Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ПРИКАЗКА

Иван Симеонов

web

Първомайстори на литературната приказка за деца в световен мащаб са френският писател Шарл Перо (1628-1703) с неговата книга "Приказки на майка ми юрдечката" (1697), немският писател Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822) и датският писател Ханс Кристиан Андерсен (1805-1875). Техни следовници в този жанр са: английските писатели Луис Карол (1832-1898) ("Алиса в страната на чудесата", "Алиса в огледалния свят" и др.), Оскар Уайлд (1856-1900) ("Щастливият принц", "Преданият приятел", "Рожденият ден на Инфантата", "Забележителната ракета" и други), Алън Милн (1882-1956) ("Мечо Пух" и др.), шведската писателка Астрид Линдгрен (1907-2002), създала известните в цял свят книги "Пипи Дългото чорапче", "Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива" и други, руският писател Николай Носов (1908-1976), написал приказните повести "Приключенията на Незнайко", "Незнайко в слънчевия град", италианският писател Джани Родари (1920-1979), сътворил "Приключенията на Лукчо", "Приказки по телефона", "Продавач на надежда" и др.

В България Ханс Кристиан Андерсен е четен най-напред на руски език: "Полное собрание сказок" (Санкт Петербург, 1880-1885, в 3 тома), "Иллюстрированные сказки" (Санкт Петербург, 1894, в 2 тома) и др. "Това оказва влияние - пише Жак Ескенази - и върху превеждането на датския писател на български език: до 1901 г. една шеста от всички преводи на неговите приказки са от руски" (Ескенази 1986: 75). Например през 1896 г. е издаден сборник с избрани приказки, преведени от Иван Ст. Андрейчин, с портрета и биографията на писателя (Андерсен, Х. К. "Избрани приказки", София). Преводът е направен от руски език. У нас биват издавани литературни приказки и от други чуждестранни автори, като А. Т. Аксаков ("Аленото цветенце. Приказка с 4 картини", Лом, 1898), Вс. Гаршин ("Приказки за малко и голямо", София, 1898), Д. Мамин-Сибиряк ("Еленкини приказки", 1898), Р. Густафсон ("Приятелят на царя Османа. Корона на морския цар. Овчар и царска дъщеря. Тъй става на война", Шумен, 1898) и др.

В началото на 20. век Славчо Паскалев със съжаление отбелязва липсата у нас на сборници с литературни приказки от чуждестранни автори: "Художествената приказка, която има мнозина даровити представители в странство, дето наред с народната играе важна възпитателна роля, е малко разпространена у нас. Имаме преводи на някои приказки от Перро, Андерсена, Пушкина, Гаршина и др.; а такива майстори в тая област като Лабуле, Жорж Занд, Тик, Е. Хофман, Шамисо, Хауф и др. са почти съвършено неизвестни на читателите ни" (Паскалев 1906: 321). У нас най-ранните публикации на литературни приказки принадлежат на Петко Р. Славейков в издаваното от него сп. "Пчелица" ("Кратки приказки за деца", 1871) и на Матей Преображенски ("Нравоучителни приказки", 1871). На следващата година Г. Живкин (Георги Живков) помества приказки в своето списание "Книжовен имот за децата" (1872). Тези първи творби обаче стоят на границата между авторизираната и литературната приказка, тъй като са изградени върху фолклорни сюжети.

В България първите творци на стойностни авторски приказки са Елин Пелин, Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Константин Константинов, Димитър Талев, Калина Малина, Владимир Русалиев, Светослав Минков, Георги Караславов, Орлин Василев, Павел Спасов, Емил Коралов, Емилиян Станев, Атанас Душков и др. Пионерът в това отношение е Елин Пелин, чиито първи литературни приказки се появяват в началото на 20. век, публикувани в сп. "Веселушка": "Големи лъжи", "Циганин и брат му" (1908, кн. 1.), "Умник Гюро с умници другари" (1908, кн. 2.), "Хитри крадци", "Три умни глави" (1908, кн. 4.), "Щурец-свирец", "Ехо" (1908, кн. 5) и др. Много от първите Елин-Пелинови литературни приказки са написани в стихотворна форма: "Чохеното контошче" (1904), "Трите баби" (1908), "Кривото патенце" (1910), "Дядовата ръкавичка" (1910).

