ЛЯВО ПОКОЛЕНИЕ

(1)

Иван Мешеков

web | Култура и критика. Ч. II

ИНДИВИДУАЛИСТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

В нашата художествена литература до войната се възпита част от младото поколение. Ще се опитаме да дадем тук нашето обяснение на нейния нравствено-естетичен и индивидуалистичен дух. Тоя дух е характерен за младото поколение през първия период на неговото идейно развитие - до войните.

През целия период на въвеждане у нас на едрото капиталистическо производство потребността от морал и “човещина” беше преди всичко потребност на пропадащата ни дребнобуржоазна класа - в реакцията ú против изместващата я класа на империалистическия капитал. Едрата буржоазия рушеше дребното производство, а с него - еснафските идеи за семейство, честност, морал, патриотизъм и пр.

Тази дребнобуржоазна реакция против капиталистическата действителност у нас се отрази в новата ни художествена литература като морална реакция.

Никое интелигентско поколение у нас, от Паисия и през цялото XIX столетие, не е било така бързо и болезнено изтиквано настрана от улегнат живот, с дух, незает от никаква обществена - революционна или просветителска - работа, изоставено на свои вътрешни субективни преживявания, на индивидуално развитие, както последното младо поколение - от послевазовия период. Непосредно до войните духовен представител на това поколение е вече Пенчо Славейков - поет и учител на “младите”. (В статията “Българска поезия - преди и сега” Пенчо Славейков не причислява към “младите” Вазов, Михайловски, К. Христов; а в статията “Блянове на един модерен поет” той формулира защо П. Ю. Тодоров е от младите: “Думите на поета са проповед за нравствено възраждане.”)

След Паисий задачата за национално свестяване, сетне черковната борба и още по-после борбата за политическо освобождение от турците бяха задачи, възлагани от историята върху младите поколения, върху интелигентските борчески сили за повдигащата се тогава еснафска класа. Но след Освобождението, особено след 30 - 40 години от него, когато капиталът и буржоазията завладяха напълно държавата и върху разрушаваното от тях дребно производство издигнаха машинното, едрото капиталистическо предприятие - народи се интелигентско поколение от пропадащата дребна буржоазия, на което беше вече преграден пътят към властта и икономическите богатства, заграбени от буржоазията. Самите капиталистически условия на подразделяне обществото на две класи - търговско-промишлена и трудеща се - освободиха грамадни духовни сили на интелигенцията, оставаща междукласова, без точка за приложение на своите сили в практическата обществена действителност.

А интелигенцията ни винаги преди е била изцяло заета в борбите на народа ни и държавното устройство, ръка за ръка с надигащата се тогава буржоазия.

Първа писателската интелигенция почувствува болезнено робското място, което ú определяше новото обществено битие. Пръв Пенчо Славейков даде израз на съвременната интелигентска болка. Той писа: “Свобода и самостоятелност - покровителите на гения - не са познайници на нашия поет и това е една от великите негови скърби... за да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничествува, т.е. прахосва времето си с “работа”, която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил.” На интелигенцията, смятаща се за традиционна героиня на националния подвиг, не ú оставаше нищо друго, освен да идеализира “заветите на миналото”, отношенията и бита на изчезващото еснафско и земеделско производство, селото, природата и да се “надмогва” над съвременните икономически и политически “груби” материални интереси, да се отдаде на вътрешен “висш” духовен живот. Такова идеализиране и “надмогване” са “Епически песни” и “На Острова на блажените” от Пенчо Славейков, “Идилии” и “Драми” от П. Ю. Тодоров. Само своя идеализъм или нравствено-естетически индивидуализъм тя можеше и противопостави на безогледната и жадна за пари и власт капиталистическа буржоазия.

Моралният момент от своето класово икономическо разрушение и политическо безсилие тя преживя и поетически възпроизведе в новата българска художествена литература, дето е тъй познато онова идейно лутане, дирене “свой” живот, “свои” идеали. Такива тя намираше ту в нравствено-естетическия индивидуализъм и идеализъм на Ибсен, Хауптман, Хамсун и др., ту в Толстоевия морален анархизъм, ту в Ницшевата “свръхчовещина” и аморалност - но винаги все в живот за “възвишен човешки” идеал. Ибсен, Толстой, Ницше допадаха на нашата млада интелигенция, тъй като тяхното творчество е също израз на моралната реакция на пропадащата дребна буржоазия в скандинавските страни, на дворянството в Русия и аристокрацията в Германия. Тяхното художествено и философско творчество също изнасяше икономическата проблема като морална („Очерци по западноевропейската литература” от Фриче). Те бяха и учители на Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и изобщо на “младите'' (вж. предговора към “Епически песни”, 1907).

Интелигенцията ни - “човечна”, но безсилна още да проумее първопричината на съвременната “дребнава” и “отровена” обществено-политическа действителност и средствата за нейното преобразуване - аскетически се приюти в областта на духа и съзерцанието. Но от туй, че избяга от обществената действителност, тя не се отказа от традиционната си роля на вожд, на учител и обществен ръководител. Със създаваната от нея художествена литература тя поставяше на “нацията” и на себе си “висш” дълг: да развие нравствената, естетическата страна на “българския дух” за поетическо, философско, религиозно, мистнческо съзерцание на живота, като отхвърли с презрение омразните и груби обществено-политически въпроси. За дребнобуржоазната интелигенция има вече друга, “по-висша” действителност от “обикновената” - това е животът в съзерцание на “идеята”, това е поезията на съзерцание “вечното” в живота, “непроменното в световните промени”, “человека во човека” („оня живот, за който имат очи само самотните - поезията, действителността на действителния живот”). Подвигът, който самотниците възлагаха на нацията, беше не друг, а да се приобщяло съзнанието на българина към великото битие на света, на историческия живот на културното човечество, да “преживее и престрада” проблемите на битието. Интелигенцията около сп. “Мисъл” (1891 - 1907) беше вече поетизирала, че историческото, а може би и скритото космическо развитие е водило българския народ - “народ-Прометей”, “народ със свой Моисей”, със свой “Единий” - към своя поезия, своя философия, свое изкуство и своя култура. Историческото назначение на нацията било: да се приобщи с “общочовешкото”, мировото, и оплоди духа си с него, да създаде култура в името на него, не в името на нещо си друго - “низше”, “дребнаво”, “егоистично”, “временно”, в което “се губи величието на бога” и в каквото живее и се бори “тълпата”: според П. Славейков, от една страна, “дахомейци”, “бобчевщнната”, а, от друга - българските социалисти:

Сган остави сганта...
..................................................
Ти окрили самотните за път...

Ето, значи, как и коя част от нацията се видя освободена от грубите обществено-политически въпроси, т.е. изблъскана настрана от непосредствено творене на обществения живот, за да почувствува сега, ще не ще, съществуването на човечество, природа, “общочовешко” и мирово и да преживее “мъката и радостта” от съзнанието за тях - творческата радост на съзерцанието. “Бог”, “вечност”, “цел и смисъл на живота” - нравствени, философски и художествени проблеми - стават обект на дребнобуржоазната интелигентска мисъл (най-болезнено у Яворов). В тези проблеми българският дух трябвало тепърва да живее и съзерцава и съзерцавайки, да твори., Тъй като - ще кажем ние - в новата капиталистическа действителност интелигенцията ни, оставаща с междукласово положение, не можеше да прояви друго творчество освен идеалистично и индивидуалистично.

Така, “човечна” и лутаща се между народнящината и социалдемокрацията, интелигенцията ни диреше “свой” живот, “възмогване” - далеч от обществено-политическата действителност, в усамотение, във висшите сфери на съзерцателния дух, към други - морални сили: поезията, естетиката и философията за през настъпилата за нея и за българския еснаф тежка борба за съществование. Тая тежка борба интелигенцията ни в своето мнозинство тогава не проумя в нейната икономическа и класова първопричина.

В стихотворението “Воля за живот” икономическата проблема за обезлюдяване селата и подбалканските градчета за сметка на градовете е представена от поета като морална проблема:

Всякой бяга тишината селска,
бащино огнище и самотност,
както горский бистър извор
за към морето.

Всякой мисли за печала лесна
в градовете, дето е живота
пъстър, шумен - на наслада
чашата пълна.

Чашата е пълна, но горчива.
Леснотата на живота пуста.
И вълна в морето вляна -
в него и умира.

Там нечут заглъхва стон последен,
на копнежът неизпълнен стона.
И смъртта ú не помилва
минал спомен

за това, в което е живяла
някога во родний край. В живота
чужди тя живее чужда
и ненужна

и безсмислено самотна. Боже,
запази ми простота в сърцето,
волята ми за живота
тука укрепи!

