Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕСТНИКЪТ КАТО УЧЕБНИК
(за някои аспекти на рецепцията през Възраждането)

Елена Гетова

web | Адаптацията като стратегия...

Възрожденските буквари, учебници и помагала предлагат невероятно разнообразие от информация. Проблемите на икономическия живот, политиката, културата, литературата, образованието формират интересите на читателите им. Тези интереси и потребности стимулират просветителския патос и на възрожденската преса и тя се оказва сигурно средство “за разпространение на полезни знания”, т.е. тя функционира като една от общообразователните институции през Възраждането, а самите издания поемат функцията на учебници, предлагащи енциклопедични познания.

В многобройните изследвания върху историята, периодизацията и функциите на възрожденската журналистика е обърнато внимание на значимостта на пресата като средищна зона за осъществяване на културна комуникация - както между членовете на националната общност, така и като възможност за диалог с други общности и културни традиции. Първите периодични издания са резултат от енциклопедичните познания и последователната активност на възпитаниците на водещи просветни системи - Иван Богоров и Константин Фотинов. Като педагози и същевременно познавачи на европейските образци в журналистиката и двамата обосновават необходимостта от български издания, които да “сбъднат” културно-образователните и националноидентификационните проекти на възрожденската интелигенция. Ив. Богоров предвижда в програмата на първия вестник - “Български орел”, да има “повече такива неща, от които даскалите по нашата школа да придобият нещо за изтащението на децата.” (Български 1846). Подобно на него, К. Фотинов в първото възрожденско списание - “Любословие”, се ориентира към теми, “които да наслаждават человека и да го подновуват на всегдашно любопитствие и разсматрение человеческих дел и живений.” (Любословие 1942). Поради това в пресата се появяват публикации, обслужващи преподаването и изучаването на история, география, естествени науки, филология, религия, фолклор, чужди езици.

Общуването с вестника подрежда вътрешния живот на нацията, придава насока на националните акценти, един от които е нуждата от светско образование. Четенето се “култивира” най-вече в градски условия - в замогналите се възрожденски градове, където е съсредоточена по-голямата част от грамотното българско население, което се нуждае от нов тип образованост. Така възрожденският вестник не само се вписва, но и описва атмосферата на градския живот, част от който е възрожденското училище. Той постига това многоаспектно общуване, като разнася привкуса на разноликата и атрактивна информация от света.

Вестникът на Възраждането предлага идеология на националната образованост, поради което могат да се отбележат редица аспекти на близост между вестника и учебника. На първо място е функционалната предопределеност на възрожденския вестник. Подобно на възрожденския учебник, той предлага полезни знания (по история, география, естествени науки, фолклор) и след това - информация “от всъде”, т.е. преди да информира за актуални събития, той обучава, напътства, направлява дидактично. Друга важна особеност е оформлението на вестника като малка книга, която осигурява визуалната, а от тук и прагматичната близост с учебника. Така се напомня на възрожденския читател нещо вече познато като вид, форма, размери и предназначение. Физиономичното в книгата (както и във вестника) се свързва с подредбата на включените произведения (статии), с графичното оформление (използване на различни шрифтове, корици, литографии, озаглавяване), с изграждане на особено пространство, наситено с психологическа и предметна плътност - пространство на възрожденския интерес към знанието.

Сходствата в рецепцията на вестника и учебника през Възраждането могат да се изследват в триединството автор - творба - възприемател. По такъв начин се откроява спецификата на фигурата на автора на възрожденски учебник и тази на възрожденския вестникар (които в много случаи са едно и също лице). Подчертава се тематичната близост на вестника и учебникарската книжнина. Търсят се проекциите на възприемателите на пресата и на учебното пособие в системата на тяхното разпространение. Вестникът не само образова, но и предлага модели на образование, обсъжда учебни програми, търси решения на образователните стратегии, т.е. той е средищната зона за обсъждане на самата учебникарска продукция. Важно място в “Любословие” заемат проблемите на светското образование и организирането на светски училища.1

