Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОТИВЪТ ЗА ПЪТЯ В СТИХОТВОРЕНИЯТА "НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ" И "САМОТЕН ГРОБ В САМОТЕН КЪТ" ОТ ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Иван Симеонов

web

Символиката на Пътя е древна, свързана е с познанието и себепознанието. В античната литература пътуването е изпитание, приключение на духа, например митовете за похода на аргонавтите, пресъздадени в поемата на Аполоний Родоски „Аргонавтика“. Средновековната култура насочва битието на човека към душата, към глъбините на заложеното в него божествено начало. Литературата на Ренесанса е преди всичко прослава на живота и на човешките възможности. В нея се налага убеждението, че може да бъде осъществен античният идеал за хармонично развитие на духа и тялото, че мечтата за пълно опознаване на природата и човека е осъществима, че мъдростта и културата ще отворят пред човека вратите на един нов свят, където ще се живее щастливо. Идеята за пътуването през света намира място в редица литературни творби от Новото време: „Божествената комедия“ от Данте Алегиери е разказ за пътуване през ада, чистилището и рая, като това пътуване може да се възприеме като символ на пробудената човешка съвест под влияние на земната мъдрост; в забележителния си роман „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ Мигел де Сервантес, разказвайки за трите похода на своя герой из Испания, успява да нарисува мащабна реалистична картина на страната си и да разкрие тогавашните нрави.

В стихосбирката „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков пътуването-търсене на лирическия аз най-често е към или в бляна, мечтата, „съня за щастие“. Самото заглавие на книгата синтезира метафорично изградените в отделните лирически творби художествени образи на „съня“ като „пътуване“ към отвъдното, към „другия бряг“, към покоя на щастието, на „щастието“ като една предполагаема абстрактност, едновременно и като постижимост, и като непостижимост. Търсенето на щастието, „пътят“ към него, преминаването през пространството в психологически план се явява като състояние на мечтателност, а в пространствено-времеви план те придобиват измеренията на кръговост, затвореност и цикличност. „Пътят“ към търсенето лежи в основата на композиционната цялост и завършеност на стихосбирката „Сън за щастие“, сравни: „Докле е младост, леко път се ходи / и леки са световните несгоди“ („Докле е младост, златно слънце грей...“). Според Боян Пенев онова, което свързва в едно цяло основните мотиви от стихосбирката, „е блянът“. По-нататък видният наш литературен историк казва: „Сън за щастие“ е лирическа поема с пролог - бодростта и вярата в зорите на ранна младост - и епилог - самотният гроб на бляновете“1. А Светлозар Игов пише: „Образът на пътя не само динамизира пространството на лирическия свят в „Сън за щастие“, той и свързва отделните лирични миниатюри - фрагменти от образа на света в единно лирическо пространство“2.

В стихосбирката „Сън за щастие“ мотивът за Пътя не е еднозначен - той символизира и реализацията на действеното, активното начало у човека, и търсенето на ценности в чисто личен план. В стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“ (първото от стихосбирката) е показано началото на Пътя, а в „Самотен гроб в самотен кът“ (последното) - краят на Пътя.

В стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“ се долавя усещането за движение през живота и света. Движението през света е маркирано с изрази като: „над полени“, „дървеса“, „небото“, „роса“, „ранил на път“, „Лятно утро“, „почивка тиха“, „ясна вечер“, „родний кът“. Идеята за движението през живота обаче може да бъде „разкодирана“, ако някои от образите в творбата бъдат интерпретирани като символи, например: „в зори“ - като началните крачки, които човек прави в живота си през годините на своята младост; „път“ - като обичайния жизнен път; „за лек път охолна мечта“ - като мечта за успешна социална реализация на човека и за лично щастие; „почивка тиха“ - като постигнато щастие, удовлетворение от извършеното в живота, душевна хармония и покой; „ясна вечер“ - като щастлива старост; „родний кът“ - като любов, семейство, приятели.

