Втора част

ОБЕЗВЕРЯВАНЕ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 6. ЕУФОРИЯ

Отговорността предполага, че сме запознати с алтернативите, че знаем как да избeрeм някоя от тях и че сме използвали това си знание да не направим избор, позовавайки се на страх, опортюнизъм или идеологически пристрастия. Ала сега аз мога само да разкажа какво съм мислил и вършил, какво мисля днес за тези мои мисли и дела и защо се промених.
Пол К. Файерабенд, "Да убиеш времето"

Зимата на 1985-а в България бе болезнено студена. Отгоре на всичко, имаше режим на електричеството. Дори в София прекарвахме по цели вечери в абсолютна тъмнина. Един февруарски ден жена ми и аз поехме с немощната си Шкода по заледените пътища към Варна. Движехме се по южното шосе от София за Бургас. Нямаше движение и карах с максимална скорост. На три места забелязахме бариери, запречващи пътя. Приличаха на тези, които обикновено се поставят на гранично-пропускателните пунктове. Бяха вдигнати и около тях не се виждаше жива душа.

Смрачи се рано, а след Айтос ни чакаше още път през планински села, населени с турци. Имахме смътна представа, че нещо се случва с турското население в България. Носеха се слухове, че турците използвали всяка възможност да репресират невинни българи заради насилствената смяна на имената. Единствено фаровете на колата ни осветяваха тесния криволичещ път. Селата, през които минавахме, бяха тъмни като в рог и изглеждаха мъртви.

Внезапно от заплашителната тъмнина изникнаха гърбовете на крави, люшкащи се лениво пред колата. С все сила натиснах клаксона и спирачките, но беше късно. Колата се завъртя на 360 градуса по хлъзгавата настилка и удари една от кравите отзад. За наш късмет, спряхме на края на банкета, най-вероятно защото удареното животно беше убило скоростта. Едва успях да различа фигурата на мъж, който приближаваше към нас откъм страната на жена ми. Човекът избягваше светлините на фаровете и ми се стори, че се кани да ни нападне. Стомахът ми се сви, но все пак успях да дам на скорост и да форсирам колата по тесния кален банкет с риск да блъсна още някое невинно животно.

Скоро пристигнахме в градчето, където работеха като аптекари семейство стари наши приятели, и спряхме да преспим у тях. След като разказах за произшествието ни по пътя, те подробно ни описаха как протича преименуването в техния край: на мъжете се връчва военна призовка и те заминават на занятия. Всеки турчин е изпратен на запас в поделение с българи, за да се избегнат контакти със семейството му или с други турци под предлог да не се издадат военни тайни. Щом ги облекат в униформа, командирът на частта ги вика, за да им съобщи, че има нареждане всички да приемат български имена, а в случай на отказ ще бъдат изправени пред военен съд. На всеки един се внушава, че докато семейството му е самт, може да му се случи нещо, тъй като всички трябва да се преименуват. Дават му списък с български имена, от които да си избере едно и го вкарват в ареста да си помисли. Ако откаже да се прекръсти, е заплашван, малтретиран или направо бит. Ако продължи да упорства, го отвеждат в трудов лагер, докато не подпише декларация, че "доброволно" е приел новото си име. Междувременно при жена му и децата му отива местен чиновник, който любезно ги информира, че техният съпруг и баща си е сменил името и ги кара и те да направят същото. Много от жените отказват под предлог, че нямат разрешение от мъжа си. Мярката за справяне с такива непокорства е проста: когато отидат да си получат заплатата, карат жените да покажат паспорта си. Ако името в тях не е българско, не им дават пари. Тогава жената отива в банката да изтегли пари, но и там й искат паспорт. Ако тя или някое дете се разболее, по същата причина им се отказва медицинска помощ. И все пак в някои случаи жената може да си държи парите под дюшека, а децата да са здрави. Рано или късно обаче я спират на улицата за паспортна проверка и тогава му слагат печат "невалиден". Оттук насетне тя може да бъде задържана, глобявана, арестувана и дори пращана в затвора за "нарушаване на паспортния режим".

В някои села срещу преименуването била оказана съпротива. Полицаи или специализирани командоси в бронетранспортьори обсаждали разбунтувалите се села, а кмета и няколко други селски ръководители били заставяни да подпишат декларация, че "доброволно" си избират български имена. Ако се съгласели, ги използвали като пример за останалите. Някои не се подчинявали и били насила отвеждани от къщите или укритията им. Ако все още отказвали да подпишат, се озовавали в лагер. Командосите ходели от къща на къща и изхвърляли навън националните турски облекла и книгите на турски, включително Корана. Ако срещнели на улицата жена в шалвари или фередже, режели дрехите. На някои места хората се криели в гората с надеждата, че кaмпанията ще ги отмине. Тях ги докарвали обратно в селото и пожарните коли ги заливали със студена вода. Имало замръзнали до смърт. В единствения случай, когато в едно родопско село турците излезли вкупом да протестират, водачът им бил прегазен от бронетранспортьор, а жена, която се опитвала да направи снимки, била застреляна в упор. Попитах как се държат мюфтиите и имамите. Приятелите ми отговориха, че очевидно подкрепят кампанията. Общоизвестно беше, че повечето турски религиозни служители в България са настоящи или бивши служители на секретните служби.

Бях шокиран от тези разкази. Най-много обаче бях изумен от неведението, в което се намирах самият аз. Десет години по-късно срещу мюсюлманите в съседна Босна бяха извършени много по-сериозни престъпления, последвани в самия край на ХХ век от кампанията за етническо прочистване на албанците в Косово. Тези две "прочиствания" бяха обяснени по същия начин - като репресивни мерки срещу вековните врагове на "етнически чистите" славяни - и следваха същия модел на противозаконни действия "извършени на тъмно".

И все пак аз би трябвало да знам, че мои сънародници, независимо от етническия им произход, бяха обект (като общност и като отделни личности) на тотално обезличаване от страна на собствената им държава - държава, която в същото време се радваше на благосклонност и уважение от международната общност. Непростимо е, че не съм знаел какво се случва в собствената ми малка страна, дори и да съм нямал възможност да предприема кaквото и да било. В страна като България не е необходимо да търсиш сложни и законспирирани източници на информация, за да научиш какво става в другия й край, отдалечен на не повече от 600 км. Мълвата е много по-мощно средство за това. Но това е все още по-малката страна на проблема. Ами тези, които знаеха? Бяха ли направили нещо? Сега, когато и аз бях научил, какво направих - незабавно или в следващите няколко години?