В моралната си реакция нашата интелигенция се “отчужди” от “лихата врява” на живота, възмогна се до пантеистическо сливане с природата (напр. “Псалом на поета” от Пенчо Славейков или “Самота” от Яворов), замечта дори за “отвъден свят” (най-болезнено у Лилиев)... И създаде новото ни изкуство - нравствено-естетическо, индивидуалистическо, почиващо до голяма степен (у Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров) на народната ни поезия, поезия на изчезналия първобитен живот на село, - чуждо на съвременната капиталистическа действителност, идеализиращо морала на “човещина”, патриотизма от героическото ни минало; изкуство, възпяващо “общочовешкото” “прометеевското” в духовната история на човечеството („Сърце на сърцата”, “Симфония на безнадеждността” и др.).

Това “прометеевско” не е схващано като плод на класовите борби, които са факторът през историята и в съвременността, а като дело на отделната личност гений, която “снема от небесата пламък Прометеев, да го запали в хорските сърца и възгоренн да ги възвиси...”; или най-много “прометеевското” е дело на народа-Прометей, т.е. българския “избран народ” („Кървава песен”).

Това духовно “подемане” на младата българска интелигенция към “свой” индивидуален живот, откъснат от обществената действителност, в социално-исторически смисъл беше едно отдалечаване от обществената активност на възрожденските дейци.

А още Хр. Ботев смътно съзнаваше, но силно чувствуваше, че “идеята на всичкото свое собствено съществование” е народното въстание или “социалната революция”.

Наред с нравствено-естетичния индивидуалистичен дух новата ни художествена литература е още силно националистична, с патриотичен дух но не с шовинистичен-буржоазен (като в някои от творбите на Вазов и К. Христов): “човеку най е мило светия бащин кът, земята прадедна”, “България това Балкана е...” („Кървава песен”) С тоя дух тя още повече отвеждаше вниманието на поколението настрана от работническото движение и въобще от обществено-политическата действителност. Тя обаче вдъхваше дълбока симпатия към народа с един “висш” демократически дух у себе (речите на революционера демократ Младен в “Кървава песен”).

Друг важен елемент на новата ни художествена литература, важен за идейното развитие на младото поколение, е и нейната историко-еволюционистична идея (у Пенчо Славейков - към края на неговото поетическо дело: “Симфония на безнадеждността”, “Химни за смъртта на свръхчовека”, мислите на Дивисил от “Кървава песен”). Посредством Славейковата поезия младото поколение се възпитаве не само в духа на Ибсен, Толстой, в Ницшевата идея за “свръхчовека” като тип, освободен от традиции и от морала на безсилието, на миналото, въоръжен със силен познаващ ум, воля, свободен дух - духа на бъдещето:

...во человека - бог умре.

Оставям Аз недотворен
светът - духът си озари,
и пристъпи и дотвори
недотвореното от мен.

За небеса и всичко онова,
що става там, той не хаби слова,
а учеше: в което сме родени,
да бъдем нему посветени!

Бог има свои грижи. Той света
стани от светлий бряг на вечността,
а земното с борбите му корави
на наште сили предостави.

(„Химни за смъртта на свръхчовека”)

Че вечен пътник е човека на светът,
минаващ мост по мост, епоха след епоха.

Юнако, хорската душа е почва роха,
не само днеска сей на нея семена.
Цена на днешното са бъдни времена!

(„Кървава песен”)

Век века ще сменява, бога - бог...

(„Симфония на безнадеждността”)

С тая съвременна позитивистична философска идея за безкрайна еволюция и за централната роля на човека Прометей, на неговото съзнание и воля Славейковата поезия проправяше за младото поколение една колкото и далечна пътека към историческия материалистически мироглед.

Моралистична и националистична, дребната буржоазия, колкото и да беше еднакво враждебна и на капитализма, и на социализма, все пак капиталът я пролетаризираше и интернационализираше. Поет и идеолог на тая пропадаща дребнобуржоазна класа и нейната интелигенция се яви Пенчо Славейков. Изтласкана настрана от икономическата и политическа власт, на тая класа - на интелигенцията ú - предстоеше героическа борба за съществование, а за това ú трябваха морална и волева мощ. И обществено-историческото призвание на Пенчо Славейков бе именно в това: да ú даде тая морална и волева мощ за “радостно” и “успешно” водене борбата за съществование, за героическо (или стоическо) пролетаризиране, което се изразяваше в анархоиндивидуалистично бунтарство - до пълното ú сливане с пролетариата.

Той ú възпя героическото минало („Кървава песен”), когато цъфтеше нейното занаятчийство; той ú възпя прометеевското, общочовешкото, висше жизнерадостното - в “борбите на духа” и на гения в изкуството и през историята. С това той правеше поколението прогресивна, демократическа, обществена сила, недоволна от съвременния буржоазен “дребнав” дух и “временна” култура.

Нашето младо поколение в реакцията си срещу “материалистическия” буржоазен век се превъзмогваше духом в морал и идеи, за постигането на които недоволството и борбата (с “владеещата сган”) се явяват творчески предисловия:

...смисълът на нашия живот
борбата само е - и в онзи негов ход,
в когото подвига го тласка...

А това са морал и идеи, в които се възпитава и бори самата класа на труда. Само че пролетарският морал, идеи, борба са със строга научна и реална политическа основа. Затова непосредно до войните Пенчо Славейков е първият наш поет на прометеевски борческото начало. Той живя и твори не за буржоазното настояще (“днес”), а за бъдещето (“другий бряг”), разбира се, по дребнобуржоазному... В това е голямото му значение за българската дребнобуржоазна интелигенция и в това е допирната точка на неговата поезия с пролетарското прометеевско дело, с бъдещето. “Рожба на слънцето”, той копня да “слее земний светъл път на светлината в пътищата бъдни”, да съгласува “небото со земята”.

Целият наш дребнобуржоазен дух, бит, култура пропадаха заедно с рушащите се икономически устои; върху развалините им се издигаше буржоазната “дребнава” култура със своето “декадентско” изкуство (което “дири звяра в человека”). Органическа потребност на поколението през тоя период бе “висша смисъл” в съществованието: моралът, “човещината”. Новата ни нравствено-естетична и индивидуалистична литература отрази и подхрани тая потребност.

Но не само това. Трябва да признаем, че никоя чужда, присадена отвън поезия - още по-малко социалистическата - не можа (него момент на слаба класова борба) да врасне тъй дълбоко органически в духовния живот на младото ни поколение, както това стори Пенчо-Славейковата, Яворовата и въобще съвременната ни поезия. В капиталистически неразвитите още градски центрове, дето предимно поколението добиваше “ценз”, при слабо там социалдемократическо движение - само родното идейно и художествено слово, новата ни поезия, сама тя органически израснала (а не присадена) при същите обществени условия и духовни нужди, извърши културно-историческа работа: спаси поколението от нравствено израждане, от обуржоазяване.

Както знаем, тя го възпитава във висша жизнерадост и идеализъм, във “воля” за “живот-подвиг”, “в идеала не на ума, а на сърцето рожба”, в чувството за природа и пантеистично сливане с всемира, в хуманния демократичен дух и в музиката на едно неоромантично изкуство. И така “нравствено преродено” или вътрешно оздравено и възродено, поколението можа да поведе “героически радостно” трудната борба за живот в капиталистическия буржоазен свят: “своя земен дял”.

Само поезия, философия и морал - “мъка и радост”, преживяване и творчество на съвременния национален дребнобуржоазен дух с присъщите нему черти от героическото минало; само новото българско художествено слово с присъщите нему мелодия на стиха, поезия на образи, с мотиви от народното творчество допадна на духа на едно дребнобуржоазно поколение, страдащо в морален хаос и дълбока обществена криза. Само новата ни родна литература тогава можеше и го спаси от приспособяване към буржоазната действителност - подхрани морално и идейно неговата реакция против тая действителност и дори разви съзнанието му в идеята за общочовешкото. Тая идея минава границите на понятието “нация”; тя е интелигентска дребнобуржоазна формула, която на пролетарски език означава интернационално, безкласово.

С пълното пролетаризиране на дребнобуржоазната класа, което днес е почти факт, и Пенчо-Славейковото обществено назначение отпреди революционната епоха се почти изпълни. Морална и волева мощ за пролетарска революция не Пенчо Славейков е призван да даде.