Утвърждаването на този жанров вид за деца обаче става през 20-те и 30-те години на 20. век. Той заема от фолклорната приказка принципа на типовото изграждане на персонажите, като същевременно се откъсва от фолклорната парадигма с въвеждането понякога на чисто литературни похвати: разлика между сюжет и фабула, "подчертана индивидуализация, засилен психологизъм" (Славова 1990: 151), наличие на по-подробни пейзажни описания, вмъкване на ретроспективни моменти, синхронно повествование и др. В своето развитие литературната приказка се "разроява" на няколко жанрови вариации: метаприказка, приказка пародия (напр. "Приказка за чудесата" от Лиана Даскалова), приказна повест (напр. "Ането" от Ангел Каралийчев, "Дивата гора" от Орлин Василев и др.) и дори приказно-легендарен роман (напр. "Крали Марко" от Теодосий Анастасов). Според Иванка Ковачева литературната приказка у нас се развива в две основни насоки:

"1) Литературни приказки, създавани под силното влияние на народната традиция, отразяваща се в характера на мотивите, тематиката, стила, езика - т.е. върху цялостната структура на приказката.

2) Приказки, съдържащи твърде дискретно фолклорното влияние, отдалечили се и по тематика, и по структурни белези, и по общото си звучене от фолклорната приказка. При тях влиянието на литературните жанрови форми и литературния тип повествование се проявява много силно" (Ковачева 1985: 80). В конкретните проявления на литературната приказка рядко се съхранява традиционната видова диференциация, унаследена от народната приказка: за животни (напр. "Майчина сълза от Ангел Каралийчев), вълшебна (напр. "Конят Камберата" от Орлин Василев) и битова (напр. "Едно за друго" от Елин Пелин). По-често се срещат междинните приказни видове."

Според нас най-силно влияние върху творческото оформяне на този нов приказен жанров стадий в българската литература са оказали два първоизточника: традиционната фолклорна приказка с нейното специфично устно комуникативно битуване и приказното творчество на писатели като Ернст Теодор Амадеус Хофман (той пръв пише приказни повести), Ханс Кристиан Андерсен, Александър С. Пушкин (той оказва силно влияние върху зараждането на българската стихотворна приказка), Алексей Толстой и др. Известно е, че от всичките 156 приказки на Андерсен 144 са литературни и само дванадесет са авторизирани. Андерсеновото влияние се чувства най-силно в избора и в психологическата характеристика на персонажа, в силно изразеното оценъчно отношение на разказвача, в използването на пейзажа, в засилването на художествената роля на изразителния детайл и в по-ярката индивидуализация на героите.

В развитието на българската литературна приказка през периода 1918-1945 г. се очертават две главни тенденции. Първата от тях е свързана с нейното съдържание и накратко може да се определи като идейно-тематично и образно обогатяване на този вид приказка. Разширява се нейната тематика. Писателите въвеждат нови герои, нова обстановка, включително и градския екстериор. Семантичната палитра става многопосочна, като излиза извън рамките на традиционния бит и личностни взаимоотношения и в някои случаи започва да се отнася и до обществените порядки. Втората тенденция опира до художествената форма на авторската приказка, като в това отношение се наблюдава последователният стремеж на някои от авторите да я белетризират и доближат до съвременния разказ. В този аспект най-далеч отива Ангел Каралийчев. Като резултат от тези усилия се ражда и новата жанрова хибридна форма, каквато е метаприказката.

