Втора част

ОБЕЗВЕРЯВАНЕ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 8. НОСТАЛГИЯ

Не може да си комунист и свободен човек едновременно.
Милован Джилас

Преди да спре на варненската гара влакът прави голям завой и, макар предварително да е забавил скорост, колелата му винаги пищят. Аз слушам този сърцераздирателен писък, застанал до отворената врата на вагона в очакване да скоча пръв на перона. По правило, когато влакът замлъкне, вече почти се е съмнало. Тогава чувам писъка на гларусите - песента на моето ранно детство. Навсякъде по света птичият крясък и дори сладкогласните песни на птичките ме будят преди зазоряване. Само във Варна, където пришълците се оплакват от ранните крясъци на моите утешителни гларуси, спя непробудно.

Ако пристигам през лятото, часовниковата кула над овехтялата, стара повече от век гара е едва близната от първия жълто-розов лъч; ако си идвам през зимата, тя все още почива в синьото мастило на небето преди съмване. Въздухът обаче винаги мирише на море. Варна е мястото, от което тръгнах. Сега тя е миражът на моето завръщане.

В едно любимо стихотворение от може би най-лиричния български поет, живял в края на 19-ти век (много подобен на Робърт Бърнс), квинтесенцията на завръщането е дадена в един стих: "Да се завърнеш в бащината къща". Уви, Димчо Дебеляновата образност за мен някак не върви. Не защото нямахме вишневи дървета в двора и не защото родната ми къща не беше на баща ми, а защото нещо караше моята душа да усеща баща ми чужд. Просто не изпитвам чувства към него: нито тогава, нито сега. За това нито един от двама ни не носи вина. Нашата естествена връзка беше или разкъсана от комунизма, или никога не се бе състояла.

Когато самолетът ми излита от варненското летище, виждам гробището, където лежат останките на моята баба. Тя винаги ме изпращаше, щом тръгна на път. И да се завърна, за мен означава да дойда при гроба на баба. Преди самолетът да се приземи, аз търся да видя езерото от южната страна на шосето и искам за един кратък миг поне да зърна голия без дървета гробищен парк. Най-често не успявам, но знам, че тя е там. Иска ми се да ме види и да ме попита какво ново има в моя разбит живот. За нея комунизмът беше изпълнен с надежди проект - един проект, в който тя никога не се включи истински. За баща ми комунизмът не беше проект, въпреки че целият му живот мина в изпълнение на укази за неговото построяване. Това беше цялата разлика.

Като мечта комунизмът е вдъхновяващо начинание; като реалност, комунизмът не е нищо повече от една принуда. Разбира се, на човешката природа са присъщи и мечтата, и принудата. Аз не намирам противоречие в твърдението, че и комунизмът, и антикомунизмът са отражение на тази природа. Комунизмът задоволява един вид инстинкти; антикомунизмът се ражда от друг вид импулси. Важно е да се отбележи, че в основата на това различие стоят обикновените личности. При едните инстинктът за комунизъм е тъй всeобхватен, че потиска всички останали стремежи; при другите поривът за свобода и справедливост надделява над егалитарното пренебрежение към индивидуалните ценности.

Знам, че където и да ида по света, неизменно ще срещна хора от тези две разновидности, които се гледат един друг с подозрение. Няма никакво значение, че всички заедно се къпят в море от уверения как историята се прави, насочва, твори, измисля и дори пише от нарочно избрани представители на човешкия род: "подвластните на историята" субекти са сигурни, че именно техният незабележителен живот определя накъде върви обществото.

Знам, че ако някога се случи отново да сляза от влака на варненската гара, ще се потопя в свят пълен с враждебност. Реалният комунизъм в България ясно разграничи две категории - тези, които го поддържат до смърт, и другите, които съзнателно го отхвърлят. Те се познават прекалено добре и нямат милост един за друг. Аз съм толкова сигурен в тази си оценка, колкото всеки западняк е готов да повярва на твърденията, че комунизмът е низ от мъчения - теза, пламенно поддържана от неговите т.нар. познавачи.

Ако аз самият съм се превърнал вече в западняк, ще изскоча от моя самолет, приземил се посред нощ в лятното очарование на далечна Варна, и малките криволичещи улички ще ме отведат до морето. Ще се заслушам в разговорите на хората, в техните песни или в шумното им пиянство под лозницата в осветен от висяща лампа миниатюрен двор. Ще пийна нещо в някое от безбройните барчета из тихите махали или по главната улица. И ще си спомня как в онзи септемврийски следобед на 1991 г. един мъж прекоси с автобус града за последен път (поне в този му живот) и отряза завинаги надеждата за връщане. "Надежда всяка тука оставете" не беше просто емблематичен цитат в паметта му; това беше неизбежната разделителна линия, теглена приживе през неговата плът. Обаче имаше и друга разлика: той смяташе, че в замяна на отказа си от ада ще получи рая, докато героите на Данте напускаха земята, за да идат в Чистилището или направо във вечния Пъкъл.

И все пак, колкото и потъналата в прах красота на този ад да пронизваше душата на мъжа, това беше сладка болка. В глухите тесни улички смокинови дръвчета надничат през дървените огради. Вратите на гаражите са широко отворени и дървени стрелки упътват към хладината на бивши работилници, превърнати в примитивни кафенета. Дворът на училището, където мъжът е учил, е празен, а мазилката на старата сграда - почти изронена. Морската градина е вечно-зелена, морето е вечно-изумрудено, а небето - вечно-синьо. Бели кораби са разпръснати из залива като детски играчки. Гънките на времето са неподвижни под лъчите на слънцето, единствено осезаемо е движението, с което дълбоко в мозъка си мъжът се прощава с това място.

Ако съм чужденец за тези улици, със сигурност въображението ми ще се предаде в плен някъде между златно-жълтия плаж и фара, изправен на пост над залива от юг. Ще кажа на всички, че съм намерил земния рай. И макар това да си е чисто преувеличение, хората ще ми повярват, защото всеки се чувства щастлив, когато си представи, че на земята може да се намери рай.

През юли, 1998 г. аз наистина слязох от влака на варненската гара. Беше жежко лятно пладне и аз идвах на гости - като западняк. Десетгодишната ми дъщеря Бистра, англоезична канадска гражданка, която не познава Варна, ме придружаваше в моето носталгично посещение. Това, което заварих и видях, беше твърде различно от сладките картини, които въображението ми рисуваше. Заварих хора, люто настроени едни срещу други. И двете воюващи страни се чувстваха излъгани: поддръжниците на комунизма - защото губеха своя материален рай, и неговите отрицатели - защото не виждаха идването на новия рай.