Настроението е ведро и радостно, за което допринасят тропи като: метафората „огледва ведър лик небото“, хиперболата „в море от бисерна роса“, в чието изграждане участват епитетите „ведър“ и „бисерна“. Чувството на лирическия аз, тръгнал на път, е в хармония с настроението от ведрия утринен пейзаж. Ободряващото въздействие на природата върху пътника е представено в стиховете: „В зори ранил на път, аз дишам/ на лятно утро свежестта...“. Събудената физическа бодрост стимулира активното духовно начало - мечтата за лек път („...и милва ми душата бодра/ за лек път охолна мечта“). Тази чудесна метафора разкрива обаянието на мечтата и нейната роля в живота на човека. Основните значения на прилагателното „охолен“, което тук изпълнява функцията на художествено определение, са: „свободен, волен, безгрижен“3. Значи мечтата на лирическия говорител е характеризирана като свободна, волна и безгрижна. Пътува се през природното битие, за да се стигне до лелеяни духовни ценности на „пътуващия“ (търсещ) човек: „За лек път, за почивка тиха/ през ясна вечер в родний кът...“.

Семантичните ядра (ключови думи) „път“, „почивка“, „вечер“ и „кът“ разкриват устремеността на лирическия аз към пълноценно себеосъществяване в живота и постигане на целите си, към щастие и покой в зрелостта и залеза на житейския път. Към такова тълкуване навеждат художествените определения. В края на творбата тези семантични ядра са смислово синтезирани в израза „на мойто щастие сънят“. Бленуваното щастие след извървения път е представено като нежен сън, който е персонифициран, за да покаже блаженството. Тук образът на съня има амбивалентен смисъл: от една страна, той е символ на блаженството от постигнатото щастие - то е толкова упоително и примамливо, че може да се сравни единствено със сладостта на дълбокия сън за уморения човек, т.е. в този случай щастието е като сън; от друга страна, сънят е блян за щастие: тълкуване, което съвпада със смисъла на заглавието на цялата стихосбирка. Сънят като отрязък от живота на пътника логически се свързва с понятието „почивка тиха“, а темпорално (времево) - с „ясната вечер“.

Пасторалният утринен пейзаж, нарисуван в първата строфа на тази лирическа миниатюра, със своята статичност, яркост, спокойствие и чистота може да се разглежда като разгърната метафора на душевността на младия човек, намиращ се пред прага на живота. Той е обхванат от чисти помисли и желания, изпълнен е с бодрост и оптимистични очаквания от бъдещето, злото все още не го е наранило, всичко, което го заобикаля, е красиво и добро. В стихосбирката често природните картини, разкривайки могъществото и хармонията на природното битие, символизират, дори заменят описанията на душевните преживявания и изразяват идеята за самодостатъчния човек. Неговата духовна същност непрекъснато се оглежда и отразява в природния свят. Във втората строфа преминаването от пейзажа към описанието на духовното битие на лирическия говорител осъществява поетическия диалог човек - природа, дух - материя и е много характерно за целия цикъл.

Пътят е ориентиран към евдемонистичния идеал (идеала за щастие) на лирическия аз. Тази идея има общочовешко значение. Екзистенциално-философският смисъл на творбата може да се открие в идеята за преодоляване на физическите неудобства на бита по посока на духовно-битийното извисяване - може би едно от най-важните призвания на човека в живота. Стихотворението може да се тълкува като метафора на хармоничния Път в живота. Самият живот тук е циклично изобразен: утро - детство, юношество; пътуване - младост, зрялост, учение, труд, творчество; вечер - старост, мъдрост; сън - покой, заслужен отдих, смърт.

Топонимът „родний кът“ маркира родово-битийната основа на живота, завръщането при изворите, в лоното, щастието, крайната цел на Пътя, осъществяването на мечтите. Мечтата на лирическия говорител е „за лек път“, т.е. за приятен, спорен път, „за почивка тиха“, а щастието е сън („на мойто щастие сънят“). Мотивът за порива на човека към лоното е често срещан в българската поезия, например в стихотворенията „Майце си“, „На прощаване“ от Христо Ботев, „Да се завърнеш в бащината къща“ от Димчо Дебелянов и др. Този порив (най-често блян) към родния дом след достойно изпълнения граждански дълг и постигането на житейските цели или в резултат на крушението на мечтите и визията му като „последен пристан“ и място за утеха на нараненото сърце затваря цикъла на живота, осъществява жизнения кръговрат на личността. Завръщането в родния „кът“ обаче е мислимо само след изминаване на Пътя в живота - успешен или неуспешен.