Умиращата на свой исторически ред националистична едра буржоазия ще остане да превъзнася Пенчо Славейков като най-голям неин поет по силата на своите класово-егоистични въжделения. За “бранно болярство” я настрояваше през войните Николай Райнов. А заедно с умиращата буржоазия и нейният нарастък - “декадентите” („експресионисти” и пр.) - ще се приютят под мощната фигура на Пенчо Славейков, за да поддържат курса на своята “надпартийност” и на своя буржоазно извратен “идеал на Фрина”, зад който тлее не Славейковото, а тяхното еротоманство.

Декадентството и еротоманството са порождение на експлоататорския, не трудовия живот, за тях няма да има място в едно трудово общество. Едничък пролетариатът, борците за социализма, във великия устрем да сътворят новото, здравото, жизнерадостното и творческо общество ще останат верни ценители на Славейковия “прометеевски” дух в поезията му. Образът на революционера демократ Младен в “Кървава песен” е исторически предшественик на съвременния български революционер социалист. Социалистите днес, отхвърлили национализма и патриотизма като преживени и вече реакционни в новите исторически борби идеи и чувства, а също така и индивидуализма, и “отчуждения” дух, те ще ценят Славейков - художника, учителя на героичното, прометеевското, общочовешкото. И в тоя му образ и дух ще го представят на най-младото поколение и в бъдещото трудово общество.

Докато се роди и у нас пролетарска поезия - из съвременната кървава епопея на социалната борба.

ИДЕЙНА БЕЗПЪТИЦА, ЛУТАНЕ, ИЗРАЖДАНЕ

Кризата - идейната безпътица за съвременната българска интелигенция - не беше нова. Най-напред я преживяха създателите на новата ни поезия, духовни представители на новите поколения.

Пръв почна диренето и лутането поетът Пенчо Славейков. Първоначално в поезията му между другите мотиви ясно личи социален и граждански дух, завещан от “бащите” на “синовете” - завет, оставен напр. в стихотворението “Мудно ходи нашто време” на Петко Р. Славейков:

Срам томува, който тъжи,
че в света й минутен гост,
слава, във ръка с оръже,
който бди на своя пост!
...........................................
Туй, що старите начнаха,
млади ще го вкарат в път...

Сбирката си “Епически песни”, издадена в 1896 г., Пенчо Славейков посвети на основателя на демократическата партия Петко Каравелов, който тогава бе хвърлен в затвора като водач на опозицията и интелигенцията в борбата против реакционния режим на Стамболов. Социален и граждански мотив - и като завет на миналото, и като отзвук на съвременната общественост - има стихотворението “Микел Анджело” (редакция 1895 г., сп. “Мисъл”, г. V), дето четем: “в борба роден, води ме на борба, Мойсее, говори!”; също и в стихотворението “Опак край”, в което поетът осмива българския парламент и го сравнява с “вятърна мелница”. Обаче в по-сетнешните редакции на “Микел Анджело”, както и в цялата поезия на Пенчо Славейков, тоя социален и граждански мотив изчезна. Остана само в критическите му статии. Както сам заявява - публицистиката бил изгонил из поезията си зад девет планини.

Пенчо Славейков преживя тъмното десетилетие (1886 - 1897) на преврати, партизански борби и отмъщения. Убити бяха писателите Хр. Белчев и Алеко Константинов, насила умряха Трайко Китанчев и Светослав Миларов, убит бе и самият Стамболов. Поетът се разочарова не толкоз от гражданските завети в поезията на “бащите”, колкото от политическите и человешките нрави на “младите”, на съвременниците. Синът Славейков се отврати от “борбите на деня”, от “тълпата” и от нейните водачи (дори от поети като Вазов и К. Величков), които бяха и министри и като такива не се отличаваха особено от народилата се “владееща сган политици”, наследници на старите чорбаджийски родове. Той не призна и социализма тогава, в който виждаше “идеал - рожба на ума, не на сърцето”, “тържество на партийните интереси над общочовешките”. Той се вдълбочи в себе си, в “надпартийното”, “общочовешкото” изкуство. Не социални и граждански, а нравствени и естетически проблеми станаха мотив на неговото творчество. Той стана “последовател” на Достоевски, Толстой, Ибсен и др. След едно “повече от десет години лутане и дирене” (В. Миролюбов) Пенчо Славейков завърши към 1904 г. своето вътрешно развитие като ярък индивидуалист, в мирогледа на когото взеха връх “разрушителните” елементи от философията на Ницше и Толстой, пророците на “новия” борчески морал и на “бъдещето”. Поезията на Пенчо Славейков, както сам той казва, е пак - подобно поезията на “бащите” - “зов все боен”, но тя е вече “проповед за нравствено прераждане”, за освобождение на човешкия дух от традиции и стари ценности, а не зов за социална революция като Ботевата поезия. Тя зове на борба с “душевно-блудкавите хора, които пречат да се извоюва човекът в българина”. Това е в зрелия период на неговото творчество: “На Острова на блажените” (1910). Тая бавна еволюция у Пенчо Славейков се дължи, както споменахме, на тогавашната обществено-политическа (и еснафско-културна) действителност, която отврати човека и поета у него, тъй и на това, че той бе изпитал силно влиянието на европейското изкуство и култура, живял продължително на Запад. В зрелия период на своето творчество той отново спря погледа си върху социално-икономическата и политическа криза у нас, която долови и я характеризира така: “Всякой бяга тишината селска... Всякой мисли за печала лесна в градовете, дето е живота пъстър, шумен - на наслада чашата пълна” (стих. “Воля за живот”). Той не можеше да я осветли иначе, само идеалистически, по толстоевски - като нравствена криза: “Боже, запази ми простота в сърцето, волята ми за живота тука (в село - И. М.) укрепи.”

По-младите от Пенчо Славейков наследиха същата духовна криза. П. Ю. Тодоров и Яворов преживяха едно младежко, но книжно увлечение в „социализма” у нас през 90-те години, общо на тяхното по-младо поколение. Това им увлечение се отрази също в първите им разкази и стихове („Градушка”, “На нивата” и пр.), печатани в списанията “Ново време” и “Ден” от 1896 - 1898 г. Но скоро и те се разочароваха от “борбите на деня” и “ренегираха” от социализма. Тогава народническият социализъм бе почнал да се изживява като интелигентско настроение. Социализмът у нас бе вече намерил - около 1903 година - своята естествена, работническа среда, която тепърва нарастваше. Тогава една част от интелигенцията се почувствува чужда на социализма и дори на обществено-политическите борби въобще. Годината 1904, когато излезе известният предговор на Пенчо Славейков към “Стихотворения” на Яворов, издание с. г., може да се смята за годината на безвъзвратното ренегиране на П. Ю. Тодоров, Яворов и заедно с тях на почти всички интелигенти-„социалисти”, които минаха под влиянието на индивидуализма и политическия индиферентизъм, на почвата на които разцъфна новата поезия (за ренегирането на П. Ю. Тодоров вж. писмата му до Ив. Кирилов в сп. “Родна мисъл”, 1921-1922 г.).

Едно по-определено разграничаване и оформяване в обществено-политическите сили, особено в средата на интелигенцията у нас, внесоха събитията: Илинденското въстание (1903), първата руска революция (1905), обявяването независимостта ни (1908) и изменявапе на чл. 17 от конституцията. Постепенно обособила се като индивидуалистична и политически индиферентна, интелигенцията около сп. “Мисъл” стана все по-незначителна обществено-духовна сила. В 1908 г. сп. “Мисъл” спря. То бе извадено от строя. Обществено-политическите борби изгубиха своя “народнически”, “демократически” характер, който сп. “Мисъл” изразяваше през 90-те години. Те приемаха все по-определен класов характер. Работническото, и земеделското движение се освободиха от първоначалната си народническо-интелигентска черупка. Списание “Ново време” стана орган на “тесните” социалисти; а земеделската партия в 1908 г., през време на Великото народно събрание, се прояви вече твърде рязко и смело. Мястото на спрялото сп. “Мисъл” заеха сп. “Демократически преглед” (1910), орган на радикалната партия, и сп. “Съвременна мисъл” (1910), орган на широкосоциалистическата партия. Тоя процес на диференциация на обществено-политическите сили (идеи и настроения) се извършваше твърде бавно, особено в средата на интелигенцията, която по време на Славянския събор в София (1910) отново се появи на политическата сцена в старомодния си народнически “общограждански” костюм - и за последен път! (Членове на общогражданския комитет бяха Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Раковски, П. Ю. Тодоров и Яворов.) Тогава беше момент на разлагане на старите, отживелите обществено-духовни сили и на зараждане нови - класови. Старите идеали бяха изживени, новите - неналожени още от живота.