За жалост, никъде не може да се намерят чертежите на новия обществен ред, докато споменът за една приблизителна жизнена осигуреност при комунизма е все още жив. Българите не са много по мечтите; казано по-точно, те обичат да фантазират само след хубаво хапване и пийване. Хазартът също не им е по душа, а ако някой започне да играе, винаги поражда съмнения, че може да е откачил. Но най-вече, българите са крайно предпазливи, когато трябва да подкрепят някаква кауза, облагата от която не е ясно видима. "Хляб и вино за всички" беше ярко изписано върху комунистическото знаме. Комунистическата система беше съвсем лесно натъкмена за всички, както лесно се разстила покривка върху масата преди да дойдат гостите за вечеря. Това е главната причина днес много хора в България, а и на Балканите, да изпитват носталгия по комунизма. Вместо предишното "храна и дом за всеки", на знамето на демокрацията те виждат да пише "свобода за всички и благоденствие за някои", без нито благоденствието, нито свободата да са им донесли осезателни облаги. В този смисъл комунистическото промиване на мозъци придобива по-сложно значение. То не само беше умъртвило критичността на хората по отношение тоталитарния характер на режима, но беше отмило и тухлите, необходими за строежа на алтернативно, некомунистическо общество.

Между другото, какво друго свършихме ние, заклеймителите на тоталитаризма, освен да се караме с комунистите? Ако погледна първо себе си, аз изпъквах като привърженик на т. нар. дистанциране - може би един по-изтънчен начин за назоваване на апатията. За да се дистанцирам от затъпяващата обстановка, си бях изработил някакъв вид екзистенциална философия. Отрасъл в патриотична духовна среда, отначало аз отхвърлих идеята да напусна страната. Оставането ми обаче беше въпрос на отворена сделка, осигуряваща ми поне минимален емоционален и интелектуален комфорт всред всеобщата празнота на комунистическото съществуване. Сделката беше такава: аз съзнателно се съгласих да живея под наблюдението на всевластните, но лишени от въображение комунисти, т.е. изпълнявах задълженията си на гражданин, независимо колко тъпи и безсмислени ми се виждаха, без да изразявам открито недоволството си. В замяна бях оставен на мира да върша каквото си искам в личния си живот, който беше съзнателно аполитичен и асоциален. Бях идеалният искейпист. Интелектуалните общности по света са пълни с такива отърваващи се изплъзвачи, т.е. с искейписти. При комунизма обаче това не биваше да бъде нормален модус вивенди, защото отблъскващата природа на комунизма изисква да се противопоставиш на режима. Здравомислещото поведение в едно болно общество е неприемливо, защото подпомага процъфтяването на злото.

Моята малка порция дребно щастие зависеше от намирането на поводи да игнорирам всичко, което ме заобикаля, и да се отдам на размисъл, самоусъвършенстване и общуване с природата. Обикновеният начин на живот беше депресиращ. Интелектуалните разговори на чаша чай, философстването върху абстрактни духовни понятия и имитирането на социална значимост, появявайки се на събиранията на онеправданите интелигенти, бяха начини да се придаде някакъв приемлив смисъл на нашия (по дефиниция) елитен живот. Ни най-малко искам да кажа, че съм бил мързелив, глупав или престъпен човек, но при дадените обстоятелства незаинтересоваността ми трябва да е била колкото подозрителна, толкова и социално несъстоятелна, а до известна степен и пагубна.

Така или иначе, в един момент нещо необикновено се случи в моя живот. В края на лятото на 1982 г. се срещнах с една млада жена. Тя беше преподавателка по английски. Само за няколко дни тя се превърна в най-необикновената жена в моя живот.

Когато тя ме видя за пръв път, аз бях на трийсет и шест години, а тя - на двайсет и четири. Когато аз я видях за пръв път, тя беше безгрижна, очарователна, беззащитна майка на двегодишен син, докато аз бях солиден преподавател, баща на четири прекрасни деца и с репутация на добър съпруг. Сивото небе на комунистическата политика завинаги виснеше над нас или поне така си мислехме. Тъмното подземие на провинциалните нрави се канеше да погълне телата ни. Иска ли се особена смелост, за да се хвърлиш в любовна история при тези обстоятелства? Все още не знам. Оставям на децата ни да отсъдят. Иска ли се или не, любовната история се случи и промени и техния живот.

Разбира се, всичко започна по най-невинен начин. И тя, и аз бяхме поканени да превеждаме на международна конференция по гастроентерология, която се провеждаше в един от хотелите близо до Варна. Тези четири дни промениха и живота на двама ни, и живота на много други хора.

В края на първия ден я поканих на кафе в бара на хотела. Тя ми каза, че се е вълнувала, когато ме виждала на работа през деня. Кафето имаше вкус на карамфил и горчиви бадеми. Погледнах дъното на моята чаша, но по плътната, равна, тъмнокафява утайка нямаше никакви знаци, че приближават съдбоносни събития.

На втория ден тя ме помоли да я закарам след работа до тях. Направих това с удоволствие, отново впечатлен от големите й зелени очи и весело закръгленото й дупе. Може да съм й го казал. Може и да не съм. Нашето съзнание е абсолютно неспособно да разпознае признаците на предстоящия пожар. Случайно срещната жена, още напълно чужда, не може да има значение в подредения живот на един мъж. Или може? Могат ли спомените да кажат в коя точно фатална секунда беше префръкнала искрата над лесно възпламеняващите се купчини сено в душите ни?

На третия ден участниците в конференцията бяха закарани с автобус до една ябълкова градина. Ранен октомврийски следобед в българска ябълкова градина изглежда като идеалната сцена, на която един мъж и една жена могат да си говорят за любов. Дори да се любят, ако бъдат оставени насаме. Но ние можехме да бъдем заедно само в тълпата, така че си говорихме за литература, работа и семейни проблеми. След дегустацията на ябълки, малко преди залез слънце бяхме заведени на коктейл в един малък ресторант с изглед към язовира. Тя отпиваше изстудено бяло вино от кристална чаша; аз държах халба ледена бира и се опитвах да забавлявам малка групичка чужденци. Тя хвърляше погледи към интересния преподавател по анатомия, без предчувствие за някакво съвместно бъдеще, но сигурно обладана от чувството за временната сила на жената във флирта - силата на женската покорност в един доминиран от мъжете свят, където никой всъщност не знае кой решава кога ще има среща, секс или сватба...

В края на четвъртия ден бях вече разбрал, че не исках тази конференция да свършва. Там я имаше тази жена с усмихнати зелени очи. Новата връзка беше на път да умре. Ненавиждах раздялата, понеже, както обичаше да казва един мой колега, всяка раздяла е една малка смърт. Но това раздяла ли беше? Защо изобщо мислех за това като за раздяла? Животът щеше да се върне в нормалния си ход и сред общия поток това щеше да е просто един епизод, нищожна по значението си среща между мъж и жена, абсолютни чужденци в отчуждено общество, подчинено на политиката и материалните грижи. Наистина приличаше на епизод.

След около седмица обаче срещнах младата преподавателка по английски в института и импулсивно я поканих вкъщи на вечеря. Гордеех се със своето семейство и сигурно съм изгарял от желание да се изфукам като грижовен баща и любящ съпруг. Мисля, че вършех точно обратното на това, което трябваше. Уви, около мен не се намери никой, който да ме предупреди, че това беше далечният тътен на приближаващ земетръс.