Това, което всъщност направих, беше, че продължих да се занимаван със собствения си живот. А това беше живот, подчинен на физиологията. В деня след среднощните ни разговори, които се бяха докоснали до истинската политическа природа на живота на Балканите, отидохме във Варна да уредим някои проблеми, останали след развода ми. Интересуваше ни нашата сексуалност, домакинството и професионалната ни кариера. Борехме се за софийското ми жителство. Както вече казах, да си купим жилище в столицата бе невъзможно без тази техническа формалност.

Купихме си апартамент през юни 1985 г. и бяхме на върха на щастието, когато (след като направихме ремонт с помощта на един приятел) се нанесохме там в средата на лятото. Две години по-късно си купихме къща в едно планинско село на стотина километра източно от София. Направихме го с намерение да се самоизолираме в още по-голяма степен от режима.

Само хора, които са виждали първичната красота на Балкана, могат истински да я оценят. Всяко планинско село е географски и социално твърде отдалечено от голямата политика. Естествено, местният свят беше миниатюрно копие на същата по-голяма картина, която се опитвам да нарисувам в този мемоар - и тук ги имаше същите активни строители на комунизма и същите послушни селяни. Но на столичанина се гледаше с респект и беше считан за практически недосегаем. Ние бяхме точно такива. Всъщност, за местните жители бяхме нещо като шоу - в еднообразното им ежедневие ние бяхме клюката, присъствието ни даваше храна за разговори. За тях бяхме чужденци - необясними и неразбираеми, но незасягащи в никаква степен собствения им живот. Това бяха идеалните условия за мирно съвместно съществуване. Бяха ме нарекли "Писателя", понеже при всяко хубаво време пишех на машината под асмата или на чардака. Жена ми и децата спазваха дистанция и гледаха винаги да бъдат учтиви, без да интимничат със съседите.

През тези последни пет години, прекарани в страната, на която все още принадлежахме, но от която вече бяхме започнали вътрешно да емигрираме, селският ни дом се оказа най-щастливото място, където някога сме живели. В зеления двор имаше асма, ябълкови дървета, праскови и сайвант за сено. През лятото отглеждахме домати, лук, зеле и краставици. Между другото, тази къща е все още наша. Тя е единственият образ на несвършваща носталгия, с който не можахме да се разделим. Тя беше част от това, което тогава представлявахме самите ние. Сега е част от изтъняващата връзка с бившата ни страна.

По онова време къщата беше така желана - спасявахме се там при всяка възможност, за да потърсим мир и спокойствие, да се измъкнем от блатото, да дишаме чист въздух. Емигрирахме там, за да бъдем самите себе си. По този начин превръщахме действителността в мисловен процес, а истинските си чувства и преживявания разкривахме единствено в това откъснато село пред децата си, пред неколцината останали стари приятели и пред себе си.

В София продължавах да се срещам редовно с Емил и да пиша коментари и репортажи. Стоях на дълги опашки за хляб, масло, мляко или дюшеци. Срещах се с хора, които не можех да понасям. Внимавах какво казвам, пиша, а също и какво мисля. В София не ми дадоха задграничен паспорт. Но последното ми дете се роди там. Преструвахме се, че живеем и се правехме на това, което не бяхме. Истинското ни съществуване придобиваше очертания изключително в затънтената самота на нашето село. Хълмовете наоколо бяха величествени. Боже, колко величествени! През есента беряхме сливи и орехи и събирахме дърва. Всеки наш ден беше белязан с космическо спокойствие, особено преди залез, когато всяко човешко действие или присъствие ставаше незначително, а въздухът и безтегловността на това място извисяваха духа ни над всичко останало. Това беше мястото, където изпитвахме "непоносимата лекота на битието".

Инак, през всичките тези пет години политическата ми същност беше все по-дълбоко завладяна от чувството, че живея в ничия земя. Ако бях станал член на партията, щях да съм част от Възродителния процес и, подчинявайки се на партийната дисциплина, не бих могъл да надигна глас срещу него. Вероятно единственият начин за протест би бил да напусна партията.

Ако бях станал част от репресивната машина (и на безпартийни се разрешаваше това, стига да отговарят на определени изисквания), щях да съм пряко замесен в мъченията над мои съграждани, които не познавах.

Ако наистина се смятах българин по кръв, щях да се гордея с това националистическо безумие.

Ако можех да съм част от някоя независима власт или ако сам имах такава власт, щях да разполагам с лостове за протест, да се противопоставям и да се боря срещу кампанията, легитимирана от съществуващите в държавата закони и най-вече от доброжелателното отношение, което демократичните държави показваха към комунистическото управление в България.

Аз обаче бях никой. Дори тези, които се опитваха да изнесат информация за извращенията, рядко успяваха да привлекат вниманието на международните агенции за защита на човешките права.

Ако можех да запаля и други за основаване на неформална организация на борци срещу тоталитаризма, ставайки по този начин член на готова за саможертва общност, днес съвестта ми щеше да бъде чиста - ала само при условие, че тялото ми беше останало непокътнато. Нямаше обаче такива хора. Нито пък аз бях дотам безразсъден, че самостоятелно да се захвана с антиправителствена дейност.

Преди да стане публично известен дисидент, Андрей Сахаров обитаваше върховете на съветската ядрена номенклатура. Вацлав Хавел произхожда от най-висшия слой на чешката буржоазия. На такива хора им беше позволено да имат собствено мнение поради особения им статут. Напротив, Александър Солженицин, който е само носител на Нобелова награда и нямаше високо обществено положение, беше изгонен своевременно от Съветския съюз. Явно, поне донякъде беше необходима протекцията на собствения авторитет или публичното признание.

Аз самият бях частица от безликата маса строители на комунизма, които се борят за собственото си оцеляване. Дори и да бях от каймака на тази маса, това не ме правеше по-малко безличен. Дотам беше стигнало самосъзнанието ми, когато преминах с Шкодата си през това забравено от Бога балканско село, населено с турци. Другите варианти, които дотук изредих, бяха още неясно формулирани и оформяха само едно инстинктивно поведение, чиято програма минимум беше да съхрани интегритета на личността ми.

