„Западноевропейска литература“ на Клео Протохристова е заредена с твърде много провокации. Първата от тях е обвързана с жанровата определеност на изданието. Многократно в „Предварителни бележки“ авторката го назовава „книга“ („настоящата книга“, „книгата се явява“, „тази книга“, „книгата е структурирана“). Шеговитата осмисленост на фраза от Книга на Еклексиаста (12:12) - „да съставяш много книги - то няма край“, може спокойно да подведе читателя, че става дума за жанрова непретенциозност или за сборник от разнотипни материали, публикувани и изричани на различни места, - както е модерно да се прави това сега.

Решението на МОН, отбелязано в началото на изданието, категорично определя „Западноевропейска литература“ като учебник. Това се потвърждава и в уводната част: „Настоящата книга търси основанията си в своята откровено практическа насоченост. Тя е замислена като издание, което може да улесни изучаването на западноевропейската литература било в университетските курсове, било в класовете на гимназията.“ Но още следващата мисъл, с която се обосновава избраната образователна концепция, по същество нарушава идеята за лесно-смилаемия учебникарски канон. „Книгата - пише авторката - се явява освен това и като задължителен компонент на една дългогодишна преподавателска дейност, който да илюстрира определени методологически и методически стратегии.“ Точно методологическите и методическите стратегии, експериментирани в университетската аудитория, се оказват колкото традиционни, толкова и неповторимо новаторски.

Това предизвикателство е заложено и в самата композиция на изданието. От пръв поглед първите три раздела като че ли следват традиционната методология на структуриране - „Периодизационни и таксономични ориентири“ (гл. I), „Жанрове и форми“ (гл. II), „Теми и мотиви“ (гл. III). Но към тях веднага са прибавени нестандартните „Алтернативни подходи“ (гл. IV) и „Дискусионни идеи“ (гл. V). При цялата си научна „дисциплинираност“, отговаряща на изискванията на литературната компаративистика, всеки един от материалите в първите три глави в съдържателен и в анализационен план е в разрез с внушаваното досега в учебникарската практика. Съвсем съзнателно е избягната елементарно описателната последователност и изчерпателност. Авторката сама прави своя избор относно жанровете и формите, темите и мотивите, като едновременно насочва читателя към възможността за подобен тип интерпретация, проектирана чрез научното познание към неизчерпаемото богатство на литературния текст. В този смисъл всяка отделна разработка, която по същество е студия, има три отличителни особености.

Най-напред тя изисква от възприемателя солидна предварителна подготовка и познания върху емпиричния материал, с който се борави. Цялостният резултат е едно модерно и изключително задълбочено изследване върху процеси и явления от западноевропейската литература, което за читателя се явява своеобразен енциклопедичен справочник. От друга страна, чрез зададеностите си от методически, методологически и чисто практически характер трудът се представя като своеобразен модел, „граматика“ за по-нататъшно конструиране. В този контекст, като се перефразира цитатът, използван от авторката в „Предварителни бележки“, може да се каже, че нейната книга няма начало и край, защото началото й (като конкретно знание за фактологията) стои вън от нея, а множествеността на енциклопедично моделиращата й зададеност я прави отворена за всяко следващо познание. В това са заключени успехът на сътворяването й и трудността на нейния прочит.

Тази особеност - на изплъзващия се, но едновременно с това уловим „във“ и „чрез“ многозначността си прочит, „книгата“ „Западноевропейска литература“доказва още в първа глава. Съзнателно подбраната лексема „ориентири“ не само в значение на „периодизационни“, но и на една по-обща класификационна, т.е. „таксономична“, характеристика, потвърждават казаното. В края на този раздел, обосновавайки избраната в изследването си методика, Клео Протохристова сама заявява, че тя е тясно обвързана и със задачите на написаното. При една „учебно-практическа нацеленост“ е „важно да се запази избраната оптика, защото замяната й с друга би означавало ново и различно „разграфяване“ на разглежданата област“. „Ефектът на оживяване, който наслагването на различни разграфявания би имало - продължава авторката, - е несъмнено привлекателен. Той обаче предполага друг тип комуникация, който не може да бъде фундамент на един учебен курс, но би могъл да се постигне като негов резултат. Такъв тип комуникация става актуален, когато прагматичният стремеж към известна яснота и спазване на веднъж избраната логика отстъпи на желанието за дискусия. Там всъщност започва областта на идеите, в която ще си позволи да пристъпи последната група от текстове от тази книга.“

Във въведението към първа глава са изяснени възможните таксономични подходи. Обърнато е внимание върху традиционния, като са очертани плюсовете и минусите му. Анализирани са възможностите на т.нар. стадиално изучаване на литературата (по Г. Н. Поспелов). По-задълбочено са обсъдени позициите на С. Аверинцев върху „дорефлексивно-традиционалистичното, рефлексивно-традиционалистичното и антитрадиционалистчното“ развитие на литературата. Като ги приема за водещи, без да изключва някои основни номинации в хронологията на западноевропейската литература, авторката задълбочено представя както спецификата и „разграфяването“ на отделните литератури, така и техния общ път на съществуване и съ-съществуване.