Същият писател поставя началото на лиризацията на приказната проза, като неговият пример по-късно е последван от Владимир Зеленгоров, Митко Яворски, Кина Къдрева и други наши автори на приказки. Емоционалното начало взема превес над събитийното. Този процес е свързан със засиления интерес към човешката личност. Лиризацията на приказната проза като тенденция се проявява в няколко насоки: 1) в емоционално-оценъчното саморазкриване на разказвача, например: "Агънцето пасе тревичка на полянката, а Живко го пази. Пази го и гледа синята камбанка. Откъде се е взела толкова синя? Сякаш е направена от замръзнал въздух" - "Синята камбанка" от Кина Къдрева (тук ясно се долавя удивлението и възхищението на разказвача от пасторалната картина); 2) в честото сливане на неговия глас с гласа на героя, например: "В това време пшеницата зад Яребичка зашумя. Птицата лежеше на земята, сгушила под крилете си своите шарени пилета. Като чу шума, тя се разтрепера от страх. Как ще запази малките си, ако я нападне лисица или куче!" - "Кой уплаши яребичка" от Владимир Зеленгоров.

Вълшебното в българската литературна приказка претърпява редица образни и действени конверсии. По подобие на фолклорната вълшебна приказка то се проявява под формата на други, необикновени светове и царства, където живеят свръхестествени същества (змейове, зли вещици, русалки и т.н.), например небесен свят, обитаван от Слънцето ("Конят Камберата" от Орлин Василев), подводен свят ("Морската царица" от Николай Райнов, "На морското дъно" от Владимир Русалиев), горско царство ("Горският цар" от Константин Константинов) и др. Най-често приказният сюжет се разгръща в условията на реалния земен свят, където са се обособили хуманоидните общества на животни, птици и насекоми ("Майчина сълза" от Ангел Каралийчев, "Учените мишки" от Георги Караславов и др.). Тези същества са персонифицирани. Трета група литературни приказки с фантастични елементи са приказките с персонажи природни явления (напр. "Ветрове-врагове" и "Измамената зима" от Орлин Василев) или предмети (напр. "Пръстеното петле" от Константин Константинов, "Какво разказваше чайникът" от Светослав Минков и др.). Литературната приказка заема от фолклорната мотива за чудните превращения (трансформации) с помощта на вълшебни предмети (напр. "Имало едно мече" от Георги Райчев, "Морската царица" от Николай Райнов и др.), а от фолклорната легенда - мотива за чудото, дело на справедливото Провидение (напр. "Сълзите на мама" от Димитър Талев, "Каменното момче" от Калина Малина и др.).

Много често, изграждайки сюжетите на своите приказки, писателите засилват условния характер на вълшебното, като го вграждат в рамките на детския сън (напр. "Ягодова майка" и "Кукли" от Георги Райчев, "Когато децата заспят" от Константин Константинов, "На морското дъно" от Владимир Русалиев и др.). В съвременната приказна проза вълшебното като проява на вторичната художествена условност често граничи с нонсенса, алогизма и небивалицата, например нарисуваното слънце размразява Антарктида (Стефан Цанев), Малката и Голямата мечка си правят коли от звезди, закачат ги на Полярната звезда и се возят на тях (Кина Къдрева) и др. Не са малко и приказките, в които традиционният фантастичен елемент липсва, като приказната измислица се основава на умерената хиперболизация на човешките постъпки (напр. "Едно за друго" от Елин Пелин, "Вълшебната песен" от Владимир Русалиев и др.).

