ФОЛКЛОРНАТА И ЛИТЕРАТУРНАТА ПРИКАЗКА

Иван Симеонов

web

В настоящата статия ще се опитаме да разграничим литературната от фолклорната приказка на основата на генетичната връзка между тях и на последващото самостоятелно развитие на литературната приказка като епически жанр. И като резултат от това разграничение ще предложим по-нова терминологична система, която не само да бъде адекватна на тяхната истинска същност, но и да не допуска разночетения и произволни лексикални тълкувания.

В Българския тълковен речник (Български тълковен речник 1973: 787) основното значение на думата "приказка" е дадено така: "приказка ж. 1. Разказ, обикнов. народен и безименен, в който възможното, действителното е примесено с невъзможно, фантастично". В Голямата съветска енциклопедия то е обяснено по следния начин: "Приказка, един от основните жанрове на устното народнопоетическо творчество, епическо, преимуществено прозаическо художествено произведение с вълшебен, авантюрен или битов характер с нагласа за измислица" (Большая советская энциклопедия 1976: 489). В Българската енциклопедия определението на понятието "приказка" е малко по-различно: "Приказка - осн. епичен жанр във фолклора, гл. в проза, с вълшебен, приключенски или битов сюжет, съдържащ осн. поука. П. създават и много автори - Х. Андерсен, Ш. Перо, Братя Грим и др." (Българска енциклопедия 1999: 863). В тези речникови тълкувания под понятието "приказка" се разбира главно фолклорната, като не се посочват особеностите на литературната й разновидност.

Според Лаура Таси приказката е "особен литературен жанр, история, разгръщаща се в извънвремево и извънпространствено измерение. Действащите лица в такава история са измислени персонажи, попадащи в сложни ситуации и измъкващи се от тях благодарение на помощници, преди всичко надарени с вълшебни свойства. При това коварни злодеи им причиняват трудности, обаче в крайна сметка доброто побеждава" (Тасси 2007: 152). По-нататък същата авторка отбелязва, че в древността приказки разказвали и на възрастни слушатели, а не само на децата, каквато днес е нашата съвременна представа и практика. Италианската авторка определя приказката като литературен жанр. В същото време тя поставя акцента върху вълшебната приказка, като не отчита съществуването и на други видове - битовата и анималистичната приказка.

Съгласни сме с това, че авторската приказка е литературен жанр. Но терминът "жанр" е непригоден по отношение на словесния фолклор. Неговата класификация се затруднява не само от неотчитането на спецификата на функционирането на фолклорната културна система, но и от отъждествяването на фолклорните факти с литературните произведения и пренасянето на литературоведска терминология върху явления от народната култура. В най-голяма степен това се отнася до термина жанр. Петър Динеков подчертава, че при своите опити за класификация на фолклорните текстове като делитбен белег използва жанровия принцип (Динеков 1990: 272). Терминът жанр е непригоден при класификацията на фолклорните явления по простата причина, че те не са литература, а част от интегрални културни подсистеми. В литературознанието под жанр се разбира специфично единство на художествена форма, структура, съдържание и функции на литературния текст. Понятието жанр играе основна класификационна роля в специализираната култура и изкуство - там, където отделните видове културни факти са добре обособени и завършени (самостоййи, автономни). Пренесено механично към не-специализираните и синкретичните (смесени) културни системи (каквато е и словесният фолклор), понятието за жанр е непродуктивно. Ето защо вместо "фолклорни жанрове" Пламен Бочков предлага основателно като по-адекватни да се използват термините "видове фолклорни текстове" и "фолклорни факти" (Бочков 2002).

В книгата си "Народ и песен" Тодор Ив. Живков (Живков 1977) въвежда понятието функционален цикъл, с което преодолява разноречието и неефективността на понятието жанр. Ученият разглежда функционалния цикъл като основен регулатор на общностния живот и основна форма на реализация на културата във всичките й форми. Цикълът е функционално нееднороден, защото в него се преплитат функции и от други цикли, но винаги притежава един функционален акцент, който го конкретизира и отделя от другите. В този смисъл се говори за трудови (в които се акцентира върху практическото действие), календарни (регулиращи отношението природа - общество), семейни (регулиращи връзката между индивид и общество) цикли. Цикълът обхваща елементи с различна природа. Песента заема основно място в него, като обхваща в единство словото, музиката и танца. По този модел приказката следва да бъде отнесена към семейните функционални цикли.

