Втора част

ОБЕЗВЕРЯВАНЕ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 7. СПУКВАНЕ НА БАЛОНА

Потомството е винаги склонно да хвърля вината за даден провал на личностите, не на обстоятелствата.
Хенри Кисинджър, "Дипломация"

Ще се въздържа да взема страна в безкрайния спор кой е губил войните - генералите или войниците, макар изкушението да е голямо. Редица експерти по източноевропейски комунизъм вече раздадоха победния пай на именитите дисиденти и измериха с везни вината на комунистическите вождове. Самозалъгването винаги е помагало на онези, които обичат да се хвърлят презглава към първото попаднало им умозаключение.

В живота хората функционират и правят своите преценки единствено въз основа на това, което знаят, и информацията, до която имат достъп. Аз бях един от хората, притиснати от комунизма. Бях част от народонаселението, на което бяха оставили да избира между минимален брой възможности. И сега внезапно осъзнах, че през моя живот демокрацията няма да бъде сред тези възможности. Бяхме загубили битката още преди да започне. Нашата дълго бленувана демокрация не се появи.

Внезапно бях получил нова възможност: да се махна.

Не бях успял нито да съхраня духа на приемственост в семейството, завещан от моята баба, нито да изградя добра кариера. Освен това се бях откъснал от основните домогвания в нашето общество - национализъм, дребнобуржоазно щастие и комунистически конформизъм. Големият въпрос сега беше: на какви промени можехме да се надяваме? Щяхме ли да станем по-нови, по-щастливи, по-добри, а може би по-силни? Дали самото заминаване представлява промяна? Ако тъй дълго си живял на някаква сънлива гара, където почти не спира влак, и изведнъж сега покрай теб профучават експресни композиции и те мамят да тръгнеш към несъществували досега за теб места, това само по себе си промяна ли е? Можех ли да зачеркна факта, че ме е родило комунистическо семейство или че имам три жени и шест деца и всички те са по някакъв начин свързани с моето място в света?

Имам ясни спомени за 22 декември 1989 г. Зад гърба ми бяха останали 40 еуфорични дни на надежда, че сме изритали комунизма и че целият демократичен свят ни се е притекъл на помощ за постигането на нашата кауза. В този мразовит декемврийски ден Българската национална телевизия излъчваше на живо от Букурещ патетичната борба "срещу" комунизма в съседна Румъния. Софийското студио осигуряваше симултанен превод от румънски. Това представление трябваше да изглежда като че ли е без сценарий. Една-единствена камера предаваше от студиото, където токът често спираше. Брадясали мъже в униформи или нахлузили сака върху потни тениски се появяваха пред камерата, за да съобщят за стълкновения пред телевизионната кула или да дадат най-последните координати на Чаушеску, или просто вдигаха ръка със знака на победата. Говорителят беше един дебел човек без брада, който седеше сред множество недогорели свещи. Когато токът спираше, той успяваше да задейства резервен генератор и след минута-две на екрана отново се появяваше образ, все по-патетичен и сърцераздирателен. Камерата успяваше да предаде усещането, че шепа хора са се барикадирали вътре в телевизионното студио, а по улиците вън се водят смъртоносни престрелки. Нямаше прозорци и гласът на водещия се съпровождаше от пукота на малогабаритно оръжие и отдалечени експлозии.

Червената нишка на тази история беше преследването на Елена и Николае Чаушеску, които бяха избягали с хеликоптер от покрива на Централния партиен дом в неизвестна (поне така трябваше да се предполага) посока. Дали бяха все още в Румъния? Дали скоро щяха да кацнат някъде? Кой друг беше с тях? Секуритате ли беше по петите им или неизвестни засега борци за демокрация се готвеха да им устроят засада? Все пак не можеха вечно да стоят във въздуха! Това бяха въпросите на водещия; подсъзнателно си ги задавах и аз.

На 17 декември румънски войскови подразделения и полицейски части бяха нападнали хората, излезли на демонстрация в подкрепа на пастор Ласло Токеш в Тимишоара. Съобщиха за стотици убити. Пастор Токеш беше водач на про-унгарското националистическо движение, използвано като платформа за мирен антикомунистически протест. Говореше се, че лично Чаушеску разпоредил клането в Тимишоара. Никой не знаеше със сигурност. Едва ли някога ще се узнае, защото впоследствие маса документи са били унищожени и свидетелите - накарани да замлъкнат, а процес, който да потърси сметка за кръвопролитията, не беше насрочен.

Не отдадох нужното внимание на факта, че дори не беше споменато за наличието на организирана сила или опозиционен фронт. Злокобната семейна двойка все пак трябваше да има от какво да бяга. Внушаваше ни се, че те искат да избягат от гнева на народа, тръгнал от Тимишоара и залял улиците на Букурещ. Кой всъщност беше въоръжил тези хора? Кой стоеше начело на атаките срещу партийната централа? Ами бодигардовете на Чаушеску и бандата служители на Секуритате - те къде бяха?

