ЛЯВО ПОКОЛЕНИЕ

(2)

Иван Мешеков

web | Култура и критика. Ч. II

ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ПЕНЧО-СЛАВЕЙКОВАТА ПОЕЗИЯ

Една част от гимназиалната и студентска младеж от село и от еснафския град непосредствено до войните 1912 - 13 г. заживя първия свой духовен и идеен живот под въздействието на тогава морално оживотворителната Пенчо-Славейкова поезия и философия.

Тогава поезията на Пенчо Славейков току-що бе се напълно оформила. Книгите: “Епически песни”, 1907 г., “На Острова на блажените”, 1910 г., “Кървава песен”, 1911 - 1913 г., тепърва широко проникваха всред младежта. В поезията на Пенчо Славейков, особено благодарение на нейното основно чувство-идея за нравствено прераждане на съвременния човек, тая част от младежта намери макар една временна избава от своето лутане и израждане дотогава. В тая поезия младежта смогна до известна степен да оздрави своя дух. Тя бързо си въдвори един вътрешен порядък, една морална укрепналост, необходими ú - всред преживявания от нея духовен хаос - за едно що-годе нормално, жизнерадостно, успешно съществувание. Това ободряване на поколението извърши новата ни поезия с дълбокото ú искрено чувство за “човещина”, “человека во човека”, “общочовешкото”, за осъществяване на нравствения идеал в личния живот, което според тая поезия е “идеята на времето”. Същата тая “идея на времето” - по думите на П. Славейков - “вадят наяве в творенията си Достоевски, Толстой, Ибсен и техните последователи, имената на които шествуват в Европа.”

Съвременната икономико-политическа проблема (пропадане на занаятите - процъфтяване на фабричната индустрия; западане на селото - засилване на града, “бягството” от селото в града за “печала лесна”, “работническият въпрос”) се почувствува, осъзна и представи в новата ни поезия като морална проблема. Новата ни поезия зовеше не на борба със соцнално-политическото зло. Не. Тя “зовеше бойно” младежта - да преодолява “врагът во своите гърди”, “преходната страст в души преходни”, “звяра в человека”, егоистичното, ненравственото, дребнавото. Злото - според тая поезия и философия - е не вън от човека, а вътре у него. Злото у нас, в България, е в това, че българската “владееща сган” от “политици предприемачи” живее тъкмо и изключително в “преходното”, ненравственото. Че “владеещите” у нас не запазват “простота в сърцето”, не “въплътяват един купнеж в живота” - “една велика мисъл”. Или ако някои, като “опърничавите глашатаи на Карл Маркса у нас”, служат на идеал, той е “рожба на ума, не на сърцето”. Това е причината на причините - според тая поезия и философия, - дето селото се разпада („всякой мисли за печала лесна в градовете, дето е живота пъстър, шумен - на наслада чашата пълна...”), а процъфтяват градовете и “в тишината благодатта на тишината се не знай”. Това е причината на причините, задето царува в България “мракобесната политика от 25 години насам”, “душевното убожество” - “бобчевщината” и “фасулковщината” на “душевно блудкавите хора, които пречат да се извоюва човекът в българина”. Ето защо у нас, в България, преди всичко необходимо е “нравствено прераждане” на човека, “опитомяване на дивака, всаждане в съзнанието му човещина”. Не социална революция е нужна., за “която се изискват и друго време, и по-други сили” („На Острова на блажените”, стр. 52), а - “проповед - за нравствено прераждане”...

Ние възприехме тая идеалистична философия на новата ни поезия като избава, като откровение и наше призвание в живота, защото:

Пустиня е сърце без идеал:
едннчкий верен страж на любовта,
а тя, и само тя, е на човека призванието
висше на света.

В следните редове ще се опитаме да дадем по-подробно философията на новата ни поезия в нейната терминология и чрез къси цитати из произведенията на П. Славейков.

Тая идеалистична философия противополага на “преходната страст в души преходни” - “светите чувства”, “божий плам”, що “грей на всякого в душата и му целта висока осветява”; над егоистичното, “врагът в своите гърди”, “звяра в человека” тя издига алтруистичното “человека во човека”, “към висшето стремленията чисти”. На плътското противополага и въздига духовното („не из очите погледа излиза, а на душата из света светих”; “и Омир бил е слеп; но в слепота, от хилядите зрящи едничък само той е виждал ясно” - “с всевидещия поглед на душата”; и “загубата на единий слух не лесно тъй убива идеалът, когато него висший слух поддържа!”). На земното, преходното, временното, нищожното, което е отвратително вред и в което се губи величието на бога, тя противопоставя идеала, който е “искра от божии дух” и на който никои “вихър свещений плам няма да угаси”, - утопиите, които “само дават цел и человека во човека раждат”. На насладите плътски противопоставя “радостта в скръбта”, страданието в идеята, която:

един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее си кръвта,
с длето на мрямор трети я изрязва
и я от днес изпраща в вечността! -

в страданието за една идея се ражда духовната, нравствената личност, а това е дял на оногова, “комуто е живота висша нужда”. На “говедата”, “тълпата”, “сганта”, която “не подзема една велика мисъл и не въплътява един копнеж в живота” и която е “като море... велика и нищожна като пяна”, новата ни поезия противополага “духом свободний”, героя, самотния, силния, свръхчовека, Единий. Над “програмата на партията”, “катехизиса на ограничеността” тя въздига “нравствената личност и нейните дела, които само са за изгода на човечеството”, въздига “общочовешкото”, “прометеевското”, “духа човешки”. Че “смисъла на нашия живот борбата само е и в онзи негов ход, в когото подвига го тласка”. На “лихата врява” на живота противопоставя “светата тишина” на душата, “свидний звук”, “мълчанието, което е майка на всяко истинско творчество”. Пред градовете, за където “всякой бяга, всякой мисли за печала лесна”, за пълната чаша на насладата, тя предпочита селото, “тишината селска”, дето по-лесно се спазва “простота в сърцето”. На съвременната “владееща сган” в България и на “мъртъвците ú живи” противопоставя “миналите”, “нашите бащи” и тяхната кървава епопея, “подвига им за благо на други” и още - “бъдещите”, “самотните”, които си поставят “своя смисъл” в живота и които тя окриля “на път за към далечните морета”... На “обикновената действителност” противополага “действителността на действителния живот - поезията, за която имат очи самотните”. Философията на новата ни поезия проповядва въобще бягство и спасение от действителността - в изкуството, от социалните борби - в “борбите на духа, под чийто буен дъжд изниква дивно семето на вяра”.