Функционалният цикъл извежда на преден план още един системообразуващ принцип във фолклора - неговият изпълнителски характер. Всеки фолклорен текст се реализира единствено в момента на изпълнение, т.е. той е изява на определен индивид или функционален изпълнителски колектив пред оценяващата и санкционираща аудитория. Така е и с приказката - тя винаги се разказва от разказвач пред аудитория - пред мъжете в кръчмата или на воденица, пред децата около огнището, на седянка и т.н. Възлови моменти от структурата на фолклорната култура са играта и обредът, като превъплъщения на това начало. Това начало се поддържа чрез естествения тип комуникация, при която се използват природните (биологичните) ресурси на човека - тяло, глас, мимика, жест, действие.

Според Тодор Ив. Живков във фолклора може да се говори за три основни сфери на художествена дейност, които се конкретизират в разнообразни форми. Това са пеенето (като тук той отнася още танца и инструменталната музика), разказването и материалното художествено творчество. Приказката е продукт на втората от тези три сфери на художествена дейност, а именно разказването.

Функционалният цикъл организира, но не обхваща изцяло живота на фолклорната общност. Трябва да се отбележи, че във всекидневието на българина и в рамките на семейството (в миналото повече, а сега по-ограничено поради силната конкуренция на електронните медии) преобладава разказването (приказки, легенди, суеверни разкази, анекдоти), както и форми като приспивната песен, залъгалките, детските игри, броилките, страшните истории, пословиците, клетвите и др.

За нас литературната приказка безспорно е белетристичен жанр. Тук веднага възниква принципният въпрос по какви критерии тя да бъде разграничавана от фолклорната. За целта ще предложим следните ясни и еднозначни критерии, които не позволяват разноречие и некоректни тълкувания: 1. Фолклорна (да се има предвид, че определението "народна" е синоним на "фолклорна") е онази приказка, която е създадена от народа и съществува в естественото си некнижовно функционално битие. Тя няма един, точно установен автор (анонимна е по отношение на авторството си) и се разпространява устно. Тази приказка няма окончателна редакция. Освен това тя се отличава с поливариантност, като някои от нейните варианти се поместват във фолклорни сборници, записани фонетично на съответния местен диалект с указване на разказвача (информатора), неговата възраст и името на селището, откъдето той произхожда. 2. Всички останали разновидности на приказката са литературни - независимо дали в по-малка или в по-голяма степен имат фолклорна основа. С други думи, литературни са не само оригиналните авторски приказки, но и авторизираните фолклорни приказки. Като такива те имат още някои особености - повече или по-малко са преработени, записани са на книжовен български език (независимо от това, дали в думите на разказвача или на героите се срещат диалектни езикови форми и обрати, внасящи битов колорит), в тях е посочено името на авторизатора.

Като се опираме на тези делитбени белези, в кръга на литературните приказки категорично можем да включим например приказките на Братя Грим, приказния цикъл за Хитър Петър на Сава Попов или на Иван Жеглов и др. При тази методологическа постановка на терминологията литературната приказка се явява eдин от литературните жанрове (видове) на епоса, който при своето развитие се е диверсифицирал на различни подвидове (жанрови модификации). Терминът "жанров стадий", предложен от някои колеги, според нас не е коректен - той е по-подходящ за разграничаването на етапи или продукти от процеси, при които се наблюдава развитие. Жанровете и техните подвидове са по-скоро елементи от исторически сложили се културни системи, т. е. те се подчиняват на субординационния признак. Като изхождаме от признака адекватност или разграниченост от определен фолклорен първоизточник, тук предлагаме да използваме като работни термините авторизирана фолклорна приказка и оригинална приказка като основни видове на жанра литературна приказка.