Кризата на интелигенцията ни особено се изостри за следващото - нашето поколение. То трябваше да се оформява духовно в самото навечерие на войната около 1907 - 1912 г. Тогава то още нямаше на ръка новата ни поезия, за да се ободри и подкрепи с нейния нравствен дух. А социално-гражданските завети на П. Р. Славейков, Любен Каравелов, Хр. Ботев, както и идеалът на народническия социализъм от 90-те години отдавна се бяха изживели. В навечерието на войните интелигентната младеж не живееше ни с нови, нито със стари идеали. Тя не живееше с никакви идеали в една своя възраст, когато духовно-идейното оформяване е органическа потребност. Тя преживяваше най-крехката си възраст на полово съзряване (пубертета). (От какво грамадно значение за развитието на организма и психиката на човека е пубертетната му криза, а също и значението на индивидуални и особено социални фактори, които улесняват или усложняват тая криза - виж за това статията на проф. Д. Кацаров “Пубертетната възраст от педагогическо гледище”, сп. “Демократически преглед”, 1921 г., кн. Х.) Кризата на половото съзряване особено се усложни и взе патологически характер у нашето поколение поради социални причини: бягането ни от “тишината селска” в градовете “за печалба лесна”, т.е. обедняването ни, и поради гибелното влияние на еснафската среда и на училището върху нас.

Нашите дребностопански семейства пропаднаха. За да не ни пратят във фабриката при “чужди хора”, на градина през граница или чак в Америка - както това правеше голяма част от обеднялото селско и градско население, - те се мъчеха, като отделяха “хапка от уста”, да ни дадат “ценз” поне средно образование - да ни направят чиновници. Те наистина ни пращаха в градовете, като ни откъсваха от “бащино огнище и самотност”, както го е забелязал и поетът. Но с това те рискуваха да задлъжнеят още, да си продадат къщата и останат на улицата с две “голи ръце . От икономическа нужда ние “бягахме” в градовете. Там недояждахме, пестяхме, свивахме се, живеехме в лоши квартири и др. т условия. Мизерията е наша спътница именно от гимназията и градовете. Не свободното вътрешно развитие бе целта на нашето учение, а “цензът” като средство за препитание.

В тая двойна криза (индивидуална и социално-икономическа) поколението ни се намираше изключително под влиянието на училището и средата. В споменатата статия на проф. Д. Кацаров се казва: “Сегашното училище през тая възраст (пубертета) се явява един истински инструмент за осакатяване - физическо и духовно - на децата, защото изисква от тях едно умствено усилие и напрягане, за което те са най-малко способни през това време.” Поколението се намираше още под влияние и на средата, характеризирана и заклеймена от поета така:

И хората, и дните бяха дребни
една велика мисъл да подземат
и да вплътят едни копнеж в живота.

Че бях роден в земя, на тишината
благодатта в която се не знае,
в която сган живее, сган владей
и врявата над истини царува.

Пенчо Славейков, поетът на новото време и новите поколения, вдъхновен от героическата епоха на Възраждането ни и от идеала на свръхчовека или богочовека в бъдещето, се отнасяше с оправдано презрение към съвременниците си. С укор към себе си и към “младите” той напомняше подвига на “миналите” или сочеше бъдещето на “самотните”, “силните”, “борците със себе си” за извоюване на човека у българина. Яворов заклейми същото това общество за неговия “кокоши път” в стихотворението “Честит е”:

...Честит, честит е, който може
да кърши майсторски гръбнака...

Напусто дирехме ние в “жизнемрака” на тогавашното общество идеал, който да оплоди нашия млад дух, да развие и възпита у нас мисъл, чувство, воля, каквито ни бяха необходими в новите за нас вътрешни и външни условия. Обществото и училището тогава бяха немощни да ни възложат по-висшите задачи и идеали на века, отколкото задачите на “честитите” и “дребните”.

Наистина историята извикваше една нова среда в същото това “дребно” общество - да се бори за осъществяване на по-висшите идеали на човечеството, на бъдещето. Но в България работничеството тепърва се зараждаше. То почна да съзнава своята историческа задача и политически да се организира едва от 1903 г., когато се основа работническа социалдемократическа партия и когато работническото движение у нас бе още младо, слабо. Тая обществена среда на бъдещето също не ни позова в ония “дребни дни” мощно, бунтовно. Както знаем, тя преждевременно стана севда на интелигентското поколение на Яворов и П. Ю. Тодоров и за съжаление скоро ú измени.

В онзи момент на беден социален и политически живот в страната, когато действително “и хората, и дните бяха дребни”, нашите млади и кипящи сили не се развиваха естествено, жизнено-пълно - те не се прилагаха в живота. Ние не изпитвахме висша (социална) радост и бодрост от едно съществуване, осмислено от велико духовно или политическо движение. Животът не ни повика и не ни организира здраво за никакво обществено-историческо дело, за никаква борба и жертви от наша страна. Животът и обществото ни, сами неразвити и недиференцирани, безидейни, без интензивни и ярки борби, бяха изоставили нашето духовно развитие на училището и средата и... на самите нас: на поривните, не-съвладявани от нас собствени, растящи сили, които зрееха и диреха, но не намираха приложение. Те бяха извратявани, убивани в едно общо “мъртвило” на старото, отживялото и в една “лиха врява” на новото, на “градовете”. Неподпомогнати от никаква обществено-духовна сила, ние бяхме безсилни да преодолеем двойната своя криза. Нашето поколение се израждаше - физически и духовно. То не представяше нищо друго освен почти ненормалния, но симпатичен “Чудак” на Яворов.

В стихотворението “Чудак” на Яворов намери за пръв път художествения си израз образът на интелигента декадент, създаден вече в живота. Тоя образ на обеднелия, дълбоко смутен, израждащ се интелигент от нашето дреонобуржоазно поколение доби по-пълния свой психологически и художествен израз в лириката на Яворов, Траянов, Дебелянов, Лилиев, Людмил Стоянов, в прозата на Николай Райнов, Георги Райчев, Чавдар Мутафов и др. Ето стихотворението “Чудак”:

На морский бряг съм го съзирал,
разсеян гледа в далнината,
в полето пък съм го намирал,
навел замислено главата,
и вред. А бог знай де запътен,
той плахо мята поглед мътен,
с усмивка странна и зловеща,
избягващ всяка хорска среща.
Светът безпътни не обича -
и всеки го по длъжност мрази,
и всеки се от него пази,
но луд го никой не нарича.
Изпити, хлътнали страните,
по мрачен лоб черти дълбоки -
това са, явно е, следите
на изпитания жестоки.
Но вечно сам в тълпата шумна,
любов ли някоя безумна,
безумна някоя ли злоба,
нещастник, носи той към гроба?

Като продължение (в социално-психологически смисъл) на индивидуалистичната поезия на Пенчо Славейков в навечерието на войните се появи декадентската ни поезия. Младежта от нашето поколение намери - и досега намира - най-интересните си чувства и настроения в тая нова поезия, която изразява тъкмо оня момент на социална и духовна безизходност, дори патологичност на тая младеж. Пенчо Славейков се силеше да осмисли новото време с “борбите на духа”, с “живот за нравствен идеал”, с аргументите на “сърцето” да отхвърли аргументите на ума, на интересите, на “печалата лесна” на “политиците, предприемачите”, да отвърне погледи от “земята към небесата”; да отрече “обикновената действителност” зарад “действителността на действителния живот - поезията”. Декадентите поети вече почувствуваха и изразиха “безсмислието”, “безделието”, хаоса, ужаса на битието, а половият демонизъм и мистицизмът заеха изключително място в тяхната поезия. Защото те бяха не само “отвратени”, “отчуждени”, но те страдаха до “обезумяване” в безидейната среда и духовна посредственост - затворени в себе си чудаци. Те се втурнаха в “ексцесивния индивидуализъм” (по примера на Пшибишевски и др.), за да разрешат “свръхземните въпроси”. И слепееха за всичко друго около си, освен за своето дълбоко смутено и болно аз. Декадентската ни поезия не е само едно литературно-духовно влияние и подражание на западноевропейското декадентско изкуство. Тя е и у нас преди всичко плод на едно обществено-психологическо заболяване, което в основата си е социално-икономическо пропадане на известна част от съвременното общество.

ФАКТИ И НАБЛЮДЕНИЯ В ГИМНАЗИЯТА

Наблюденията и фактите, които излагаме тук, се отнасят само за гимназиалната младеж в гр. Търново през 1907 - 1911 учебна година. Надяваме се, че те са типични за младежта в цялата страна тогава.