Тази е “идеята на времето” на полуеснафска, полубуржоазна България с “хората и дните дребни” до войните, когато настъпваше победоносно “лихият”, разрушителният капитализъм. Поезията на “младите поети” пренесе във “вечността” тая стара идея. “Младите” поети познаха в съвременността само нравствена и естетическа проблема, която не е нова. Новото и голямото в социално-икономическия и политическия живот, т.е. “работннческия въпрос”, “социалната революция”, както и селско-земеделското движение у нас, за новата ни поезия не съществуват. “Работнический въпрос” (Парижката комуна, 1871 г.) облъхна още Ботевата поезия. А Пенчо Славейков разсъждава в публицистиката си за него като за “един от сериозните въпроси на живота”, но не го чувствува и той не е мотив в неговото поетическо творчество. Както знаем, бързо се отърсиха от социални и граждански мотиви в поезията си и ренегиралите (около 1900 - 1904 г.) от социализма П. Ю. Тодоров, Яворов и др. Изобщо новата ни поезия е изключително “проповед за нравствено прераждане”: тя отрицава социалните борби на съвременността. Защото тя е последният, вече аскетичен “зов все боен” на една изместена настрана от икономическото и политическото господство обществена класа, някога, в предосвободителната епоха - революционна, икономически и духом могъща, активна, победоносна. Ето един характерен откъс от тая поезия:

Тоз, който Мене дири нека той
в пустинята ли, в горски ли усой,
или в живота път да си проправи -
през мислите и чувствата корави
на своя ум, на своето сърце...
Ти обърни към себе си лице,
и сам ли бил, или посред тълпата,
на своята душа през тишината
всецяло вдай в мълчанието слух -
ще чуйш тогази туй що Ази чух [...]

Под въздействието на тази социално-аскетична, идеалистично-борческа индивидуалистична поезия настъпи оня наш първи период на вътрешна работа, на дълбоко пречувствуване, престрадаване и съзнаване факта на собственото съществувание и на битието въобще, на тяхното строго значение и висш смисъл и на произтичащото оттук нравствено задължение пред самия себе си и пред живота. За нас, младежите, страдащи в двойна криза - икономическо опропастяване на дребностопанските ни семейства и пубертетна криза, преживявана от нас в затъпяващото ни училище и в оня момент до войните, когато “и хората, и дните бяха дребни”, тая поезия и философия ни донесе светлина в ума, радост и бодрост в сърцето, едно жизнено, чувство - идея за велико човешко призвание и дълг в живота.

[...] Към светлина възвишений копнеж,
към висшето стремленията чисти,
и гордий властен жад за идеал!

Семе на идеал и на борба най-сетне оплоди нашия болеещ, и копнеещ за развитие и напрежение млад дух, зароди се “человека во човека”, духовната личност у нас с бодро жизнерадостно борческо настроение - копнеж за подвиг: за “своя смисъл” и за “благо на други”. Спасение от пълно израждане и морално приравняване с безидейната, егоистичната полуеснафска-полубуржоазна среда бе осигурено, и не само това - предстоеше ни едно велико идейно и духовно развитие поне в предчувствието и вярата ни.

Практически обаче въздействието на новата ни поезия върху нас се изрази в “бягство” от социалистическите учения и работническото движение и въобще от всякакъв политически интерес и дейност! Дори науката, техниката, машината, фабриката, железницата и пр. не възбуждаха у нас най-малка симпатия, напротив - вражда и отрицание. Откърмена в “тишината селска”, нашата душа бе заключена за “лихата врява” на градовете, за градската, машинната, материалистичната цивилизация... Но душата ни цяла бе разкрита за аскетичния “зов все боен” - “бягай в себе си...”, “ти обърни към себе си лице...”, - за съзерцание и приобщаване с “майката природа”, за “свидний звук в светата тишина”... Центърът на интереса бе нравственото ни прераждане: .,домогвай се до себе”... “през мислите и чувствата корави на своя ум, на своето сърце...” Ние идеализирахме душата - “божий плам”... Ние идеализирахме още народа, почти изчезналия селски земеделски патриархален бит, мироглед и поезия от поемите на П. Славейков като “Коледари” и др., от “Идилии” и “Драми” на П. Ю. Тодоров. В тая посока естествено стигнахме и до истинско “проповедничество” на нравствено прераждане - до толстоизма!... Устройвахме литературно-просветни вечеринки и утра в родните си места, дето декламирахме стихотворения от Пенчо Славейков, от, поезията на “младите”, от народната поезия, четяхме разкази от Толстой и др. (вж. бр. 147 на в. “Пряпорец” от 4. VII. 1912 г.: В гр. Трявна, гр. Горна Оряховица група съученици устроихме литер.-музикални утра по случай смъртта на Пенчо Славейков през м. юни с. г.).

Това беше в първия период на нашето духовно развитие: период на деятелно усамотение, настъпил след периода на лутането и израждането ни.

В такова усамотение ни свариха войните.

ОПИТЪТ В ОКОПИТЕ, ИЛИ РЕКВИЗИРАНИ СЪВЕСТИ

Интелигентната младеж едва се бе спасила от своето дълго и мъчително “дирене идеал”, лутане, израждане - от първата си криза до войните. Тя бе осъдена да се прости в окопите и със скъпата, дълбоко жизнената за нея дотогава първа духовна придобивка, току-що смогната благодарение поезията на Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Яворов. Тя трябваше сега да види с очите си собственото икономическо опропастяване и това на народа, своето пълно робско класово положение, за което бе сляпа преди войните. Слепи бяха за същото и създателите на новата поезия, в която се възпитаваше тогава младежта.