Редица изследователи (Пантелей Зарев, Светлана Стойчева и др.) обръщат внимание на една важна характерна особеност на фолклорната приказка, а именно нейната универсалност. Терминът "универсалност" в случая може да се тълкува като "всеобхватност", "общовалидност". Тук ще се опитаме да изясним неговото съдържание. Универсалният характер на фолклорната приказка е многоаспектен, но преди всичко той се свързва с нейната надвремева и надетническа насоченост, т.е. тя "прекрачва" границите на определени епохи и народи и придобива всеобщо значение. Тази темпорална, етническа и локална несъотнесенест се поражда най-вече от самата художествена структура на приказката - от наличието в нея на общи теми, проблеми и идеи, засягащи всички народи. В това отношение трябва да се споменат т. нар. "странстващи" сюжети като потвърждение на това правило. Освен това сюжетите на фолклорните приказки се отличават с географска и историческа неопределеност. Съществен елемент от тази универсалност е и типажното изграждане на персонажите. Приказната универсалност засяга още и проблемите за смисловото послание и за реципиента - в случая аудиторията от слушатели. Фолклорната приказка излъчва приказни послания, които са насочени към общността като цяло, а не към отделни групи от нея. По-нататък ще забележим, че именно писателите, създаващи литературни приказки, налагат смисловата адресираност на своите творби към младите читатели - децата, и така до известна степен разколебават този неин универсален аспект. При фолклорната приказка не е така - тя е ориентирана към всички хора, независимо от тяхната възраст и социално положение. Фолклорната приказка отстоява общочовешките ценности. Тя не се занимава с частното, специфичното, валидното за отделни индивиди или социални групи. Според нас тази универсалност на народната приказка е следствие от древния принцип за колективното благо, който заляга в нея като структуроопределящ. Едва по-късно, със зараждането на гражданското общество (17.-18. в.) в литературата ще проникне принципът за изображението на "частния живот" чрез типични герои в типични обстоятелства - главно в романа.

Литературната приказка е по-нов приказен вид в сравнение с фолклорната. Тя се появява за пръв път в творчеството на френския писател Шарл Перо (17. в.). Именно той установява практиката да се авторизират фолклорни приказки, т. е. той не подхожда към тях като фолклорист - с единствената цел да ги запише в техния автентичен вид, а повече или по-малко изменя техните сюжети, прави ги "литература". Такива са сюжетите на десетте от приказките на Шарл Перо: "Спящата красавица", "Червената шапчица", "Синята брада", "Котаракът в чизми", "Феи", "Пепеляшка", "Красавицата и звярът", "Малечко-палечко", "Магарешката кожа" и "Смешни желания". Само "Гризелда" прави изключение от това правило - нейният сюжет е заимстван от "Декамерон" на Джовани Бокачо.

Не приемаме за литературни приказки съчинения от рода на "Хекзамерон" ("Шестоднев") на Василий Велики, "Шестоднев" на старобългарския писател Йоан Екзарх или пък Физиолога, защото в тях изображението на животните, птиците и насекомите не е условно - едни от тях са сборници с научнопопулярни, а други - с поучителни творби (Стойкова 1994: 103).

Повечето от първите автори на литературни приказки също черпят щедро сюжети от фолклора. Всичките двеста приказки на Братя Грим, включени от тях в тритомния сборник "Детски и домашни приказки" (1812-1822), са създадени по фолклорни сюжети от приказки, събрани по всичките краища на Германия. Някои приказки на Вилхелм Хауф са написани също по фолклорни сюжети - едни от немския фолклор, а други - от арабския.

Традицията да се пишат приказки върху фолклорни образци е установена по-късно и в Русия. Например Александър С. Пушкин сътворява своите прочути творби "Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и могъщ богатир княз Гвидон Салтанович и за прекрасната царкиня Лебед" (1832), "Приказка за попа и неговия работник Балда" (написана през 1830 г., но непубликувана приживе), "Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци" (1834) и др. на основата на записани от него в с. Михайловское народни приказки (1824-1826). Михаил Ю. Лермонтов записва народната приказка "Ашик Кериб", без да я публикува. Вероятно той е имал намерение по-нататък да използва нейния сюжет в други свои творби. Също от фолклора вземат сюжетите на свои приказки и други руски писатели: Пьотр Ершов (напр. "Конче-гърбоконче", 1834), Сергей Аксаков (напр. "Аленото цветенце", 1858) и др.