Литературната приказка продължава да заема важно място в творчеството на българските писатели за деца и след 1945 г. Настоящата статия няма за цел да представи цялостно продукцията в областта на този жанров вид след посочената година, а само да покаже новите тенденции. Метаприказката намира ново проявление в творчеството на Иван Арнаудов. В неговите творби приказният елемент представлява особената визия на детето, главен герой за околния свят. Това, което то наблюдава и осмисля по свой начин, въпреки своята фикция, за него придобива безусловен характер, който не може да бъде разколебан от възрастните (Арнаудов 1975). Например докато летовниците спорят кой прогнозира по-добре времето - телевизията или кефалите, малкият Иво си представя как телевизионната кула придумва ветровете да "правят" купеста облачност, но да не отиват към Черноморието. В същото време кефалите скачат край вълнолома, морето започва да се вълнува и завалява дъжд ("Кефалите познават").

Приказките на Радой Киров са предимно хумористични и са написани в римувана форма. Той е автор на много книги за деца и юноши: "Потъналите волове" (1948), "Три щурчета цигуларчета" (1972), "Момче със звънче" (1973), "Момче и слънчев лъч" (1974), "Летяща тетрадка" (1976), "Бригадири веселяци" (1977), "Слонче с балонче" (1978), "Вързана мечка" (1979), "Вулкан от сладолед" (1979), "Една кошничка усмивки" (1982), "Слънце в торба" (1984) и др. В своите творби чрез забавни случки писателят осмива редица човешки недостатъци и слабости: опърничавостта ("Хитростта на мъдреца"), алчността ("Лакомият воденичар"), сънливостта ("Утрото на Сънливко") и др. Често приказките му разкриват детската чистота, наивност, потребността на детето от игра (напр. "Слънчева люлка"). Други пък запознават непринудено малкия читател с интересни природни явления, растения и животни (напр. "Зеленчукова свада", "Защо стоножката има сто крачета") и др. Приказките на Радой Киров са кратки и с жив диалог, чрез който персонажите се саморазкриват като характери. Сюжетът е наситен с действие. В тях липсват подробни портретни описания и психологически характеристики.

Валери Петров е написал пет приказки ("Бяла приказка", "Копче за сън", "Меко казано", "В лунната стая" и "Пук!"), за които са характерни многото стихотворения и песни. В тях разказвачът или някой от героите изразява споходилите го мисли и чувства, например: "Колко е чудесна зимната гора, / бяла и спокойна, само за игра" (така пее еленчето от "Бяла приказка"). Често тези стихотворения и песни експлицират поуките от разказаните случки или изказват съвети, например песента на кучето от приказката "Меко казано".

Борис Априлов, псевдоним на Атанас Василев Джавков, написва приказните повести "Приключенията на Лиско в гората" (1957), "Приключенията на Лиско по море" (1968), "Новите приключения на Лиско" (1971), "Най-новите приключения на Лиско" (1975) и приказния роман "Лиско при квадратните същества" (1975), в които главният герой е едно обикновено лисиче. То по свой начин се бори срещу силите на злото и неправдата, без да разчита на нещо свръхестествено. Приключението е в основата на сюжетите на тези творби. Често изображението на героите е комично-карикатурно. Писателят дръзко изменя някои фолклорни парадигми. Лиско се отличава твърде много от своите фолклорни събратя - за разлика от ехидността и коварството им той е благороден и е готов навсякъде да се притече на помощ.

Добротворството на своя герой писателят не представя като параден героизъм, а като проява на нравствено-духовни качества, като преодоляване на психологически препятствия и по-малко като физически сблъсък. Лиско е един неизтощим борец за съхраняването на хуманността. Той спасява човечеството от неговото грубо материализиране и духовна унификация ("Часовникът", "Лиско при квадратните същества"), опълчва се срещу консумативния начин на живот ("Голямата награда"), срещу алиенацията и равнодушието ("Червената шапчица", "Питонът"). Привлекателен е неговият порив към познанието и откривателството ("Не пипай куфара", "Привидението"). Лиско следва упорито моралния си дълг да неутрализира страха и егоизма у другите (Мокси, Димби и Домби) и със собствения си пример да възпрепятства опитите им за бягство от проблемите и скриването им в лоното на личното спокойствие и еснафското благоразумие. Героят също понякога изпитва страх, но успява да го потисне - в това отношение образът му е твърде земен. Приключенията на Лиско при квадратните същества са разгърнати в обичайния приказен план, но с някои пародийни препратки към научната фантастика. Фетишизацията на технопрагматизма е разкрита в гротесков план.