"Революцията" ставаше пред очите ни, наблюдавана през чудодейното око на телевизията, което само регистрираше нейната "спонтанност" и отразяваше нейния хаос, а в същото време създаваше приятното усещане, че и ние участваме в нея. Тук бяха лошите, които се опитваха да избягат; тук бяха и безименните от масовката, които стреляха напосоки с автоматите си, за да въдворят справедливост. Беше екшън във всяко отношение, ако изключим факта, че аз, зрителят, привлечен като съучастник, вече имах своето непоклатимо убеждение и нямаше нужда да търся логика в сценария. Бях сигурен, че главата на комунизма е сложена на дръвника и наистина ми беше все едно кой държи сатъра.

В един момент настана някаква бъркотия в задната част на студиото. После камерата спря да трепери и даде в едър план група мъже, разговарящи приглушено сред суматохата. След секунди те обърнаха глави наляво, откъдето се появи нисък човек с ленински каскет на главата. Беше небръснат и не бяха го гримирали. Всъщност, идваше направо от вихреща се навън престрелка. Водещият съобщи, че носи последни сведения за семейство Чаушеску. Двама с калашници стояха отстрани на човека с каскета, който беше представен като Йон Илиеску. Сведенията бяха, че хеликоптерът на съпружеската двойка се приземил някъде в централната част на Румъния и че семейството се прехвърлило в брониран мерцедес. В момента го преследвали. Тук преводът стана много лош и аз не успях да схвана накъде се е насочил мерцедесът и кой точно го преследва. По някакъв начин обаче бях доловил името Илиеску, макар той да се появяваше на екрана рядко и случайно, а пък и нищо не го отличаваше от останалите бунтовници.

Доста се проточи тази революционна бъркотия. Изключих телевизора, а може би предаването свърши, не мога точно да си спомня. Навръх Коледа беше съобщено, че Чаушеску и жена му са застреляни. Скоро след това, вероятно няколко дни след Нова Година, Българската телевизия излъчи едночасов запис, в който румънците показаха със смразяващи подробности набързо скалъпения процес над семейство Чаушеску и техния разстрел. В това видео участваха трима актьори - Николае, Елена и баритонов глас. Гласът задаваше въпроси и оспорваше отговорите на двете беззащитни жертви. Ставаше ясно, че народната мъст е върховното оправдание за правилността на присъдата. Накрая гласът издаде заповед за стрелба и двамата се строполиха мъртви пред една стена. Така им се падаше.

След време целият свят видя този видеозапис, което даваше ясни доказателства, че спекулациите за падането на комунизма не са само празни приказки. Тези мъже взимаха задачата си насериозно. Очевидно всички така отчаяно искаха рухването на комунизма, че никой не си направи труда да каже на хората кои са истинските играчи.

Скоро след това предаване Йон Илиеску беше провъзгласен за водач на посткомунистическите сили в Румъния. Със закъснение и по случайност научихме, че той е бил секретар по идеологическите въпроси в румънското политбюро по времето на Чаушеску. През лятото на 1990 г. видях кратко съобщение в един от вестниците, че военният прокурор с баритонов глас, който беше разпитвал Чаушеску и жена му и беше разпоредил тяхната екзекуция, се е самоубил под напора на непреодолими угризения. Той се оказа генерал от Секуритате. А през 2000 г. Илиеску стана президент на Румъния с правителство, доминирано от Комунистическата партия.

В паметта ми баритоновият глас ще остане завинаги като олицетворение на невидимите сили, които тайно мътеха заговори една срещу друга. С несравнимо лицемерие обаче те успяваха да представят своите конспирации като спонтанно народно въстание. По сходен начин великите демокрации изчакваха прикрито отстрани, докато комунистите се самоизяждаха и детронираха един друг, оставяйки т. нар. демократични сили да се носят по течението без компас.

По време на първото ми посещение в САЩ през юни 1990 г. американските медии съобщиха за повиканите от Илиеску десет хиляди миньори, които пребили демонстриращата по улиците на Букурещ интелигенция. Илиеску беше същият този "случаен" мъж с каскета от телевизионното предаване предишната Коледа, който бе вече успял да се присади на върха на "посткомунистическа" Румъния. Миньорите бяха дошли въоръжени с тояги и удряха невинни хора, но никой не упрекна Румъния в нарушаване на човешките права. И никой не направи аналогия между първата годишнина от клането на площад Тянанмън и трошенето на човешки черепи и кости в Букурещ.