Практиката да се авторизират фолклорни приказни образци е въведена и в България - и то сравнително рано - още в началото на 70-те години на 19. в. Петко Р. Славейков помества приказки в редактираното от него сп. "Пчелица" под рубриката "Кратки приказки за деца" (1871). Сподвижникът на Васил Левски Матей Преображенски-Миткалото издава книжката "Нравоучителни приказки" (1871). Приказки, създадени на фолклорна основа, публикува и Г. Живкин (Георги Живков) в своето списание "Книжовен имот за децата" (1872). За съжаление тази традиция е прекъсната за повече от три десетилетия и чак в началото на 20. в. тя е продължена от Елин Пелин, Георги Райчев, Ран Босилек, Николай Райнов, Ангел Каралийчев и други автори. Коя е причината за това тридесетгодишно затишие в писането и публикуването на литературни приказки? Според нас то се дължи на липсата по това време на достатъчно сборници с фолклорни приказки, а и формиращият се свод от такива все още не е напълно проучен от фолклористите. Така е и в Западна Европа - от първите прояви на Шарл Перо до сборниците на Братя Грим в Германия изминават около двеста години. Именно двамата немски фолклористи не само представят огромния корпус от немски народни приказки, но и ги изследват, като създават и първата школа в това направление - митологическата.

В България събирането на фолклорни приказки се поставя на широка основа едва след Освобождението, като към дотогавашната единствена институция, работила в това направление - Българското книжовно дружество, се прибавят и усилията на специалисти от новосъздадени научни и образователни институции и периодични издания - Министерството на народното просвещение, БАН, Народния етнографски музей и Софийския университет. Например в кн. 3. на "Периодическо списание" от 1882 г. Цани Гинчев публикува две "народни приказки" - "Защо не мрът орлите" и "Защо опашката на лястовицата прилича на ножици; защо не се разбира комара кога бръмчи, какво иска да каже; и отде са се взели въшките и бълхите". Задълбочените проучвания на Ана Стойкова по този въпрос показаха, че двата текста са по-късни фолклоризации на съответните слова от Физиолога (Стойкова 1994: 112).

Особено голяма роля за популяризирането на приказното народно богатство изиграва "Сборникът за народни умотворения", който започва да излиза от 1889 г. Публикуването на народни приказки в тези сборници обаче не е авторизаторско, а фолклористично дело. Знае се, че нашите авторизатори на фолклорни приказки вземат сюжетите си именно от такива сборници и по-рядко по памет възпроизвеждат в литературна форма приказки, чути от своите дядовци, баби, родители и по-възрастни познати. Но има и такива авторизатори, които целенасочено пътуват из страната и записват народни приказки. По свидетелство на Богомил Райнов баща му Николай Райнов се е ползвал и от трите споменати източника на фолклорни приказни образци: "Николай Райнов слуша още като дете нашите хубави народни приказки от своята майка, сладкодумна самоковка. По-късно той следи не само материалите, излизащи в сборниците за народни умотворения, но и сам, пътувайки из България, записва приказки от различните краища" (Райнов 1957:10). Със студията си "Значението и задачата на нашата етнография" (Шишманов 1989) и с други свои основни трудове, публикувани в края на 19. и началото на 20. в., Иван Шишманов полага основите на българска фолклористична школа. Научните изследвания на нашите първи фоклористи ориентират писателите в съдържанието и поетиката на народните приказки, формират у тях научна представа за изключително голямото им значение като средство за възпитание.

Елин Пелин пръв от нашите разказвачи публикува в началото на 20. в. авторизирани народни приказки в сп. "Веселушка" ("Големи лъжи", "Циганин и брат му", "Умник Гюро с умница другари" и др., 1908 г., кн. 1. и 2.). Първите книги с приказки у нас, издадени през 20. в., също са негово дело - "Кумчо Вълчо и Кума Лиса" (1918) и "Гори Тилилейски" (1919).