По времето, когато започнах да разбирам измеренията на антитурската политика на Живков, връзките ми с моето семейство бяха вече прекъснати. Баща ми беше неконтактен, а болестта му - в последния си стадий. Майка ми, все още член на комунистическата партия, от една година беше пенсионерка и, податлива както винаги на комунистическата пропаганда, проповядваше как само една благоденстваща социалистическа държава може да тръгне към по-светло бъдеще. Дори не се интересуваше какво става в селата само на стотина километра южно от Варна. Баба ми, вече на 88 години, беше твърде немощна и аз полагах усилия да не събудя в благородния й ум нищо, което би поставило под съмнение комунистическата идеология, комунистическото движение и мечтаното обновление на комунистическата партия. Следователно близките ми, които посещавах само по официални поводи, не бяха хората, от които можех да търся информация, камо ли тези, с които да седна да обсъждам проблемите на Възродителния процес. Всичките ми софийски приятели бяха потънали в екзистенциалните си страхове и проблеми, така че темата за преименуването бързо замря, още повече, че и пресата и телевизията мълчаха. Нямаше никакви изгледи да се формира обществено несъгласие по въпроса за претопяването на турците, познато с научното име "асимилация". Нито пък аз самият, доколкото си спомням, горях от желание да си създавам главоболия. Както казваше един приятел, "за социалистическия гражданин абсолютната власт на държавата и нейната непреклонност са аксиома. Жизнено важно е само да знаеш дали тази власт наистина ще бъде употребена в конкретни обстоятелства".

А дали имаше възможност да се действа по различен начин при тези "конкретни обстоятелства"? Имаше. Това беше вариантът, който самите етнически турци бяха избрали. Ако бях един от тях, какво щях да сторя? Мнозинството от тях проявиха отстъпчивост и ги оставиха на мира. Те бяха обикновени безлики хора, не познаваха града, не знаеха нищо за политиката и никой от тях нямаше влияние сред враждебните им комшии-българи. И все пак, някои оказаха съпротива на кампанията, доколкото това беше по силите и възможностите им. Тази съпротива, макар и безсилна да задържи или спре Възродителния процес, поне съхрани достойнството им.

Изкушението да се разказва от позицията на проявеното от жертвите мъжество е почти винаги неустоимо. Пленени от храбростта, която очевидно е по-рядко срещана черта на характера от страха, нашите очи и чувството ни за съпричастност са приковани в смелите и се отвръщат от страхливците. Аз не желая да се подам на това изкушение. Статистиката и разказите на очевидци показват, че голямата маса етнически турци е отстъпила пред Възродителния процес и в населяваните от тях райони бързо беше възстановен социалния мир. Разбира се, социален мир е едно доста относително понятие при тези обстоятелства, тъй като само жертвите могат да кажат какво е ставало в душите им. Аз самият бях продукт на комунистическия социален мир, ала посланието, което тази книга носи, нямаше да го има, ако ден подир ден не плащах своята лична морална цена за поддържането на този мир.

Съществуваше обаче съществена разлика между съглашателството на турското население по време на Възродителния процес и нагаждането на българите към комунизма. Подмяната на идентичността отсича самите корени на съществуването, докато смяната на една система и подкрепата на един политически режим са предизвикателства само за политическото тяло на индивида.

Амбицията на комунистическата идеология беше да влияе и над всичко онова, което е извън политическото тяло на хората. Действащите проводници на тази идеология - борците за комунизъм и политиците - прилагаха педантично нейните предписания. Те имаха амбицията да достигнат до физиологията на хората, дори да проникнат в нея. В това отношение комунистите имаха до голяма степен успех, защото подчиненото им население объркваше политиката с физиологията. За тези хора комунизмът беше едновременно и натрапен, и възжелан - той им донесе точно толкова от желаното робство, колкото насилие се изискваше да ги вкара в кошарата. Пътят към комунизма беше наложен на обществото, но ако не беше оправдал основните очаквания на хората, комунизмът нямаше да пусне такива дълбоки и здрави корени.

Съществува обаче граница, отвъд която никоя политика не може да премине безнаказано. Това е браздата, зад която храбростта и малодушието губят значение. Възродителният процес в България посочи точно къде би могла да се прокара тази граница. Докато българското население, с цялото си етническо разнообразие, ще остане в историята като идеален пример за примиренческо сцепление с комунизма, то турското малцинство в България ще бъде запомнено с това, че се противопостави на насилствената подмяна на идентичността. Хора, чиято идентичност не е била застрашена, могат да намерят извинение за примиренчеството си. Но когато залогът е самата идентичност на човека, няма извинения, нито примирение.

Така че, човешката идентичност е онова нещо, което комунистите погрешно сметнаха, че могат да съкрушат безнаказано, завладени от демоничната си амбиция да доминират над човешкия род чак до глъбините на душата на всяка отделна личност. След десетки години комфортно управление над едно напълно примирило се население, комунистите бяха свалили гарда си и бяха започнали да се държат като актьори в трагикомедия, където ролите само наподобяваха управниците в реалното общество. Управлението им беше преминало границите на сериозната политика и се беше превърнало във фарс.

С кампанията за етническо прочистване те неочаквано за самите себе си се включиха в сериозна игра, в която изпълнението на роли стана опасно, а цинизмът - самоубийствен. Залогът изведнъж стана толкова висок, че само най-отчаяни комарджии биха дръзнали да продължат играта. Живков и неговите слуги се оказаха такива комарджии. Още повече, че нямаше накъде да отстъпват. Каквото и да се приказва, съпротивата на турците срещу преименуването им беше единственият опит за масово антикомунистическо действие в България. Тяхната реакция успя да разклати самия връх на комунистическата пирамида.

В края на 1989 г., в онези първи дни след падането на Живков, когато изведнъж почувствах тръпка и аз да участвам, вече знаех цялата истина за турската съпротива. Тогава за първи път успях да видя картината на комунистическите ми преживелици в нейната цялост. Започнах да разбирам, че има два начина да спася живота си от комунизма. Турските ми съграждани вече бяха изпробвали единия: бяха употребили всички възможни способи да подсилят ирационалното упование в своята групова идентичност. Другият начин ми се яви като прозрение: аз можех да направя точно обратното - да се отърва от ограниченията на всякаква групова идентичност, била тя национална, етническа или политическа.

Уверявам ви, че не подценявам сложността на въпроса. Аз смятам за съществен елемент от моето описание на комунизма обстоятелството, че комунистическото управление превърна самата човешка идентичност в проблем. Комунизмът е система на произвол и деспотизъм: привлекателна за телесните нужди на хората, но пренебрежителна тъкмо към тяхната идентичност. В демократичните общества човешката идентичност определя политическото управление; при комунистическия режим системата определя каква трябва да бъде идентичността на хората.