Уроците в гимназията никога не са заемали всичкото ни внимание, вътрешната ни грижа, нарастващите ни сили. Тъй напр. от цялата материя, мината в четири класа в гимназията, само един въпрос затрогна и заинтересува дълбоко гимназиста - в урок по етика: “Да бъдеш песимист - необходимо било да бъдеш побъркан.” Това говори официалната етика и здравият смисъл. Трябваше - след дълги и страстни спорове от страна на учителя ни (покойния Славчо Паскалев) и един от учениците му, който чувствуваше неправда и обида в такова твърдение - да се внесе съществена поправка: “Не е необходимо да си побъркан, за да бъдеш временно отчаян.” Спорът беше неизбежен и общо подет от учениците, че с горното твърдение се забиваше пръст на болно място у съвременния младеж. Болното място у него беше преждевременна разтленост на неговия млад организъм, залинял в несгодните училищни и градски условия. Болното място у него бе идейна неоплоденост и безпътица на неговия млад дух, който правеше първите свои възлитания на себепознаване и светопознаване. Залинялостта и безпътицата в еснафската среда правеше почти от всеки млад и чувствителен интелигент “чудак”. Ето това бе всъщност въпросът, интимната болка, скритият живот у гимназиста. Доколкото си спомням, само тоя - етически - въпрос стана предмет на дълги и ожесточени препирни. Трябваше да се даде право на младежкото интимно самочувство, жизнено, но временно песимистично. Спорът беше разрешен, то се знае, идеалистически. Учителят ни, Славчо Паскалев, защищавайки изказаното от него твърдение, се позоваваше на вярата и жизнерадостта на Томас-Карлайловия “обущар”. Тоя обущар се бил доверил на бога, работил неуморно и изхранвал многочисленото си семейство, но не се отчайвал. А ученикът на Славчо в защита на отчаянието привеждаше за аргумент хипотезата за разсейването на слънчевата енергия и песимизма на поетите на “мировата скръб” - всичко това научено по физика и литература. Далеч беше да се изясни тоя въпрос откъм неговата социално-психологическа страна.

В училището все нещо безпокойно, трескаво, в най-задушевни предчувствия за някакво близко велико сбъдване, в което е всичкото ни назначение и съдба на човеци, ни отвличаше вниманието от уроците и ни караше трепетно да загледваме навън, в живота. Всякои от нас знае с какво романтично очакване на юношеския дух бързахме за публичната сказка, за театралното представление или концерта, за библиотеката и читалнята; с какъв юношески ентусиазъм и смелост се излагахме пред училищната власт, за да се промъкнем вечерно време преоблечени през тесните улички на еснафския град в клуба на работниците, дето за пръв път чувахме да се говори за обществените въпроси. Всякой от нас знае с каква потайна радост се прислушвахме към новите речи на времето - за истинността на науката, която казва, че човек е произлязъл от маймуна в противоположност на теорията на черквата, училището и еснафската старина. В Търново през 1909 - 1910 учебна година гимназиалните учители Славчо Паскалев, Димитър Василев (също покойник) и Д. Дочев държаха няколко сказки по литературни и естественонаучни въпроси. Специално по теорията на Дарвин за произхода на видовете и на човека местните представители на черквата завързаха с тях диспут - едновременно с други няколко сказки. За значението на тоя диспут между “новото” и “старото” за развитието на ума, чувството и волята у гимназиста може да свидетелствува следният факт: наскоро след тия сказки някои ученици отидоха до крайност, като се отказаха да четат молитва, за което бидоха изключени. (Такъв е случаят с пишещия.)

Кому от нас не е позната оная тайнственост около името на Максим Горки и неговите книги: “На дъното”, “Еснафи” и др. - черните блузки с пискюли, дългите коси... - всичко, що тъй нарушаваше еднообразието и пустотата на класа и на улицата. “Социалист”, “анархист”, “толстоист” - това бяха нови думи, вълшебни, примамливи, които ни отвеждаха - навярно! - към някакъв “нов живот”, красив, висок... “Стачка” бе също нова и пленителна дума за нас. Тя също отговаряше на настроението ни - бунтовническо, възбуждано от душевните и физически несгоди, които ни причиняваха учението, пошлостта на улицата, беднотнята ни. Стачката за нас бе стихиен изблик на протест изобщо против пустотата и гнета, в които живеехме. А конкретно тя бе израз на братски чувства към някои изключени ученици, наши другари, защото били с “нови идеи”. Тя отваряше за нас перспектива на борба и напрежения, увличаше духовете ни и ни караше да очакваме нещо голямо, значително.

През 1909 г. учениците от мъжката гимназия обявиха стачка в знак на протест против училищната власт и в знак на солидарност с изключените неколцина анархисти ученици. Стачката бе потушена с помощта на властите. И наскоро след стачката ние си “отмъстихме”, като направихме веднъж демонстрация на улицата: освиркахме властите на връщане от парад.

От всичко това ново, което идеше отвън, от живота, ние очаквахме семе на идеал. Идеал трябваше да оплоди нашата душа и с това да ни се даде делото в живота, в което да вложим и развием нашия млад дух, обезпокоен в едни нови условия, копнеещ за напрежения, за борби и възмогване. Трябваше да вложим силите си в някакво - необходимо преди всичко за нашето лично съхранение и развитие - обществено-историческо дело. Че ние сами, като не можехме да съвладеем силите си в едно такова дело, падахме под натиска им, обезсилени в силата си, обезпътени в диренето си път...

Но публичната сказка бе рядкост в еснафската среда и с бързо преходно настроение. Освен споменатите научни сказки още една сказка се държа - по смъртта на Л. Н. Толстой - от Славчо Паскалев. А в мъжката гимназия никой учител или ученик не прочете реферат или нещо подобно; никакъв кръжец, дори никаква екскурзия! За 4 учебни години само една екскурзия правихме, и то като ученици едва в VII клас - в края на ученичеството и в близката околност... Все пак и такава, и пак благодарение на Славчо Паскалев, тя остави дълбоки следи в младите ни умове, жадни за интимна и жива наука. Помня, повдигна се от Славчо въпросът за поезията на Пшибишевски и други декаденти: “Нужно ли е да се изпитва на личен опит, както учи Пшибишевски, дали е вредно едно нещо, или не е нужно?” Неговият отговор бе: “Не е нужно.” Говори ни за Пенчо-Славейковата поезия, за която пръв път чувахме от учител (в учебника по българска литература тя още не се разглеждаше). Говори ни за нейните художествени достойнства. Говори ни за книгата “Критици” на Йордан Маринополски, която току-що бе излязла и с преценките в която Славчо бе съгласен. Говори и за “писателствуващите” ученици между нас, присъствуващите... Това бе всичкият задушевен колективен просветен живот, който преживяхме през цялото си ученичество. Още веднъж се събрахме след матура, в една кръчма. И когато се зачетохме в поезията на Пенчо Славейков, ние действително виждахме себе си, интимния си образ в стихотворението “Миналите”:

Ние уж живеем - пием, пеем!
Мъртво сърце в живи гърди бий!
За какво ли сме в живота ний?
Ние носим в себе си мъртвило;
наший дух не факел е - кандило,
не пламти, а немощно мъждее...

Театърът и концертът бяха също рядкост. Освен това, за да ги посещаваме, се искаше пари, каквито ние нямахме. Ние бяхме изпратени за “учение”, а не да харчим пари “без полза”. Помня, любители дадоха в градското читалище пиесата “Държавната квартира”; трупата на Матей Икономов представи “Кин”; местен любителски струнен оркестър даде концерт; местна любителска оперна трупа (начело с Г. Лъжев, гимназиален учител) изпълни нещо из “Аида”; някаква италианска трупа идва и даде операта “Фауст”; идва малкият тогава Саша Попов... А в мъжката гимназия за 4 учебни години само веднъж се представиха от ученици две сцени от “Ревизор” на Гогол по стогодишнината от рождението му; само едно литературно музикално утро, и то по случай осветяването на новото държавно здание на мъжката гимназия - на това утро се декламира, не ще и дума, само Вазовата стара “опълченска поезия”.