В края на август 1990 г. бях в селската ни къща на 120 км. от София, когато Българската телевизия показа големия пожар, избухнал в Партийния дом в сърцето на българската столица. Голяма каменна сграда, издигната през сталинския период, за да буди чувство на могъщество и вечност, Партийният дом служеше за главна квартира на БКП и склад за партийния архив. По времето на режима на Живков тук се намираше в буквален смисъл върхът на държавната пирамида. Оттук се осъществяваше оперативното управление на държавата. Министерският съвет, който би трябвало да представлява легитимната изпълнителна власт, се помещаваше в сграда срещу северната страна на дома. За разлика от източноправославните църкви обаче, фасадата на Партийния дом беше обърната на запад и на върха й имаше рубинена петолъчка. Срещу южната му страна се намираше Българската народна банка, а зад нея, малко по на изток - Министерството на отбраната. Между тези две сгради беше Мавзолеят, приютил мумията на Георги Димитров. Този мавзолей предизвикателно гледаше точно към царския дворец, който след 1948 г. беше превърнат в художествена галерия. Целият комплекс беше свързан с подземни тунели и противоатомни скривалища. Верига от обслужващи сгради покрай булеварда затваряше цялото партийно пространство. На площада сред това партийно пространство, покрит с жълти павета, по време на национални празници се провеждаха военни паради и манифестации, на които народът изразяваше своята благодарност към партията-майка.

Гледах как пламъци и черен дим бълват през прозорците и зловещо облизват отворения вход на източната фасада. Според очевидци, минал е цял час преди пожарникарите да се появят на сцената. Екзалтирана тълпа (наречена на следващия ден в контролираната още от партията "свободна" преса лумпени) се беше събрала отвън, а хора влизаха и излизаха от горящата сграда. През прозорците летяха хартии, а тълпата грабеше отделни листове, папки и книги, разкъсваше ги и ги хвърляше в пламъците. Пожарникарите пипкаво нагласяха маркучите и стълбите си. Появиха се и униформени милиционери. Те обаче не направиха кордон, така че изглеждаше сякаш хората едновременно и поддържаха, и се бореха с огъня. По някое време призори пожарът започна да стихва от само себе си.

Този пожар беше знаменателен символ. На най-елементарно ниво хората го взеха за емблематично събитие, показващо, че "народна революция" наистина се случва и че именно тя събаря източноевропейския комунизъм. От тази представа обаче трябва бързо да се отърсим, защото фактите, които успяха да минат през партийното сито, доказват, че именно партийните другари бяха драснали клечката. Той беше тръгнал от вътрешността на сградата и чак когато се засили до степен да бъде неуправляем, нечия невидима ръка отвори вратата и пусна тълпата вътре. Отново според очевидци, действията на милицията са били безцелни и некоординирани. Часове наред не е бил направен никакъв сериозен опит да се загасят пламъците или да бъдат спасени поне част от документите в горящите канцеларии. В следващите дни партийните функционери проглушиха ушите ни с истеричната си кампания, в която без доказателства обвиниха демократичната коалиция, че е предизвикала умишлено пожара. Огромно количество партийна документация бе унищожена от огъня. Пожарът съвпадна с първите дни от встъпването в длъжност на новоизбрания президент Желю Желев, лидер на Демократичните сили. В момента, в който пиша тази глава, официалното разследване, започнало месец след пожара, все още не е приключило.

За да се вникне в символиката на чувствата, съпровождащи тези августовски събития, трябва да имаме предвид, че хората в Източна Европа и особено на Балканите по-малко вярват на митове от хората в Западна Европа и Северна Америка. Вместо това, те са склонни да отдават по-голямо значение на материални символи като звезди, мавзолеи, гербове по знамена, гробници, паметници, имена, дори на самото географско разположение на сградите. Ето защо веднага след свалянето на Живков беше изразходвано огромно количество енергия за подмяна на символиката на комунистическата власт. Дизайнът на държавния герб, съдбата на мавзолея (съборен в края на 1999 г.), премахването на петолъчната звезда от върха на Партийния дом бяха предмет на безброй пламенни речи по митинги и в Народното събрание. Личността на самия Живков беше също превърната в символ, а законодателите в парламента проведоха специален дебат по въпроса дали е подходящо да бъде посетен в луксозната му вила в Бояна, където се беше оттеглил под грижите на своята внучка.

През юли 1990 г., когато новоизбраното Велико Народно събрание (с комунистическо мнозинство в него) откри сесията си, беше учредено обществено движение, което искаше да бъде сменена комунистическата символика. Себеуважаващи се интелектуалци се включиха в логореята за подмяна на обществени символи без особено значение, водени от заблудата, че това може някак да доведе до реално преструктуриране на властта. Това движение издигна палаткови лагери в центъра на големите градове, където хората спяха вечер и участваха в протестни действия през деня. Един такъв "Град на истината" беше разположен на площада с жълтите павета в близост до Партийния дом в София. Този Град на истината беше атакуван от полицията в деня след пожара. Някои от "жителите" му бяха арестувани по подозрения за палеж, но скоро бяха освободени поради липса на доказателства.