Няма фраза, която точно да изрази стоварилия се върху ми няколко дни по-късно гръм от ясно небе. Аз се влюбих. Тя се влюби също. Нищо не беше обмисляно предварително. Нямахме планове за общо бъдеще. Или за бъдещето въобще. Ние просто бяхме попаднали един на друг и се хвърлихме в есента на нашите тайни срещи. Правехме любов в един празен хотел, затворен през зимата - един мой съученик беше там управител и ни даде ключ. Това беше също автомобилна любов; единственото място, където със сигурност знаехме, че ще бъдем сами, беше малката ми Шкода. А предимството на любовната кола е, че може да се движи.

Да се движим беше най-важното нещо. Всички бяха заварени неподготвени, най-вече аз. Отказах се от анатомията и се преместихме в София. След това дойде почти двугодишната битка за развод, в края на която се сдобих с жилище в столицата. Междувременно станах журналист на свободна практика, а тя преподаваше английски в Софийския университет. Моите деца останаха във Варна. С нас живееше само нейният син. И тогава, три години след като се бяхме оженили, тя пожела да си имаме наше дете.

Ето така положихме основите на нашата кула от слонова кост. Опитахме се щастливо да живеем в нея, не предвиждахме каквито и да било промени, докато смъртта ни раздели. Животът обаче повели друго.

Да избереш кулата от слонова кост вместо да се оттеглиш в безпаметността на пиянството, беше до голяма степен въпрос на темперамент. Впускането в безразборни сексуални връзки беше друга една обсебваща мания, хипертрофирала за сметка на социалната леност. Красотата на родните пейзажи беше също терен за бягство, въплъщаващ индивидуалното ни чувство за чистота. Да се изкачваш по високите планини и от върха да съзерцаваш небесата в сюблимна самота означаваше, че приемаш духовната мощ на Бога и плюеш презрително над политическата помия долу. Всяка индивидуална форма на протест, която достигаше до публиката без одобрение от властта, предизвикваше неадекватно възхищение. Реалистично погледнато, "протестите" минаваха без официално позволение поради очевидната си безвредност за режима. Всъщност те неправилно подхранваха манталитета на кулите от слонова кост, вместо да ни обединят в саможертвен фронт срещу общия враг.

Създавано като критика на режима, а в повечето случаи - като чиста абстрактна артистичност, творчеството също се беше превърнало в средство за искейпизъм. В моя случай например си представях, че медицината (по-точно медицинските изследвания) ми служи като щит, предпазващ личността ми от ангажиране със социални проблеми, поради нейната аполитичност и неутралност. Освен това бях влязъл в ролята на местен патрон за актьори и художници - естествено не като материален спонсор, а като един вид среда за извънсценичните им социални изяви. Много от тях ми бяха приятели. Сега, гледана от дистанция, нашата група ми прилича на шарена дружина от сноби, неосъществени звезди, бон вивани, провинциални гении и обидени неудачници. Бохемските пози вземахме за изкуство, а артистичните продукти, родени от дълбокото ни неудовлетворение - за форма на обществен бунт. Беше ни хубаво и ни помагаше да забравим комунистическата действителност. Всички всъщност претендирахме, че сме истински и завършени. Истината е, че бяхме изкуствени и половинчати. Тези от нас, които осъзнаваха претенциозността, страдаха от безсилието си. Обаче повечето предпочитаха да се носят по повърхността, докато си повярват, че това насилено творчество е висша еманация на окования човешки дух.

Въпреки тези суетни напъни на моето изгубено поколение, противно на сегашната ми ирония, аз гледах на посещението си в България през 1998 г. като на връщане в атмосферата на същата топла отчужденост. Носталгията, която будеше спомените за вечно-зеления парк, вечно-изумруденото море и вечно-синьото небе, заседна като буца в гърлото ми, когато слязох на перона на варненската гара. И винаги, когато си спомня за България, буцата ще идва в гърлото ми.

Искам всичко да можеше да почне наново. Искам ние (същата тази страна, която по-рано наричах моя, и аз самият) да можехме да се родим и да се формираме отново, в друг вид общество. Искам комунизмът да не е бил нищо повече от праисторически артефакт. За жалост, комунизмът е исторически факт, а ние - неговите затворници, поддръжници и понякога отрицатели - сме негов артефакт.

Желанието физически да се разделим с комунизма за първи път премина през ума ни през 1990 г., когато бяхме на почивка по Черноморието. Беше септември - времето, когато морето притаява лятната си умора под все още топлото и гальовно слънце. Заедно с една двойка британски журналисти, които преживяха с нас лудостта на първата след-живкова година, бяхме почти единствените гости на луксозния крайбрежен хотел - дотогава територия, разрешена само за привилегированите семейства на членовете на Политбюро. Бяхме "богати и свободни", макар и да не можех да си представя как богатството и свободата щяха да ни стигнат за обозримото бъдеще, без да получим наказание или, най-малкото, без да сключваме съмнителни сделки. Въпреки приповдигнатото ни настроение, въпреки безбройните новооткрити начини за правилна употреба на живота, на душата ми беше тревожно.

Официалното разрешение да откачим телата си от пипалата на тоталитарната комунистическа система беше дадено почти година по-рано, през 1989-та. Никога преди това не бяхме сериозно обмисляли да заминем. Причината беше, че никога не бяхме виждали комунизма като организъм, като същество, като исторически субект. Но след като ни беше дадено време да го огледаме отстрани, бяхме поразени като с гръм от неговото действително, огромно присъствие. Завладя ме маниакалното желание да се отскубна от мощната му прегръдка. Същото желание беше обсебило мислите и на моята съпруга. И никой от двама ни не се съмняваше, че свободното развитие на нашите деца беше възможно единствено извън тялото на комунизма. Кулата от слонова кост, в която можехме да се скрием при комунизма, нямаше изгледи да оцелее. Не можехме повече да се залъгваме, че е възможно да изолираме семейството си в някакво ъгълче на България. Внезапно ми стана ясно, че трябва да търсим добруването си на друго място. Днес обаче се измъчвам не от съмнения в правотата на нашите решения, които говорят сами за себе си, а от ролята, която епохата на комунизма в Източна Европа изигра върху собствените ни съдби.

Осъзнахме веднага, че решението, което бяхме на път да вземем, не беше нито случайно, нито лесно. Разхождахме се по скъпите за нас улици на родния град, с предчувствие за носталгията, която сигурно щеше да задави сърцата ни, след като ги напуснем завинаги. Искахме за последен път да преосмислим това, което смятахме да изоставим, защото имахме само бегла представа за там, където се бяхме запътили.

Очакванията ни карат да се местим; навикът, тежък от спомени, е котвата, която ни държи на същото място. Някой беше хвърлили нашата котва в недрата на тази прекрасна земя и ако искахме решението ни да вдигнем котва да успее, очакванията трябваше да бъдат много по-големи от навика. Тази дилема може да се стори излишна на хората от Новия свят, но за тези, родени в стара Европа, тя е неизбежна, дори задължителна. Заминаването е драма и се преживява като загуба. Завръщането е проблематично, така че човек обикновено си тръгва завинаги. Привързаността към родната земя е част от нашата идентичност; ето защо всяко преместване се приема поне като частична загуба на идентичност. Само в светлината на този културен контекст може напълно да се разбере разединителната сила на комунизма.