Ала неоспорима е разликата преди всичко в моралните основания на споменатите два начина за спасение от комунизма. Ако груповата идентичност е морално оправдание за реакциите срещу външната заплаха, то всеки от групата е невинен тъкмо поради тази си идентичност; затова и насилственото й подменяне не може да има никакво оправдание. Затварянето в собствената етническа черупка води до положителни морални оценки (макар и за вътрешна употреба) и това беше един пасивен начин за противостоене пред комунистическото зло. Обратно, за българите груповата идентичност беше най-лесният начин за легитимиране на комунизма: всички ние сме комунисти, следователно всеки поотделно е невинен, че комунизмът се търпи.

Другият начин - да се освободиш по своя воля, макар и не по свое желание, от своята национална идентичност - е една противоречива лична реакция срещу самоосъзнатото обвързване с комунизма. Тази реакция означава да отъждествиш политическата система с народа, на когото е била наложена. За мен това е точно така. Българският народ прегърна комунизма и живя ведно с него. Също толкова вярно е да се каже, че комунизмът в България беше скроен по мерките на българския народ до степен на почти пълно взаимно сливане.

Когато сравнявам моя начин на съпротивление срещу комунизма (ако въобще може да се каже, че съм се съпротивлявал) с това, което направиха българските турци, аз изпитвам вина. И тя е многопластова. Срамувах се, че бях мълчал по време на Възродителния процес. Бях смазан от апатията си към комунистическия режим. Сега изведнъж осъзнах, че ме числяха към българската нация, чиито синове и дъщери току-що бяха привършили с безчинствата над сънародниците си от турски произход и все още бяха в плен на удобното самодоволство, че историята ще ги оправдае. Това, че бях един от тях, ми причини болка и чувство за вина. Когато събитията през ноември 1989 г. започнаха да подкопават ненакърнимостта на партийната власт, сломен от тази вина, аз узрях за каузата на моите турски братя, на които беше отнета самоличността.

Малко преди това, през октомври 1989 г., последния месец от управлението на Живков, в София беше свикан международен екологически форум. Каузата на защитниците на околната среда беше добър претекст за протест срещу пагубната етническа политика на българските комунисти. Присъствието на много чуждестранни журналисти пък беше шанс да се даде гласност не само на проблемите на крайно замърсената ни страна, но и на още по-неотложните проблеми за нарушаване на човешките права, за икономическия упадък и социалната стагнация. Органите бяха в състояние на повишена готовност. Малцината български "природозащитници" (повечето - активни членове на комунистическата партия), ангажирани още от пролетта срещу кампанията за турското изселване, организираха поредица от екологични акции. Притиснати от "световното обществено мнение" и от боричканията за власт сред партийната върхушка, комунистическите власти разрешиха провеждането на митинг на площада зад Народното събрание и публично събрание в софийското кино "Петър Берон". На митинга и в киносалона тайните агенти бяха толкова много, че създаваха впечатление за по-голяма от реалната многобройност. Начело на "спонтанните" протести бяха, разбира се, партийни активисти. Както можеше да се очаква, всички лидери на тези мероприятия рано или късно се оказаха замесени в политиката от страната на "обновената" Българска социалистическа партия (БСП). Само неколцина бяха външни за партията хора, които хранеха надежди да си извоюват бъдещ политически капитал. Как мога да забравя например Сашо Йорданов, учител от Варна, който на 3 ноември 1989 г. взе думата на срещата в кино "Петър Берон"? Беше уплашен до смърт, докато произнасяше предварително написаната си реч. Трепереше и се потеше, а реториката му се състоеше повече от оплаквания, отколкото от политическа логика и елементи на сериозен антикомунистически проект. Докато декламираше своите лозунги, той извисяваше глас, защото страшно му се искаше да е глашатай за всички подтискани българи, но страхът правеше гласа му писклив. На подиума той представляваше всъщност единствено себе си - една жалка личност, поразена от комунизма. След не повече от месец той влезе в Радикал-демократическата партия, а около година по-късно стана един от водачите на "демократичните сили". Накрая беше избран за председател на Българското Народно събрание, но звездата му бързо залезе заради некомпетентността му и заподозирането му в задкулисни сделки. Днес той фактически е напълно забравен политически мъртвец.

Въпреки всичко, седмицата на екологичния форум беше изпълнена с безпрецедентни събития. Водещи партийни функционери разказваха по-късно за среднощни срещи, нелегални посещения в Москва и как не било допуснато елитни танкови поделения на българската армия да обсадят София. Все още не ми се ще да повярвам, че нещо подобно се е случило. Цялото суетене беше около отстраняването на Живков и кой ще наследи трона му.

Имам един носталгичен спомен от нощта на 3-ти ноември 1989 г. Шепа непризнати доморасли политици се бяха събрали в един софийски апартамент, за да изпратят една журналистка от български произход, работеща в радио Свободна Европа, която беше дошла на форума. Като близък приятел на един от тях, по чисто съвпадение присъствах и аз. Представяйки се в ролята на български дисиденти, тия хора си въобразяваха, че участват в конспирация за сваляне на комунистическата диктатура. Всъщност, по онова време (само седмица преди падането на Живков) и през ум не им минаваше, че такава възможност действително съществува. Ако все пак нещо са си мислели, то е било свързано с аспирациите им за лична власт - като тези на Сашо Йорданов. В онзи момент ги възприех като обладани от мъгляво чувство за мисия. Журналистката от Свободна Европа приличаше на майка, утешаваща осиротелите си деца. А децата? Те се опитваха да бъдат на нивото на този сюблимен момент. След 45-годишната си роля на подчинени те все пак се издигаха дотам в представите си, че екзистенциалното им несъгласие би могло да мине за политическо дисидентство. Само седмица по-късно те щяха да претендират за статут на репресирани от комунизма и, разбира се, за дял от преразпределената власт. Днес тези нелоши хора, с едно единствено изключение, отново са "никои". Тогава моята роля беше да наблюдавам. Още нямаше такава кауза, на която да се чувствам отдаден.

На първия антикомунистически митинг, проведен в София на 18 ноември 1989-та, осем дни след падането на Живков, много от новоизлюпените "дисиденти" се качиха на трибуната, за да произнесат гръмки речи. Еуфорията беше ни зашеметила. На следващия ден аз написах едно страстно слово, пълно със самообвинения. В него признавах моята и на моите български съграждани вина за насилията над турското малцинство. Два централни ежедневника отказаха да го публикуват. Ето текстът на това мое есе-писмо, което по-късно беше отпечатано във вестника, на който бях главен редактор.

Прабаба ми е дъщеря на французин и австрийка. Прадядо ми е македонец от Солун, казваше се Паунчев. Баба ми се омъжила за банатски българин във Велико Търново. А родителите на баща ми са преселници от Одринско.