В гимназиалната библиотека грабехме Вазовото “Под игото”, вехт някакъв превод на “Изгубеният рай” от Милтон, и тъй нататък. Там имаше наистина съчиненията на В. Г. Белински,. Пушкин, Лермонтов, Колцов, Тургенев, Л. Н. Толстой, но те бяха на руски език, който ние още не владеехме. Тъй че с всички ония книги, които ни даваше гимназиалната библиотека, еднакво се прахосваше обилното ни чувство, копнеещо живи, родни слова, “света” мисъл, съвременен идеал. Забележително е, че дори през 1910 - 1911 г. в библиотеката на мъжката гимназия още нямаше “Епически песни”, издадени в 1907 г., “Сън за щастие” (1903) от Пенчо Славейков; нямаше “Идилии” (1908), “Драми” (1909) от П. Ю. Тодоров. Та нали не беше още “наредено” да се преподават в клас новите ни поети! Книгите пък, които съдържаха новите “вълшебни” думи: “социалист”, “толстоист”, “анархист”, “Горки” - и тях също нямаше в гимназиалната библиотека - те бяха там “недопустими”. Тях може би ги е имало в градската читалищна библиотека (дето също работеше Славчо Паскалев) или най-сетне в книжарницата, но и на двете тия места нямахме още навик на дирим четиво. Впрочем, нямахме средства да си купим прочитни книги; нямахме пари за членски внос. Все пак разказите на М. Горки (т. I и II), романа му “Тома Гордеев”, съчиненията на А. Чехов (т. I - VI), превод на К. Т. Митишев, биографията на Хр. Ботев от д-р Ив. Г. Клинчаров аз видях не в гимназиалната библиотека, а в книжарницата, отдето си ги купих. Купуване обаче на книги извън учебниците не минаваше без тежки натяквания от родителите ни. Които от научните социалистически книги ни попадаха в ръцете - от социалствуващите ученици, - те също бяха неразбираеми, също чужди за нас, в тях напразно бъхтеше криле неуморното чувство “жад за идеал” - напр. “Основните въпроси на марксизма” от В. Г. Плеханов. Като шестокласник аз съм се готвил от тая книга за реферат, който не държах, че се обърках и защото нямаше кръжец, дето да го прочета. Или напр. абонирахме се за сп. “Естествознание”, излизащо тогава първа година - което и досега седи у дома още неразрязано...

Затова пък от ръце в ръце се разхождаше и жадно поглъщаше от нас модерната преводна поезия: “Homo sapiens” и “De profundis” от Пшибишевски, “Гнило общество” от Октав Мирбо и др., които ни донасяха не здрава, не очакваната храна на духа, а - смут. Те ни обезсиляха, като ни покваряваха...

Нито дори социалистическият дом и хората му, които по това време, и в еснафската среда като в Търново, бяха малко по-съживени, отколкото самите еснафи от улицата, и то съживени от един идеал на бъдещето, което обаче не бе чувствувано от нас непосредствено. Нито тая нова обществена класова организация, на която бе и историческа задача това, също не можа в онзи “дребен” момент да завладее изцяло и пълно ума и сърцето ни с идеала на социализма. Малцината гимназисти, които бяха уж намерили пътя, жизнетворческия идеал, социалствуващите между нас, действително печелеха всичката наша симпатия зарад препирните си с “учителя” върху марксизма и историческото развитие на обществата. Боби Петров, учител по история, “позволяваше” такива спорове. Но най-много социалствуващите между нас ученици ни разочароваха от социализма. В личния си живот те издаваха същия общ на всички ни недъг: липса на вътрешен порядък, на морална укрепналост, на характер - недъг, от който всички ние страдахме поотделно и скрито. Факт е, че подобни напредничави в идейно-обществено отношение ученици, с “нови идеи” и с логическа способност да ги отстояват пред официалния ум, са идвали дори в клас... пияни, като същи уличници, “като всички'“. Те бяха неспособни да ни обайват с една своя нравствена, борческа личност, каквато и те нямаха, че не можеше да я създаде у тях само теорията на марксизма сама по себе - идеал, “рожба на-ума”, не на сърцето - тогава, без да са участвували в борба за осъществяване на тоя идеал. А известно е, че само борбата за осъществяването на един идеал изисква и възпитава у човека висок морал, характер. Но нека не забравяме, че тогава “и хората, и дните бяха дребни” - според думите на поета, - бе момент на беден социален живот и на партизанщина в страната. Тогава историческият момент и условията ни на съзряване, на обедняване, на вредни влияния налагаха ни да чувствуваме непосредно нравствения идеал и борбата за него - да се разгърне у нас “нравствената личност и нейните дела”.

Обаче в индустриалните центрове - Габрово, Сливен, Самоков и др., - дето работническото движение бе по-живо, там интелигентната младеж избягна в голяма степен лутането и израждането общо на поколението ни. Благодарение на засиления организационен синдикален (стачки и др.), научно-просветен и политически живот в клубовете, в партийния печат и пр. тая младеж опази сила и една по-цялостна психика и по-здрав организъм.

Други, също така “социалствуващи” между нас, с повече благородство на духа, горди да се унижат до уличното, все пак не намираха най-истинската своя духовна храна в научната “фраза” и в патоса на “тенденциозната” социалистическа поезия. Факт е, че гимназисти ревностно посещаваха народния дом и на литературни вечеринки декламираха Д. И. Полянов, Ада Негри и др., а същевременно галеха в душата си някакъв романтично-сантиментален, книжен идеал на “Венера”, “Муза”, “Беатриче” в лицето на някоя по-хубавка ученичка от девическата гимназия. Препрочитаха и декламираха възторжено в другарска среда - с чаша вино и цигара - Бодлеровите “поеми” (превод на Ив. Радославов): “Опивай се с всичко... с вино, с любов!...” А насаме те същите четяха “Homo sapiens”, “De profundis” и др. и - което е най-печалното - на страниците на декадентската поезия вършеха юношеския грях... възбуждани от демоническия ú еротизъм.

Още по-малко можеха да ни дадат дирения от нас нравствен или обществено-политически идеал - черните блузи a la Горки, дългите коси на анархистите и всички други модни белосвания на старата ни, с порутени основи, дребностопанска къща и душа съборетина...

Като резултат на цялата действителност, описана дотук, у гимназиста се изостряше една дълбока скрита борба. У него заговори инстинктът за самосъхранение. Здравето на организма и яснотата на духа бяха загубени! Младежът бе сподавян, до крайност изтощаван, извратяван. За младежа бе насъщна нужда да си отговори на вече изпъкващите тревожни въпроси на битието, но той не намираше никакъв изход от въдворилия се в него хаос. Неговият дух не растеше в едно чувство-идея, което да го вдъхновява, с което да “пламти”, а не да “мъждей”, което да му чертае ясен и величав път. Наместо това у младежа нададе тревога инстинктът за самосъхранение. Неоформеният и крехък младеж трябваше да се гърчи в смъртна, не по силите му борба с подъл и несъзнаван още враг.

Младежът повече нищо добро не можеше да очаква от училището, държавата, “индиферентния” свят. Той бе заставен да подири у себе си помощ и сили. Младежът се затвори в субективния си мир. Потребността му от изолиране и усамотение и без това се обуславяше вече от самата му криза на полово съзряване. Така се откри за него оная печална страница на субективно, откъснато от - безидейния! - обществен живот и от живота на пошлата среда болезнено развитие, което едва по-късно, под въздействието на новата ни поезия, бързо се заздрави и оформи в нейния етически борчески индивидуализъм.

Сега ние ще разгледаме това болезнено развитие на нашата младеж, преди да е настъпило споменатото ú заздравяване в новата ни поезия.

Най-силно субективно чувство и преживяване през юношеството е любовта, половата страст. Но за нашата учаща се младеж по силата на гореописаната действителност половото съзряване се извършваше при ненормални условия. Любовното чувство не беше здраво, жизнерадостно, както би трябвало да бъде, но болезнено, сантиментално, чудаческо. От Пенчо-Славейковата и Толстоевата поезия и философия, както споменахме, младежът действително ще вземе здрави идейни елементи на борба и въздържание от “преходната страст”, от “врага в своите гърди”, но това по-късно. Сега, обаче, в неговото любовно чувство се примесваха елементи на “святост” и същевременно на декадентски еротизъм, култивиран в декадентската преводна поезия. Образът на конкретния предмет на любовта се преливаше в някакъв “свят лик” на Беатриче, Венера, Муза, Агнес... Това по силата на един смътно чувствуван идеал като необходим стимул за вътрешно лично развитие. Образът на своята любима гимназистът одухотворява с тайни въздишки за едно друго, “възвишено битие”. Но копнеж за “възвишено битие” проникваше в душата му по силата на контраста между неговия романтично настроен юношески дух и прозаичната еснафска катадневност, в която живееше. Тая смътна мисъл за “възвишено битие” бе едно бледо отражение на училищната бледа наука.