След като си взехме сбогом с Варна, на път за София се отбихме там, където си въобразявахме, че няма комунизъм - нашата стара селска къща, изправена в края на зелен двор. Ако някога сме били истински щастливи през комунистическите ни години, то е било в този далечен двор. Ако някой ни накара да опишем нашата кула от слонова кост, без секунда колебания ще кажем, че този двор и великолепният изглед към околните планински върхове са нейното материално превъплъщение. Тук, в привилегировано уединение, се радвахме на присъствието на най-обичните хора - нашите деца и най-близките ни приятели. Тук съзерцавахме изпълнената с оплождащи импулси природа, тишината, плавната линия на съвършено наслоените спомени, чистите цветове на търкалящото се към залез слънце, заменяни късно вечерта от тъмно-пурпурно небе, обсипано със звезди. Тук четяхме книги, извисяващи душите ни над всичката комунистическа действителност. Тук слушах оперите на Вагнер в компанията на приятел, познавач на вагнеровата музикална философия и всеотдаен привърженик на антропософията на Рудолф Щайнер. Тук един друг приятел, таен следовник на Бялото Братство в България, ни въведе в тайните на астрологията. И накрая, това беше мястото, където чувствахме, че физиологически се пречистваме от комунизма, макар да прекарвахме часове в рационална преоценка на още непрекратеното ни споразумение с него. От една страна, това място презареждаше социалните ни батерии, изтощени от принудата да се нагаждаме към комунизма. От друга, то подхранваше несъгласието на интелекта с това, че примиренчеството ни ще продължи докато сме живи. Заклещени в клопката на комунизма, бяхме си намерили невероятно красиво място за подхранване на интелектуалния ни хедонизъм. Сега разбирам, че сме надценявали това място, правейки го недостъпно за комунизъм само в нашето въображение. Ала по-силна от всякаква рационалност, любовта ни към този кът на съвършени трептения беше най-силният аргумент да останем в България и да преживеем цялата агония на демокрацията, наивно опитваща да пребори яката комунистическа плът.

Прибрахме се в София със смесени чувства и с тъжна душа, без да сме решили най-важното уравнение - има ли шансове демокрацията да надделее над комунизма в обозримото бъдеще? Разликата между предишното ни примиренческо съжителство с комунизма и сегашната ни необвързаност беше съществена. И в двата случая комунизмът си беше на мястото, но преди ние бяхме включени в него и (независимо дали искаме или не) се чувствахме част от неговата плът. Сега беше обратното: бяхме се дистанцирали от него и можехме да го видим отстрани, дори да го огледаме под микроскоп. Повярвайте ми, бяхме смаяни от лепкавата му жизненост и устойчивост.

Облени от водопада на спомените, патриотично възпитани в гордото минало на нашата родина, изстрадали принизяващото присъствие на тоталния комунизъм, сега ние стояхме със зяпнали уста пред един Друг Комунизъм. Бяхме изправени пред демоничното присъствие на един реален и ненасилствен комунизъм в един твърде неочакван ракурс. Този комунизъм се домогваше да остане завинаги, да определя и да се разпорежда със съдбите и нагласите, произтичащи от народопсихологията на нашите сънародници.

Прекарал всичките 45 години от съществуването си в тоталитарната люлка на комунизма от съветски тип, аз си представях неговия край като някакво мигновено изпаряване, като сублимация, която не оставя следи. Понеже не бях живял преди в свободно общество, бях се впуснал в мечти за това, което всички тъй дълго бяхме чакали - свобода, конкуренция на пазара, частна инициатива. В представите на много от нас тялото на тоталитарния комунизъм беше обезглавено внезапно, макар и с приемлива от историческа гледна точка логика. Когато това стана, ние не се досещахме, че вампирът ще изскочи изпод разкъсаните тоталитарни одежди и ще му израсне нова глава - досущ като хидра, която не умира на колкото и парчета да я режат. А трябваше да се сетим. Връщайки се пак към промиването на мозъци, трябва да отбележа, че ако сам не се бях захранвал с илюзиите, за които говорих досега, нямаше да съм изненадан от това ново превъплъщение на комунизма и щях може би да реша да не бягам.

Днес съжалявам, че изхвърлихме сериозния анализ на комунизма от нашата кула от слонова кост, изкушени от удоволствието да го мразим, без да сме го разбрали до дъно. Бяхме заблудени, че комунизмът ще се разпадне от само себе си, защото си представяхме, че се саморазяжда отвътре. За нещастие, това беше само ръжда (икономическа ръжда), която ние погрешно вземахме за необратима ерозия. Проглеждахме бавно и видяхме, че т. нар. централно планирана икономика беше само евтиното одеяние, увило комунистическото тяло. Жилавата му плът се състоеше от живите "обикновени" хора, от ограничения им манталитет, по чиято мярка беше скроена комунистическата социална догма. Ето така нашата кула се превърна в паметник на личния ми провал. Тази представа ни помогна по-лесно да се откажем от нейната красота и да заложим на очакванията.

Като редактор на вестник, който никога не бе възприеман с безразличие или умереност (беше или абсолютно отхвърлян, или безрезервно приеман) и като трудолюбив член на журналистическата гилдия, имах късмета да живея и работя в самия епицентър на след-живковата бъркотия. Всъщност, тя си беше след-горбачовска бъркотия, защото всеки съзнаваше, че Горбачов беше отпуснал хватката над монолитния до вчера социалистически лагер. Той губеше абсолютния контрол над властта и в собствената си държава. Няма никакво съмнение, че нещата от нашата страна на Желязната завеса започнаха да се охлабват след идването на Горбачов и тъкмо заради него системата като цяло започна да се разпада.

След като се върнахме в София, започнах да се питам каква е тази издръжливост, която позволяваше на хората да се справят. Коя част от комунистическата плът се дължеше на Балканската душевност и коя - на други характеристики, които биха могли да се определят като комунистическа душевност? Или бяха едни и същи? Като казвам, че бях в центъра на пост-живковата бъркотия, имам предвид, че следях както делниците на Народното събрание, така и задкулисния политически пазар, характерен за неговата работа. След като Живков и подчиненият му Централен комитет загубиха контрола над Министерския съвет, той мина на подчинение на законодателното тяло. Новоучреденото Президентство се възприемаше като помирителна и мироопазваща институция. По този начин цялата действителна и потенциална власт в българската политика се съсредоточи в Народното събрание. Това на теория изглеждаше като вярно тълкуване на правилата на демокрацията. На практика обаче, степента на реална демокрация зависеше от индивидуалното разбиране за демокрация на всеки новоизлюпен парламентарист.

За разлика от депутатите-комунисти, представителите на демократичните сили попадаха в това светилище на държавната власт за първи път в живота си, дори и съвсем неочаквано за самите тях. Нито един не беше обучен, нито имаше опит в политиката. Повечето бяха бивши университетски преподаватели, учители, адвокати, лекари, инженери, поети, телевизионни водещи, журналисти или икономисти. Тук-там можеше да се срещне някой работник, напуснал фабриката още по времето на Живков и с претенции за дисидент, но такива хора се чувстваха почти като в небрано лозе.