В това отношение Цветан Ангелов е напълно прав, като твърди, че "българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната". Връзката между двете видови формации той представя така:

"Българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Наследила е нейното словно имане, нейната цветност, нейното ухание, нейната образна система - казано с езика на теорията. Но физическата прелест не може да бъде пълноценно наследство, ако не се предава и приема с дълголетната мъдрост, с мирогледните устои, с етичната същност на майката. За щастие българската литературна приказка е получила пълноценно наследство. И го владее по законите на нормалната приемственост. Наследницата е претворила наследеното. Малко е да се каже, че му е пришила своите инициали. Притежанието се превръща в истинско владение тогава, когато получи диханието на притежателя. Какво е всъщност приемствеността? Преобразяване, преобогатяване на достоянието, прписка на потомъка в родословната книга на прекрасното, нова брънка в изкусната верига на индивидуалностите..." (Ангелов 1981: 7-8, 10). Това "преобразяване" и "преобогатяване на достоянието" на фолклорната приказна традиция действително е факт и за него ще разкажем по-нататък.

Фолклорната приказка не се явява само основа за възникването на литературната приказка - тя изиграва съществена роля въобще за развитието на литературата. Ето защо тя трябва да се разглежда като един от най-важните аспекти на словесното изкуство. Например романът използва като типологичен модел именно фолклорната приказка. В тази връзка Александър Панов пише следното: "Връзката на романа с вълшебната приказка е многоаспектна. От една страна, в романа най-пълно се проявява стихията на разказването, проявила се преди всичко в приказката. От друга страна, за приказката са характерни и основните романови мотиви - разказ за живота и развитието на герой с обикновен произход (за разлика от високопоставените герои на трагедията или епоса), който търси път за утвърждаване в обществото, преминава през множество перипетии и изпитания и обикновено с помощта на любовна връзка успява да влезе в средите на обществения елит" (Панов 1995: 143). Тук цитираният автор има предвид т. нар. "роман пикареска".

Елин Пелин предпочита да черпи сюжети за своите приказки от съкровищницата на българския фолклор (Симеонов 2005: 166-168). Авторът често смесва сюжетни елементи от различни приказки, преплита фолклорни сюжети със свои собствени. Той понякога проследява в тях доста набързо сюжетните ходове, лишава ги от подробните приказни описания и до известна степен намалява ефекта от чара на народното мислене. Много от неговите приказки са пародии на фолклорни сюжети. В тях той дискредитира наивното народно мислене. В своята "Приказка за приказката", която по жанр е типична метаприказка, авторът поставя принципния проблем за отношението между фолклорната и авторизираната народна приказка. Тук неговата представа за фолклорната приказка се появява чрез художествен образ. Ясно личи отрицателното отношение на писателя към несполучливите авторизации.

Авторизираните от Ран Босилек наши народни приказки се отличават с краткост на изложението и с опростен сюжет. Често той използва фолклорния приказен мотив само като основа, върху която изгражда свой оригинален сюжет. От нашите авторизатори на фолклорни приказки Ран Босилек е най-лаконичният. В това отношение му съперничат Елин Пелин и Ангел Каралийчев. Понякога в стремежа си към стегнатост на изложението Ран Босилек стига до крайност, като съкращава необходимата мотивировка на поведението на героите. И при него, подобно на Елин Пелин, битовите и анималистичните приказки са по-сполучливи от вълшебните. Това става ясно, когато се съпоставят с фолклорните първоизвори.

В авторизираните от Николай Райнов народни приказки ясно се чувства декоративната стилизация. Текстовете им изобилстват с описания. Много често диалогът от фолклорния вариант бива драматизиран. Писателят избира сложни по сюжетния си строеж приказки. Разказвачът в неговите приказки забавя още повече развитието на действието (така е например в приказката "Добър и лош късмет", където ретардацията е постигната с натрупването на еднотипни ситуации, показващи, че бедният селянин е без късмет - това са случаите с воденицата, с гъската, напълнена с жълтици, с незабелязването на кесията с пари, оставена нарочно от брат му на моста, с щъркела, с гарвана и с гърнето с трици). За разлика от фолклорните образци, приказните герои на Николай Райнов допускат възможни решения, обмислят вероятните последици и избират едно от тях. Предметният свят придобива особено значение. Забелязват се обичайните за декоративния синтаксис периоди и повторения, придаващи понякога ритмизирано звучене на текстовете.