Интелигентната младеж бе мобилизирана, милитаризирана и захвърлена в окопите. Там тя беше напълно духовно обезличена. Тя не можеше да прояви свободно своята индивидуалност и своите оживотворили я нравствени идеи. Но развитието на нейната личност не спираше пред строгия милитаризъм. У тая “избягала в себе си” за “нравственото си прераждане” младеж в навечерието на войните, а сега - патриотична (обикновено младши запасни офицери), настъпи ускорено вътрешно развитие. То можеше да се долови в онова преобладало вече и у нея, на бойното поле, но скривано там пред официалната власт ново самочувство. В едно ново самочувство дребнобуржоазната младеж продължи и сега, сред ужасите на окопната война, да се самосъзнава, субективно, пак като човешка нравствена личност, но благодарение и на него почна за пръв път да си изяснява и своето обективно положение, място и роля в съвременната държава днес.

Как е преживявало, изстрадвало, осъзнавало това младо поколение с присъщото нему чувство-идея за “человека во човека” “общочовешкото”, условията на бойното поле и причините на човешката и общочовешката касапница?

Ужасното самоизтребване на милиони човешки същества, довлечени от далечни краища и запълнящи с труповете си окопите - народни гробници - на продължение почти на цялата земя; материалното разорение на потиснатите трудещи се класи, а трупане на богатства от заможните и господствуващите - тая чудовищна действителност на културното човечество се преживяваше от нашето младо поколение с дълбоко страдание и раздвоение у себе си.

Това бе страдание и раздвоение у младата интелигентска личност в едно положение, което, от една страна, ú заповядваше: “дълг към отечеството”, омраза към “врага”, от друга - дълг към най-святото у себе - “нравствената личност и нейните дела, които само са за изгода на человечеството”.

Дългът към отечеството се заповядваше на поколението от цялото историческо минало с патриотичен дух, от въздействието на училището и особено на новата ни поезия начело с “Кървава песен” от Пенчо Славейков. Освен това то се намираше под влияние на вестници като “Пряпорец”, “Радикал” и др., които му представяха социалния и политическия конфликт тъй: “Враговете на България заплашват нейната свобода и национална независимост.”

Но и само поколението ни, възприело вече идеалистическо обяснение на нещата, намираше, че цялото наше Възраждане и култура на свободен народ се дължат не на “икономически фактор”, “класови борби и интереси”, а на жертвите, дадени от “бащите”, на високия им патриотизъм. Веднъж избухнала войната, ние сметнахме, че досега сме се радвали изобилно и наготово от политическата свобода и национална независимост, заплашени вече да ни бъдат отнети от “врага”. Ние сметнахме, че само патриотизмът и жертвите на “миналите” са всъщност първата щастлива причина да се роди у нас, “младите”, потребност от по-високи нравствени идеали и индивидуален духовен живот. Следователно сега нам се пада исторически ред да проявим такъв патриотизъм и дадем такива жертви.

Когато Сърбия в 1915 г., а Румъния в 1916 г. ни “нападнаха”, тогава у нас отново, като в 1912 - 1913 г., избликна “патриотизъм”:

да защитим това, което най е мило
човеку на света - светия бащин кът,
земята прадедна.

- да умрем в “подвиг за благо на други”, за “свободата” се възпламенявахме ние с чувствата и идеалите на една умряла революционна епоха, възкресена от дребнобуржоазния поет в “Кървава песен”. Ние трябваше следователно да защитим “родний край” с всички средства на войната.

Но дългът към себе си, към нравствения идеал бе за пропадащия социално и материално младеж единственият спечелен негов собствен имот - бе дълбоко изстрадано от него призвание в живота. Тоя голям дълг ни заповядваше да го изпълним пред собствената съвест и пред съда на бъдещето с всички средства, които обаче отричаха изцяло средствата за изпълнение на дълга към отечеството. С едните средства се постига безмилостно унищожение на человека - “враг” на “отечеството”, - масови убийства и осакатявания, разрушения. С другите средства - тъй вярвахме тогава и дотогава! - се осъществява на земята мир и любов към “човека брат”, най-нежно щадене на всяка “божа твар”, надвива се “на врагове начело - врагът во своите гърди” - “звяра в человека”, “преходната страст в души преходни”, всяко зло и насилие, от които и преди войните страдахме до побъркване, очудачване...

Трябваше да се отиде решително нататък, за да се осъществи нравственият идеал от Пенчо-Славейковата и новата ни поезия, да постъпим съгласно учението на християнина Толстой: не се противи на злото със зло - откажи се от военна служба, от всяка служба на насилието:

Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира - там героя почва.

Знаем обаче как самите учители - Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Яворов - съвсем други пример ни дадоха като граждани през войната... Нравственият и общочовешкият идеал остана само в поезията и книгите им! Те се отдадоха цели в служба уж на отечеството, а всъщност на шовинизма и унищожението, като забравиха писателската си “етика”.

Това наше раздвоение и страдание почна още когато се намирахме в казармата и Школата за запасни подпоручици, дето постъпихме с патриотически ентусиазъм. Но там то бе още твърде книжно, слабо. Тогава все още радостно празнувахме с паради, викахме ура за превземането на Букурещ и др., макар да знаехме колко невинни убити и ранени хора, наши братя, са паднали при всяка такава победа; а на школски литературни вечеринки четяхме из “Кървава песен” и все още по хамлетовски мечтаехме за фронта, дето да изпълним и ние дълга си към отечеството и народа...

Но скоро младежта трябваше да узнава от свой собствен жесток опит що ú даваше дългата окопна война със своите народни гробници... това “отечество” в неговата класова действителност и класова разделеност. Тоя жесток опит не беше исторически дял на “учителите” ни поети, за да дойдат и те до едно основно коригиране на “идеята на времето”.

В окопите то не беше вече онова отечество, оня “роден край” от поезията на Пенчо Славейков, от “Кървава песен”, дето поетът съзерцател с такава художннческа мощ и тъй възторжено възсъздава борбата за освобождение от турско иго, кървавата зора, когато еснафството - революционно и патриотично - действително бе предният отряд в народните борби.

В окопите младежта за пръв път видя, че управляващата в съвременното отечество едра буржоазия не бе защитница на народните интереси, а на свои собствени, класови, егоистични.