Кръщелното ми свидетелство е издадено във Варна. В него пише, че съм роден от майка и баща по народност българи. Виждал съм кръщелното на съученика си Ерол, в което пише, че баща му и майка му са турци. Тогава, в 1946, изглежда никой не се е съмнявал в необходимостта от такова уточняване. В кръщелното на жена ми от 1957 не пише вече от каква народност са родителите й. А в кръщелните на нашите деца пише, че са родени от майка и баща с ЕГН.

Моят съученик се смяташе за турчин.

АЗ СЕ СМЯТАМ ЗА БЪЛГАРИН.

Но днес аз, БЪЛГАРСКИЯТ журналист, не искам повече да живея в България. Защото нямам гаранции, че утре някой нахакан българин няма да ме накара със сила да променя ... не името си, не! Ще ме насили да променям самочувствието си, че съм българин. Ще порови в миналото ми и ще каже: "Вън, ти не си чиста кръв!"

И за да не ме накарат насила да тръгна да се скитам по света с шестте си деца, българчета, предпочитам сам да ги натоваря на някой самолет и да отида в цивилизования свят, където всеки ще ме зачита като българин.

Но преди да си тръгна, искам да заявя: срамувам се, че живея на една земя с бабаити, които си позволяват да не зачитат Човека.

Те не смятаха, че през 1972 са били нарушавани националните интереси на България.

Не плакаха, задето България кървя и през зимата на 1985.

Не се ужасяваха, че нашите братя по родина - турците - бяха качвани на кервани през миналото лято, качвани насила, по бройки... и техните мъчители, българи, потриваха доволни ръце, че "най-сетне се отървахме от мръсните турци".

Никога досега не бяха помисляли да защитават националните интереси. Защото самите те бяха "национален" интерес: те, хората, чието мислене не излиза извън жандармската представа за тоталитарна Източна Европа, пазена и охранявана от великия комунистически брат.

Днес, когато се заговори, че няма по-голям национален интерес от Личността, се уплашиха. Защото не знаят какво е това Личност и още по-малко - какво значи Права на личността!

Ето защо ме е срам да живея в моето отечество с такива съотечественици, които не искат да се примирят с равенството между тях и останалите.

Национализмът безспорно е мухъл, който покрива ъглите на вехтошарския магазин, наричан българска икономика. Но освен яростни идеолози той има и искрени привърженици. Тази искреност ме кара още повече да се срамувам, защото е белег на отчайваща изостаналост. И наистина са "блажени нищите духом", защото е невъзможно да им се иска покаяние за вина, която не съзнават.

Но моят срам ще бъде още по-непоносим, ако не се убедя в разкаянието на силните духом българи. Днес само го подозирам. Защото турците се защитават сами! А къде са ЛЮБЯЩИТЕ БЪЛГАРИ?

Защото ако днес още някой раздухва националната вражда, то това не са мюсюлманите, а великобългарите. За съжаление тези великобългари дори не се самосъзнават като християни, така че е безсмислено да се говори за конфронтация на верска основа. Конфронтацията е националистиечско-номенклатурна.

Единственото, от което днес не ме е срам и ме задържа тук, е любовта. Сърцето ми призовава не към помирение - защото никой не се е карал! - а към ПРИМИРЕНИЕ. Лошо възпитаните българи, чедата на тоталитарния комунизъм, трябва да се примирят, че на земята ни живеят и турци. Хора достойни, изстрадали, честни.

Братя съотечественици, помогнете ми да остана на родната си земя, като се присъедините към моята любов. Никой народ не е по-съвършен от другия и никоя група хора не заслужава повече любов от друга. Състрадание обаче заслужават потиснатите. А от целия потиснат български народ най-потиснати бяха турците в него. Ние им дължим нашето разкаяние и нашата любов.

С тази любов душата ми е чиста. Но, като частица от болната душа на България, се е сгърчила самотна и уплашена. Не от великия страх пред ново раждане, а от предчувствието, че в своята заблуда душата на България е изпълнена с омраза.

Междувременно, в същия киносалон, прочул се с първия публичен протест на еколозите десет дни преди отстраняването на Живков, се проведоха две-три последователни срещи на обществеността. След края на изказванията една млада българка се обърна към публиката с молба да подпишат петиция за освобождаване на съпруга й от затвора. Тогава чух за пръв път името му - Ахмед Доган. Това беше единствената от многобройните петиции, организирани по онова време, която аз подписах. Нещо ми подсказа, че този мъж ще стане водач на движението за човешки права на турското малцинство. Той беше освободен в началото на декември.

След като статията ми в защита на турците не успя да мине през цензурата на уж демократизиращата се наша преса, най-естественото нещо от моя страна беше да я изпратя на Ахмед Доган. След няколко дни той ми се обади, за да изрази благодарността си, а после се срещнахме в една софийска кафе-сладкарница. Отклоних поканата му да се запиша в партията, която той създаваше по това време, но интелектуално и емоционално се съгласих, че има начини, с които можех да съм полезен за справедливата му кауза.

И така, през април 1990-та, когато партията на Ахмед Доган беше регистрирана за предстоящите през юни избори, съвсем естествено ми се видя да не отклонявам предложението му да се включа като независим кандидат за народен представител от листата на неговото Движение за права и свободи и да взема участие в предизборната кампания. Никога не ми бе минавало през ум, че можех да стана законодател, нежели политик, но толкова бях увлечен и от спонтанно дошлото предизвикателство, и от желанието да компенсирам предишната си апатия, че се съгласих без почти никакви уговорки. Така Ахмед и аз станахме приятели. Той ми предложи кауза, за която си струваше да се работи.

Това, което очи в очи ми разказа този превърнал се в политик интелектуалец, очерта за мен истинските измерения на Възродителния процес. През двата месеца на предизборната кампания се срещнах с реални жертви на бруталното етническо прочистване, които подсилиха краските на тези събития в моето съзнание.

Ахмед не отрече, че до 1984 г. и той е бил същият апатичен интелектуалец, какъвто аз самият съм се описал дотук. Но след безмилостната кампания за смяна на имената през есента на 1984-та и зимата на 1985-та Ахмед беше зарязал университетската си кариера на философ и се беше зарекъл да избави етническите си сънародници от плануваната асимилация. Документите на БКП от това време говорят за "пълно постигане на целите на Възродителния процес". Ахмед и шепа отчаяни сподвижници бяха сформирали нелегална група, целяща "националното освобождение на българските турци". Имаше наистина две бомбени нападения в обществения транспорт и две отвлечени деца, откъслечни сведения за които ние, българите в България, имахме единствено от слухове. Ахмед потвърди пред мен отговорност само за бомбите. През май 1986 г. до властите беше изтекла информация за нелегалните действия на ахмедовата група и той е бил арестуван, изправен пред военен съд и вкаран в затвора за тероризъм.