Най-голямото достойнство на приказките на Ангел Каралийчев е българският им колорит. Вълшебното в тях е вторично - то следва реалистичното изображение. Силно впечатление в Каралийчевите авторизирани приказки прави емоционалната им обагреност. Ангел Каралийчев - също като Елин Пелин - пише приказки пародии. Неговите авторизирани приказки най-много се доближават до съвременния разказ с чисто белетристичните си особености.

В подхода си към народната приказка с оглед на нейната авторизация на основата на критерия за по-плътното придържане или оттласкване от фолклорната поетика може да се заключи, че по-близки помежду си са Елин Пелин и Ран Босилек, от една страна, а от друга - Николай Райнов и Ангел Каралийчев. Най-решителен в използването на белетристични нововъведения в авторизацията на народни приказки е Ангел Каралийчев, който обаче спазва художествената мярка и в случая не обременява приказното повествование с литературни похвати. По отношение на стегнатостта на изложението прилики се наблюдават между Елин Пелин, Ран Босилек и Ангел Каралийчев. По този критерий Николай Райнов рязко се отделя от своите събратя по перо.

Наличието на синхронно повествование, на по-осезаема смислово-емоционална натовареност на пейзажа с разширена дескриптивна част, на задълбочена индивидуализация на персонажите и засилен психологизъм е по-характерно за приказките на Николай Райнов и Ангел Каралийчев. Описанията у Николай Райнов във връзка с типичните особености на декоративния стил са по-пищни, по-богати на детайли, чието натрупване понякога излиза извън границите на вече ясното смислово послание. Често опитите му за по-дълбоко разкриване на психологическото състояние на неговите герои са недостатъчно убедителни и имат сантиментален нюанс.

Авторизираната народна приказка се утвърждава като самостоятелен жанр в белетристиката у нас през 20-те и 30-те години на 20. век като форма за осъвременяване на нашето фолклорно приказно наследство. Очевидно е, че то не може да битува в първоначалния си, в автентичния си вид при новите условия най-малко поради диалектния си език. В творчеството на някои наши писатели авторизатори на народни приказки се наблюдава тенденция този белетристичен жанр да бъде доближен до съвременния разказ. За целта тези автори заменят традиционното преизказно наклонение с изявително, като основното разказвателно време е минало свършено, психологизират пределно повествованието и засилват експресивната функция на пейзажа и интериора. Споменатата жанрова трансформация е почти пълна, когато приказките са битови и в тях липсват вълшебни моменти.

По отношение на близостта на авторизираните народни приказки с техните фолклорни първоизточници през разглеждания период се забелязва голямо разнообразие. То се дължи както на самото битуване на народните приказки в различни варианти, така и на различните творчески задачи, които авторизаторите си поставят. Често в авторизациите се наблюдава контаминация на различни приказни сюжети. Понякога първоначалното смислово послание търпи изменение. Най-добрите наши писатели, авторизатори на народни приказки, си служат с хубав и изразителен език, чрез който съхраняват духа на фолклорната битова среда и същевременно дават представа за мисленето на народния творец.

Типовото изображение на героите се запазва като наследство от фолклорната приказка. Съхранява се полярността при въвеждането на типажите, ситуирана най-често по нравствено-психологически или интелектуален признак (добър - лош, работлив - мързелив, умен - глупав и т.н.). Понякога хиперболизацията на основната черта на героя е по-силна, отколкото във фолклорния първообраз с оглед на определени естетико-сугестивни задачи. Писателите не стигат до сложна противоречивост на човешките характери, без обаче да ги представят схематично. Драстични промени в преодоляването на опозициите във фолклорните персонажни структури не се забелязват, като най-въздържани в това отношение са Ран Босилек и Ангел Каралийчев. Причина за това е фактът, че във фолклорната приказка все пак господства случката, а не характерът.