Българската възрожденска преса често се позовава на “сюжети”, които никога не губят своята актуалност, защото са част от познавателния свят на полезното и практичното мислене във възрожденския учебник. Това не са сюжети, които “чакат” в тихото си съществуване отново да се появят за българския читател, защото аудиторията не изгубва интереса си към знанието. Тук могат да се отбележат сходствата с енциклопедичния учебник на д-р Петър Берон - “Рибния буквар”, и многобройните свидетелства за неговата голяма популярност през Възраждането. В основата на общностногенеративната си функция възрожденският вестник непрестанно се “завръща” към символните полета на национално значимото знание. 40-те и 50-те години на XIX век правят публично достояние чрез пресата двата основополагащи ракурса на българската събитийност - Миналото и Настоящето. Настоящето като приоритет на идеите за: 1. националните образователни модели, защото училището като система на всеобща организираност обема функциите на институционален орган през Възраждането; 2. независимост на националната църква като институция; 3. националноосвободителните идеи и модели. Пресата се обръща и към Историята, защото историческото мислене, историзмът, уроците на историята са типични за възрожденските културни процеси. Именно оттук тръгват и първите журналисти историци - К. Фотинов и Г. Раковски, заявили в журналистическата си практика свои позиции върху българската средновековна история. Така те преосмислят пресата като “учебник” по история. Поднесената информация не губи от своята актуалност, защото е част от учебникарската (образователната) стратегия - да бъде достъпна, полезна, да стимулира националното осъзнаване, да възпитава в християнски добродетели.

“Училище за възрастните са вестниците и книгите; тие са на разположение сякому, който малко-много знае да прочита и който ги търси. А и трябва да ги търсиме, ако сме хора.” (Ступан 1875).

Вестникът - учебна книга

Едно от най-кратките и ясни определения за буквар дава Найден-Геровият речник, където се отбелязват следните значения: 1) книга, по която ся учат децата да четат от азбуки; 2) всякоя малка книга, ако чте би и ничто да няма в нея написано, нарича ся буквар; 3) брошура, маленкая книжка из белой бумаги, тетрадь. (Геров 1975: 85). Така понятието за буквар в по-общото си значение е свързано с формалното обозначаване и няма нищо общо с тематичния или прагматичния аспект на учебно пособие - букварът е “малка книга”. Книга, която се чете регулярно и независимо от актуалността на коментираното време, т.е. от близостта или отдалечеността от артикулираната събитийност. Ранната възрожденска преса почти не познава новината в съвременния журналистически смисъл на този жанр, защото вестникът, списанието имат общообразователен характер. Те носят личностните акценти на възрожденските публицисти, които разбират пресата именно като средство за образование, за цивилизоване.

“За общото и за специалното образование, освен училищата, са нужни и книги, вестници, политически и книжевни; списания за наука, образование и пр.; специални листове върху една стръка (клон, отрасъл) от науката и др. т. Ако лишите истинско-учения и образован човек от тие средства, от тая умствена храна, то той ще да бъде като в затвор.” (Ступан 1875).

Информиран, въведен в територията на полезното знание, възрожденският възприемател става част от големия свят, въпреки трудността на разпространение в Османската империя. Защото именно тези трудности правят дори и от най-динамичната новина един отминал факт, който може и се чете като “романово” събитие, т.е. превръщат вестника в книга или учебно помагало. Възрожденският читател (слушател) не просто се интересува от всичко във вестника, т.е. чете го като книга - последователно и прилежно, но той се превръща и в коментатор на разнообразните познания, които предлага пресата.

“Гледаш ковачът оставил чука, ботушарят - мущата, терзията - иглата, бакалинът - терзиите, селянинът - колата и гледаш всички се надвесили над тебе с едно напрегнато любопитство, изобразено на техните ухилени лица, всред една голяма тишина, с отворени уста, зяпнали те гледат да не изпуснат нито дума от четеното, така щото кого де срещнат да могат и те да му предадат същите новини.” (Блъсков 1907: 237).