Цялата тази спекулация беше много шум за нищо. Причините, заради които партийните босове организираха пожара, бяха съвсем прагматични: да се унищожат компрометиращи партийни документи и в същото време да се обвинят демократичните сили в противозаконни действия. И двете цели бяха постигнати, при това с дългосрочен ефект. Третото възможно обяснение - че пожарът можеше да се схване като революционен акт - въобще не тревожеше партийните стратези от пост-живковистката ера. Те прекрасно знаеха колко празна откъм съдържание е тази революционна фразеология и колко нищожно въздействие би оказала върху наследниците на властта на бившия диктатор. Беше им съвсем ясно, че политическата им база е разядена само на повърхността и че малката доза себеувреда чрез нарочни размирици ще донесе бъдещи политически дивиденти. Тези, които наистина знаеха до каква степен са се обезценили символите, не даваха пет пари за разпродажбата на довчерашните фетиши, стига да им беше сигурен контрола върху реалните лостове на властта.

И все пак, неоспоримата символика на подпалването на Централния партиен дом се състои в неговата амбивалентност. Като на длан се видя целият източноевропейски лагер, подпален от невидима сила, а около него се суетяха хора с неопределен цвят, форма и интереси, пречейки си един на друг, без дори най-слаба идея как да угасят пожара. Нямаше фронтова линия, нямаше лоялност към политическа сила или философия, нямаше разлика между комунисти и антикомунисти - просто сборище на индивиди с промити мозъци, които не чакаха нито мъст, нито разкаяние.

Неумението на аматьорските демократични сили да доразчистят сметките си с бившите живкови слуги след този пожар ми даде ясен сигнал, че моята еуфория е безпочвена. Действителността отново и отново ми доказваше, че бях неправилно ориентиран, тъй като победата постоянно клонеше към "динамичната" коалиция на пребоядисалите се комунисти. До известно време не признавах това нито пред другите, нито пред себе си. Когато обаче нямаше къде повече да се крия, разбрах, че това беше пределът на собствената ми промяна. Циник не станах, не, но умът ми окончателно и безвъзвратно се освободи от всякакви илюзии за честна политика, особено по въпроса за отхвърлянето на комунизма.

Интелектуалците, които познавах от комунистическите времена, минаха или в лагера на националистите, или в лагера на реформаторите на комунистическата партия. Междувременно тя двусмислено се прекръсти в "социалистическа", с което искаше да заяви, че единствената значима разлика между комунистическата диктатура и демократичния социализъм е нарушаването на човешките права. На изолираните при комунистическия режим интелектуалци сега беше предоставена възможността да задоволят неутолимия си глад за власт. От своя страна, те претърпяваха друга характерна метаморфоза: всички горяха от желание да поведат антикомунистическото движение, без да си правят труда да крият, че са мотивирани от чувство на лична неудовлетвореност. Някои бяха жалки в безпомощната си реторика, но имаше и хора, достатъчно цинични да се вкопчат в първата докопана власт и да я употребят за задоволяване на личните си амбиции. Кредото им беше отмъщението: "Те съсипаха нашия живот - наш ред е сега да съсипем техния."

Но наред с тези, които търсеха власт открито и брутално, се появиха редица млади интелектуалци (повечето от привилегировани комунистически фамилии), които бяха възприели по-рафинирана стратегия. Сърцевината й беше на едно междинно ниво да се опазят лостовете на властта от новодошлите, чиито ориентации и политически аспирации бяха непредсказуеми. Сред последните имаше убедени антикомунисти, анархисти, хора на изкуството, дори учени, които нямаха понятие от политическите игри, но бяха повлечени от общата еуфория. Най-изявената група синове и дъщери на партийни функционери от високите етажи на властта (включително членове на ЦК) се бяха дегизирали като социолози и философи. Те обсебиха централните медии и започнаха да проповядват абстрактни постмодернистични обяснения за демократизацията на комунизма. Стигнаха дотам да доказват защо е правилно комунистите да останат на власт. Освен всичко останало, главната им задача беше да поддържат невидимия партиен контрол над множащите се плуралистични групи, клубове и асоциации на либерални интелектуалци.

Опитите ми да играя някаква роля в тези събития ми предоставиха безброй възможности да опозная тези хора. Първото ми начинание след падането на Живков беше да събера група от колеги по перо, с които да основем клуб на свободните журналисти. Социологията на тази възникваща група сама по себе си заслужава научно изследване, но за целите на тази книга ще използвам като пример единствено Юри Асланов, чийто баща беше високопоставен партиен деец, вече пенсионер. Умен, начетен и скептичен, Юри се появи като социолог, който преди 10 ноември 1989 г. беше работил в Централния Съвет на Българските Профсъюзи.