Формата на литературния сериал обикновено не предполага някакво особено развитие на персонажите. И все пак у главния герой се забелязва едно израстване в духовен аспект - ако в първите две повести Лиско е все още жертва на една агресия (той е отвлечен от орела и погълнат от акулата), то в другите творби от цикъла той сам търси стълкновения с несправедливостта. Повествованието се отличава със силно изразена драматургичност. Хуморът блика и от детския нонсенс, и от ексцентризма, и от буфонадата - подобно на произведенията на Луис Карол и Алън Милн. На моменти изображението на героите придобива шаржов рисунък, например на магарето Мокси, което ни напомня за магарето Йори от "Мечо Пух".

В "Приказка за чудесата" от Лиана Даскалова е разработен мотивът за напускането на дома от момчето, което не желае да се учи и което търси лек път в живота, познат ни от романа "Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе". Положителната промяна у него настъпва чрез уроците на "вълшебника" дядо Тънконос, който го убеждава, че без математика не може да се живее нормално. Тук пародийният ефект се поражда от разколебаването на привидно фантастичното - оказва се, че този старец е физик и че всички тези уж вълшебни неща той е осъществил благодарение на науката и техниката. Лиана Даскалова е автор на книгите: "Бабините внучки" (1946), "Черното коте с дългите мустаци" (1957), "Цариградските чехлички" (1969) и др.

Често разказвачът от нейните приказки се обръща директно към децата читатели, за да внесе някакво допълнително пояснение, например: "Вие, деца, разбрахте навярно, че бащата на момченцето беше беден човек" ("Лунното агънце"). Този похват не само поражда нотка на интимност, но и привлича вниманието на читателите към важни факти от сюжета, които имат особено място в смисловото съдържание на творбата. Лиана Даскалова е първият наш автор на приказки, който увлекателно и на достъпен за децата език разказва за същността на сложни физични явления ("Загубеното време"), научно-технически открития ("Приказка за сапуна", "Приказка за Голямата наука и за полета между звездите") и за важни положителни промени в бита на хората, свързани с усвояването на подземните богатства ("Градът идва в планината"). Например в приказката "Загубеното време" чрез приказната случка разказвачът разкрива пред децата невъзвратимостта на астрономическото време. А шофьорът от приказката "Градът идва в планината" обяснява на малкия Гого какво ще се промени скоро в планината, където се намира тяхната къщичка. Писателката е създала и приказки, в които по забавен начин, чрез премеждията на децата герои, обръща внимание на децата читатели към важни въпроси от хигиената, закаляването на организма и ценността на доброто настроение в общуването между хората ("Момичето, което тропаше с краче", "Как Румен заслужи името си").

Книгата "Ние, врабчетата" (1968) от Йордан Радичков окончателно потвърди големите възможности на писателя да разказва за деца. Тя съдържа отделни творби, свързани с общи герои, и практически се възприема като увлекателна повест. На децата допада този тип отворена композиция. Тук врабешкият свят е представен в антропоморфен вид, като чрез него авторът разкрива любопитни случки и интересни истории за хората, за техния труд, за техните всекидневни проблеми. Главни герои в разказите са Джифф, от чието име се води повествованието, Чир, Драги ми господине, У фу, колекционерът, Котарака и др. Те носят в себе си определени добродетели и слабости на човека. С лаконичен език писателят е успял да изгради живи и убедителни образи характери. Във врабешкото общество се пораждат конфликти и благородни устреми. Повествователят не ги заглажда, а ги представя в цялата им сериозност. На места блика сочен хумор, който понякога прелива в ирония. Чрез тези два похвата Йордан Радичков осъжда човешки слабости и недостатъци като самохвалството, пустословието, страхливостта, глупостта и егоизма, завистта, чуждопоклонничеството. Забавата, веселието, насмешката съпътстват разказаните истории и правят книгата приятно и същевременно възпитателно четиво за деца.