Това същото тя доземаше и преди войните, но смътно, само в пречувствие на злото, що ú носеше животът и което вече я връхлетя - нея и цял народ. Когато тя, без да съзнава това, се пролетаризираше в “тишината селска”. И именно затова ú тъй допадаше тогава Славейковата поезия с нейната “отвъргнатост от земята”, с проповедта за “нравствено прераждане”, “опитомяване на дивака - всаждане в съзнанието на българина човещина”, с презрението ú към “владеещата сган”, “политици, предприемачи”, с нейния “зоз все боен”, с борческия ú дух.

В окопите младежта изпита на свой гръб как съвременното “отечество” жестоко и нагло отричаше съзнателната, “нравствената личност и нейните дела”, общочовешките ú идеали, живота ú. Как то отричаше живота и щастието на хилядите несъзнателни синове на народа, на целия трудещ се народ. И видя с очите си как същото “отечество” не отричаше, но защищаваше интересите и живота на богатата класа, големите “патриоти”. Тях то оставяше в дълбокия “тил” да богатеят, когато народът гинеше...

А те, бедняшки синове, бяха захвърлени безжалостно да гинат с години в окопи и заслони за сметка не на народа, който тук намираше своята гробница, а на галениците на съдбата - генералски и разни буржоазни синове, които биваха настанявани в щабове из тила, на разни курсове чак в Германия. И всичката тая въпиюща несправедливост - синовете на бедните да мрат, а на богатите да живеят и се разхождат богато - се подчертаваше с циничната официална лъжа, че целият този “ред” е за “славата на отечеството”, за “велика България”.

Без каква да е закрилица, синове на дребни земеделци, занаятчии, чиновници, търговци, те бяха хвърлени в окопите и в ужасите на войната наравно и наред с всички други пролетарии, каквито грабителската буржоазия бе създала ибе успяла да ги събере от четирите краища на “велика България” - и от Албания дори! - и пратила там да мрат за “националните идеали”.

В окопите младежта изведнъж забрави своето книжно хамлетовско раздвоение - да бъде или не “човек”, “герой”, “патриот”. Там тя не видя у никого никакъв искрен патриотизъм, нито “человека во човека”. И обзе я пълно разочарование, пълно отвращение от оня “ред” и оная жалостна и жалка действителност, която позна там. И никакъв изход! Само отчаяние и погнуса от всичко. ..

В тоя момент избухна пролетарската освободителна революция в Русия, дойдоха Съветите: “мир, земя и самоопределение на народите”.

Какво можеше да бъде новото самочувство и самосъзнание на тия бедняшки синове в тоя исторически момент? Техният копнеж на пролетаризиращи се интелигенти за “подвиг за благо на други” и за “свой смисъл”, копнеж, убит у тях на фронта в едно безкрайно разочарование и апатия - отново се съживи. Пълно морално отъпяване и смърт на всеки идеален порив у младежта се избягна благодарение на болшевишката революция:

забыли вы, что в мире есть любовь,
которая и жжет и губит...

(А. Блок)

В тоя момент самочувството на младежта се формулира в съзнанието ú тъй: у нея е реквизирана съвестта, нейната съвест и свяст е реквизирана и платена от буржоазната държава - “общочовешката” ú съвест! И то за целите на войната - цели на богатата класа: търговски пазари - Солун, нови данъкоплатни маси, печалби и милиони - за никакво отечество вече!

Не един младеж преживя това чувство в следната обстановка през 1917 г.:

В окопите. Сред зима. Почти заровени сме в снеговете на македонските планини. По заповед ковчежникът на полка е дошъл чак там да изплаща заплатите на офицерите! В заслона - насъбрани офицери. “Дано да продължи войната” - обажда се млад зàпасен офицер на подбив със собствената заговорила съвест, че пред лицето на смъртта и пред страданието на народа никому от нас непотребни са парите... Но съвестта трябва да се заглуши. Това добре знаят от “горе”. И заплатите се изплащат. Комар, карти, пълни дамаджани с вино или ракия идват на помощ... Пилее се в изобилие кашкавал, захар (цели пити и килограми се изпращат далеч зад фронта - на домашните...). А войниците гладуват, окъсани и боси, заели вече мястото и службата на товарните животни. („Добичетата измряха на фронта, но изпълниха честно и достойно дълга си към отечеството” - това са точно думите на бригадния командир, полковник Х., към войниците.) Така се култивираше у офицерите лекият, развратен и експлоататорски дух, а у войника - робският. И войната действително продължаваше... Но де остана у нас човешката съвест? Тя бе реквизирана и заплатена!

Едва в окопите младежта отвори очи и види, че буржоазната държава с диктатура е реквизирала не само имота, добитъка и синовете на заблудената народна маса, но още - съвестта и свестта на интелигенцията, идеалите и копнежите на цяло едно поколение с висок индивидуален живот и с общочовешки хуманитарни тежнения. Че в какво друго ни учи Славейковата, Ибсеновата, Толстоевата поезия и философия, ако не в това, че “нравствената личност и нейните дела са само за изгода на человечеството”, че не шовинизмът, а “общочовешкото”, не “преходното”, а “вечното”, “человека во човека”, “идеалът”, “любовта” трябва да бъдат издигнати в общ култ зарад бъдещето на човека, а личността - независима и с индивидуалност цялостна и свободно проявена?

А гробниците на народа по продължение на цялата земя - окопите, - експлоатацията и спекулацията в “тила” и в цялата страна - те бяха пълно отрицание на ония “истини”, в които се “родихме вътрешно”, постигнахме “себе си”, “человека во човека”... С каква безкрайна горчивина и ненаситна самоироння над идеята за “божий плам”, що грее “на всякого в душата и му целта висока осветлява”, за “божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей”, с които идеи живяхме сега в окопите под ударите на пъклен минен и барабанен артилерийски огън! - оня стих:

Бог има свои грижи. Той света
стани от светлий бряг на вечността,
а земното с борбите му корави
на наште сили предостави...