На първото събрание дойдоха доста колеги. Няколко пъти се срещнахме в моето жилище, докато най-сетне успяхме да намерим подходяща стая в Софийския университет. Всичко ставаше непринудено. Никакъв предварителен дневен ред, никакви планове, никакви стратегии - само и единствено ентусиазмът най-после да имаме свободата сами да вземаме решения. Всъщност, всичко вървеше спонтанно до деня, в който трябваше да приемем устава и да подадем заявление за официална регистрация. На този етап от развитието на сдружението някой ми каза, че в София има и друга подобна група в процес на изграждане и че си струва да се помисли да обединим усилията и интересите си. Трябва да спомена, разбира се, че имах репутацията на човек, вървял по професионалния си път с рядко срещана независимост - бях необвързан и подозрително самостоятелен журналист. В този смисъл никой не оспорваше авторитета ми на неопетнена личност. Но точно тази моя неутрална позиция ме правеше опасен за метаморфозиращата партокрация.

И така, осъществих контакт с другата група, в чийто състав бяха млади журналисти, главно от стриктно контролираната агенция София Прес, оторизирана да изпраща новини от България чрез издания, превеждани на няколко езика. Особено не ми се нравеше, че трябва да работя с хора, които не съм избирал сам. А трябва да кажа, че правех избора си отчасти интуитивно и отчасти според личните ми критерии за честност, професионализъм и надеждност. Щом обаче веднъж се уверях в правилността на това, с което съм се захванал, нито можех да се преструвам, нито да се предпазвам.

Юри беше неформалният лидер на другата група. Двамата си допаднахме, така че не съществуваха лични причини да не можем да се сработим. Той създаваше впечатление на добре информиран човек, с необходимите връзки където трябва, а и уреди всичко около материалната база на раждащата се тогава наша организация. Когато се проведе избор за председател, той и аз бяхме неоспорваните кандидати. С малка разлика спечели той.

По това време, в средата на януари 1990 г., Съюзът на българските журналисти беше един от първите, който насрочи конгрес, за да бъдат избрани некомунисти в неговите ръководни органи и да се променят устава и вътрешната организация в съответствие с духа на времето. Тогавашният председател беше известен комунист, а управителното тяло беше съставено от хора, до един принадлежащи към комунистическото минало. Добре известният колега Стефан Продев (самият той също комунист) дори не беше член на този съюз, защото се беше противопоставил на комунистическото му ръководство и защото беше обвързван с първото антиживковистко т. нар. екологично движение през 1988 г.

В навечерието на събитието нашият клуб беше смятан за единствената опозиционна сила извън съюза и трябваше да си извоюваме присъствие на конгреса, дори само като слушатели. Дадоха ни двадесет пропуска, и то благодарение на връзките, които Юри имаше с един от заместник-председателите на съюза - журналист, работещ във високите етажи на Българските профсъюзи. Получихме ги ден преди конгреса и отново Юри пое грижата да ги разпредели. Никой не си направи труда да направи списък на нашите делегати. В деня на откриването Юри с гордост каза, че Стефан Продев е получил достъп до конгреса с един от пропуските за нашите делегати. Приех това за нормално. Дори се зарадвах, че надеждна личност като Продев е получила възможност да се бори за нашата цел - разтуряне на стария съюз и свободно обединяване според интереси и предпочитания на вече независими журналисти.

Разгоря се горещ дебат и за пръв път бяхме увлечени от ставащото. Продев взе думата и произнесе умерена реч, в която се опита да потърси компромис между двете крайности - разформироването на съюза или запазването му в настоящия вид. Няколко часа по-късно внезапно проумях цялата интрига. Когато започна да се обсъжда избора на ръководство, от средата на залата се изправи една жена и предложи за председател Продев. Тя беше доста непредсказуема личност, но я познавах единствено като репресиран в миналото преводач от екипа на БТА и нямах причини да подозирам, че участва в някакви нечестни машинации. Кандидатите за председател бяха повече от очакваното, гласуването протичаше мудно и хаотично и през цялото време припламваха спорове и препирни. В крайна сметка Продев и връзката на Юри от Профсъюзите останаха двамата съперници за последното гласуване. Стефан Продев беше избран с внушително мнозинство.

Ала това се оказа само едната страна на интригата. Не познавах Продев лично, въпреки че беше публикувал една необичайно критична моя статия в "Народна Култура", където беше главен редактор преди неговия т. нар. "дисидентски" период. Нямах особени причини да съм недоволен, че именно той беше избран. Бях смутен единствено от факта, че точно нашата малко известна "независима" организация беше използвана за издигането му на върха. Само след два месеца "дисидентът" Продев беше назначен за главен редактор на прословутото "Работническо дело" - органът на ЦК на БКП, който той на момента прекръсти на "Дума" като орган на пребоядисаната БСП. За не повече от три месеца Продев стана член на парламента от листата на БСП и се превърна в един от най-яростните противници на демократичните сили в страната.

