Първа част

ЗАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 3. НЕВИННИ И ВИНОВНИ

Не само от болка се състои човек...
Чеслав Милош, "Тяло"

Родил съм се през 1946 г., точно когато са спускали Желязната завеса. По-точно казано, паднал ми се е лошият късмет да се родя от източната й страна. От самото начало съм бил потопен в т. нар. социалистически ценности. Както и да погледнем на този факт, аз пораснах като дете на "социалистическата демокрация".

Кой ще отрече, че детството е най-прекрасната възраст в живота? Тогава те целуват, прегръщат и хранят. Тогава си благословен от Бога, макар и да не го съзнаваш. Когато си голям и остарееш, ужасно ти се приисква пак да бъдеш там - за да избегнеш драмата, в която животът ти е отредил главната роля, или да потърсиш корена на своите провали, страдания и страхове.

В миговете, когато се връщам към щастливото си детство, не мога да открия и следа от опити някой да ми промива мозъка. Дори фактът, че не бях особено привързан към майка си или баща си или че те не изглеждаха особено загрижени за нашата емоционална връзка, ни най-малко не ме притесняваше. Като неизчерпаем източник на живот, аз обичах целия слънчев свят и всички, които се появяваха в него. Нищо на земята - нито случки, нито хора - не можеше да ме накара да тъгувам. В ответ на безмерната си и безрезервна обич сигурно съм получавал точното количество любов, нужно на детската ми душа. Скептиците навярно ще отвърнат, че любовта сама по себе си е промиване на мозъка, защото животът на порасналия човек (уви, нерядко и животът на детето) е доста тягостен и беден на любов. Ала любовта и моите детски възторзи, които помня толкова добре, ми говорят, че дори на Балканите, където трудностите и изпитанията са сърцевина на съществуването, е най-естествено да очакваш да ти се случва добро.

Пейзажът, който ме формира, е морето. Морето подсилваше моите очаквания за щастие и никога не ме разочарова. Жълтият пясък, лениво излегналите се хора, тихото слънце по пладне, мастилено-синият хоризонт далеч зад шарените чадъри, наредени по плажа - това е моята представа за вечност. Рано следобед направо на плажа сервираха топки розов сладолед в сребърни германски чаши и малко след това сутрешната гълчава потъваше в сенчеста следобедна дрямка. В този час на блаженство единствено тънкият ромол на кран, забравен отворен на брега, сякаш съхраняваше тишината на деня за бъдните поколения.

Невинността на тази гледка беше заоблена и гладка, точно като меките склонове, изтъркулили се от планините на Средна България направо в гальовното море. Тесни реки криволичеха между склоновете. Земята, водата и хорските надежди в полите на тези планини бяха скромно-пестеливи и налагаха умереността като жизнена философия. Но за едно дете всичко това беше самият разкош.

Охолството не беше характерно за детството ми, но и оскъдицата ми беше непозната. Пеcтеливостта и умереността преобладаваха не само в материалните, но и в духовните неща. Дете, което не познава какво е лукс, излишество или нищета, е в съвършена хармония с такъв свят - и му вярва безрезервно.

Баба ми имаше лозе върху полегнал склон с изглед към Варненския залив. По средата му беше построена малка лятна вила. Съседите бяха застаряваща двойка, с които баба и дядо пиеха турско кафе на терасата им, покрита с избелели плочки. Мъжът беше пенсиониран моряк, един от първите капитани в малобройната българска търговска флота. Терасата им имаше ниска желязна оградка, украсена с котвички, морски фарове и бинокли. В спомените ми съседите като че ли си имаха всичко - плетени столове, (естествено, аз предпочитах да се катеря на люлеещия се), изящни порцеланови чашки върху вдлъбнати чинийки, прясно смляно кафе с божествен аромат, примесено с двойно препечена, фино смляна леблебия, домашни курабийки или петифури и един цял мързелив следобед. И миризмата на песъчлива пръст, отиваща си жега и лози, напръскани със син камък. Всичко това е толкова френско! И в същото време - толкова мое (и толкова българско!), макар никой да не го е признал за такова. Но тъй като аз съм жив и то е в мен, въпреки всички жестоки опити да ми го отнемат, никой не може да отрече, че то съществува.