В сблъсъка между Ахмед и тоталитарната власт залозите са били животът му, от една страна, и съпротивата срещу асимилацията на българските турци, от друга. Експулсирането му в Турция е било спестено поради намерението на властите да изиграят "силен национален коз" срещу съседната ни държава. Така Ахмед останал жив в България. Въпреки че ми разказа за смъртните опасности, преживени в строго охранявания Пазарджишки затвор, той никога не спомена, да е сключвал сделка със секретните служби. Сделка обаче е имало, в това не може да има съмнение. Как иначе може да се обяснят твърденията му, че докато е бил в затвора, е установил контакт с авторитетни представители на турското малцинство и е успял да ги убеди да вдигнат населението на масови демонстрации точно в навечерието на конференцията по човешките права в Париж през 1989-та? Разбира се, демонстрациите са били замислени като мирни протестни шествия от многобройните села към окръжните градове; участниците е трябвало да носят единствено написаните на ръка плакати с "Искаме си имената!". Свидетели ми разказаха впоследствие, че шествията са били пресрещани от войска и е имало убити. Мирното население обаче с нищо не е показало, че се предава, поради което Живков беше принуден да заяви публично на 31 май 1989 г., че на всички турци, български граждани, ще бъде разрешено да емигрират в Турция. Едва тогава информация за "турските събития" в България започна да прониква в чуждестранните медии. Ахмед Доган е бил в затвора и все още никой не е знаел за неговото съществуване.

Официалният евфемизъм за тази насилствена емиграция беше "екскурзия". Комунистите тържествено заявиха, че българо-турската граница е отворена за всеки, който пожелае да отиде на екскурзия в Турция. В действителност обаче прилагаха добре обмислен план за изселване на цялото турско малцинство от България. Милицията беше изготвила списъци на т. нар. екскурзианти. Конвоите от частни коли и специално предназначени за целта автобуси и камиони, натоварени с покъщнина, бяха ритмично направлявани по пътищата към граничните пунктове. Държавната спестовна каса (единствената банка, където българските граждани можеха да влагат спестяванията си) откри извънредни гишета за обслужване на турците, които масово теглеха своите лични влогове заради "екскурзията". Дълги опашки за спешно издаване на паспорти се трупаха и пред паспортните отдели в милицията. А българите започнаха да изкупуват имотите на своите заминаващи съседи на смешно ниски цени или им продаваха леките си автомобили за безбожно много пари, защото турците се нуждаеха от превоз за вещите си. Бяха плъзнали слухове, че екскурзията всъщност е еднопосочна и връщане назад няма да има. Сред лятната жега земята мълчеше, изоставена от тези, които я обработваха. Редица малки фабрики спряха работа поради недостиг на работна ръка. Повечето семейства се разделяха: по-старите се готвеха да заминат; младите, въпреки че изпитваха мъчителни терзания, оставаха.

В столицата не се забелязваха тревожни признаци, че някъде в страната стават смутове. Животът си течеше в обичайното русло. Спомням си как братовчед ми Ангел обясняваше, че тъкмо сега е времето да продам овехтялата си Шкода, и как злорадстваше, че "най-накрая България ще се отърве от тия мръсни турци".

Това беше тъжният край на петгодишното етническо прочистване! Всъщност то се оказа генерална репетиция за предприетото от сърбите подобно етническо прочистване през 90-те. Сръбските акции се подхранваха от същата тази националистическа омраза, ярост и претенция за генетично превъзходство. Единствената разлика е, че в България то не доведе до жестокости и масови убийства, както се случи в продължение на почти цяло десетилетие на територията на бивша Югославия. Едно от шокиращите сходства между двата начина на действие е почти подсъдното пренебрежение към държавната икономика, която в България претърпя огромни поражения, а в Югославия направо рухна.

Българското етническо прочистване се извърши зад Желязната завеса и беше забулено в неизвестността, характерна за ерата на Студената война. По това време никой не се интересуваше какво става на затънтените Балкани. Отгоре на всичко, добре смазаната машина на секретните органи функционираше гладко, без да е смущавана от дисиденти, народни вълнения или негодувания на международната общност. Нямаше демокрация, нямаше я чуждестранната преса да си пъха носа във вътрешните дела на една суверенна нация.

До септември около 350 хиляди турци вече бяха напуснали България. Около една пета от тях се върнаха обратно, скоро след като още същия месец Живков реши да даде на заден ход и да отвори границата, за да могат емигрантите да се върнат в България. На първия пост-живковистки митинг на площада пред Александър Невски, състоял се на 18 ноември 1989-та, мнозинството от присъстващите бяха големите групи от турци, дошли заедно с интелигенцията от цялата страна. Ако се изключат единиците представители на работническата класа, това бяха двете социални групи, които изпитваха истинска радост от падането на Живков. Само един от ораторите бегло спомена за турския въпрос; за съжаление през следващите години този човек стана озверял националист и беше изхвърлен от политиката.

Моите емоционални реакции от този начален период определиха бъдещата ми нагласа и избора, който направих. Най-сетне имах свобода на действие. За пръв път в живота си не бях притискан, насочван, наблюдаван, ограничаван и не бях заставян да се държа лицемерно. Не бях длъжен да участвам. Нито бях длъжен да браня отиващия си комунизъм. Затова, ако трябва да вярвам на чувствата си, заключенията, до които те ме доведоха, никак не ме радваха. Общо взето, те се свеждаха до това, че не изпитвах никакво съчувствие към своите съграждани-българи, нито към себе си, докато целият бях погълнат от състрадание към турските ми съграждани. Виждах неопровержими доказателства, че те (като социална група) са страдали при комунизма, докато българите (пак като такава група) са се облагодетелствали от него. Турското малцинство имаше своя принос за падането на диктатора, а ние, българското мнозинство, бяхме подхранвали диктатурата.

Есента на 1989 г. трябва да се разглежда едновременно и като повратна точка в историята на комунистическите държави, и като вододел в живота на всеки техен гражданин. Моментът на преход даде всекиму възможността да се излекува от мозъчното промиване. Майка ми и братовчед ми Ангел си останаха комунисти. Те и най-близките им приятели избраха да останат на страната на уж реформиралата се комунистическа (вече преименувана на социалистическа) партия. Аз лично избрах антинационализма (който, по мое мнение, е хуманитарното лице на антикомунизма). Най-близките ми приятели избраха различни версии на антикомунизъм, макар никой да не стигна до такова крайно отричане на националистическата идеология като мен. Тези, които проявиха колебание в скъсването си с комунизма, престанаха да ми бъдат приятели.