След всичко това вече имах своите съмнения по отношение на истинските намерения на Юри. Можех обаче единствено да гадая, защото нямах никакви доказателства, а пък, поне привидно, поведението му беше критично, либерално и независимо. Така или иначе, той се присламчи към една от издънките на бившата комунистическа партия и по-късно се оттегли. Нашата група, естествено, се разпадна. След време Юри стана главен редактор на един умерен вестник, за който се смяташе, че е финансово обезпечен от препрани комунистически пари. Озова се най-накрая като анализатор на общественото мнение в новооснования Институт за проучване на общественото мнение. В него работеха същите отгледани от Комсомола млади социолози, които упорито прокламираха своята неутралност.

И така, хиляди подобни примери (независимо от нивото на участниците в сценария) показват един и същ модел за печелене на дивиденти от наивността и смущаващата липса на прагматизъм у честните интелектуалци. Единствената му цел е да се затлачат всички канали, водещи от подножието до ключовите позиции във върха на властовата пирамида.

И все пак, намираха се честни интелигенти, които притежаваха кураж и умение да проникнат до върха, използвайки свои независими пътища. Тяхното разочарование и оттеглянето им в крайна сметка от политиката в посткомунистическа Източна Европа представляват най-яркото доказателство, че демократичните алтернативи бяха безсилни пред комунистическия порядък, добре окопан, професионално мобилизиран и органично подкрепян от електората. Аз имах привилегията да стана приятел с една такава рядка за България личност, чиято политическа кариера в периода след падането на Живков имах възможност да следя отблизо.

Въпреки, че баща му беше член на комунистическата партия, моят скъп приятел д-р Бойко Пройчев беше уникален пример за интелигент, който нямаше никаква склонност да гледа на политическите събития в България от комунистическа гледна точка. Обратно, той гледаше на България в светлината на нейната националистическа традиция, родена и отгледана от дребната буржоазия в началото на 20 век. По душа Бойко беше монархист и бе убеден, че едно републиканско правителство, съставено от представителите на буржоазията и защитаващо нейните интереси, с един патриархален цар начело на държавата, е най-доброто разрешение за една държава, желаеща мир и добруване на Балканите. Независимо от леко старомодния привкус на възгледите си (който той добре съзнаваше), Бойко искрено вярваше в интелектуалната ценностна система на нацията, чиято естествена еволюция е била рязко прекъсната с идването на комунистическата власт. Той отхвърляше комунизма като идеология и политически режим, несвойствени за българската нация. Едновременно с това обаче той мечтаеше да ги замести с една политическа идеология, която не би могла да се приложи на практика при тези обстоятелства. В своите пристрастия Бойко приемаше интелектуалните стойности за национални. Беше сляп за органичната нужда от комунизъм, каквато изпитваха широки кръгове от населението. И това му елитарно отношение към действителността ми приличаше на пясъчен замък. Колкото и да е странно, винаги съм изпитвал уважение и духовно съм бил съпричастен на философи с афинитет към пясъчни замъци.

Сега оценявам по този начин бойковата политическа ориентация, но истината е, че когато се запознахме през 1987 г. аз просто се поддадох на яростния му антикомунизъм. Нито той, нито аз имахме представа как да бъде премахнат комунизма, нито какво би могло да го замести, обаче мазохистичната наслада да се отвращаваме на воля от тоталитарния режим ни помогна да изградим здрава връзка помежду си. На Бойко дължа голяма част от прощаването си с илюзиите по отношение на "реалния" комунизъм. Докато моята апатия пораждаше двусмислено и донякъде склонно към компромис отношение, съобразено с начина ми на живот и политическия ми неутралитет, то Бойко очевидно носеше нещо разрушително и беше готов за действия срещу режима. Обаче с кого? Това беше въпросът, който обсъждахме до късни нощи, а липсата на потенциални последователи ни караше да се чувстваме безсилни.

Макар и женен, Бойко нямаше деца. Директно ми каза, че съвсем съзнателно са се договорили за това с жена си. И двамата били песимисти - за бъдещето на България, за комунистическия лагер и въобще за цялото човечество. Нещо повече, бойковият начин на мислене не се ръководеше от хуманни мотиви, дори бих казал, че мизантропията вземаше превес над съчувствието към страданията на човешката раса. Макар у него това да беше едно рационално безразличие към хората, породено от безсилие и отчаяние, именно то можеше донякъде да обясни неговите сложни мотиви и реакции.

Бойко почти набожно слушаше предаванията на Би Би Си и Свободна Европа на български. Поддържаше известни контакти с цар Симеон и семейството му в Мадрид, с американския дипломатически представител в София, както и с един свой съученик, д-р Константин Тренчев. Последният беше също женен и без деца и (поне мнението на Бойко беше такова) презираше комунистите. Бащата на д-р Тренчев беше активен борец. Тези познанства на Бойко се изразяваха по-скоро в заявления за антикомунизъм, отколкото в конспиративна дейност. Все пак те се оказаха полезни веднага, щом се появи възможност за преминаване от органична омраза към политическа борба.