Гробът от стихотворението „Самотен гроб в самотен кът“ е символ на края на Пътя, на последния и вечен покой, последна инстанция в евдемонистичния идеал на пътника. Метафората „пустиня около немее“ поражда алюзия за тишина, покой, природата изгубва своите реални очертания. Тук, за разлика от стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“, природното битие е редуцирано, а духовното състояние на лирическия аз - доминиращо. Правят впечатление различните модификации на художествения похват анадиплозис (повторение с положителен резултат): 1. анепифора („самотен гроб“ - „самотен кът“; „самотен кът“ - „гроб самотен“); 2. мезоепифора („самотен гроб“ - „кът самотен“); 3. трикратна употреба на епитета „немил“ („немил живот“); 4. етимологична фигура („пустиня“ - „пустинний кът“). Тези преднамерени повторения изграждат ключовите понятия: „самотен“, „пустиня“, „пустинний кът“ и „немил“. Изразите „самотен“, „пустиня“ и „пустинний кът“ допускат амбивалентна интерпретация: първо - като вечен покой и осъществяване на самодостатъчността на човешкия индивид, на свръхчовека, на тържеството на неговия дух във вечността над тленната същност на материалното битие; второ - като погребване на мечтите и признание за неосъществяване на идеала. Към второто от тези тълкувания навеждат по-нататък втората и третата строфа: „зарови милвана ръка/ един немил живот сиротен“. Сравнението на тези стихове с метафората „където ме с милувки чака на мойто щастие сънят“ от стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“ красноречиво подсказва, че сънят щастие не е постигнат, че мечтите не са реализирани, че Пътят в живота е бил тежък, горчив и в крайна сметка - безрезултатен.

По този логически път могат да бъдат възприети първите два стиха от третата строфа („Сега за този немил живот,/ в немил живот, сама купнее...“) като носталгия по изживения, макар и „немил“, живот, като жалба по отлетялото време. Такава интерпретация обяснява по следния начин лирическите факти: в „самотния гроб“ са погребани младежките мечти и надежди, лирическият аз е физически жив, но духовно опустошен и поради това той се е затворил в собствения си вътрешен свят, а външният свят, природното битие и обществото нито го интересуват, нито го вълнуват; душевното състояние на лирическия аз е самоизолация от всичко външно, раздяла с мечтите, но с жива емоционална връзка с миналото: „Самотен гроб в самотен кът,/ пустиня около немее...“ (дистанциране от реалното битие) - „зарови милвана ръка/ един немил живот сиротен“ (крушение на идеала, съзнанието за което предизвиква тъга, както при всяка човешка смърт) - „Сега за този немил живот,/ в немил живот, сама купнее...“ (болезнена носталгия по миналото, порив към изначалното, към лоното, което практически е невъзможно, затова емоционалното звучене на творбата е трагично). Житейският цикъл е осъществен само физически, но не и в духовен план.

Оценката на изминатия Път в живота се съдържа в израза „един немил живот сиротен“. Неслучайно епитетът „немил“ е употребен трикратно - неговата функция е да подчертае негативната житейска равносметка, която си прави лирическият аз, а именно: крушение на идеалите, съзнание за непостигнатото, но мечтано щастие, сбогуване с младежките илюзии. Първите два стиха от първата строфа („Самотен гроб в самотен кът,/ пустиня около немее“) се повтарят съответно като трети и четвърти стих в последната строфа, за да поантират лирически мисълта за духовната алиенация на лирическия говорител не само от обществото, но и от природата. Неоправданите надежди и жалбата по отлетялото време предразполагат не просто към душевен покой, а към затваряне в себе си и откъсване от света, без съзерцание и размишления, към едно психично вглъбяване, подобно на вцепенение, динамизирано само от копнежа по миналото.