Моделът на българската политика от Освобождението насам е да се идва на власт от бедност. Да бъдеш на власт е най-лесният начин да забогатееш. Властта поражда парите, не обратното. Следвайки инстинктивно този модел, нашите "демократични" избраници бързо овладяха правилата на първобитната игра на власт. Първо дойдоха малките облаги - возенето с лимузини (наследени от шайката на Живков), безплатното ползване на хотели, специалните хранителни доставки, запазените места в елегантни ресторанти и бивши партийни резиденции или осигуряването на почивка на специални депутатски цени. Навсякъде обслужващият персонал беше същият - със същите навици и интереси, бодигардовете идваха от същия полицейски отдел. Разбира се, обслужващите звена нямаше как да бъдат други. С една дума, новите малки хора не можеха да променят постовете на властта, но високите постове промениха малките хора.

На новите народни избраници не им отне много време да осъзнаят бързо и точно ползата от добрите отношения с настоящите и вездесъщи комунистически бюрократи. Разликата между хотелската камериерка или бодигарда, от една страна, и чиновника в министерството, от друга, беше само в броя и вида на услугите, които предлагаха - иначе главното им умение беше да обслужват. Придвижването по йерархичната стълба от законодателния орган до върха на изпълнителната власт, където истинските пари изглеждаха толкова достъпни, изискваше лобиране, ловко установяване на контакти с нужните хора и разработване на старите връзки и контакти. Има стотици примери как довчерашни квартални лекари, счетоводители или учители от най-дълбоката провинция се вляха в демократичната вълна, като по чудо получили тласък от някой далечен роднина. Чрез участие в периферни комитети, агенции или групи по интереси те изпълзяха нагоре чак до влиятелните министерски постове. Няма защо да се заблуждаваме: главен прицел на домогванията им станаха т. нар. икономически министерства - на финансите, промишлеността, икономическото възстановяване или Агенцията за приватизация. Естествено и старата златна мина в политиката на България (пък и на всяка бедна държава) - посланическата институция - беше незабавно обсадена от хора, кълнящи се във вечна вярност на принципите на антикомунизма. Такива още не бяха измислени, но вярност и антикомунизъм бяха задължителните златоносни думи, които отваряха тъй дълго мечтаните врати. Всъщност, демокрацията беше безгрижно отъждествявана с антикомунизъм. Колкото до двете силови министерства - на отбраната и на вътрешните работи, те си оставаха крепост на бивши апаратчици от БКП, въпреки отчаяните опити на няколко "силни мъже" от демократичните сили да овладеят контрола над тях. Чист късмет беше за България, че в споменатите министерски кресла стояха умерени личности, чийто приоритет беше професионализмът, а не политическите сделки. Така, въпреки някои драматични рокади и жалки реформаторски опити, тези министерства бяха дистанцирани от политиката и здравите им професионални основи не бяха разклатени.

Беше изключително любопитно да се проследи еволюцията на отделни личности в тази гъсто разчертана скала от най-различни типове хора. Сякаш по правило най-умните не бяха най-предани на демократичното движение и обратно. Автентичните активисти (дори и в случаите, когато бяха умни) губеха почва и политическо доверие с напредването на процеса на преразпределение на властта в периода след Живков. Няма достатъчно данни, които да доказват, че през този период сме били свидетели на раждането на нова политическа класа в България. За мен, наблюдателя на това хаотично движение, всичко приличаше по-скоро на преориентация на личности, чиито биографии не стояха върху солидна политическа основа. Дори комунистите, истинското властово средище в България, се прочистиха от старата червена гвардия и се напъваха отново да излязат на бял свят с нов, свеж, но пак антипатичен розов имидж.

За мое най-голямо изумление моралът стана главното оръжие в политическата конфронтация. Той се изливаше над новото законодателно тяло като тропически дъжд, просмуквайки с интриги, шантажи и подкупи всяко разумно усилие за политически дебати. Централният източник на този черен морален облак бяха секретните служби. Първите признаци на приближаваща буря се появиха, когато Атанас Семерджиев, вътрешният министър в комунистическото правителство от 1990 г. (комунист и дългогодишен началник на Генералния щаб на Българската народна армия при Живков) беше обвинен, че е разпоредил унищожаването на досиета, пазени от Държавна сигурност. Никога няма да се установи със сигурност дали слухът за замесването му е бил част от някакъв стратегически план да се предизвика хаос или просто рутинно изтичане на информация. Структурата, състояща се от цивилни агенти, роднински връзки, информатори от и извън средите на комунистическата партия, беше толкова плътно наситена, че независимо от техния цвят - червен или син, хората си взаимодействаха по старите навици и правила. Слухът се разпространяваше с все по-голяма скорост, започна да пълни вестникарските колони и естествено стигна до заседателната зала на Народното събрание. Сините народни представители виждаха в това действие на министъра опит да изчисти миналото на определени изгряващи звезди на демокрацията. По този начин СДС можеше да бъде инфилтриран от хора, верни на комунистите или, още по-лошо, от хора, които биха се страхували от разкриване на някогашното им сътрудничество с полицията на Живков. Явно никой не вярваше, че досиетата са унищожени.

Началото на шантажирането беше поставено, когато сини народни представители започнаха да заплашват колегите си по партия с "отваряне на досието", ако някои ставаха прекалено автономни и непослушни или просто нарушаваха "единството" на демократичните сили. Поради голямата хетерогенност на тази коалиция такива случаи не бяха изключение, а по-скоро - правило. Така от самото начало в усилията си поне до известна степен да постигнат сплотеност лидерите на СДС твърде често прибягваха до изнудване чрез досиетата. Дори президентът Желев си позволи официално да шантажира Петър Берон с цел да охлади аспирациите му за министър-председателския пост.

Шантажирането с досиетата се превърна в средство за словесен тероризъм. Повечето хора заживяха в страх, че досиетата им ще бъдат публично разкрити. Така дори само подозрението, че в дадено досие би могло да се открие нещо, се приемаше за сериозно доказателство. Досиета-призраци кръжаха около главните действащи лица в СДС. Стигна се дори до абсурдни нелепости да се "мери" кое от досиетата-призраци разкрива повече данни за сътрудничество. "Ти си по-компрометиран от мен", крещяха си един на друг сините депутати.

Колкото до коварните комунисти в законодателния орган и все още ефикасните апаратчици, те рядко взимаха участие в такива унизителни изпълнения. Но има достатъчно доказателства, че те са дърпали конците посредством доверени полицейски служители. Винаги можеше да се намери някой, готов да покаже или да подхвърли досие на някой вестник. Понякога това наистина се случваше, макар никой да не узнаваше кой всъщност е изнесъл информацията. С разгръщането на тази война полицейските шефове и дори някои по-дребни риби незаконно заграбиха автентични досиета и наистина започнаха да изнудват избрани или назначени високопоставени длъжностни лица в министерствата, комитетите, агенциите и т.н. Досиетата станаха не само абстрактно политическо оръжие, а безценна разменна монета за постигането на конкретни финансови цели - в края на краищата, всичко се свеждаше до това да се забогатее колкото е възможно по-бързо и лесно. Целта, която комунистите преследваха, беше двойна. От една страна, се стремяха да компрометират и по такъв начин да елиминират силните личности в групата на сините, т.е. хората, които действително започваха да се превръщат в нови политици. От друга страна, искаха да дискредитират цялото демократично движение, загнездвайки в него несигурност и подозрителност и разцепвайки го на безвредни фракции. Те постигнаха и двете си цели.