Когато започнаха турските събития през 1989 г. и режимът на Живков изглеждаше разклатен, д-р Тренчев рискува да направи няколко изявления, които директно критикуваха нарушаването на човешките права на турското малцинство. Той беше вторият след Желю Желев, който даваше интервюта за Би Би Си и Свободна Европа - радиостанции, подлагащи на критика политиката на Живков. Д-р Тренчев скоро беше задържан от милицията в София и прекара лятото на 1989 г. в ареста, без да имаше официално повдигнати обвинения срещу него. В деня след вътрешнопартийния преврат срещу Живков, когато демократичните надежди в страната нараснаха драматично, Бойко и д-р Тренчев се включиха в зараждащата се тогава демократична коалиция. Стратегията им се основаваше на декомунизацията на българските профсъюзи. Следвайки примера на Лех Валенса и полската "Солидарност", още през зимата на 1989 г. д-р Тренчев беше поставил началото на нов, дисидентски профсъюз. Беше го нарекъл "Подкрепа" и бе подал заявление за регистрация въз основа на това, че българското законодателство не забранява създаването на алтернативни работнически организации. Бидейки над законите, БКП и нейният вожд не разрешиха узаконяване, а д-р Тренчев беше очернян като самозванец. До ноември 1989 г. "Подкрепа" беше представлявана от дузина маргинални личности, а нейната "главна квартира" се помещаваше в жилището на Доктора в Стара Загора. След падането на Живков двамата лекари вляха цялата си енергия в структурирането на новата организация, която обхвана цялата страна и включи хора от всички нива на възможно най-много професии. Същевременно беше и успешно регистрирана. Крайната цел на "Подкрепа" беше да присъедини и погълне по-голямата част от комунистическите профсъюзи, превръщайки се по примера на "Солидарност" в модерна и демократична организация на българските трудещи се.

Макар и противоречива в намеренията си, тяхната стратегия беше прозорлива, тъй като организацията бързо печелеше масово одобрение поради конкретната си програма - работниците просто търсеха в нея защита на професионалните си права и свободи. Но когато атакуваха липсата на плурализъм в посткомунистическите профсъюзи, те на практика се увлякоха по друга форма на монополизъм. По това време не можеше да се очаква, че никнещите като гъби политически партии ще могат да прокарат печеливша политическа платформа и да получат масова подкрепа. И сред настъпилия след Живков политическия хаос в държавата едва ли имаше значение, че профсъюзите не се определяха като политически организации, т.е. не участваха със свои представители в законодателната или изпълнителната власт. Така че, за д-р Тренчев "Подкрепа" не беше нищо повече от инструмент, който да послужи за задоволяване на политическите му амбиции - инструмент, движен от чист антикомунизъм и жажда за власт.

Известно време тази стратегия работеше успешно. Поради екстремисткия му антикомунизъм, Доктора беше харесван и одобряван от мнозина. Той не направи грешката да се кандидатира за народен представител или за друг държавен пост; грижливо градеше своята организация, грижейки се да запази позицията си на безспорен неин водач. Той посочи Бойко за свой съветник и моят скъп приятел буквално стана дясната ръка на д-р Тренчев. Популярността на Доктора постепенно започна да намалява след неуспешния му опит да издигне приемлива и устойчива демократична алтернатива на популисткия комунизъм на пребоядисалата се БСП. Бойко и неговият приятел бяха в опозиция както на комунистите, така и на новата демократична десница. Те се бореха за политика, основаваща се на морала, за т. нар. "честна" политика. Твърдяха, че предлагат дългосрочна стратегия за прочистването на нацията от комунизъм, включваща умерен монархизъм, популистки трейдюнионизм и буржоазни етика и морал. Нито веднъж Бойко не изрази надежда, че детронирането на комунизма се очаква в най-близко време или че ще бъде пометен от (макар и погрешно насочените) "революции" от началото на 90-те. Точно обратното, той беше за бавна еволюционна промяна на комунистическата система - първоначално чрез експертни правителства, а после от зрели политици, представители на средната класа. През периода, за който говоря, такива политици не можеха да се намерят.