Там, в окопите, отпадна у нас вярата в духовната основа на човека, внушена ни от Толстоевата, Метерлинковата, Славейковата поезия, внушена, когато се пролетаризирахме в “тишината селска” и се домогвахме до “вътрешна” свобода, тъй като ни липсваше външна, реална. Там, на войната, човек се прояви открито в животинското и стадовото си начало - без “божий плам” и без „цел висока”: “в мрака на битието”... А “героят”, силната личност, остана в “тила”, между официалните властници и техните учени, поети, художници - и във “военната поезия” на някои от писателите ни (напр. “Видения из древна България”, “Книга за царете” и др. от Николай Райнов).

Чувството за природа, за “майката природа”, култивирано у Славейковата и новата ни поезия, изостави своята съзерцателна посока. Природата там, на бойното поле, бе обект не на спокойно съзерцание, както бе до войните, в “тишината селска, бащино огнище и самотност”, а на жестока борба с нея и защита от нея, от дъждове, мъгли, мрак, студове, кал и окопи, окопи...

Тоя преживян опит на поколението ни ще се отрази непременно в нашата художествена литература, като ще състави нов етап в нейното развитие - към реализъм и колективизъм - и ще я свърже отново с живота, от който се бе отчуждила новата ни поезия. “Към близкия” (1920) от К. Константинов е един “симптом” за това. “Да бъде ден!” (1921) от Хр. Смирненски е вече самото това свързване и нов възход на поезията ни.

...Войната за “национално обединение” отиваше към своя логичен край... Към тоя катастрофален за българския народ край неизбежно водеше “политиката на мракобесието и бобчевщината от 25 години у нас” (Пенчо Славейков). Избухнаха вълненията в Сливен, Ямбол и др. - вълнения във войската на фронта, разстрелвания, идеше неотвратимо Добро поле, Владая...

“ВСЕВИДЕЩИ” ПОЕТИ - СЛЕПИ ВОДАЧИ

Всеизвестна истина е днес, че капиталистическото развитие в цял свят и в България неизбежно водеше - и докара - войните и катастрофите. Обаче преди войните за една част от българската интелигенция тая истина беше книга, запечатана с деветте печата на Толстоевата, Метерлинковата, Ибсеновата, Пенчо-Славейковата, въобще дребнобуржоазната поезия и философия. Тая поезия зовеше интелигенцията ни, вече исторически отхвърлена от зараждащата се капиталистическа класа, да “бяга в себе си”, да живее в сърцето си “като жрец в свещенен храм”, за да окрили духа си.

Преди войните, както се знае, бе момент на беден социален и слаб политически живот в страната ни. Тогава наистина “и хората, и дните бяха дребни”, за да “подземат една велика мисъл и да въплътят един копнеж в живота”. Тогава и социализмът или работническото движение у нас беше също така “дребно” за отхвърления, лутащия се интелигент и то не го увлече. За него социализмът бе “идеал - рожба на ума, не на сърцето”. Ето защо с дълбоко психологическо, “сърдечно” основание известна част от младата интелигенция подири и намери крила за духа, осмисли живота си, като избяга от “дребнавите”, “преходните” “борби на деня” в “борбите на духа”, в себе си за едно нравствено прераждане до “свръхчовека” (Ницше, Ибсен) или “богочовека” (Толстой, Достоевски).

Обективният процес (капиталистическото развитие) в разлагаща се еснафска България, който обуславяше дребнобуржоазния зов “бягай в себе си”, остана вън от съзнанието и интересите на тая “сърдечна”' и “аскетична” интелигенция. Но тоя исторически процес за тая същата интелигенция, избягала от борбите на деня в борбите на духа, ненадейно избухна във войните 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г.

Обективното обществено-политическо развитие изведнъж преви субективните ú копнежи за осмислен “свой” личен живот-подвиг пак в старата идеологична форма - патриотизма на “бащите”, една уж “преоценена” от “синовете” ценност... “Модерните” поети уж бяха открили “идеята на времето”: “нравственото прераждане на българина, всаждане в съзнанието му човещина” - и то със средствата на чистото изкуство! Но войната ги доведе до отречения именно от тях, “младите”, девиз на стария писател - писателя-гражданин, който цял с писателското си дело бе “на пряка служба на живота”, пишеше гражданска и социална поезия-“публицистика”... “Модерните” поети бяха отхвърлили тая пряка служба, защото тя превръщала поезията в публицистика... И когато ги обвиняваха, че тяхната поезия е без почва, без корен в съвременния живот, те отговаряха със “сърдечно” основание: “Да, без корен в калта на свойто време!” Те прокламираха, че писателят и делото му не трябва да бъдат на пряка служба нито на монархизма и национал-шовинизма, нито на “социалната революция”, а на “общочовешкото”. Историческото развитие ги доведе обаче до съвсем пряка служба - на “мракобесната политика”: “бобчевщината” и реакцията в България. Колкото и да бяха отрекли на писателя пряката служба на живота, те тъкмо с перото си подкрепиха войната, която бе всъщност тържество на “мракобесната политика” у нас, против която “младите” се бореха и пряко.

Това свое идейно противоречие и отстъпление те оправдаваха, че са го направили от “любов към отечеството”.

Но и много преди това им явно падение те се самолъжеха, че “зова за борба със себе си”, с “врага во своите гърди” и който зов е основен мотив в тяхното чисто изкуство, е “зов все боен” („Баща ми в мен”, “На Острова на блажените”). В практиката на живота, в един исторически момент, когато се провери неговата обществена пригодност и назначение, тоя “аскетически” зов се прояви, колкото и да е странно, като зов патриотичен и милитаристичен (без революционния елемент в патриотизма на “бащите”).

Пенчо Славейков подкрепи реакционната националистическа завоевателна политика. По анкетата, как да се разреши македонският въпрос, той отговори (в сп. “Съвременна мисъл”, 1910 г.): „Поетът казва: война”... Яворов през 1912 г. “грабна пушка и полетя към Пирина” („Златорог”, г. III, кн. 3 - 4), П. Ю. Тодоров - модерният поет, “думите на когото са проповед за нравствено прераждане” и който, ученик на Толстой, както сам се нарича (сп. “Мисъл”, г. XVI, “Толстой у нас”) - наложи войнишка шапка и посвети перото си на войната - отрицание на всяка християнска проповед и толстоизъм... (статиите му във в. “Радикал” през 1912 - 1913 и 1915 г.). През Балканската война той прие да изпълнява длъжността главен цензор в зачернена България.