Опитите да ме ограбят започнаха когато тръгнах на училище. Там го нямаше 18-метровият кладенец между двете комшийски лозя, нито смокиновите дървета, надвесили клони над него. Прозрачното, поетично и обозримо пространство от първите ми седем години беше удавено от плоския свят на нашите учители и учебници.

Непогрешимостта на тази нова представа за света се доказваше чрез исторически аналогии. Според историческия материализъм, крайната цел на човешката история е изграждането на комунистическо общество. Преминали сме през реки от кръв, убеждаваха ни нашите учители, за да преборим робовладелческите общества, да надмогнем несправедливото неравенство на феодализма и да го заменим с капиталистически икономически отношения. По-нататък неравномерното развитие на капиталистическите държави ги е карало да воюват помежду си, за да преначертаят картата на света. Така в утробата на капиталистическото общество се е родила една нова класа - пролетариатът, чиято уникална историческа роля, според най-искрените твърдения на моите учители, е да сложи край на експлоататорските взаимоотношения. Единственият път за успешната историческа роля на пролетариата е, разбира се, антикапиталистическа революция. Само революция може да установи новото справедливо социалистическо общество. И кой може да бъде организатор и водещ фактор в тази революция? Само и единствено комунистическата партия. А кой може да влезе в тази партия? Отново без съмнение, за това са помазани най-съзнателните представители на пролетариата. Призракът на комунизма е като богоявление за тези ясновидци, които решават да създадат първите социалистически кръжоци, от които после се формира комунистическата партия - "най-прогресивната в историята" политическа организация. Нещо повече, тяхното просветление изважда на бял свят един як и жизнен призрак, който се явява на всички хуманистично мислещи хора и ги обсебва с френските идеали за свобода, равенство и братство. На книга всеки един от идеалите е толкова лесно постижим чрез справедлива и прогресивна революция. Разбира се, тези озарени мозъци на човечеството никога не са си задават въпроса кой трябва да бъде гилотиниран по време на революцията. И нима такъв въпрос изобщо е от значение, когато историята е отредила толкова гигантска задача на класата, чиито скромни слуги са те? А задачата е да направи богати милиардите бедняци по света и да построи невижданият досега земен рай на върховното щастие.

Караха ме да вярвам, че моето поколение има голям късмет - ние щяхме да изпълняваме главните роли в последния етап на тази историческа революция. Обаче момент! Ударението падаше на "поколение", а не на мен като личност. Естествено, този нюанс усетих много по-късно. Юношеската ми представа за света беше предварително съставена според историческия дневен ред на ленинизма - първо това, после онова и най-накрая идва моето поколение, благословено от Маркс да преодолее грешките на капиталистическия начин на производство и да построи общество от мед и масло. Това общество е венецът на историята, защото постига пълното човешко благоденствие. Изглежда лесно и просто, нали?

Тъй като диалектическият материализъм твърдеше, че революционният процес не може да се спре, вероломният въпрос какво ще дойде след това сигурно е минавал през ума ни в отделни мигове, но може и да не е. И тъй като нямаше отговор под ръка (а сам не бях способен да се сетя), аз се примирявах с уроците и карах нататък с безгрижието, характерно за моята възраст.

Всъщност, ние не учехме история, а "История на БКП" и "История на КПСС". И двете бяха част от идеологическия багаж, който трябваше да усвоим като се почне от началното училище, та чак до писането на докторска дисертация. На това последно ниво никой не биваше допускан до защита в кой да е отрасъл на науката, ако не е издържал специалните изпити по "История на БКП", "Диалектически и исторически материализъм" и "Научен комунизъм".

Всичко това, знам, е скучна история. За мен то е още по-досадно и банално. Но е факт, че изпълваше най-хубавите години от живота ни до такава степен, че за нас клишето "животът е кратък" придоби твърде реални измерения. Разказът ми може дори да се стори безсмислен за онези, които си представят комунизма според книгите на Оруел, Солженицин или западната журналистика, доверяваща се на шпионски доклади или случайни посещения отвъд Завесата. Аз обаче твърдя, че "реалният социализъм" далеч не се състоеше само или предимно от обичайните жестокости, погазване на човешките права или политическо насилие. Всъщност той не бе нищо повече от една най-обикновена лъжа.