“Събирахме се всички в една от класните зали, насядахме по чиновете и Лулчо Малеев четеше ни с висок глас вестника, от начало до края, при общото напрегнато внимание. След това наставаха разисквания, оценки на факти, изтъкнати от вестника.” (Вазов 1977: 292).

Разбира се примерите от подобен характер са твърде много и твърде популярни, за да се спирам отделно на тях. В случая ги разглеждам не само като илюстративен материал, а заради идеята, че журналистическата комуникация през Възраждането е твърде специфична и е предопределена от възприемането на вестника именно в статута му на книга-учебник, на енциклопедия от света, която се “осъществява” в общността, сред другите, а не в усамотение и предизвиква спонтанните коментари, активизирани чрез съпреживяването на изложената информация. Възприетата вече информация тръгва по пътищата на устното предаване, за да се превърне в нов център за разпространение на “същите новини” или полезни знания. Разбира се те вече няма да бъдат същите. Оказва се, че “писаното слово, книгата, вестникът и списанието имат форми на битуване, аналогични с тези на фолклорната творба.” (Холевич 1986: 56). В случая по-скоро се маркира функционална близост между вестника и фолклорната рецепция на книгата (с полезни знания) в общата система на културно общуване. Вестникът като продукт на културата възприема традиционните кодове на общуване, а по-късно и редица елементи от народната култура, което е сигурен начин за проникване и разбиране на журналистическите послания през Възраждането.

Вестникът е “крайна форма” на книгата, според Б. Андерсън (2001: 48), книга, продавана в огромен тираж, но с мимолетна популярност. Тъкмо защото съвременният вестник излиза от употреба в деня след своето отпечатване, той може да бъде наречен “бестселър за един ден”. За разлика от позициите на съвременния вестник, вестникът през Възраждането не е “бестселър за един ден”. Макар и “крайна форма на книгата”, той е книга, продавана в малък тираж, но с голяма популярност, чиято рецепция мултиплицира посланието, защото е колективна. Възрожденският вестник не излиза от употреба в деня след своето отпечатване. Напротив, той създава церемонията на колективното възприемане и коментиране на предложената от пресата действителност. Първите възрожденски издания публикуват обемни текстове, които се разпределят в последователни броеве. Това бележи тяхната концептуална и тематична близост с календарите и популярните четива (Михова 1996: 131-142).2 Тази близост се предопределя и от общообразователния широкоаспектен обхват на първите възрожденски вестници. Не е случайно например, че и Константин Фотинов, и Георги Раковски осъществяват журналистическия си дебют чрез издания, форматирани в книжните тела на популярни “брошури”. Факт е, че процесът на общуване чрез пресата се благоприятства от оформените като книги първи издания. Пробният брой на списание “Любословие”, от една страна, много напомня на малка книга, която е достъпна и твърде позната на българина от епохата, от друга страна - тематично и жанрово изданието се доближава до познатите вече енциклопедични учебници и популярни сборници. Първият самостоятелен публицистичен опит на Раковски е книгата - “Предвестник Горскаго пътника” от 1856 г. Славейков също разчита на подобни сходства в журналистическата си практика - неговата “Смесна китка” в 1853 г. е замислена като периодично издание, което обаче той прекратява поради финансови затруднения. По-късно списанията му “Ружица” и “Пчелица” от 1871 г., оформени като книжки с популярни дидактично-поучителни четива от Възраждането, затвърждават окончателно увереността на вестникаря в избрания път към възрожденския възприемател. Така са оформени и ред други възрожденски издания.