Така през войните модерните ни поети слязоха от усамотената висина на “нравствения” “общочовешки” идеал...

Те забравиха, че благодарение на дотогавашната си “писателска етика”, на една етическа и естетическа борба, що водеха като дребнобуржоазни идеолози с “владеещата сган” у нас, израснаха духовно над нея, над “мъртъвците живи”, и сътвориха новото изкуство, в което недоволството на страдащия в днешното “дребно” общество и “прометеевският” дух въобще на индивидуализма го отличават от шовинистичните творби на някои писатели.

Индивидуалисти и естетици, проповедници на една “нова” религия на самотния, “свръхчовека” или “богочовека”, младите поети, както знаем, бяха водили борба още на един друг фронт - с “опърничавите глашатаи” на социализма у нас. Социалдемокрацията беше против войната, против всяка националистическа война. Тя бе за “социалната революция” в далечното бъдеще. Но модерните ни поети със своя “всевидещ поглед на душата” смятаха, че социализмът е “идеал на обезличаване на човека”, “тържество на партийните интереси над общочовешките”. 17-те годишнини на сп. “Мисъл” (1891 - 1908), дето тия поети се оформиха като модерни, като проповедници на нравствен идеал, са свидетелство за тая им борба на два фронта, плод на която е, както споменахме, “чистото”, “общочовешкото” им изкуство, както и така наречената “естетическа критика” (д-р К. Кръстев).

В един миг, като че ли, войната направи за модерните поети, от “дребнавата” дотогава според тях самите, една нова “героическа” епоха, а от съвременната, презряна пак от самите тях, “владееща сган”, “политици предприемачи” - хора, които България “към слава я ведат, които са в нея за слава възмъжали” („Кървава песен”). Би могло да се помисли, че Пенчо Славейков със своето заратустровско: “Поетът казва: война...”, също като своя герой Младен от “Кървава песен” “просто като българин постъпи”... Обаче Младен е герой от едни действително народни борби, сам е деец - поет за народната революция и “святата народна република”. Тогава обикновено патриотът беше и революционер, “комунар”.

А беше ли съвременната война народна, по народно настроение и стремление, както действително народно бе Средногорското въстание? - Явно, не!

Освен това де остана у поетите - “проповедници на нравствено прераждане” - “человека во човека”, “общочовешкото”, “нравствената личност и нейните дела, които само са за изгода на человечеството” и което е “идеята на времето”, проповядвана от тях с “чистото” изкуство? Те поне “чистокръвни дребнобуржоазни утописти, “неоромантици”, които творяха “на примера на Достоевски, Толстоя, Ибсена и техните последователи” и се гордееха, че техният идеал е на бъдещето, а не на миналото (като на Вазов), знаеха добре, че войната връща човека (а следователно и българина) към варварщина, засилва “звяра в човека”, не “опитомява дивака”, а нацноналистичната война убива “общочовешкото”...

И все пак Пейчо Славейков “просто като българин постъпи”. Но така уверяваше, че е постъпвал и С. С. Бобчев, заклеймен от Пенчо като човек на “мракобесието” в България. Така уверяваше, че е постъпвал, и “дядо Радославов”, и многото други “политици, предприемачи”, които сам поетът нарече “сган” и които след катастрофите бяха под държавен съд (а още по-сетне - освободени от фашисткия преврат!).

Пенчо Славейков (заедно с него П. Ю. Тодоров, Яворов) не постъпи като верен идеен водач на младото поколение, което се възпитаваше от неговата поезия и му бяха тъй допаднали нравствено-борческите идеали от новата ни поезия. Тази своя обществено-идейна роля и назначение на водачи “модерните” ни поети не разбраха. “Всевидещи” поети, те бяха слаби социолози - слепи обществени борци: донкихотовци! Но разгадката е близо.

Те чувствуваха повече идейна класова близост със защитниците на буржоазния строй и в решителния момент подкрепиха буржоазията в нейната завоевателна политика. Те не подкрепиха освободителната и мирна политика на работническата класа или на социалната демокрация, въпреки че само в тоя случай биха се приближили и практически до осъществяване на общочовешките и нравствените си идеали. Тая своя класова идейна близост те нарекоха “любов към отечеството” и приеха окончателно етиката на “владеещата сган”, на буржоазията.

Пенчо Славейков, поддръжник на “надпартийното”, общочовешкото, “чистото” изкуство, обаче в политическия живот бе съмишленик на демократическата партия; с тая партия го свързваха и лични връзки с основателя ú Петко Каравелов, комуто бе посветил “Епически песни”. П. Ю. Тодоров бе член на централния комитет на радикалдемократическата партия. Партии, неразличаващи се по основната си класова политика с нищо от партията на “бобчевщината” или от тая на “главореза Стефа”.

С пряката им служба у буржоазията през войните като писатели и граждани се прояви противоречието на мислителя и обществения водач у тях. Във възприетата от тях идеалистична философия, отразена в изкуството им, съжителствуваха две противоположни етически начала: общочовешки и националпатриотически идеал, общочовешка любов и племенна вражда (шовинизъм), “человека во човека” и “звяра в человека” (демонизмът на силната личност, “свръхчовека”). Първото етическо начало е на дребната буржоазия, второто - на войнствената империалистическа буржоазия.

Толстой не прояви противоречие на мислителя и обществения водач у себе си, защото неговата философия бе цялостна, изградена върху едно от тия начала - непротивенето на насилието, любовта. Същото имаме и с Ницше, който остана верен на своя аморализъм на силния. “Взаимността на мислите с делата” личи у тях, докато у техните нашенски ученици липсва.

Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Яворов бяха изразители и представители на съвременната дребнобуржоазна интелигенция, която беше уж “надпартийна”, а все пак от нея се вербуваха съмишленици и членове на демократическата и особено радикалдемократическата партия. Освен в изкуството им, въплътяващо споменатите две противоположни класови етически начала, още чрез пряката им служба у буржоазията се прояви съвсем явно тяхната объркана класова идеология, психология, етика, изникнали на почвата на дребното производство, което капиталистическото развитие рушеше. Те не току-тъй идеализираха това “цъфтящо” някога, а сега разрушавано дребно производство, бита и философията на “цъфтещий Каменград” („Кървава песен” и “Коледари” на Пенчо Славейков, също “Идилии” и “Драми” на П. Ю. Тодоров). А с пряката си служба, т.е. политическата си дейност, служеха тъкмо на онези партии, които теоретизираха, че дребното производство у нас няма да се разруши от капитализма, защото България е предимно дребностопанска страна, и по законодателен път обещаваха да го застраховат от смърт...