Този тип общество съвсем спокойно може да се нарече "посредственокрация". Посредственокрация - власт на посредствените - е може би най-точният и верен термин, който най-добре описва формата на управление в Съветския Съюз и Източна Европа през втората половина на ХХ век.

За да може да се реализира, посредственокрацията трябваше да сведе цялата система от универсални и национални ценности до небивала схема за превръщане дори на нераболепните хора в послушни и безгръбначни граждани. Комунистическото промиване на мозъци целеше да вкара цялото население в тази схема.

Без никакви изключения, всички бяхме обливани постоянно и неотклонно - ден подир ден - с тази нова социалистическа догма. И в това се криеше порочно двусмислие: от една страна, имаше хора, които искрено вярваха в комунистическата доктрина и я следваха, ала от друга страна, нейната откъснатост от действителността беше тъй очевидна дори за тях, че трябваше да бъде налагана с декрет. Промиването на мозъци не беше само чиста принуда; в него имаше значителна доза искрена вяра и заслепление. На промивачите на мозъци беше добре известно, че най-доброто време за превръщане на хората в послушни жертви (и то жертви, които фактически ще изпитват радост от послушанието си) е гимназията. Когато бях пред прага на възрастта, в която нещата започват да се осъзнават, баща ми ме записа ученик във Френската езикова гимназия във Варна - училище, което беше хем престижно, хем елитно. Френската гимназия беше престижна, защото в България френският, заедно с немският и английският, от край време бяха високо ценени като основна връзка със западната култура. А беше елитна по две причини: първо, достъп до нея имаха умствено надарени и обещаващи ученици и второ, в нея се приемаха само деца от щателно проверени комунистически семейства. Това превръщаше училището в малък инкубатор на кадри за службите за сигурност. Казах "баща ми ме записа", за да подчертая, че от една страна, идеята да уча във Френската гимназия беше негова, а от друга, той съзнаваше, че макар отличните ми оценки в началното училище и прогимназията да бяха лично моя заслуга, той (както и по наследство комунистическата дейност на дядо ми, признат за активен борец) беше причината на мен да се гледа като на благонадежден бъдещ строител на комунизма.

Тази форма на потомственост се смяташе за най-нормалното нещо на света. В нашата гимназия всички бяхме от комунистически семейства - не си спомням нито едно изключение. Колкото до изискването за висок успех, обаче, изключенията бяха правило. Когато постъпих в гимназията през 1960 г., например, само 30 души бяхме на училище в първия ден и всички бяхме в официалния списък на приетите според успеха и идеологическата си правоверност. Около седмица по-късно в нашия клас се записаха още трийсетина съученици. Както по-късно разбрах, през тази седмица родителите на този добавъчен контингент (без изключение - заслужили партийни другари) бяха задействали личните си връзки, за да вкарат в гимназията не дотам блестящите в учението синове, дъщери, внуци и племенници. Заслугите към партията имаха винаги предимство пред успеха в училище. За да бъде правилно разбран моят разказ, важно е да напомня, че аз самият доста по-късно узнах за съществуването на тези безотказни социални механизми, които действаха необезпокоявани от граждански или юридически контрол.

По онова време бях така погълнат от чудесата на пубертетния живот, че такива "подробности" нямаше как да стигнат до съзнанието ми. Варна е приказна през лятото. Всеки слънчев ден бях на плажа. Започнах да се заглеждам в момичетата, но още не бях отвикнал да ходя и на лозето. Там през юни все така зрееше черната череша и аз се качвах да ям направо от дървото или баба ме караше да бера от кайсиевото дърво за сладко.

Все по това време, въпреки сравнително ниските си доходи, родителите ми бяха купили кола (чисто нов съветски Москвич) и всяко лято ходехме на екскурзия из страната. Около мен не витаеше тревога - повечето хора живееха като нас. Всички изглеждаха доволни и чакаха животът да става все по-хубав, както им бе обещано - трябваше само да следват партийната линия. Животът беше потребителска стока, а партийната линия - единственото упътване за употребата й. И така, всички имаха хляб и масло, всички бяха облечени, всички ходеха на почивка в профсъюзните курорти, децата посещаваха училище, лекарят лекуваше всекиго безплатно и всички имаха инструкции как да живеят. Какво повече му трябва на човек? - може да запита някой без чувство за ирония.