Зреещата у младежа сила едновременно се проявяваше и като копнеж за “възвишено битие”, и като еротическа любов-страст. У него бе заговорил буйно естественият нагон, който обаче не бе въздържан от естествен по наклонностите и силите на юношата физически и душевен труд. Напротив, той бе болезнено възбуждан и извратяван от преводната декадентска поезия. Той се проявяваше патологически. Един ненормален полов живот от своя страна обезсилваше и без това слабеещия организъм и дух на младежа. Невъздържанията: пиене, пушене, дори разврат в различни форми, го довеждат до такава степен на физическа изтощеност и морална немощ, дето ужасът от най-близка гибел постепенно обхваща цялото му същество. Със скрита тъга, страх, предчувствие той очакваше най-печален край. Всеки поотделно диреше изход и не го намираше. Младежът от нашето поколение стигна до краен сантиментаипзъм, песимизъм, чудачество.. Но песимизъм не идеологичен, а органически - в материалните и обществени условия! - без философско клеветничество към живота, песимизъм в обич, мъка и жажда за жизнерадостния живот на здравия, хармонично развития и обществено деятелен човек. Тоя “песимизъм” ще бъде утрешната жизнерадост, велик възторг и готовност да страда за доброто, когато дойде очакваният идеал, смисъл, дълг. И който ще дойде като “откровение^” ! Но “откровението” не идеше. Тъкмо в тоя момент у гимназиста взе връх онова състояние на отчаяние, побърканост, чудачество, което официалната училищна власт не проумяваше.

Училищната “педагогическа” власт имаше своите “правилници” и “авторитет”! Научно осветление на това състояние у младежа въобще е дадено в споменатата ценна статия на проф. Д. Кацаров: “Пубертетната възраст от педагогическо гледище”. В “Психоаналитичната метода” (1921) от Младен Николов се казва: “Настава необходима революционна криза за младата душа, която от всички се забелязва, но от малцина се разбира.” Това наше младежко състояние на “побърканост” се изрази в любовни похождения с метерлинковска и въобще декадентска окраска, в празни бленувания и в страстна обич към изкуството и философията на песимизма, мистицизма, декадентството.

Помня, една влюбена двойка - гимназист и гимназистка - беше прозвана “възвишените”. Гимназистът ходеше с дълги коси и със “Съкровище на смирените” под мишца; не признаваше и не четеше българската поезия, но по-сетне, като всички нас, той се влюби до поклонничество в Пенчо Славейков.

Лермонтов, Шопенхауер, Байрон, Ленау от старите; от модерните и младите Бодлер, Метерлинк, Пшибишевски, Тетмайер, Хамсун, Уайлд и др. станаха любимите писатели на поколението ни. Но тая поезия на “мировата скръб” и тая декадентска поезия - от своя страна - подхранваха и развиваха до крайност болезнените и вече извратени чувства и инстинкт. Тая поезия, която посочихме по-горе, оказа страшно разлагащо действие върху младежта.

Така се вдълбочи и ускори тежката двойна криза на гимназиста до последната ú - патологическа - степен: изгубване на интелектуални сили, памет, воля... В последните години в гимназията при силни умствени напрежения, обикновено във време на всекимесечните “класни упражнения”, ученикът до такава степен е нервно изтощен, болезнено възбуден, с потъмняване на паметта и ума - и оттук дълбоко страдане, опасения от близка гибел, “мистически” предчувствия, “декадентски” настроения... И резултатът от “класните” - повече от половината в класа получават двойки и тройки.

Извънкласните ни занимания имаха същия патологически характер. Напр. по-впечатлителните натури измежду нас “писателствуваха”, “творяха” - често през време на пълно потъмняване на “разума” и при свобода на “пола”. Това сериозно заболяване бе почти общо за учениците, но, разбира се, то не бе известно на “педагогическата” власт, за да види плодовете на преумората и системата: гибелното израждане на поколението!... Ето где и как ние изгубвахме способност, здраве... и ни плашеше едно пропадане на зрелостния изпит. А за нас, пратени в гимназията, в “града”, единствено от икономическа необходимост за “ценз”, “матура” - това означаваше пълна социална и духовна безизходност, отчаяние!

Така затворен у себе си и така страдащ, младежът преседява в “клас” и в “квартирата” цели четири учебни години, в които изцяло протича пубертетната му възраст. Какво искат там от него? - Бодър дух, памет, способност, благоразумие, послушност, успех... Но всичко това - уроци и тям подобни - криеше ли в себе си потребното, насъщното за младия дух и организъм? Цялата училищна атмосфера напоена ли бе с живителния дух на задушевната човешка мисъл, братски съвет, мощна обич и стремеж към идеали, към общественополезна творба? Че за какво друго, ако не за тях копнееше гимназистът, но бе онедъгавен от рутинния духовен живот в училището и еснафската среда - в един живот на “зубрене” и на дребнави развлечения на улицата. .. Организмът и духът на гимназиста болестно се стремяха навън, в живота, в обществото на труда и творчеството, на свобода, сред природата, дето са пораснали и отдето бяха все повече откъсвани и затваряни в едностранчиво умствено напрежение, за което са най-малко способни през тая възраст...

От ученика в училището искат всичко - и “добър” успех, и “примерно” поведение... Но то не даде нравствено, духовно окриляне. Те бяха немощни да му разтълкуват личното и обществено съществуване и развитие, да му дадат условия за свободно проявяване на наклонности и дарби и тяхното приложение в общественополезен труд, да му дадат пълна материална издръжка и да му осигурят бъдещето. Както се вижда и от нашите бележки и спомени от ученичество, нищо подобно не даваше училищната и обществена система. Напротив, тая, система изоставяше развитието на младежа на“авторитета” на властта и “правилника”, на бързо преходното и най-често отрицателно влияние на средата, на случая и модните увлечения, на природно сляпото у човека - половия и други инстинкти - и най-сетне на едни бедни материални средства на пропадащото дребностопанско семейство.

В училището не се даваше ясна и вярна представа за цялото. А тази представа е палеща духовна нужда на току-що възраствуващия и зреещия младеж, вече гнетен душевно и физически. Той естествено и дълбоко се стреми да се опознае, да се почувствува свестен: де е, кой е, какво му е назначението и работата в живота. Той се стреми да се опознае и свести подир шемета на детските и първите юношески години, прекарани в мирните условия на селска или градска еснафска среда и сред природата, когато “мама” се е грижила за всичко. Че в последните юношески години, в “градовете”, в нова, чужда среда, дето предстои - като венец на цялото “учение-мъчение” - зрелостен изпит (без него не ще вземеш “хляб на ръка”, а и родителите не могат повече да те издържат), за младежа израстват пречки, сили, противоречия, потребности, които му донасят смут, големи опасения от близка гибел - опасения, които не могат да се отстранят при грижите на родителите, но властно загрижват юношата.

Налетяват го първите и тежки предчувствия за нещо неизбежно и най-жестоко: едно голямо страдание му носи животът, собственото, все по-развиващо се, зреещо същество, на което е повелено да бъде, да има битие, всичката “тайнственост” на това битие, всичката строгост, смъртно жестока неумолимост - да живее и да преживее земен дял... Тия песимистически и почти мистически предчувствия на цялото и на себе си в него, на големия живот и големия дълг... падаха дълбоко в душата на юношата. Те се изразяваха в оная негова безпокойност, дирене, ентусиазираност, подражателност, оригиналничене, романтичност, сантименталност и патологичност, които го характеризират в неговата пубертетна възраст и в описаните по-горе условия.

У него вече липсваше един вътрешен порядък, устойчивост на духа, които са тъй необходими за радостно, уверено и успешно съществуване на личността. Той стана неиздръжлив и болезнен, отвратен от училището и средата, объркан от модернистическата поезия. Той стана краен, не мигваше пред явната опасност - стачкува, освирква власти, търси “нови идеи” и е готов да остане на улицата “изключен”. Той бе непрактичен и неприспособен към новите за него условия. Липсваше му спекулативен ум и други подобни качества на съвременния градски тип („лесноподвижното чене”), което се огъва, “кърши майсторски гръбнак” и успява лесно в живота.