Колкото и да се надмогваха като поети и художници над “партийните” към “общочовешките” интереси и затова въздигаха за “модерния” български писател принципа “чисто” изкуство вместо “публицистика”, те не можаха да се превъзмогнат за бъдещето със своите идеи. Те погрешно се ориентираха към “идеята на времето” и на бъдещето: не трябвало “социална революция”, а “проповед за нравствено прераждане”... Това говори, че тяхната дребнобуржоазна класа (с дребното производство) е слязла от историческата сцена. И като писатели, и като граждани те оставаха да се лутат - нито буржоазни, нито пролетарски идеолози. Те си останаха дребнобуржоазни идеолози - хора на миналото.

Обаче в тоя момент (1912 - 1915) те се отдадоха напълно в услуга на буржоазията, която исторически замести дребната буржоазия от Възраждането ни, но без да продължи, напротив - опошли и отрече нейното народно революционно дело. Нейна историческа приемница е днес работническата класа у нас.

Това противоречие на мислителя и обществения водач - преди всичко у Пенчо Славейков - младите интелигенти, негови възпитаници, изкупиха с онова страдание и вътрешно раздвоение - между патриота и революционера, - преживяно от тях в окопите, дето, окончателно почувствували пролетаризираното си положение, се издигнаха до един положителен революционен идеал, възвестен от пролетарската революция в Русия. Деветте печата на идеалистичната философия, с които бе запечатана за тях “обикновената” действителност, паднаха и се стопиха в огъня на войните и революцията. Сега те се обръщат към своя бивш учител поет на “борбата със себе си”, а не със социалното зло, противоречив и назадничав като мислител и водач в настъпилите обществени събития - с “укора на идеала” и без да “хвърлят кал” върху него.

ИЗКУПЕН ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

През мирния период, в навечерието на войните, интелигенцията бе разпръсната, разединена. Тя представляваше отделни личности, пръснати из страната - “независими” от никого, самотници, съзерцатели, непартийци, непротивящи се на злото със зло, свръхчовеци дори... Но през войните тя заедно с всички слаби икономически и политически от народа бе сбрана наедно в един колектив, наречен “пушечно месо”, “човешки материал” в ръцете на българската “владееща сган”. В окопите, гдето бяха събрани младите идеалисти и дето бяха барабанени по главата от Круповата материя, от “материализма” на капиталистическия пъклен свят, само там бяха принудени да излязат от субективната си затвореност на объркани дребнобуржоазни интелигенти-„чудаци”, да се сближат помежду си и със самите войнишки народни маси (което е много по-важно) и да споделят, скритом от властта, новите си чувства, идеи, планове... Те трябваше да се сближат с “живите в живота” - “революционерите”. Революцията на руския пролетариат и “Работнически вестник”, забраняван, но пак проникващ на фронта, ето що ги привличаше сега и тласкаше неудържимо един към друг за сподяла - с обич, вяра, преданост - и правеше от тях нещо общо, единно, свое. Те бяха от една и съща потисната класа.

Те едва сега се ориентираха правилно към “идеята на времето” и към оная “сила” която сега, посред гробниците народни, би могла да ги “окрили и направи “силни”. “Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм; „домогвай се до себе” и “твоя дух ще бъде окрилен , “проповедта за нравствено прераждане”, най-сетне патриотизмът - “ да защитим това, което е най мило човеку на света - светия бащин кът, земята прадедна” - всичко това повече не беше за младежта в окопите - ни идея, нито сила. “Ще съедини небето со земята” сега и в бъдеще само пролетариатът! Окопите гробници и окопните маси бяха за младежта най-жестока илюстрация - откровение на тая нова истина, неизстрадана и затуй несъзната от нея до войните.

В окопите ние за пръв път изпитахме чувството на виновност пред работническата трудова класа, която едничка там подхрани у нас социалния инстинкт за взаимно опазване и избавление от воините - вярата в човечеството и в бъдещето му, убити (тоя инстинкт и тая вяра) през империалистическата касапница. За пръв път познахме потребност да изкупим с дела “бягството”, равнодушието, дори враждебността си отпреди към работническото освободително движение. В окопите нашата задушевна надежда бе денят, когато ще се демобилизираме и влезем в редовете на борещия се за “свобода, братство, равенство” български и всесветски пролетариат. Това бе радостното ни предчувствие, вдъхновението ни, възможността ни - “в редовете на борбата” да изкупим миналото си в заблуди спрямо социализма в бягството от идеалите и борбите на работническата класа. Пролетариатът в Русия, Германия, България и пр., цялото страдащо от капитализма и войните човечество мощно ни зовяха на борба със “стария свят”.

Бедняшки синове на дребната буржоазия, ние чувствувахме, че не можем и не трябва повече да бягаме в усамотение от обществено-политическия живот, от класовите жестоки борби. Сега нашият собствен и общ враг е тъй явен - капитализмът, монархизмът, национализмът! (Преди той беше скрит - “врагът во своите гърди”.) Празен беше за нас страхът от някаква “морална отговорност” за разрушенията на революцията и по-сетне - смешни домогванията на буржоазията да ни увлече във фашистка дейност. Ние чувствувахме с всичката си предишна, юношеска чистота и идеализъм, закърмен от делата и поезията на революционерите Левски, Ботев, включително Пенчо-Славейковата етическо-борческа поезия, че трябва да се намесим най-активно в политическите борби на страната на работничеството, преден отред на трудовия народ. Ние чувствувахме, че само в редовете на работническата класа ще можем да “превъзмогнем” стария националистичен, индивидуалистичен дух - към колективната душа на бъдещето. И че само в тия редове ние би могли и в “обикновената действителност” (не само във “висшата”, “действителността на действителния живот - поезията”) да изпитваме радостта от едно исторически осмислено съществуване - борба, подвиг, висша радост от битието въобще, - винагишния наш копнеж и “жад” на пролетаризиращото се интелигентско поколение:

Към светлина възвишений копнеж,
към висшето стремленията чисти
и горднй властен жад за идеал!