Действително, когато влязох в Езиковата гимназия, единствено ме интересуваше онова, на което можех да се радвам в момента, тъй като бъдещето ми беше официално гарантирано. Имаше ли ограничения в това бъдеще? Не, стига да е изпълнено едно единствено изискване - да се следва партийната линия. Съобразно семейното положение, това можеше да стане по два начина: чрез послушание, без отбивки встрани или чрез активно и съзнателно сътрудничество. Аз самият не оказах съпротива и се отдадох пасивно на партийната линия по две смътно осъзнати тогава причини: на първо място, в моето собствено семейство тази линия беше възприемана като единствена и на второ, нямах представа какво щеше да ми струва това.

Днес, разбира се, ми е ясно, че не всички семейства са я карали така нехайно, както ми изглеждаше, когато бях юноша. Какво беше точно съотношението между лицемерие и наивност в кръга на семейните ни познати не мога да кажа. Но в никакъв случай не беше само лицемерие или само наивност. Както и да е, момчетата като мен харесваха живота си такъв, какъвто беше, а и не виждаха причини да го мразят.

По това време нямах представа, че името ми (наред с имената на почти всичките ми съученици) е било вече в списъка на кандидатите за номенклатурни кадри. Аз гордо се подсмивах на прякора "червените вълчета на България", лепнат ни от радио Свободна Европа. Без всякакво съмнение, то, както ни убеждаваха, беше проводник на мръсна империалистическа пропаганда - долна радиостанция, в която изменници на родината служеха на господарите си като верни кучета. Докато на нас ни беше писано да израснем като предани комунисти, решени да защитават комунистическите ценности от домогванията на гнилия капитализъм. Днес това звучи смешно и фалшиво до абсурд, но именно тази бе фразеологията, с която всички успешно си служехме: тя се превърна във всекидневен инструмент за психическа обработка и политическа дискусия. Имаше, естествено, индивидуални нюанси, вариращи от искрена отдаденост на тази идейна говорилня до папагалско повтаряне на клишетата. Рано или късно всеки си изработваше своя собствена риторика - нещо като мутирането на гласа в края на пубертета. Нашият пубертет обаче ни отведе в система от ценности, които се оказаха изопачени или направо несъществуващи.

А навремето бяхме горди с тези ценности. Споменът за тази гордост потвърждава моето ясно убеждение, че наистина сме приемали комунизма такъв, какъвто ни го представяше догмата. Освен това тази гордост се прибавяше към чувството ни за предопределеност, историческа значимост и някаква особена решимост да разчистим останките от капиталистическия свят, фатално изостанал от времето и загубил способността да се вдъхновява от нашите фантастични мечти.

Мога ли някога да забравя оная априлска сутрин през 1961 г., когато учителят ни по физика се втурна в класната стая и извика: "Нашият човек е в космоса!" Нашият човек беше Юрий Гагарин, а еуфорията се дължеше не толкова на факта, че човечеството за първи път беше преодоляло земното притегляне, а на това, че първият космонавт е роден в комунистическа Русия. Това беше постижение на комунистическа държава, а следователно и на комунистическата идеология. Сякаш, ако не бяха комунистическите ценности, "Спутник" нямаше да може да излети. Помня и как през същата (а и следващата година) изпитвахме горестна тревога по време на ядрената криза в Куба. Джон Кенеди се беше опитал да ограби нашето бъдеще и в тази интервенция ние виждахме безпримерно злодеяние.

Ние, червените вълчета, живеехме в пансион до Морската градина. Досущ, както държавата ни беше отделена от света, така и елитното ни училище беше оградено със стени от останалата част на града. Докато родителите ни неуморно строяха комунизма (най-вече като си създаваха връзки със силните на деня), нашите занимания се свеждаха до танцови забави, гаджета, спорт и придобиване на строго научни методи за завладяване на света. Ни най-малко не намеквам, че е трябвало да строим барикади като постмодерни гаврошовци. Опитвам се да изразя точно обратното: ние бяхме съвсем нормални безгрижни юноши и се отдавахме на всички присъщи за възрастта ни забавления, с изключение може би на едно - не ни разрешаваха да пътуваме в чужбина. И все пак, контекстът, в който съществуваше нашата joie de vivre, беше особен, уникален като ориентация и провъзгласен като еднакво полезен за всички. Тази подмолна тенденциозност тъй гладко и неотклонно се наслагваше пласт след пласт в душите ни, че когато абсурдността на състоянието ни просветна, беше твърде късно да свърнем по друга пътека. Как така ще строим барикади, когато никъде не виждаме враг?