Какви възможности имаше Ахмед? Той не можеше да избере друго, освен антикомунизма. Но той се стремеше да стане политически лидер. В политиката на Балканите това води до неизбежен регрес и окарикатуряване на издигналите те политически принципи. Главозамайващият му успех веднага стана и негово поражение. Заедно с постигането на целите си - възстановяване на човешките права на турското малцинство - той се лиши от политическата база, която би оправдала по-нататъшното му оставане в политиката. За да си изгради нова платформа, Ахмед трябваше по необходимост да възприеме принципи (или по-скоро безпринципност), съзвучни с хаотичния пост-живковистки период. Иначе щеше чисто и просто да се лиши от електорат. Да продължи да работи за интересите на една етническа партия, би означавало да се превърне в етноцентриран политик - позиция пагубна на Балканите - и би засилило етническата конфронтация, която разделяше българи и турци, вместо да й помогне постепенно да затихне.

Но имаше и нещо друго - нещо, съдбовно преплетено с всемогъщата комунистическа система и по-силно от самия Ахмед. Неговият случай, въпреки всички спекулации, следваше модела, който определи действията и стратегиите на по-голямата част от посткомунистическите политици в цяла Източна Европа. Това беше моделът, който осигури и тяхното политическо оцеляване. Правилото беше достатъчно просто: следвай модела или загиваш! Много от тях загинаха по отмъстителен начин, което и доведе до бъркотията в източноевропейската политика през 90-те. Златният еталон беше да си имал връзки със секретните органи и да разполагаш със свръхсекретна информация за политиката или хората в нея.

Независимо колко дисциплинирани и съгласувани в действията си изглеждаха тези органи, имаше жестока борба за власт както в подземните, така и на най-горните им етажи. Шефовете на полицията бяха силните фигури, които фактически държаха системата в ръцете си. Те можеха да се справят с издигането на такъв непокорен човек като Ахмед по два начина: да го унищожат физически или да го купят. Убийството обаче е присъда, предназначена за хората от средна ръка, чието изчезване би причинило само ограничени щети и би било скоро прикрито. Саморазправата с водачи, които имат безспорен авторитет над големи групи хора, създава повече проблеми, отколкото полза. Ето защо да ги купиш е колкото риск, толкова и добре прицелена в бъдещето печалба. Тези, които са имали достъп до Ахмед в неговата затворническа килия, не са били прости слуги. Напротив, той е бил посещаван или е имал разрешение да кореспондира с високопоставени функционери на партията и Държавна сигурност - идеалните вътрешни хора на всеки режим. Едни от тях твърдо стояха до Живков, но други бяха достатъчно проницателни да видят, че дните на диктатора са преброени. Самият Живков се беше добре оцапал с турска кръв, не само защото беше върховният диктатор: всеки на върха на комунистическата пирамида усещаше, че Възродителният процес не е обичайното мляскане по устата с някой другар за пред телекамерите, последвано от поредния безсмислен указ. Беше нещо, за което се знаеше, че един ден ще бъде потърсена сметка. За тези, които презираха Живков, Ахмед Доган представляваше възможност да подронят отвътре безнаказаността на Генералния секретар, хем като засегнат властта му, хем като си пишат антикомунистически заслуги.

Другата изгода да имаш Ахмед на своя страна беше възможността да се шантажира Турция. Анкара никога не се е показвала загрижена за съдбата на самите турци в България, но подкрепата на лидера на турския етнос в недружелюбната съседка би могла да се използва като коз при някои други етно-географски конфликти, а защо не и в опитите на турското правителство да подобри лошата си репутация по отношение спазването на човешките права. От не по-малко значение беше и появилата се възможност една евентуално влиятелна фигура в пост-живковистка България да има връзки с най-горния етаж на турската политика. С това извършителите на Възродителния процес имаха силно желание да подскажат, че ако Турция откаже да приеме изгонените български турци, няма никога да се облагодетелства от живия Ахмед. На всичко отгоре, турското малцинство беше много по-лесно за манипулиране, когато неговият признат лидер се намира в затвора.

Разбира се, биха могли да се изведат политически калкулации и в други направления, имащи пресечни точки с този човек. Аз ще се огранича със забележката, че самостоятелно той не би могъл да изплува невредим. Не би могъл да започне политическа кариера от нулата. Той прекрасно е знаел кои са му били задължени и на кои дължи живота си. Факт е, че макар на два пъти нападан с нож от свои съкилийници, Ахмед беше останал жив и здрав и беше пуснат от затвора преди освобождаването на останалите политзатворници. Оставиха го да основе партия, срещу която стояха яростно както извършителите на Възродителния процес, така и откровените националисти. При това той я регистрира в противоречие с българското законодателство, което забранява политически организации на етническа основа. Дори новоизбраните членове на Конституционния съд се оказаха безпомощни да отхвърлят незаконността на тази партия. От друга страна, той възприе позата на недосегаем политически лидер от новото време и безусловно успяваше да манипулира представители на целия политически спектър при изпълнение на политическите си цели. И въпреки че беше начело на силите, които можеха по закон и по съвест да потърсят отговорност от тези, които замислиха и проведоха Възродителния процес, по този въпрос той самият не направи нищо. Винаги избягваше въпросите ми, ако те пряко засягаха тази материя, и никога не се изправи да поиска справедлива разплата за нашите унизени турски сънародници. Личното ми мнение е, че той не успя да оправдае очакванията на умерените българи, включително и моите, че може да оглави антикомунистическите сили с такъв успех, какъвто можеше да се очаква от политическото доверие, което беше натрупал по времето на първите свободни избори.

Целият този ребус имаше още много непопълнени парчета по време на предизборната кампания през 1990 г. Независимо от всичко, това бяха най-щастливите ми дни в България. Искрено вярвах, че свободата е дошла - изненадващо, но завинаги. Сега оставаше само да разчистим пътя и на власт да дойдат добрите. Пълен смях! Ала това беше святата истина: мислех, че има достатъчно българи, чисти от мръсотията на комунизма, които биха станали добри (сиреч, чисти и демократично мислещи) политически лидери.