В „Жанрове и форми“ са представени сонетът и няколко характерни вида романови форми - английският роман от 18. в. и романът на Просвещението, ангажирани с проблемите на пародията, образователният и университетският роман. „Сонетът - исторически развой и национални конкретизации“ е образец за жанров анализ. Проследено е развитието му в продължение на осем столетия, разгледани са специфичните национални конкретизации (в Италия, Франция, Англия, англоезичните страни, Испания, Португалия, Германия). Представени са най-значителните автори и творби. В последната част е отделено внимание на поетологичните особено-сти на жанра - архитектоника, съдържателен обсег, експериментални възможности. При очертаване спецификата на английския роман изследователката обръща внимание върху уникалността на английския 18. век. Неговата различност по отношение на просветителските идеали на Европа оказва влияние върху моделирането на целия културен, а оттам - и литературен живот. Дори творби с външни или видими на пръв поглед сходства представят по-скоро несъответствията, отколкото приликите (например аналогията с френския „буржоазен роман“ от средата на 17. век). Английският роман от 18. век се оказва „явление, чието многообразие е трудно обозримо“. Редица фактори, посочени от авторката - „хетерогенният произход на английския роман“, „бързият му, почти стремителен развой“, „бързата смяна на естетически оценъчни позиции, рязкото префункционализиране“, при което „новаторско решение се превръща незабавно в конвенционална схема“, „въвеждането на периферни естетически практики към центъра на художествения процес“ и др. са причина както за вътрешножанровото многообразие на романа, така и за „разцвета на пародийността“. В студията са представени характерните прояви на пародийното, интересните интерпретации на „Дон Кихот“, изграденият образ на Чудака и др. В края на изследването Клео Протохристова обобщава, че английският просветителски роман се оказва „изключително богата база и повод за теоретично осмисляне на пародията. Всъщност по-ранните изследвания на авторката, както и докторантурата й разглеждат именно тази област.

Ако първите две студии от „Жанрове и форми“ акцентират върху класически форми, то последните са насочени към съвременни явления, плод на новото време и модерността - образователния и университетския роман. И при техния анализ е спазено приетото в текстовете „разграфяване“. Жанровете са положени върху културноисторически парадигми. Но еднотипното моделиране е избягнато чрез умели похвати. Така например спецификата на „образователния роман“ е изяснена чрез терминологичното и съдържателното разминаване при превода на понятието „Bildungsroman“. При анализа е пред-ставена тезата на М. М. Бахтин за петте модификации на образователния роман. При компаративистичния преглед на присъствието на романа в различните европейски литератури Клео Протохристова достига до свои виждания относно други жанрови модификации (напр. романът за изграждане на твореца - Kunstlerroman), за да стигне до връзката с метаромана. Своеобразието на другия нов вид романова форма - университетския - е умело извлечено от илюзорната представа за близостта с образователния. Трилогията на Дейвид Лодж („Размяна на места“, „Светът е малък“, „Чудесна работа“) се оказва добра възможност за обобщения. Не са пренебрегнати и други съвременни автори и творби - Робъртсън Дейвис, Аманда Крос, Тери Игълтън и т.н. Интересен е финалът на изследването, в който Клео Протохристова, като поставя въпроса за институционализма на литературата, осъществява присъщата за авторите на университетския роман комуникативна връзка с възприемателя.

Третата част от книгата, озаглавена „Теми и мотиви“, е съсредоточена върху „литературните идеи и образи за пътя и пътуването“, върху темата за книгата и четенето и нейното интерпретативно битие, върху „пустинята планина“ и „вълшебната планина“ като основни семантични ядра в опозиционните парадигми дом-път, град-пустиня, град-планина, близко-далече, свое-чуждо, дошли като смислови знаци от далечните библейски текстове, за да се утвърдят в модерното говорене на съвременните европейски творци. Богатата фактологичност, многостранността и пълнотата на литературноисторическите и литературнотеоретичните виждания на разработките в този раздел са в интересен и в твърде провокативен диалог с тези от „Дискусионни идеи“. Там темите за книгата, писането, четенето, пътуването (към и във самия себе си) са взривени от технократичните и деконструктивистки представи за текст и прочит. Подсказано е как насладата от фабулното повествование се измества от аморфността и хаоса на сега случващото се, а носталгията се превръща в една вечна меланхолия заради „непостижимостта на собствената идентичност“.

Родена като диалог и като оптимистична алтернатива относно битието на книгата и четенето, четвърта глава („Алтернативни подходи“) е нетрадиционна като виждане. Плод на задълбочените познания на авторката относно особеностите на титралогията като наука и на синкретизма поезия - музика, резултат и на творческо прозрение, двете проекции - „Практики на озаглавяването в историята на западноевропейската литература“ и „Поезия и музика“, предлагат идеи за нови културологични парадигми и за по-различен прочит на литературния текст.

„Западноевропейска литература“ не е само книга на и от автора. Тя се съгражда като такава чрез непрекъснато поддържания диалог с читателя. И когато той отвори последната страница и проследи закачливо-иносказателното интерпретиране на компютърния термин за информация browser, етимологично разтълкуван чрез двусмислеността на английския глагол browse (чета безразборно, „поскам“), както и находчивото му обвързване с библейската притча, наказваща „поскащите“, то читателят не може да не разбере, че „ставането“ на текста зависи не само от написаното, но и от начина на неговото прочитане.

Що се отнася до автора - редно е да се върнем към уводните думи на „Западноевропейска литература“. Началото и краят им са обвързани със старозаветна фраза, която гласи: „Да съставяш книги - то няма край. И да четеш много, то е уморително за тялото.“ Бихме могли да перефразираме тази мисъл, оценявайки написаното: „Трябва да знаеш „и да четеш много“, за „да съставиш книга“, чиято познавателност и провокативност „нямат край“.

© Юлия Николова, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 18. 06. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 4-5, 2002.