В този период аз схванах колко трайно и повсеместно беше влиянието на комунистическата тайна полиция. Познавайки лично начините, по които хората биваха впримчвани в пипалата й, с насмешка гледах на драмите и "разкритията", които ден след ден разтърсваха самия център на политическата борба. За мен беше съвършено ясно (както би трябвало да са наясно и главните действащи лица в представлението), че всички (с много малки изключения - бих дал президентът Желев като очевиден пример) са по-малки или по-големи риби, хванати в мрежите на политическата полиция. Дълго трупаният и прилежно замразен улов беше изваден сега от хладилника и беше преработен в скъпа потребителска стока за легитимно политическо изнудване. Сценарият беше гениално прост. Водачите на комунистическата партия са предчувствали, че тоталитарното им господство един ден ще свърши. Задачата, която е трябвало да решат, е била как да си възвърнат властта. Предвиждали са се два сценария: един, чрез радикална промяна и друг, чрез гладка приемственост. Бяха извършени дългогодишни приготовления, за да се осигури вторият сценарий на мирна приемственост. На практика това означаваше некомунистическата или обръгналата антикомунистическа опозиция да бъдат превърнати в безсилни или лесно уязвими марионетки.

Разбира се, когато на хора с антикомунистически възгледи беше дадена зелена улица да формират антикомунистическа (демократична по замисъл) алтернатива, стратезите на комунистическата партия знаеха добре, че повечето от тези хора бяха обречени да станат марионетки. Очакването на публиката беше, че всеки, който има аспирации за власт в новото "посткомунистическо" време, може да го направи само, ако миналото му е чисто. Степента на електоралното доверие зависеше изключително от това доколко някой можеше да докаже, че не е сътрудничил с комунистическия режим. Да не си сътрудничил беше моралният паспорт, необходим на кандидатите в политическата крамола, за да бъдат приети на страната на синята антикомунистическа алтернатива.

Разбира се от само себе си, че доказателствата за несътрудничество се изразяваха главно в устни твърдения, защото никой не можеше да представи материални доказателства. Твърденията вършеха добра работа, особено когато бяха изказвани под формата на вдъхновена и хвалебствена реторика през митингаджийския период на посткомунистическото опиянение. В началото те лекомислено бяха приемани за достоверни, но когато в политическата свада се включиха и обитателите на плюшените кабинети, започна злостна кампания. Вече се изискваше твърденията да бъдат доказани, а по-често се стигаше до инсинуации, че наличните доказателства всъщност говорят за неверността на тези твърдения. Не остана нито един невинен. Всички се чувстваха свободни да обвиняват всички, макар т. нар. доказателство да се намираше единствено в тяхното въображение. След като някой драсна първата клечка на това състезание по корумпираност, процесът скоро започна да се развива по своята собствена логика.

Споменатият вътрешен министър поиска от трибуната на Народното събрание пистолет, за да се застреля намясто, вместо да подаде очакваната от всички оставка Един разпенен адвокат от демократичното движение обяви в печата, че лично ще обеси всички бивши комунисти, които се опитват да го изкарат, че не е истински демократ. Един вманиачен поет от най-твърдото антикомунистическо течение публично и на висок глас обвини президента Желев, че е предал СДС като е използвал досиетата за дискредитиране на неудобните депутати. А един високопоставен полицейски служител заяви в интервю за малък пребоядисал се вестник, че притежавал достоверни доказателства как Ахмед Доган лично занесъл в турското посолство таен списък на най-висшите агенти на контраразузнаването в България.

Какви по-добри резултати биха могли да очакват комунистите от своята ефикасна стратегия? При насилственото събаряне на тоталитаризма те успяваха да си осигурят гладка приемственост във властта. Всички, включително и осемдесетгодишният бивш диктатор, оттеглил се нависоко в боянската си вила, гледаха сеир и се наслаждаваха на хаоса. Разбира се, тяхното оцеляване беше също под въпрос и имаше ясни признаци, че бяха започнали сериозни процеси на реорганизация и пречистване вътре в комунистическото тяло.

В онези месеци българското Народно събрание приличаше на ориенталски пазар, където всеки с всеки за всичко се пазари. Сини и червени се бяха умешали в стратегията си за лично оцеляване и, както обикновено, червените имаха преимущество. Проблемът с досиетата постепенно отстъпи пред реториката на екстремизма: тези, които въпреки всичко се придържаха към демократичните си убеждения, биваха обвинявани в екстремизъм по отношение на умерения среден път, предпочитан от мнозинството.

В крайна сметка, заменянето на тоталния комунизъм от демокрация по западен образец се оказа невъзможно начинание. Приживе на режимите в Източна Европа такава алтернатива предвиждаха само малка група либерално мислещи западни интелектуалци и наивни източно-европейски интелигенти, както показва и моят мемоар. След падането на режимите тя беше обезсмислена от подкрепата, която по-голямата част от обществото даде на наследниците на комунизма. Впоследствие еволюира в някакъв източен модел на егалитарен социализъм. По този начин, като противовес на предишната авторитарна диктатура, хората подкрепиха един реформирал се, но все пак произтичащ от властта на социалистическата партия комунизъм, основан на силно правителство, контролирана икономика и обезпечителни социални осигуровки. Хората просто не бяха още готови да подкрепят свободната инициатива, пазарната икономика и намаляването на социалните придобивки.

Българите сякаш се страхуваха от демокрацията. Те така добре бяха привикнали със скромните обществени дажби, отпускани от комунистическата държава, че надали се стремяха към нещо повече. Бяха така отлично привикнали да ходят на работа без да се трудят и да получават заплати за послушанието си, че самата идея за съревнование и усилие се възприемаше с омерзение като ново състояние на самота, което ги плашеше. Хората се страхуваха, че държавата може да ги изостави да се грижат сами за себе си. Всички недостатъци на тази характерна народопсихология, съчетана с непресторената мудност на Балканския човек, се проявиха по време на преходния период, който имах шанса да наблюдавам. Неспособността на интелигенцията да спечели властта и да я упражнява за благото на хората обричаше на провал всички усилия да се установи демократично управление. Парадоксът е, че прилагането на демократични принципи, като свободни избори например, се оказа пречка за установяването на истинска демокрация. Население, което не беше готово за демокрация, гласуваше демократично в полза на комунистическото статукво. В резултат на това многопартийният законодателен орган не беше способен да наложи демократични закони: преобладаващото в него мнозинство беше на недемократичната коалиция.