Няма да пропусна, че и аз се смятах за един от тези хора. Все още не бях разбрал, че комунизмът (както описвам в цялата тази книга) е заразил и омърсил и мен. Смятах ентусиазма си за достатъчна причина да се впиша в демократичния процес като политик, въпреки, че нямах нито опит, нито предварителна нагласа да ставам такъв. Отсичането на главата на националистическата хидра ми се виждаше благородната кауза, която би ми дала възможност да се освободя от угризенията си и да се отдам на обновлението на обществото. Мислех, че щом това стане, ще се оттегля, за да пиша, а останалото ще оставя в ръцете на професионалните политици. Импулсът беше толкова силен и стремителен, че де що имаше интелектуалци в страната (от тези, с промитите мозъци, до инфантилните) всички се захванахме с политика, гледайки на това като на нравствен и граждански дълг.

Емоциите бяха по-силни от разума. По принцип емоциите са най-добрият компас за разграничаване на доброто от злото; те карат човек да застане на страната на хуманистичните каузи. И най-вече те са главната причина, която кара интелектуалците по целия свят да не напускат лагера на либералите и да запазват левите си убеждения. Емоциите обаче не са подходящ инструмент за постигане на политически успех. Разумът носи политическата победа, защото той е, който управлява знанията, опита, дипломацията и волята.

Що се отнася до комунистическото наследство, с което разполагахме по време на преходния период, днес знам, че няколкото десетилетия комунистическо промиване на мозъци беше успешно повредило разума ни, но не се беше справило докрай с моралния компас на нашите чувства. Заключението ми е, че чувствата и емоциите не бяха (или бяха в по-малка степен) податливи на такова специфично манипулиране, докато разумът не успя да му противостои.

Ето защо, окрилени от правотата на своите емоции, мнозинството честни хора в Източна Европа си въобразиха, че са извършили антикомунистическа революция. В добавка те се поддадоха на собствената си самозаблуда, че за успеха на тази "революция" се изисква единствено честност и благороден хуманизъм. Усещаше се обаче трагичната липса на рационална оценка на разположението на силите. Скоро стана ясно, че комунистите са единствените обучени и придобили опит политици в наличност. За да разберат това, либерално мислещите хуманисти в Източна Европа трябваше да заплатят висока цена - те дълго бяха водени за носа от ловки, доморасли псевдореформатори, бързо надушили евентуалните дивиденти от обвързването с антикомунизма. Хуманистично настроените либерали, искрено влели се в редовете на роящите се демократични партии, платиха скъпо за непрофесионалната си изява в политиката, дори със самото си упорито участие компрометираха успеха на тези партии.

Цялата тази емоционална приповдигнатост сега аз наричам еуфория. По правило, за изпадналия в еуфория дреболиите нямат никакво значение. Окриленият от щастие не осъзнава, че цялата картина не е така величествена, както я възприема отвореното му сърце. Ала кой изпада в еуфория? Най-често тези, за които победата е дошла като по чудо, и рядко онези, които сами са се трудили упорито, докато мечтите им станат действителност. Това е още едно доказателство, че ние, способните хора в източноевропейския лагер, нямахме нужната подготовка да посрещнем падането на комунизма. Нито пък бяхме тези, които подготвиха това падане. Ние просто се изстреляхме от самотната си апатия в колективната еуфория. Рационалността ни убягваше по време на този параболичен полет.

Предизборната кампания през пролетта на 1990 г. беше идеален повод еуфорията ми да получи нов тласък. Всичко беше непознато: срещите с екзотично изглеждащи хора, симпатичната недодяланост на новоизлюпени политици, координатори, бодигардове и местни активисти; митингите по селските площади или направо в нивата зад последната селска къща; пресконференциите, за които летяхме обратно до София; мечтата ни да издаваме вестник на Движението. Едно ново усещане за свобода беше, че полицията сякаш стоеше настрани от цялата шумотевица. Комунистите се бяха уплашили от тези бушуващи емоции и бяха заели изчаквателна позиция. Разполагането на полицейски части, охраняващи нашите митинги вместо да ги разгонват, беше нещо невиждано дотогава.

В тона на цялото това общо настроение, на митингите аз говорех с речника на яростен антикомунист. Чуваха се френетични възгласи след всяка закана, отправена към палачите от Възродителния процес, и след всяко внушение, че те най-сетне ще бъдат хванати натясно, воглаве с Живков. Словата ми идваха от дъното на душата ми, а разчупването на предишното мое мълчание ми носеше нечувано облекчение. Всеки ден посещавахме поне пет села, а късно вечер се озовавахме в кръчмата на последното, наобиколени от местни жители, които на чаша вино или бутилка бира изливаха пред нас душите си. През този месец и половина научих много за моите турски съграждани и още по-добре опознах Ахмед.

Аз му имах доверие. Ахмед Доган беше роден водач. Освен това, той беше съчетал органичния си антикомунизъм с рационална политическа воля. Електоратът му го посрещаше като апостол. Стоеше над всички свои последователи с интелекта си и политическата си проницателност. За мен той превъзхождаше другите новаци в българската политика, претендиращи за монопол върху раздялата с комунизма, в два крайно важни аспекта: емоциите не му бяха отнели ума, а и не беше обладан от вироглавите амбиции на остаряло дете, дълго държано далеч от властта. В едно отношение обаче той беше твърде уязвим: нямаше представа какво точно ще доведе страната ни до демократичната перспектива.

По мое мнение Ахмед Доган е най-добрият пример за взаимността между комунистическия режим и поразеното от комунизма население. Преди всичко, вроденият му талант на политик беше останал абсолютно скрит по време на тоталитаризма, докато не беше пробуден от една разтърсваща провокация. Второ, вече събуден, той е можел да създава проблеми на комунистическите власти за съвсем кратко време, тъй като антикомунистическата съпротива не беше повсеместна. Трето, затворен в комунистическата каторга, е бил принуден да участва в нечестни политически сделки с властите и да загуби нещо от пълния морален авторитет, необходим му за чистата победа след освобождаването. И накрая, той нямаше стратегия. Беше заставен да се бори за възстановяване правата на обезправените - кауза, която защитаваше с ярост и пламенно настървение. Не беше в състояние обаче да изработи проект за построяването на едно непокварено следкомунистическо общество.

След 45-годишно комунистическо управление българското общество не съумя да сътвори алтернатива на комунизма. Днес целия свят е затруднен, изправен пред липсата на такава алтернатива. Кой трябва да поеме отговорност за това състояние на нещата? Всички заедно или само някои от нас? Ние всички или никой? Тези, които наричаме политически сили, или безименните изпълнители? Диктаторите или живелите под игото на диктатурата? Някаква световна конспирация или самите народи? Владетелите на световния капитал или лишените от собственост?

Лично аз нося ли отговорност?