Всеки участник в церемониалното четене на вестник през Възраждането осъзнава добре, че подобно общностно “събитие” се случва и на други българи, в други пространства и в друго време. По този начин българинът е изведен от своето частно, личностно-семейно живеене и е призован да съпреживее колективността на позитивното знание за света. А идеите за националното - за българско училище, читалище, печатница, църква - разтварят границите на патриархалните единици (село, общност, задруга) и конструират самосъзнанието за цялост.

* * *

Функцията на вестника като обект на свещенодействие, като учебник медиатор между култури, като средище за “разговор” върху големите национални сюжети придобива други измерения в културната ситуация от края на XIX век.

“Ако попитаме някого защо нямаме много читатели, защо нашите вестници и периодически списания имат малко преномеранти и др. т., то вие ще да добиете отговор, че алъш-вериш нямало и не знам що си, а то са само извинения вини о гресех. Истина е че, алъш-веришите са слаби за сега, но дали е това единствената причина за студенината ни към нашата книжнина, към нашето народно развитие и образование?... Ако погледаме безбройните кафенета кръчми (механи), които до сега са се отворили и непрестанно се отварят у нашенско, то би помислили, че и у нас така също, както и другаде са разпръсват вестниците, които са изражение на дружествения разговор, договор и работливост, че и у нас са намира в секо кафене барем няколко вестника, които да са четат от посетителите. Но, за голям наш срам, в тие безбройни кафенета a la mode и кръчми ще да видиме само едно едничко печатно произведение, ще да видиме... Какво мислите? - Карти (книги за играние)... В безбройните и многочислени наши събиралища нещете да намерите нито едно листенце (вестник)!” (Ступан 1875).

И ако в “прохождането” си към читателя (слушателя) възрожденският вестник се възприема именно като овеществен образ, като достоверно и свещено послание от света на знанието и науката, внушавайки усещането за информираност и съпричастност в колективното общуване, то късната възрожденска преса споделя битието и функциите на европейските модели в журналистиката. В края на XIX век вестникът се е превърнал в част от регламентираното общностно градско пространство на кафенето и кръчмата и неговото усвояване се очаква да стане в личностния досег, в усамотеното общуване, така както го диктува европейският образец. (Друг е въпросът доколко е възможно усамотението в кръчмите и кафенетата от възрожденското време.) Така в края на века проекциите на вестника като явление на възрожденската култура са своеобразен преход от свещенодействието на първото докосване (в митичното му сакрализиране като учебна книга за и от света) до битовизирането и опредметяването му като неотменна част от публичното пространство на кафенето, кръчмата, механата, т.е. до профанността на ежедневието.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Това са статиите: “Словесност славеноболгарская”, “Кое е средството на просвещението”, “Просвещение и Вежество, що от двете?”, “Училища за български момичета”, “Всеобщо изпитание за Шуменското взаимоучително славеноболгарско училище”, “Ученическо изпитание в Котел” и др. [обратно]

2. Л. Михова отбелязва сходствата между периодичните издания и възрожденските календари - в ежегодността на издаване, популярността и достъпността им, в тематичната им близост. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Андерсън 2001: Андерсън, Б. Въобразените общности. София, 2001.

Блъсков 1907: Блъсков, И. Материал по историята на нашето възраждане. Шумен, 1907.

Български 1846: Български орел, г. I, 1846, .№ 1.

Вазов 1977: Вазов, И. Събрани съчинения. Т. 10. София, 1977.

Геров 1975: Геров, Н. Речник на българския език. Фототипно издание. Т. I. София, 1975.

Любословие 1842: Любословие (пробен брой), 1842.

Михова 1996: Михова, Л. Списание “Любословие” и българските календари. // Печат и литература. София, 1996.

Ступан 1875: Ступан, № 23-24, дек. 1875.

Холевич 1986: Холевич, Й. Проблеми на българската възрожденска култура. София, 1986.

 

 

© Елена Гетова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.11.2005
Адаптацията като стратегия на детската литература. / Adaptation as a Strategy of Children's Literature. Съст. и ред. Маргарита Славова. Варна: LiterNet, 2005.