В стихотворението „Самотен гроб в самотен кът“ се забелязва дистанциране на лирическия аз от лирическото събитие: „аз зная“, „и знам“, „милвана ръка“, „един немил живот сиротен“, „сама купнее...“. Неговото присъствие е загатнато под формата на страничен наблюдател. През неговите очи „виждаме“ самотния гроб, околната „пустиня“ и научаваме, че преди време „таме в пустинний кът самотен“ една „милвана ръка“ е „заровила“ „един немил живот сиротен“ и че сега, в лирическото настояще, тя „за този немил живот,/ в немил живот, сама купнее...“. Изразът „сама купнее“ и глаголните форми „аз зная“, „и знам“ настойчиво подсказват, че случилото се е свързано именно с него, с лирическия аз - иначе не може да се обясни тази негова осведоменост както за събитието - „заравяне“ на „немилия живот сиротен“, така и за по-късния копнеж на „милваната ръка“ за него. Това дистанциране е не само персонално, но и емоционално - чувствата са твърде дискретно характеризирани чрез епитетите „милвана“, „немил“, „сиротен“ и глагола „купнее“. То може да се обясни с мъдростта, натрупана във времето, с оценката на изминатия в живота Път от висотата на старостта, когато преживяното се анализира по-спокойно и по-обективно в ретроспективен план.

Интересни паралели могат да се направят между стихотворенията „Ни лъх не дъхва над полени“ и „Самотен гроб в самотен кът“. Общата лексема е „кът“ - „родний кът“ - „самотен кът“, „пустинний кът“, а думите „милва“, „милувки“ - „милвана“ са сродни (еднокоренни). Очевидно „родният кът“, от една страна, и „самотният, пустинният кът“, от друга, са контекстуално противопоставени. Докато „родният кът“ е топоним на бленуваното щастие, на постигнатите мечти, то „самотният, пустинният кът“ е мястото на погребаните мечти, откъснато от света и водещо към небитието. В първото стихотворение от стихосбирката „Сън за щастие“ мечтата „милва“ душата на лирическия аз, а в последното - „милвана ръка“ е заровила „един немил живот сиротен“. Несъмнено съществителното „ръка“ е метонимия на лирическия говорител, така че между лексемите „душата“ и „ръка“ от двете творби има смислова връзка. Сродните думи „милва“ и „милвана“ са включени в изрази, назоваващи събития, между които има каузална (причинно-следствена) връзка: „и милва ми душата бодра/ за лек път охолна мечта“ (мечти за щастие и творчески сполуки) - „зарови милвана ръка/ един немил живот сиротен“ (прощаване по-късно с мечтите, съзнание за неосъществено щастие).

В пейзажите от двете стихотворения има сходни моменти, но същевременно и различия. И двата пейзажа са статични, сравни: „Ни лъх не дъхва над полени,/ ни трепва лист по дървеса...“; „Самотен гроб в самотен кът,/ пустиня около немее...“. Описаните природни картини са не само статични, но и обеззвучени. В тях има обекти, които са персонифицирани: „огледва ведър лик небото/ в море от бисерна роса“; „пустиня около немее“. Пейзажът от първото стихотворение на стихосбирката се отличава със свежест и чистота, а природното пространство е разширено до безкрайност по хоризонтала и вертикала: „огледва ведър лик небото/ в море от бисерна роса“. Тази пейзажна обемност разкрива необятността на света и внушава мисълта за неизвестностите, които се изправят пред лирическия аз в началото на неговия житейски път; в същото време тя хармонира с волната му и неопетнена душевност. В последното стихотворение, обратно, пейзажът е „свит“ в пространството, стилизиран, изграден е без конкретни детайли: „пустиня около немее“. С тези свои особености той насочва вниманието към духовното начало, към самооценката на лирическия говорител, за което допринася наречието „около“, акцентиращо пространствено върху гроба като обект. В „Ни лъх не дъхва над полени“ е осъществен диалог на пътника с природата: „аз дишам/ на лятно утро свежестта -/ и милва ми душата бодра/ за лек път охолна мечта“. Ведрият утринен пейзаж не само го стимулира и вдъхновява, но начинът, по който лирическият аз го възприема, разкрива душевната му чистота и благородство. В „Самотен гроб в самотен кът“ лирическият говорител се е дистанцирал пределно от „самотния гроб“, от околната пустош и от споделеното лирическо събитие, вглъбил се е в своето собствено аз.