През първите месеци след вътрешнопартийния преврат (а вероятно и до времето на вторите избори, проведени през октомври 1991 г.) да бъдеш политик в България означаваше да стоиш на улицата, смело изправен срещу тълпата. Това бяха месеците на лично отмъщение. Облечените до вчера във власт комунисти се барикадираха зад стените на домовете си и в полицейските участъци. Бойко сподели какво удоволствие му доставяло да гледа как важните клечки от времето на комунизма счупвали гръбнака си, за да му угодят, надявайки се да спечелят благоволението му. Особено го отблъскваше продажността на човешката природа, когато ставаше дума да се докопат власт, привилегии и популярност. Организацията на д-р Тренчев имаше решителна дума при назначаването на министри, при прокарването на проектозакони в Народното събрание и пред вратите й се тълпяха хора, чакащи да бъдат харесани и да получат благосклонността на ръководството й. Ежедневните пресконференции се превръщаха в сцена на тежка антикомунистическа реторика. Хората се чувстваха като току-що пуснати от затвора и нямаха търпение да продадат на широката публика личните си представи за спасяване на страната. Демокрацията се разпродаваше и цените падаха бързо.

Бойко почти напълно се изключи от тихия кръг приятели, с които се събирахме да поговорим на чаша вино. Беше в стихията си. От ранни зори до късна вечер се срещаше със своите "важни" връзки и с обикновените хора. Пътуваше из страната, посещаваше чуждите посолства и присъстваше на коктейли. Коктейлите бяха станали едно от главните пособия за демократизиране на страната. От една страна, те даваха така желаното лустро (погрешно смятано за формално признание) на новата глутница политици. Но от друга, точно те предоставяха най-добрата възможност да се добереш до неизменно заетите новоизлюпени политически мъже. Бойко беше станал точно такъв нов мъж.

Аз лично мога да потвърдя, че беше неимоверно зает. Много рядко ми се удаваше да го видя, дори когато го търсех за задкулисна информация, необходима за моите политически коментари. Жена ми отбеляза, че изглеждал надменен, резервиран и изтощен. Често се държеше като беглец, когото издирват. А в първите дни на еуфорията той все още излъчваше удовлетвореност и оптимизъм. По късни нощи идваше да ни каже за поредното отлюспване, за това как се е радвал на пожара в Партийния дом или за гладната стачка, която се готвели да обявят депутати от СДС за разпускането на гъмжащия от комунисти парламент, или просто да сподели с нас изпълващата го с щастие убеденост, че скоро ще им видим сметката. Едва по-късно, когато всеки политик с малко ум в главата схвана, че няма да е толкова лесно да им видим сметката (ако изобщо доживеехме това), Бойко започна да отбягва нашата компания и в нарастваща самота се оттегли от публичното пространство.

Преди всичко Бойко се оплакваше от липсата на правила. Често казваше, че човек може да има доверие единствено на себе си, макар да се доверяваше на своя шеф и приятел д-р Тренчев. Всъщност, имаше едно правило, към което двамата стриктно се придържаха: разпознай дегизиралите се комунисти и при никакви обстоятелства не сключвай сделка с тях. Това им служеше като достоен за възхищение морален вододел. Отвъд тази черта не съществуваха други морални принципи - достатъчно здрави, че да устоят на натиска на всекидневните политически пазарлъци.

Нямаше достатъчно ресурси за успешна борба срещу опитния и безмилостен противник. Коалиции се разпадаха, фигури, вдъхвали надежди, изневеряваха на своите последователи, подкупи и привилегии корумпираха новодошлите политици, електоратът се люшкаше отляво надясно, а жизненият стандарт падаше. Политическото битие се оказа твърде различно от политическите блянове и предразсъдъци. Не можа да бъде създаден фронт срещу комунистите. Когато д-р Тренчев и Бойко усетиха своята изолация, те постепенно изоставиха скрупулите си, а заедно с тях намаля силата на първоначалната им еуфория и моралното им лидерство. След спукването на техния балон им оставаше или да се поддадат на безнравствеността, или да се оттеглят. Шефът се поддаде. Бойко се оттегли.

През 1992 г. вече я нямаше изпълнената с надежди и оптимизъм еуфория от "революционната" 1989-та. Крахът на ценностите измести надеждите за промяна, прагматизмът измести чистите идеи. Всички се чувствахме измамени - най-вече от самите себе си. Бойко беше донякъде прав като каза, че самата концепция за морална политика, към която се придържахме, е погрешна и безполезна. Политиката е практическо действие, не е разсъждения или пожелания. А практическото действие изисква да побеждаваш независимо от всичко, защото залогът е властта.

Ние се провалихме като личности, защото вместо да търсим вината за провала у себе си, виняхме обстоятелствата. Аз се отдръпнах в предишната си апатия и подадох документи за емиграция в Канада. Бойко се оттегли в самотна саморефлексия за погубената българска слава и поруганата национална гордост. Съпругата му емигрира в САЩ през 1991 г., където сега работи като лекар. Съпругата на неговия шеф и приятел д-р Тренчев се добра до Съединените Щати още по-рано и сега работи като медицинска сестра в една обществена болница в Ню Йорк. Нито едните, нито другите са разведени.

Всички ние принадлежим на едно загубено поколение. Спасявай се както можеш беше единствената логична алтернатива за нас след толкова години промиване на мозъци, очаквания, съмнения и измами.