Може би нямам право да се явявам в ролята на говорител на едно цяло поколение, или дори на едно училище. Но доколкото съм и свидетел, и потърпевш в това тотално извращаване на ценностите, мога да твърдя, че целите се къпехме в реторика, предохранителни мерки, обещания, добри намерения, мечти за успехи и лунатична откъснатост от битките и реалиите на големия свят. Черното и бялото бяха единствено разрешени, а над цветната палитра тегнеше тежка възбрана.

А цветовете на морето все пак си бяха там - тайнствени и мамещи. Щедрата природа контрастираше с оскъдната топлина, любов и възпитание на чувствата, които получавахме от възрастните. Те не бяха сигурни нито дали ще изпълняваме упътванията, диктуващи отгоре живота ни, нито дали въобще си струваше да им се подчиняваме. Тези възрастни бяха моите родители, родителите на съучениците ми и нашите учители. В паметта ми никой от тях не ми е симпатичен. Никого не мога да си спомня ясно, докато съвсем като живи са спомените за моята интимна връзка с природата - сякаш една пуста ливада криеше в себе си повече смисъл и тайни от кое да е човешко същество. Компанията на хората ми дотягаше все повече. Да остана сам в отдалечен пущинак или на самотен плаж беше къде по-спокойно и приятно. Бях ли наистина червено вълче, жадно за пустош и самотни победи над невинни жертви? Не мисля. По-скоро инстинктивно търсех разнообразието, което не можех да открия в баналното училищно ежедневие. Накратко, търсех сигурността на духовното общуване с нещо истинско и естествено, която да замести празнословието на учителите и учебниците.

Девствената природа предлагаше обаче само бягство. Още получавам писма от приятели-съученици, чийто емоционален живот не е прекрачил инфантилното ниво на сантименталния контакт с природата. При това не става дума за преклонението към нещо по-голямо и по-силно, а по-скоро за неопределеното усещане, че си намерил ням, но готов за общуване партньор. Тази неопределеност повишава собствената ти цена, без да се сравняваш с другите, и вдъхва увереност в собствената ти чувствителност, без да изисква усилия. Просто в прегръдката на Майката Природа намираш спасение от безсилието, което носи общуването с хората. Импулсивното бягство е възможно благодарение на чувствата, породени от гледката на високата планина или самотното море. И бавно те пропива философията, че е безсмислена всяка борба да подобриш съществуването си, докато в прегръдката на Майката Природа намираш подслон.

В днешните времена се появиха две противоположни, но еднакво погрешни тези за посткомунистическата действителност. Според едната, симпатични, духовно опустошени индивиди се отдават на разврат, пиянство и цинизъм; според другата, светът на комунизма е държал под ключ творчески натури и възхитителни герои, лишавайки ги от професионална изява и от граждански права. В художествената литература пражки интелектуалци, препитаващи се до вчера с миене на прозорци, са описани като днешни телевизионни, издателски и академични магнати - всички до един без капка политическа философия или граждански добродетели. Не отричам, че такива хора има. Онова, което не приемам, обаче, е внушението, че тези достойни и изпълнени с добродетели интелектуалци са представителна извадка за обществата в Източна Европа. И приписваните им страдания не олицетворяват отблъскващата същност на комунистическия режим. Това посткомунистическо клише предполага, че властта е била съсредоточена предимно към потискане на смелата и жертвоготовна интелигенция. Това чисто и просто не е вярно.

Добилите популярност интерпретации на комунизма внушават, че прости, неграмотни, почти безмозъчни проводници на невидима власт (самият комунистически режим) са били доставени отнякъде, за да заемат всички ключови позиции и те са били най-висшето зло; обратно, на пазара е имало винаги недостиг на привлекателни, будещи съчувствие и състрадание, морално страдащи, самотни, преследвани от цивилни агенти (и непременно неразбрани от жените) интелигенти и те са били най-висшето добро. Тази измамна представа чисто и просто разкрасява една тривиална действителност. Пропаст между едните и другите нямаше. А и едва ли би могло да има в едно полуцивилизовано (т.е. неразслоено) общество, където носителите на злото и добродетелта в никакъв случай не са така отчетливо разделени, както искат да ни внушат източноевропейските романи и мемоари. Нещо повече, от тези типови портрети излиза, че образованите и природно надарени таланти са априори носители на либералните ценности, глобалната цивилизация и високия морал. За да станеш знаменосец или защитник на такава етична система, трябва да си закърмен от традиция, която е отглеждала тези ценности в течение на векове, а в Източна Европа такава традиция няма. Откъде и как тогава светогледът, характерен за западния интелектуализъм, ще се е появил в ума и поведението на източноевропейската интелигенция?