Капиталистическата система, несъзната от нас до войните като причина и на войните, и на революцията, в окопите бе предчувствувана и престрадана от вътрешната ни човешка личност - “человека во човека” - и стана факт на съзнанието ни, тежащ на нашата съвест. Като следствие от това у нас се породиха и нови задължения - задълженията на съзналия се трудов интелигент (преди бяха задълженията на моралиста, патриота). Заповядва ни се като най-висш, “общочовешки” дълг беззаветна преданост към борещия се пролетариат в България и цял свят, че:

...времето каквито идеали
изтъкне, само тях еднички би можали
да се надеем да постигнем ний...

(„Кървава песен”)

...на почвата на свойто време,
воля да проявите, воля зарад подвиг.

(„Спастрена наздравица”)

Дълг на жертвеник зове.

(„Кървава песен”)

Нашето младо интелигентско поколение имà всичката историческа и психологическа възможност да престрада и осъзнае моралната проблема, която преди яркото класово разделение в България, т.е. преди войните, бе за него ú за дребнобуржоазните му поети учители главната и единствената проблема - да я осъзнае в нейната икономическа първопричина. Преди войните, в процеса на едно по-бавно и не тъй болезнено и явно пролетаризиране, новата ни поезия, отраз на онзи обществен момент („В тишината благодатта на тишината се не знай”), допадна на нашата дребнобуржоазна младеж зарад борческия ú дух, който, макар идеалистичен и индивидуалистичен, дълбоко подхранваше у тая младеж недоволството и протеста на страдащия в днешното общество. Тя породи у младежта общочовешки борчески чувства и тежнения - и това бе твърде благоприятна психологическа почва, върху която покълна семето на съвременното борческо социално чувство, на интернационализма, хвърлено в тая почва от настъпилите страшни социални събития. Тъй че Пенчо-Славейковата поезия, без авторът ú да е съзнавал това и дори въпреки него, се яви за интелигентната младеж от окопите водач не само в “борбите на духа”, но и в “борбите на деня”.

Такава възможност обаче липсваше за по-старото интелигентско поколение, от което излязоха създателите на “общоделската” и радикалдемократическата партия - “прогресивните” обществени сили у нас. В периода на своето духовно оформяване това по-старо поколение не преживя ни икономическото опропастяване на класата си, пълно класово разграничение и жестока класова борба в страната, нито революцията в Русия, Германия и др., както това преживя нашето поколение две десетилетия по-късно. И в каква художествена с общочовешки борчески дух поезия се възпитава на младини това по-старо поколение? Във Вазовата патриотическа поезия, в която не се чуе прибой на прометеевски дух и чужда ú е глъбината на съвременните философски, нравствени, естетически концепции за света и бъдещето на човечеството - това, с което се отличава Пенчо-Славейковата, Яворовата, новата ни поезия. За него няма и външна, и вътрешна възможност да настъпи пълна революция в мислите му, в неговата еснафска психика. Той вижда капиталистическата закъснялост на България тъй: наред с развитието на едрата индустрия в страната може да преуспява и дребното производство. А последното бе идеализирано и възпявано в новата ни поезия. Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Яворов бяха съмишленици и членове на радикалдемократическата и близките ú партии и намираха своите безрезервни почитатели из тая среда на частната и дребната собственост. Знаем борбите сред работническото движение, дошло на смяна на народническо-социалистическото движение, знаем разцеплението, т.е. очистването на .българското работническо движение от дребнобуржоазни тенденции (1903).

Новите идеи младото интелигентско поколение възприема следователно, след като е преживяло, то и българската интелигенция, докрай дребнобуржоазните си лутания и дирения. То ги възприема в един момент на подем на пролетариата и на народните маси в страната и в цял свят. Заздравило се душевно с борческия морал и дух на новата ни поезия, но вече отхвърлило национализма и индивидуализма ú като погрешни и гибелни в преживявания исторически момент, то сега по обективни икономически, политически и др. нужди на трудещите се маси прегръща новите идеи. “Зова все боен” на бягащия в себе си интелигент-аскет отново и окончателно минава напред към ботевския “дух свободен, дух за борба”. То е призвано да помогне на класата, към която го е преляло историческото развитие, а с това - и на себе си, и на цялото човечество. То изживя своето един вид “народничество” - колкото това и да е странно - в новата ни поезия, в доброволчеството и участието във войните за “национално обединение” и от тях еволюира до “Работнически вестник”, в редовете на класата. Това е един плюс на пролетаризираната дребнобуржоазна младеж и на новата ни поезия, всъщност исторически плюс на пролетарската класа: да прибере и направи годни за своята борба отпадъците от близките ú класи и от техните идеологии. Така пролетаризирани интелигенти се претопяват в пролетарски борци, а предишната им идеологична мътилка за морално “отвъд” (прераждане) се избистря в историческата задача на пролетариата и на човечеството.

Новата ни поезия обаче наред с тая положителна роля, която изигра за подготвянето на младежта да възприеме възторжено Октомври и с това да изкупи предишната си “отчужденост и “бягство” от работническата класа, има и отрицателна роля. Тя подхрани и подхранва в една друга част от дребнобуржоазната интелигенция (по-заможната) нацноналистичен дух, вражда или отрицание към работническото освободително движение. Тя разчисти път за “ексцесивния индивидуализъм” в поезията (Теодор Траянов, Николай Райнов). Продължители на индивидуализма и национализма в литературата са националистите - автори на “военната поезия”, на историческия фашистки роман, - а в живота - „декадентствуващата” преди, а сега фашистка младеж. Те бяха вчера използувани от буржоазията във войните “за национално обединение”, а днес - за фашистки преврат (9 юни 1923).

© Иван Мешеков, 1934
© Издателство LiterNet, 23. 12. 2002
=============================
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.

Публикация В: Иван Мешеков "Ляво поколение", С., 1934.