, обикновено имат една-едничка цел: да прикрият, доколкото могат, отсъствието на що-годе обемна мисъл. „Наказанието да убиваш”, „Необичаен експеримент” и особено „Уважаеми господа съдии” са истински разкази-романи, в които ужасът на въображението подир неизбродните мистерии на застрашеното човешко съществуване, отвъд задължението да защитава нормалното, е по-силен от ужаса на действителността. Георги Величков умее да долавя скритата миризма на престъплението. Кримитехниката, ефектният сюжет с неочакван край, привидната лекота на изказа тук не са най-важното. Би могъл да ги постигне с повече упорство и късмет дори среден писател. Майсторството на Георги Величков не е в описване технологията на престъплението. Разказите му са привлекателни преди всичко с разгадаването на лабиринтите на онова плашещо надбитие, което скритите ни човешки същности си съчиняват отвъд нормалността и мимо волята ни. За да се окаже изначално неутралната човешка природа върху полюса на злото. Е, в „Първият милион” има и разкази като „Дядо и внуче”, които само са прибавили още 5-6 страници към книжното тяло.

Там, където дори алегориите са вече пропити с престъпност, на автентичен писател като Георги Величков му остава иронията към самата литературност. Той не разказва за престъплението, а оставя престъплението да разказва. „Уважаеми господа съдии” на пръв прочит е жестока „ирония към документалното лице на нашенските литературни нрави”, както предговаря Здравко Чолаков. Но тук има и друга, по-голяма тема, тема-роман в тридесет и няколко страници: кога и как се раждат двойниците на интелектуалната несигурност, способна да превърне един привидно подреден, привидно цял, привидно сит живот в ужас без край. Колко къс и нетраен може да е животът на всичко, построено върху алчността да си непременно значим, върху агресивността всякак да имаш явна или тайна власт над души и съдби, над знанията, чувствата и преживяванията на другите. „Уважаеми господа съдии” не е просто блестящо написана криминовела; по нея може да бъде изучавана надвременната същност на тоталитарния опит. Разбира се, в новелата всичко е толкова преплетено; тя не предлага готови отговори; който иска да се наслади на нейната изключителна нюансираност, ще трябва да чете и препрочита. Интелектуално усилие, на което в днешно време малцина са способни.

В „Първият милион” има още един разказ, който също крепи цялата книга. „Наказанието да убиваш” е историята на Даниел - примерен студент по право, който още като месечно бебе е орисан да стане сериен убиец на жени; да се превърне в „подивяло от самота животно, стръвно жадуващо изкупление”. Едно изключително болезнено и неотвратимо като съдбата, изпълнено с призраци и кошмари насън и наяве завръщане към себе си. Всякак обречено да мине през трескавото търсене и убийството на майката, кърмилницата-злодей от полусънищата. А всъщност Даниел отдавна няма къде да се върне. Не, това не е съдбата-мащеха. Не знам дали и психоанализата на Фройд може да обясни как нещо толкова родно, познато, близко се превръща в парализиращ кошмар, почти автоматично повтарящ се лепкав ужас. Ужас „с тънки чувствени устни, присвити в зла усмивка”, която бавно души като примка. „Наказанието да убиваш” е анатомия на ужаса, естетика на ужаса, каквато българската литература не познава.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2007, № 3 (88)