В това отношение нашата елитна Френска гимназия беше образец на това колко нееднородна и неопределена беше подрастващата комунистическа интелигенция през 60-те години. Единствената ни обща характеристика беше, че произхождаме от семейства, в които поне един от родителите е член на БКП. А в многото случаи повечето от най-близките ни роднини бяха партийци, активни борци срещу фашизма и капитализма или служеха активно в партийния апарат. В моето семейство и баща ми, и майка ми бяха членове на БКП, братовчед ми работеше в апарата и сътрудничеше на органите, а дядо ми беше носител на званието "активен борец". Тогава как бих имал правото да претендирам, че съм расъл, отхвърляйки отстояваните от тях ценности? По кои критерии бих имал право да твърдя, че съм бил борец за либерална демокрация или за идеите на Просвещението?

В класа бяхме тринадесет момчета и осем момичета от цялата страна: от село, от града, от столицата. Сред родителите ни нямаше работници или селскостопански труженици - всички бяха юристи, лекари, учители, началници и най-вече партийни апаратчици. Така че, по всички критерии нас ни обучаваха в принадлежност към интелигенцията, независимо как ще я дефинираме при онези условия. Нямаше никакво съмнение, че щяхме да продължим образованието си в университета, а повечето от нас щяха да направят кариерата си, сучейки от партията-майка. Официално това щяха да бъдат професии на дипломати, стопански ръководители, инженери или милиционери. Но понеже всички специалисти бяха под наблюдението на ЦК на партията, работните ни места бяха в пряка зависимост от това върховно олицетворение на комунистическата власт.

Няколко от съучениците ми станаха офицери от разузнаването и контраразузнаването, други станаха дипломати, но то беше едно и също. Само неколцина заложихме на традиционни професии като лекари, учители и икономисти. Но дори и зад най-невинния образ рано или късно се показваше физиономията на верния слуга на Партията. Много от хората, с които се знаем добре от училище, се посветиха на засекретени професии и загубих контакт с тях. След падането на Живков те отново се появиха на бял свят или като търговци на оръжие, или като пенсионирани агенти от контраразузнаването. Започнаха да отварят фирми, използвайки старите си връзки и изпирайки партийното зелено, инвестирано на сигурни места по света.

Как би могъл някой, израсъл в такава среда, да развие у себе си дух на непокорство и да стане дисидент? Независимо колко критично съм бил настроен (а смятам, че имaм естествена склонност към критично мислене), цялата ми младежка спонтанност, включително и познанията ми за физическия свят, бяха коварно канализирани в здравите основи на комунистическите ценности. Те изглеждаха приемливи, понеже натрапването им не беше свързано с директна заплаха за нашето благоденствие. Освен това, нямахме алтернативи, между които да избираме. Караха ни да вярваме, че единствената власт, която бихме могли да придобием, е властта на партийния контрол. И понеже Партията поне външно не приличаше на злонамерена мафия, ние не можехме да намерим убедителна причина да се самоотстраним от този тип власт. Имаше начини да критикуваме личностите, но нямаше начин да критикуваме системата или партията, която не усещахме като нещо реално. Успокоявахме недоволството си (доколкото въобще се появяваше) вярвайки, че кривналите от верния път са случайни опетнители на властта, но сама по себе си комунистическата власт е кристално чиста, безпределно правилна и неосквернима.