Как бих могъл да живея в общество, основано и по форма, и по съдържание на това съществено противоречие? Можех ли да смаля моралния си максимализъм и да функционирам в това непредсказуемо общество? Струваше ли си да жертвам благополучието на семейството си за една абстрактна кауза, каквато беше установяването на демократично управление? Струваше ли си да вървя срещу ръководните принципи в моя живот? И най-важното - такова решение би било оправдано, ако бях мотивиран от моралния си дълг да бъда в помощ на народа, на когото принадлежах. Но принадлежах ли още на този народ? Нещо повече дори - струваше ли си да следвам морални принципи, които отново можеха да се окажат слаби и губещи? Този път трябваше сам да направя своя избор.

Започнах да разбирам, че животът ми беше разбит от комунизиралата се душевност на хората, с които трябваше да работя за постигането на колективни цели. Отгоре на всичко, вече бях разбрал, че демократичната алтернатива е на път да се провали. Така че не оставаше нищо, което да крепи чувството ми за национална идентичност. Кръвното родство нямаше да ме направи по-сигурен, по-щастлив или да ми донесе по-високи постижения. Точно обратното - оказваше се, че освобождаването от тази ми принадлежност и уповаването изключително на индивидуалната ми идентичност са единствените начини да се освободя от комунизма. Нямаше значение, че е невъзможно човек да се откъсне от кръвните си връзки. Всъщност това нямаше и защо да се прави.

Да си наблюдател на тази политическа дандания са оказа привилегирована позиция. Тя ми помогна да усъвършенствам чувството си за толерантност и почтителна неутралност. Още по-важно - аз се откъснах от комунистическата плът. Пред семейството ми повече не стоеше въпросът дали да останем, тъй като мечтите ни за демокрация бяха обречени на провал. Освен това бях започнал да проявявам повече търпимост към идеята, че формата на завещания ни за поколения тоталитарен комунизъм беше най-правилният начин, по който моят народ можеше да върви напред и да утолява жаждата си за материално добруване.

Днес аз съм непоколебим антикомунист. Несъмнено обаче моят антикомунизъм визира тоталитарната комунистическа плът, която е все още жива в моята памет, в паметта на подобните на мен интелектуалци, на моите приятели и на човечеството. Що се отнася до пост-тоталитарната комунистическа плът, аз избягах от нея, понеже е тежко обременена с комунистическите останки, но признавам нейното наследство и приемам необходимостта от нея. Сега виждам България отдалеч - със смесени чувства на неудовлетворение и любов. По-скоро съм български западняк, отколкото българин.

Истински поразително е, че повечето от моите скъпи приятели от Запада продължават да са пленници на точно същите илюзии, които ме бяха обсебили, когато бях по-млад и все още заразен от вируса на "справедливото социалистическо общество". Дълбоко в сърцето си аз съм напълно съпричастен с идеализма на тези илюзии, с принципното им съчувствие към безимотните и обезправените и с омразата им към продажния и егоистичен бяс на разюздания капитализъм. Обаче не мога да превърна тази възвишена нравственост в политическа философия. Напълно съм сигурен, че Западният свят надделя, защото е построен върху по-добри социални ценности като свобода, индивидуализъм и т.н. По едни или други причини тези ценности бяха отгледани именно в Западния свят. Макар началото на разпадането на социалистическата система да беше отчасти предизвикано от западната икономическа мощ, комунистическите режими загубиха съревнованието в Студената война, защото Западът е морално по-добър и по-прогресивен свят, а не защото има обществено или културно превъзходство. Въпреки че на пръв поглед непосредствената причина за провала на комунизма изглежда икономиката - с лошото й управление и с корупцията на управляващите, дълбоката и безусловна причина за този провал беше морална. За ужас на всички нас, прогресивно мислещите личности, причината за разпада на комунизма не беше политическа. Докато живеех там, не знаех какъв е смисълът на демокрацията, нито в какво се изразява тя. Ала знаех, а и все още твърде добре знам какво мислеха хората за тези неща и как въобще не даваха и пукната пара за демокрацията.

И така, от гледна точка на социалните ценности почти няма съмнение, че Западът е по-добрият свят. Очевидно той не е най-добрият, който можем да си представим, и не е точно светът, какъвто бихме искали да бъде, но в днешния исторически момент няма по-добро място за живот, за работа, за радост от битието, за философско осмисляне на живота и бъдещето от Запада. По-трудният за отговор въпрос е дали идеята за износ на западни ценности (гражданска демокрация, хуманитарно състрадание, човешки права, върховенство на закона, чувство за социално равенство, социална справедливост и възможност за възпитаване на тези либерални ценности чрез образование) е кауза, която си струва да бъде подкрепяна.

Големият проблем, пред който сме изправени всички в т. нар. посткомунистическа ера, е дали Западът има моралното и политическо право (също така дали може да му се гласува доверие) да изнася тези ценности. Нима различните народи не заслужават своята собствена съдба? Не трябва ли хората да изграждат собствена политическа система на базата на своето си историческо развитие и своите си културни ценности? Могат ли ценностите на Запада да проработят навсякъде по света? По време на десетилетното етническо прочистване в Югославия и особено по време на войната в Косово аз смятах, че каквото и да става, каузата на НАТО е по-добра и по-достойна от тази на Милошевич. Но дали това е достатъчна причина за намеса?

Обратната страна на този проблем е дали този, който е отишъл да живее на Запад, се радва на еднакъв социален и културен статус със своите западни съграждани. Или хората заслужават единствено статуса, придобит по рождение? Толкова много са тези, които искат да дойдат на Запад и да се възползват от жизнения му стандарт, без да са допринесли с нещо за него. Мисля, че мнозинството от тези хора имат достатъчно уважителни причини да бъдат приети да живеят тук. Но е ли това достатъчно условие да им бъде признато социално и културно равенство? Кой трябва да реши? Може ли въобще някой да вземе решение?

Аз напуснах моето море, моята планинска кула от слонова кост, две от децата си и гроба на моята баба. И получих в замяна социален заслон. Не съм убеден, че моята носталгия пречи на радостта ми от това, че съм подслонен. Напротив - тя прибавя доза ирационалност към моите до голямата степен рационални страдания. Днес не мога да изключа вероятността, че търсейки път за бягство от комунизма (не просто напускайки го физически, а изправяйки се срещу му с непоколебима разумност и отхвърляйки претенциите му за оправдана дълговечност), съм загубил право на морална позиция. И вероятно никога няма да узная със сигурност дали съм станал пълна и интегрална частица от подслонилата ме култура.

Сега, докато седя в моя двор на брега на реката Свети Лаврентий, размишлявам над едно мое налудно желание: защо не беше възможно да пренеса в студената Северна Америка смокиновото дърво от малкия двор в родния ми град, кряскащите над мен гларуси и сребърното слънце, изгряващо над Черно море? И в същото време си повтарям една максима, изречена някога от фотографа Робърт Мапълторп: "Ще поема отговорност за своите действия, но искам свобода, за да действам". Ето това е моята дилема.