Само в една-единствена област той предчувствуваше избавлението си. В едно здраво чувство-идея той можеше и трябваше час по-скоро да запламти с цялото си същество. Негоговото душевно настроение граничеше с една крайна самовяра, крайна жажда за живот, каквато познава само оня, който търси последни сили у себе си, за да остане жив, нормален и не погине - “морално и физически”. Тоза бе в оня момент, когато се явеше за него най-слаб проблясък на собствени душевни и морални сили, с помощта на които ставаше за него единствено възможно (обективната възможност бе изключена): като се бори със себе си (субективно), да превъзмогне хаоса у себе си - и заблика и у него здраве, сила, хармония. Това бе в моментите на страстна привързаност към идеята, на неодолимо влечение към книгата - към самообразование, самоусъвършенствуване. Идеята на “свята” любов, “възвишено” битие, нравствен идеал - човещината или идеала на социализма и “социалната революция” - той еднакво ги прегръщаше. За него стигаше това, че живото чувство в една нова жизнена идея бе подем на живота у него самия, даваше му самочувство за осмислено свое лично съществуване, осветено от таланта на поета („избраник божи”), от науката или от едно съвременно историческо обществено движение и учение, каквото бе социализмът. За него бе достатъчно самочувството, че животът в една нова идея бе пълен контраст на безидейната училищна и обществена атмосфера. Новата идея окриляваше младежа за борба с действителността, в която страдаше. Борческото драговолно чувство в такава нова идея, отрицаваща съвременната действителност, вливаше у младежа животворна сила, възвръщаше здравето на тялото и яснотата на духа му, почти изгубени в тая действителност. С помощта на новата “превратна” идея отчаяният младеж става отново жизнерадостен, патологическият субект - отново нормален, чудакът оздравява до борец, обърканият и израждащ се субект се “превъзмогна” до общественик с настъпателен дух. Новата, отрицаваща действителността, идея идеше за него като избавителка и предводителка сред “неизвестното”, “тайнственото” битие. Ето защо тогава гимназистът чувствуваше до болка тревожно-радостно, неодолимо влечение към книгата. Например, когато излезе “Биографията на Хр. Ботев” от д-р Ив. Клинчаров, пишещият веднага я купи и бързайки към квартирата си, проливаше сълзи от неизясним наплив на чувства. Разбира се, тя не даде на душата очакваното слово. Същото се случи по-сетне с “На Острова на блажените” (1910) от Пенчо Славейков - книга, която наистина дойде навреме да спаси младия интелигент от пълно израждане.

В тоя момент на беден социален и политически живот в България нас можеше - в еснафската и в училищната среда - да ни завладее, да ни спечели доверието и ни държи в обая само нравствено силната, борческа личност с обширните ú познания, с дарбите й, но главно със силния борчески характер. Само такава личност се изрязваше релефно на общия сив фон... Имам наум споменатия тук Славчо Паскалев. Той бе преподавател по философските предмети, немски език и литература. Той знаеше руски, френски, немски, английски, испански... В клас е чел в оригинал образци из цялата западноевропейска литература. Цени се и досега неговата талантлива статия “Нашата детска художествена литература” (сп. “Мисъл”, г. XVI), помни се статията му за Арцибашевия роман “Санин” в сп. “Демократически преглед” (1910) или, пак там, статията му за Стоян Михайловски. Негови са талантливите преводи на повестта “На кръстопът” от В. Вересаев и на “Глупецът” от Келерман. Въздействието на Славчо върху гимназистите беше грамадно, макар и неусетно. Той бе една личност със страстен темперамент и смел характер. Той презираше невежеството на “образования”, неговата дребнавост, малодушие, подлост - дори когато идеше от колегите му, от писатели и общественици. И всякога това - в клас, пред учениците, при всеки повод, който му дава учебната материя! Преподавайки ни урок по естетика, той не пропусна да жигоса колегата си П. К. Ив., учител по рисуване, задето като преподавател за стил в изкуството сочел им за пример руския писател “Тургений”!... По повод на някаква новоизлязла книга той пътьом ни посвети: “Колкото - казваше той - българската книга и да има сравнително висока продажна цена, тя винаги е по-евтина напр. ог немската...” Друг път той ни озадачаваше с това, че думата “толерантност” в България не била позната: “Сравнете българския парламент с другите...” Със своето искрено и в обич презрение, всякога буйно у него поради обширните му и строги интереси, той ни импулсираше и зовеше към по-високото. Всяка негова негодуваща реч за отделна и еднолична наша или чужда грешка ние я възприемахме като обща на всички ни. И нашето прислушване в неговите вдъхновени от “свята злоба” думи бе съпроводено със страха за себе си, но и с потайна радост, че като се осмива слабото у теб, открива се перспектива за силното, благородното. Но колцина бяха учителите в нашите гимназии - културни, силни духом личности и истински възпитатели като Славчо? Д-р К- Кръстев в една беседа с пишещия ги изброяваше на пръсти: “Славчо, Маринополски, Врабчев”... След смъртта на Славчо Паскалев същият д-р К. Кръстев се изказваше за него тъй: “И с малкото си работи, които напечата приживе, той доказа, че притежава ум, характер, дарование, с които непременно щеше да застане начело на интелигенцията ни. Но на това попречи неговата почти престъпна скромност.” И колцина измежду нас, учениците на Славчо, влязохме в най-близки и лични отношения с него - напр. в беседи, кореспонденция. Той, който единствен в гимназията и в целия еснафски град ни внуши пълно доверие и бе повел ума и волята ни към по-високото.

За да не бъда голословен, ще приведа нещо от писмото на Славчо до един негов ученик от 1911 г.: “...Работете. И всичко останало ще покаже времето. Ако у вас има божия искра, каквото и да стане, тя няма да угасне. Работете.” Такива учительови напътствия за “труд” и за “божия искра” тогава имаха решаващо значение за нашето възпитание. Но мнозинството от учениците бяха под влияние на “честитите”, на средата и на училищната педагогическа власт.

Още тук трябва да подчертае, че новата ни поезия е поезия на нравствено силната, творческа и борческа личност. Поникването и разцъфтяването на поезията на Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Яворов е немислимо без еснафската действителност, без “хората и дните дребни”. Тя действително съдържаше тогава очакваното спасително слово - “зов все боен” - за нас, гинещи преди всичко в духовен хаос младежи. Оформена напълно и сбрана в известните книги и сборници, тя дойде навреме за една част от поколението, главно в еснафските градове (а не в индустриалните и работнически центрове), и извърши обществено-духовното си назначение: тя всади в душата ни идеал - “жад за идеал” - в един момент на духовно обществено “мъртвило” и на “лиха врява” на капитала в страната едновременно. Тя спомогна за формирането на нашата духовна, но - трябва да прибавим - протестираща личност, една задача, която училището и еснафската среда се оказаха неспособни да решат. Училището имаше за идеал личност с “примерно” поведение и “добър” успех - същото това, което “честитите” и “владеещата сган” “политици предприемачи” искаха и налагаха на младежта “да кърши майсторски гръбнака” пред тях. Училището и “честитите” не искаха свободна, борческа личност, каквато Пенчо Славейков ни я откри в “миналите” и в “самотните”, а заедно с него и Ибсен, Толстой и др. Но Пенчо-Славейковата поезия на “силната, борческа личност”, както споменахме, още не бе проникнала в гимназията, дето прекарвахме критическите си години. Причина за това не ще да е било незаинтересуваност от страна на нашия единствен истински възпитател или на учениците му. Помня, Славчо Паскалев прави анкета между нас по уреждане на библиотеката и читалнята в гимназията. Той ни бе раздал бели листове, на които написахме ония книги, които всекиго от нас интересуваха. Но кой не подкрепи неговата възпитателска инициатива? Учениците? Дали не “честитите” и “дребните”? И, разбира се, гимназиалната библиотека продължи да ни отрупва с “опълченските” евтини книги и поезия. Случаят и търговският интерес на книгоиздателство “Ал. Паскалев” - София, още не ни бяха пратили в нашата ученическа среда новоизлязлата книга “На Острова на блажените” за “продажба”... и с която книга се почна у нас едно бързо вътрешно кристализиране.

След всички тези факти и наблюдения надяваме се, че твърдението на ученика на Славчо Паскалев: “не е необходимо да си побъркан, за да бъдеш песимист” - за нас придоби жизнена, социално-психологическа правда. Ние знаем сега, че да бъдеш “отчаян”, “чудак”, “декадент”, когато си бил гимназист и си се оформял духовно сред описаната среда и моменти (навечерието на големите войни), нямаше нужда да бъдеш побъркан. За да бъдеш “чудак”, “декадент”, “мистик”, достатъчно бе тогава и в тая критическа възраст за юношата наличността на еснафската среда и на една училищна и обществена система, която водеше към израждане на нашето поколение.

В оня момент на социална и духовна безизходност Пенчо-Славейковата поезия с проповедта ú за “нравствено прераждане”, с отчуждеността ú “от лихата врява на живота”, с презрението ú към “владеещата сган” “политици предприемачи”, “душевно блудкавите хора, които пречат да се извоюва човекът в българина”, с нейния “зов все боен” се яви наистина очакваното, спасителното, бодро, окуражително слово за нас, младежта, тогава.

>>>

© Иван Мешеков, 1934
© Издателство LiterNet, 23. 12. 2002
=============================
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.

Публикация В: Иван Мешеков "Ляво поколение", С., 1934.