Всъщност пряката власт, на която бяхме подчинени, бяха нашите учители. Прекарвахме седмици наред в среда, където те бяха единствените възрастни, с които общувахме. Не мога да си спомня някой от тях да е произнасял някога и дума на несъгласие, недоволство или непокорство към заповедите, разпоредбите и онова, което се подразбираше, че е задължително. Затова пък зорко и строго държаха очите си отворени за напиращата ни сексуалност. Въпреки че спалните ни помещения бяха отделно, имаше много места, където можехме да се срещаме с момичетата - в училищния двор, столовата, стаята за музика, стационара и т.н. Стените около сградата не бяха чак толкова високи или стриктно охранявани, така че близката Морска градина беше още едно удобно място за любовни срещи. Живот в такава близост до момичета правеше цялата институция още по-привлекателна. Като изключим този лъч на надежда, тоалетните бяха отвратителни, разрешаваше ни се да ходим на баня само веднъж седмично (по-често ходехме на комсомолски събрания), а храната ни беше оскъдна и по количество, и по качество.

В нашето училище преподаваха и учители от Западна Европа. Беше рядка и завидна привилегия да можеш да общуваш с живи представители на забранения свят. Още по-силно ни влияеше доверието, което ни бяха гласували: ние бяхме вярно комунистическо племе и наставниците ни чувстваха, че т. нар. западно влияние не би могло да ни разврати. Но въпреки това, отношенията ни с учителите от Запада бяха строго контролирани. Колкото до забранения свят, който те с официално позволение представляваха, българските ни учители се позоваваха на желязна логика, за да обяснят очевидното му противоречие. Този свят беше сторил на човечеството две големи злини: първата беше класовото подтисничество, при което огромната работническа маса е винаги онеправдана и лишена от привилегии; втората беше опустошителната война срещу родината на комунизма. И работническата класа, и нашите съветски братя бяха исконна част от българската ценностна система. Капиталистическият свят обаче беше успял да създаде система от научни знания и култура (разбирай цивилизация). А ние трябваше да ги асимилираме, за да бъдем достойни срещу идейните си врагове в името на диалектиката на класовата борба.

За съжаление, дошлите от Запад учители не бяха най-добрите представители на идеологически отричаната западна култура. Повечето дори нямаха необходимата квалификация за учители. Някои бяха дошли да отбият военната си повинност като учители в Източна Европа, а други идваха, привлечени от чисто любопитство. Имахме дори един френски комунист от Алжир, който беше получил политическо убежище в България, понеже в бившата френската колония го заплашвала смъртна присъда. Но всички те, дори и да бяха професионалисти, пак нямаше да се справят добре, защото според профанизираните ни учебни програми ние учехме по преведени на френски български учебници и уроците трябваше да се преподават по тях. Освен това, тенденцията беше да се намали колкото е възможно броят на учителите-французи. За тази цел във Франция бяха изпращани да учат езика за шест или девет месеца български учители, които да поемат преподаването. А през 60-те години беше направо опасно да си мечтаем, че и някой от нас може да бъде изпратен във Франция. Страната, която тъй добре познавахме от книгите, диапозитивите, фотокопията, музикалните записи и филмите, беше наш идеен враг и Партията се боеше, че промитите ни мозъци ще се покварят от западния начин на живот и западните ценности.

Така или иначе, контактът ни с тези миришещи на Запад неща беше нещо като процеп в Желязната завеса, през която можехме да надзърнем в непостижимия живот на друга планета. С малки изключения, учителите ни от Запада бяха достойни хора, които се опитваха да ни потопят в обаянието на свободното мислене и ни учеха на толерантност в отношението ни към света. Никога не показаха неприязън. Мнозина дори си позволяваха да подминават или мълчаливо да поощряват още непохватните ни любовни похождения. По твърде деликатен начин те успяваха да изтъкнат предимствата на френската култура, която властите смятаха за идеологически вредна. В това отношение и властите, и населението гледаха на нашата гимназия като на взривоопасна територия, където бяха възможни пробиви в идейно чистата (и периодически прочиствана) система. Истината е, че пробивите винаги се оказваха по-големи, отколкото партийните копои биха могли да си представят. Ограниченият им интелект и ниското им ниво на образование объркваха собствената им представа за това кое е развращаващо и кое не е. Позволяваше ни се да четем Балзак, но тайно успявахме да се сдобием и с произведенията на Сартър или с френския превод на "Доктор Живаго" от Пастернак. Позволяваха ни да слушаме Адамо и Шарл Азнавур и особено Ив Монтан, но и записите на забранените "Бийтълс" почти безпроблемно циркулираха сред почитателите им в училище. В това отношение бяхме общо взето единствени в целия град. В официалната програма фигурираше Луи Арагон, но учителката ни по литература четеше в клас първокласни текстове от Франсоа Мориак, Жулиен Грийн и Албер Камю. Поне знаехме имената на Андре Жид и Роже Гароди. Първият беше забранен заради книгата си, в която отхвърляше съветската система, но по-вероятно защото беше хомосексуалист. Вторият беше зачеркнат от кръга на приятелски настроените към нас западни културтрегери след публикуването на книгата му "За реализъм без брегове", в която предлагаше една не толкова догматична интерпретация на социалистическия реализъм.