Можем да бъдем сигурни, че всеки, имигрирал в Америка, тук изхвърля от душата си оградите пред свободата. Но независимо от безкрайните лични ресурси, които ние, имигрантите, мобилизираме, за да погребем завинаги тези огради, никога няма да се преродим свободни. Това ни сближава. Но и тук моята ограда пред свободата отново е съветският тип комунизъм, а това е съществено различие от другите. Аз не съм просто имигрант. Аз съм имигрант, оцелял при комунизма, и ако с нещо се отличавам от другите, то е особено здравият ми инстинкт да се примирявам и служа. Мога да го скрия зад култивирани обноски, правилно поведение и умна философия, но знам, че той е част от мен. Интелигентността е възхитително качество, но въпреки това не е в състояние да победи инстинктите и корените на първородната ни култура.

За нашето отпътуване от България ни изпрати посланикът на Великобритания в София. Британските ни приятели (които в качеството си на нещатни кореспонденти за британските медии взеха участие в първата година от еуфорията на пост-тоталитарна България) ни бяха запознали с посланика и съпругата му в края на 1990 г. Тъкмо тези приятели ме бяха подтикнали да си върна изгубеното самочувствие и, учейки се от тяхната стабилна преценка за нещата, успях да си извоювам име на първокласен журналист от новата вълна. Преди да се приберат в Лондон, те се постараха да увеличат контактите ми сред малцината англичани в България, олицетворяващи западната подкрепа за очакваната пост-тоталитарната демокрация в страната. Сред тях очевидно беше и самият посланик.

През следващата година и половина имахме много щастливи поводи да се срещаме с посланика, съпругата му и други служители от персонала на посолството. Не беше тайна, че жена ми и аз бяхме сред най-подходящите проводници на хуманитарната стратегия на британското правителство по отношение на държавите от бившия социалистически лагер в Източна Европа. Тази стратегия се състоеше в подпомагане на местни интелектуалци и обещаващи политици, които да съдействат за установяване на истински демократична алтернатива, успоредно с промените, обхванали региона. Моето мнение е, че ролята, която британският посланик беше поел в онези години, беше много повече роля на наставник-просветител, отколкото на циничен политик. А просветителството само по себе си беше политика, провиждаща напред в бъдещето. На свой ред хората като нас служеха на посолството като естествена обратна връзка за ставащото в страната.

Независимо от формалната причина, която ни беше събрала, ние установихме топли човешки взаимоотношения. Разбрах с удивление, че британското гостоприемство по нищо не отстъпва на българското. Също така разбрах (без да ми беше изрично казано), че Англия ще се въздържа от намеса във всичко, произтичащо след комунизма на Балканите, освен ако не бъде въвлечена по силата на обстоятелствата (събитията в Косово се оказаха точно такава сила). Това със сигурност не беше проява на високомерие, а просто хладна пресметливост. Вероятно други българи са получавали други сигнали от другите посланици на западноевропейските държави в София, но при британците посланието беше ясно, макар и никога да не го обсъждахме насаме. Също разбрах, че, независимо от културните различия, приятелството е универсална връзка между хора със сходни интелектуални възможности и морални принципи.

Последният жест на посланика обаче надмина всичките ми очаквания. Едва ли е необходимо да се казва, че той прие новината, че семейството ни се готви да имигрира в Канада, с подобаваща неутралност в гласа и поведението си. Зададе ми няколко въпроса и безрезервно прие за основателни личните причини, които му изредих. Ако беше изразил малко по-висок регистър на ентусиазъм, дори в рамките на протокола, щях да помисля, че наистина се радва на перспективата да заминем. Не усетих подобно нещо. Няколко дни по-късно той се обади и ми каза, че възнамерява да организира прощална вечер в наша чест и ме помоли да му предоставя списък с гостите, които бихме желали да поканим. Насрочихме вечерята три дни преди нашето заминаване.

В една прекрасна, гореща и необикновено тиха вечер през август посланикът изрече похвални слова за нашето лично участие в процесите на демократизация и за подобряването на репутацията на България по отношение на човешките права. Всички бяхме по-сантиментални от обикновено. Не можех да не усетя подсъзнателното озадачение, че има нещо необичайно: "обещаващи" и "благонадеждни" интелектуалци се изпращаха далеч от родината на дълъг път от британския посланик.

Този факт е забележителен по няколко причини. Той показва разнопосочното движение към демокрация, за което се считаше, че е стартирано от каймака на българската интелигенция. Собственото ми участие далеч не беше периферно и все пак никой от моите приятели и познати не възрази срещу решението ми да замина, нито потърси начин да ме накара да го преосмисля отново. Това за мен е още едно доказателство, че битката за комунистическото наследство се водеше единствено вътре между старите и нови партийни елити. Аз бях открито непартиен коментатор, воден от хуманитарни цели и мотивиран от космополитна демократична идеология. И поради това именно бях игнориран от борещите се за политическа власт. Всъщност елитите от всички страни на политическата арена бяха съгласни, че е необходимо да се промени тоталитарния образ на комунизма, но интересът им към демократичната алтернатива се свеждаше до гола риторика. Чувстваха се толкова уверени в себе си, че не се вслушваха в безпристрастните гласове, тъй като подсъзнателно усещаха, че тези гласове нямаха сериозно влияние върху електората. Други безпристрастни гласове пък се изявяваха в уединение и не служеха на някаква обща кауза, която да ги смущава, когато някой от тяхната черга напусне. Ние самите бяхме врагове на себе си.

Така че не виждам никакво основание пост-тоталитарното предаване на властта да се нарича революционно. Революцията изисква несъгласие между елитите, поне някаква форма на бунт на масите и преди всичко - наличие на надпартиен интелектуален елит от визионери, философи и стратези, очертаващи контурите на радикалната промяна. Духовният съюз около един нов обществен проект трябва да се усети във въздуха и трябва (поне според свидетелствата на историята) да подготви всички социални слоеве за резкия и бурен преход. Комунистическите общества в основата си са отклонение от такъв проект. Завръщането в историята е болезнено и драматично, но в никакъв случай - революционно. То не е нищо повече от признаване на един провал.

Британското чувство за светско поведение, демонстрирано от посланика, служи за илюстрация на значението, което Западът винаги е придавал на интелектуалците. Зачитането на свободата на избора и дългът му да подкрепя истинския антикомунизъм се бореха в мислите на посланика. Той (по-точно България) губеше един войник, въпреки че самият войник, както можеше да се предположи, щеше да бъде възнаграден за своето оттегляне. Посланикът беше командир на фронтовата линия и, за разлика от фриволните западни коментатори и писачи на история, знаеше истинската стойност на всеки един боец.

Комунистическата система не беше дело на диктаторите и номенклатурата. Тя беше едно всенародно начинание, в което участието на всички бе еднакво значимо. По същия начин смяната на комунистическата система не можеше да бъде извършена, както трябваше да се предполага, само с добра воля. Тя можеше да стане действителност само с усилията на всички социални слоеве за полагане началото на един необратим преход. Промяната не е само политическо усилие. Промяната изисква фундаментално преобръщане на мисленето, което, уви, не може да стане от днес за утре.

За мен най-тежкото наследство на комунизма е дълбоката и незаздравяваща рана в тъканта на българското общество. Не можех да се съглася да вегетирам като безполезна нишка в тази проядена от молците тъкан. Не бях застрашен - просто ме изрязаха.