Стихотворението „Ни лъх не дъхва над полени“ отбелязва началото на Пътя, а „Самотен гроб в самотен кът“ - неговия край. Лирическите миниатюри, поместени между тях в стихосбирката „Сън за щастие“, разкриват фрагменти от този Път, показвайки многообразието на живота: любовта - радост и страдание („Дълбоко в твоя поглед се отсеня/ тъга за миналото, свидно дете...“, „Едничка дума... Тя я не продума“, „Во стаичката пръска аромат“ и др.); радостта и мъката на творчеството („На мойте вейки плод, плод не един узря!“ и др.); природата („Как вълна пряко вълна/ пенесто поточе мята!“, „Спи езерото; белостволи буки...“ и др.); удовлетворение от труда и упование в неговия резултат („Спря се орача пред нивата злата“, „Капчици дъждовни/ падат от небето...“ и др.); красотата и очарованието на младостта („Докле е младост, златно слънце грей“ и др.); мисълта за смъртта („...Настава есен. За разлъка,/ разлъка сетня...“ и др.); липсата на радост в „пладнята на живота“ („Веч на годините кервана превали“ и др.). Това, което лирическият аз от стихотворението „Самотен гроб в самотен кът“ е погребал, всъщност е химеричната мечта за абсолютно щастие и покой в края на живота. Оказва се, че реалният живот е изпълнен с моменти и на радост, и на тъга, и на любовни трепети, и на любовни разочарования; с възхищение от красотата на природата, с творчески сполуки и с мисълта за смъртта. И този живот е пленителен именно с цялото си богатство, многообразие и неповторимост, с пъстротата от чувства, преживявания и размисли. Затова носталгичното чувство на лирическия говорител е насочено към него - изживения живот, като е налице отдалечаване от „гроба“ на фиксидеите, химерите, свръхочакванията и заблудите: „Сега за този немил живот,/ в немил живот, сама купнее...“.

Образът на Пътя има важно общофилософско значение в творбите от стихосбирката „Сън за щастие“. Той разкрива идеята за движението на човека в пространството и времето, цикличния и противоречив характер на човешки живот, наподобяващ цикличността и многообразието в природата. Пътят на човешкото битие събужда размисли за човешката съдба, за мечтите и идеалите на човека, за житейската равносметка от постигнатото, пораждаща удовлетворение или разочарование. Първото и последното стихотворение от стихосбирката са поетическа рамка на нейния идейно-емоционален свят и я превръщат в своеобразна лирическа поема за живота.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Страници за Пенчо Славейков. София, 1991, с. 62. [обратно]

2. Пак там, с. 190. [обратно]

3. Нанов, Л., Нанова, А. Български синонимен речник. София, 1987, с. 162. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Игов 1990: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944 г. София, 1990.

Каролев 1976: Каролев, Ст. Жрецът-Воин. Т. І и ІІ. София, 1976.

Панталеева 1984: Панталеева, Н. В поетичния свят на Пенчо Славейков. София, 1984.

Пенев 1991: Пенев, Б. Лирическите песни на Пенча Славейков. // Страници за Пенчо Славейков. София, 1991.

Радев 1992: Радев, Ив. Пенчо П. Славейков. „Морна лятна нощ...“. // Литературни анализи в помощ на учениците от 10. клас. Велико Търново, 1992.

Сарандев 1977: Сарандев, Ив. Пенчо Славейков. Естетически и критически възгледи. София, 1977.

 

 

© Иван Симеонов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 1
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2004, № 5 (54)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 1.