В тази игра на котка и мишка забраненото веднага придобиваше един неопределим блясък и привлекателност, така че не можехме да го отминем и тайно го консумирахме. Нашите мнения и изказвания обаче показваха, че безпогрешно се ориентираме коя е правилната партийна линия. По това, което показвахме външно, никой не можеше да съди кои са ценностите, които в действителност изповядваме.

Интелектуалният багаж, който носехме през тези формиращи ни години, беше поляризиран и вътрешно противоречив. Досегът ни с френската култура, според мен, беше недостатъчен, за да предизвика критично мислене. Обаче стигаше, за да ни отличи от учениците в другите гимназии, пред които вратите за опознаване на съвременния свят бяха плътно затворени. Самото споменаване на звучащите по западному имена на учителите ни - Куомо, Меленже, Катоар, Беншейх, Шевалие - и днес гали нежно ума ми, будейки спомен за нещо благородно, различно и непостижимо.

Лично за мен досегът с френското се преплиташе с германската култура, с която моето семейство беше свързано. Започнах да правя паралел между френския и немския, а и уроците по пиано ми помагаха в този междукултурен обмен. Познавах музиката и биографиите на всички велики германски и френски композитори и четях романите на Томас Ман и Херман Хесе в оригинал. Те все пак бяха запазили своето място по рафтовете на домашната ни библиотека редом с произведенията на Маркс, Ленин, Сталин и Шолохов. Като цяло, досегът ми със западната цивилизация беше несистематичен и лишен от дълбочина. Комунистическата неокултура, доставяна изключително от Съветския Съюз, успяваше да му бъде надлежен конкурент. Папагалското й усвояване достигаше такива абсурдни измерения, че дори Толстой и Достоевки бяха провъзгласени за предтечи на комунизма от съветски тип. Не се чувствах причислен към някаква определена традиция, а се носех по инерцията на комунистическите вълни като отбрулен лист - без посока и без собствена движеща сила. Твърде показателно е, че в тази, макар и по-издигната от другите ученическа общност, бях считан за не съвсем свой, дори предизвиквах завист заради лустрото на изтънченост и култура, които характеризираха семейството ми и мен самия до известна степен.

За жалост, количеството, а и несигурното качество на досега ни със западната цивилизация не ни даваха достатъчно основания да отречем добродетелите на нашия режим. Този досег не беше методологично насочен, за да ни даде точна представа, да речем, за истинския смисъл на Френската революция: не ни беше подобаващо разяснена характеризиращата я политическа жестокост, нито някой ни каза защо научната и идейна революция в Западния свят (където Франция играеше ключовата роля) се нарича Просвещение. Така идеите на Просвещението останаха неясни за нас, а ни се казваше, че представляват само любов към знанието и образованието.

Опълчихме ли се срещу това състояние на нещата? Едва ли. Възпротивявахме ли се на ограничаващите ни учебните програми? Не мога да си спомня дори един единствен акт на несъгласие, неподчинение или пуснат на воля младежки гняв. Опитахме ли се да узнаем повече или да потърсим други източници на знание? И тук отговорът е отрицателен.

Сега, когато осъзнавам колко много сме загубили заради своето подчинение, ме обхваща безсилен гняв. Ние наистина бяхме послушни деца. Усърдно заучавахме уроците си по измислена история. Бързахме за комсомолските събрания. Изгаряхме от желание да докажем на нашите учители-чужденци, че въпреки културното превъзходство и икономическите достижения на тяхната цивилизация, нашият чист, първичен порив за щастие скоро ще помете буржоазното им статукво. И този порив скоро щеше да оправдае вярата ни в социалистическата революция като революция, толкова близка по cвоите идеали до Френската.