Приказките на Кина Къдрева са предназначени предимно за най-малките читатели. Първата й книга от тази жанрова област е "Милкиното дръвче" (1962). По-късно от печат излизат още: "Синята камбанка" (1965), "Зайчето и момчето" (1966), "Капчица роса" (1967), "Веселите приключения на Глухчо" (1969), "Нарисувано петленце" (1969), "Приказки" (1980) и др. Най-характерната особеност на нейните приказки е, че в тях по необикновено оригинален начин са съчетани небивалицата, забавата и смехът. Приказният сюжет няма за отправна точка непременно някаква поука - очевидно писателката си е поставила за цел да разсмее детето, да му създаде приятно настроение. А иначе смисловите внушения произтичат съвсем естествено от различните комични ситуации.

Повествователят е заел доста от разказвателния реквизит на децата - дългите изреждания при описването на екстремни ситуации (напр. "Тогава започваха да звънят телефони! И домофони! Да гърмят микрофони и даже високоговорители" - "Невероятна приказка"), наивни обяснения на различни страни от живота, например за това, какво е необходимо на един клоун ("Приказка за глупавото магаренце"), че има Министерство на детските градини ("Приказка за Непослуш 13"), че синоптикът лети в облаците, за да ги изследва ("Невероятна приказка"); употреба на странни лични имена, като например професор Показвай си езика ("Приказка за Непослуш 13") и имена на улици, например улица "Падналото зъбче" ("Приказка за Гого многознайника") и др. Небивалицата в приказките на Кина Къдрева може да намери най-причудливи проявления: синоптикът да събере в мехове всички облаци ("Невероятна приказка"), морето да избяга ("Приказка за избягалото море"), децата правят балони от дъвка, които поставят на главите на възрастните като скафандри, за да ги спасят от наводнението ("Безгрижно весела приказка") и др.

В приказния свят на Лада Галина като персонажи битуват най-различни животни, птици, насекоми и предмети, които общуват помежду си като членове на едно цивилизовано общество. Нейната първа книга с приказки - "Малки приказки" - излиза от печат през 1957 г. По-късно се появяват и други книги от същата авторка: "Приказки за цветето и каменната роза" (1967), "Приключенията на Жълъдко" (1971) и др. На преден план в приказния сюжет писателката поставя вътрешния свят на героя, разкривайки особено вълнуващо неговите мисли и преживявания, мечти и стремежи. Размислите и вълненията на героя спечелват съчувствието на читателя, защото са облъхнати с едно дълбоко хуманно чувство. Например не може да не ни развълнува стремежът на малкото жълъдче да се завърне в гората и да пусне коренче ("Желъдко"). Той успява да постигне целта си с помощта на добри същества. Съпричастният пътепоказател, любител на пътешествията, завършва с фиаско своето скромно пътуване ("Пътепоказателят, който искаше да тръгне на път"). Трогателно е обаче неговото желание да опознае големия свят и вниманието му към страдащите, а също и към онези, които са се устремили към някаква цел - да види дали болното момиченце е оздравяло, дали колоездачът с жълтата фланелка е спечелил състезанието. Според приказката "Цветето и каменната ваза" красотата невинаги се измерва с големината и с чуждестранния произход. "Лампата и кленът" излъчва идеята за съжителството на растения и птици в хармония с природата. А приказките от цикъла "Какво се случи в гората" утвърждават първичната красота, благородството, скромността, разбирателството в обществото и ценността дори и на най-малкото същество.