Литературната приказка е не само генетично свързана с фолклорната - в процеса на своето развитие тя осъществява и междутекстови връзки с нея. Тези връзки се проявяват в няколко посоки: 1) в заимстването на сюжети; 2) в заимстването на приказни мотиви и типажи при разработката на оригинални сюжети със съхраняване на фолклорната наративна парадигма; 3) при разработката на оригинални сюжети без заемането на приказни мотиви и типажи, но със съхраняване на фолклорната наративна парадигма; 4) по пътя на пародията. В развитието на литературната приказка се наблюдава и още един тип междутекстовост - между литературни приказки от различни автори, например на Ернст Теодор Амадеус Хофман, Владимир Одоевски или между литературни приказки и произведения от други жанрове - епически поеми (Василий Жуковски), разкази, новели и драми (Шарл Перо, Ханс Кристиян Андерсен).

Авторизацията на чужди литературни приказки (или въобще на творби от други литературни жанрове) според нас не е проявление на междутекстови връзки, а разновидност на превода. Тя е по-характерна за руската литература (срв. Карло Колоди - "Приключенията на Пинокио", и Алексей Толстой - "Приключенията на Буратино") и по-малко за българската (срв. "Приказка за рибаря и рибката" у Александър С. Пушкин и "Дядо, баба и златна рибка" от Петко Р. Славейков; Вилхелм Буш - "Макс и Мориц" и Елин Пелин - "Тошко и Божко"). Между "Приказка за рибаря и рибката" на Александър С. Пушкин и "Чохено контошче" на Елин Пелин обаче съществува междутекстовост, защото става дума за различни произведения - Елин-Пелиновата творба не е просто българизиран превод, а приказка с оригинален сюжет, в която от приказката на великия руски писател той е използвал само мотива за опозицията добър и послушен старец - властна и алчна старица, както и сюжетната линия с кумулативна организация. За явлението побългаряване (вид авторизация на литературен текст) сме писали по-рано в статията "О некоторых болгарских переводах сказок А. С. Пушкина" (Симеонов 2007).

И така, българската литературна приказка като жанр съществува повече от сто години. В своето развитие тя е достигнала образци с високи художествени качества. След 1945 г. практиката по авторизацията на народни приказки затихва, но пък жанровата система на литературната приказка се обогатява както в идейно-тематично, така и в подвидово и формално отношение. Но нея ще представим в друга наша статия.

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1981: Ангелов, Цв. "Приказката" - предговор към антологията "Приказки от български писатели". София.

Большая советская энциклопедия 1976: Большая советская энциклопедия. Москва.

Бочков 2002: Бочков, Пл. Увод във фолклорната култура. Лекции по фолклор. Пловдив.

Българска енциклопедия 1999: Българска енциклопедия А ... Я. София.

Български тълковен речник 1973: Български тълковен речник А-Я. София.

Динеков 1990: Динеков, П. Български фолклор. Част първа. София.

Живков 1977: Живков, Т. Ив. Народ и песен. София.

Панов 1995: Панов, Ал. Теория на литературата. Основни понятия. София.

Райнов 1957: Райнов, Б. Николай Райнов (предговор). // Николай Райнов. Избрани произведения. София.

Симеонов 2005: Симеонов, Ив. Творци и проблеми на литературата за деца. Пловдив.

Симеонов 2007: Симеонов, Ив. Европейские горизонты болгарской литературы ХIХ - первой половины ХХ века. Сборник статей. Кишинев.

Стойкова 1994: Стойкова, А. Физиологът в южнославянските литератури. София.

Тасси 2007: Тасси, Л. Большая книга вопросов и ответов. Москва.

Шишманов 1989: Шишманов, Ив. Значението и задачата на нашата етнография. // Сборник за народни умотворения. Т. 1.

© Иван Симеонов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 3.
© Електронно списание LiterNet, 05.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 3.