По отношение на формата в книгата "Приказки по домофона" (1969) на Георги Мишев се чувства творческото влияние на италианския сладкодумник Джани Родари. По съдържание обаче приказките на нашия писател са оригинални, с интересни сюжети и с богато смислово звучене. Някои от тях изобличават тиранията ("Неуловимият бял дим"), други утвърждават необходимостта съвременният ръководител да бъде подготвен, мъдър и да се вслушва в думите на своите избиратели ("Между думите"), трети имат характер на легенди ("Защо кукуригат петлите", "Осъмска приказка"), четвърти дават представа за народната метеорология ("Времето в Югла"), пети разкриват ценността на приятелството и добротворството и благотворната връзка на човека с природата и животните ("Когато", "Най-хубавата") и т.н. Приказката "Безсмъртие" по интересен начин пародира фолклорния мотив за бащата, който на смъртния си одър задава трудна задача на тримата си синове. Оказва се, че чрез солидната реклама в спорта името на бащата ще бъде безсмъртно.

Заглавието на книгата "Приказки от една нощ" (1982) от Кирил Назъров очевидно е навеяно от прочутите приказки на Шехерезада. Тук сюжетната рамка на приказното повествование е отбелязана със закъснението на Сънчо, когото очаква в леглото си малкият Боян (начало), и с пробуждането на детето (финал). Оригинално е хрумването на автора да въведе детето като разказвач на приказки. Малчуганът разказва няколко свои приказки, за да може през това време неуморният Сънчо да си отпочине.

Едни от най-интересните книги за деца на Георги Константинов са приказните повести "Туфо рижият пират" и "Новите приключения на Туфо рижия пират". Сюжетите им са изградени върху мотива за скиталчеството на героя. Най-характерната особеност в изображението на главния герой, рижия котарак Туфо, е частичната му персонификация - той е природно интелигентен, разсъждава, учудва се, стреми се да постигне нещо, мечтае, проявява неутолим стремеж да опознае широкия свят, но му липсва способността да говори.

Литературни приказки пишат още: Иван Кръстев (напр. "Приказка за хляба"), Пламен Цонев (напр. "Приказка за дядо Вул-Вулкан"), Чавдар Шинов ("Приказки без царски дъщери"), Марко Ганчев (напр. "Сбогом на таласъмите"), Георги Величков (напр. "Приказка за ламята и тримата братя") и др. С посочените промени литературната приказка все по-пълно отговаря на новите обществени условия, на по-високата читателска култура и задоволява по-адекватно порасналия читателски вкус. Посочените по-горе тенденции са в руслото на общоевропейското развитие на литературния приказен жанр. Например приказката "Невидимият Тонино" от Джани Родари се различава от съвременния разказ с герой дете само по наличието на фантастичен елемент - странният старец, който явно е магьосник, изпълнява желанието на момчето, като го прави невидим. По-късно, когато това омръзва на палавника и му става мъчно, че е сам и че не го забелязват другите, чародеят отзивчиво изпълнява новото му желание да го направи отново видим. Творбата изразява идеите за обществената същност на човека и за вниманието към личността на другия, което всеки от нас е длъжен да проявява.

Може с пълно основание да се каже, че наред с лириката и разказа литературната приказка е един от най-развитите жанрови видове в българската литература за деца.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1975: Арнаудов, Ив. Лунни коне. Приказки. София.

Ескенази 1986: Ескенази, Ж. Руската преводна литература в българските библиотеки от края на ХІХ век. - Сравнително литературознание, год. V, кн. 7. София.

Ковачева 1985: Ковачева, Ив. Да разкажеш приказка. Приказката в творчеството на българските писатели. София.

Паскалев 1906: Паскалев, Сл. Нашата детска художествена литература. - Мисъл, год. ХVІ, кн. 5.

Славова 1990: Славова, М. За характера и функциите на фантастичното в белетристиката за деца. - В: Поглед към детската литература. Пловдив.

 

 

© Иван Симеонов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 4
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 4.