Първа част

ЗАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 2. ЛОШ КЪСМЕТ ИЛИ ЛОШ ИЗБОР

Преклонена главица сабя не я сече.
Българска народна поговорка

Баша ми Радослав е роден през 1916 г. в село Раковец, Варненско (прекръстено след Девети септември на Гроздьово). Всъщност не знам нищо за детството му, защото никога не е изразявал желание да говори за него. Пък и аз рядко питах. Зелена, пълна с риба река, гъста гора, прашни селски пътища и стада пуйки - това са оскъдните образи, които населяваха спомените за един свят, към който рядко и без удоволствие се връщаше. Дядо ми Георги, който недолюбваше баща ми, все намираше да каже: "Радослав ли? До четиринайсетгодишен пасъл пуйки." Майка ми, която считаше за свой дълг да го защитава от миналото му, изразяваше това по друг начин, като ми повтаряше, че баща ми бил много умен. Колкото и да били бедни, от всичките седем деца баща му само него изпратил да продължи учението си в близкия град, когато станал на четиринадесет. Наистина, той беше най-малкият брат, но и единственият, завършил гимназия. Освен това само той беше станал активен комунист, поради което в родното си село имаше репутация на "прогресивен".

Представям си неговия баща Ангел като една легендарна личност. Той бил с брада и поради това изглеждал странно в очите на селската общност, където да си добре избръснат е било винаги белег на положение и достойнство. Изкарвал си е прехраната като бирник на селото и това го поставя на трето място в селската интелектуална йерархия - след даскала и кмета. Пиел много и се държал като типичен ориенталски семеен деспот. Един ден се обзаложил в кръчмата, че може да повдигне квадратна дъбова маса със зъби, и спечелил. Освен това, масата била отрупана с чинии и чаши и той я захапал от единия ъгъл. Друга легенда разказва как четвъртият му син Борис бил заклан от брата на момичето, което се опитал да открадне за свой приятел. Скоро след това убиецът на чичо ми бил намерен с прерязано гърло под конете, които чакали да ги впрегне в каруцата. Някои по-късно си спомняха, че в същата тази вечер дядо ми не седял на обичайното си място в кръчмата, а жена му не трябвало да събува калните му ботуши, с които обикновено се довличал мъртво пиян вкъщи.

Друг мой чичо избягал от село, когато дошъл комунизмът. Нищо не се чуло за него повече от четири години. Веднъж вестниците съобщили за експлозия в една родопска мина, при която само няколко души се спасили. Името му било в списъка на оцелелите и от това близките разбрали, че работел като механик в Родопите.

На Балканите хората обикновено се заселват в равнината или в планинските подножия. Планините са място за овчари и скотовъдци или за хора, криещи се от закона, или за разни саможивци и отшелници. "Светът" е долу в равнината, докато "бегълците от света" се качват в планината. Казано другояче, да осъдиш някого на изгнание не означава да го изпратиш на отдалечено място, а да го качиш горе, нависоко; "изгнаничеството" е вертикално разделено от "порядъчността". До голяма степен това се дължи на малките размери на България, но може да се схване и като метафора. Асоциалните типове, както и хората в конфликт със закона, биват придвижвани по-близо до небето, т.е. те стават по-духовни от другите - обикновените, еснафите, неспособните на геройски дела. Този мой чичо беше останал единствен без деца в семейството на дядо ми, който имаше седемнайсет внуци. Освен това открито мразеше комунистите и беше избрал отшелничеството като форма на бунт и начин да им покаже своето презрение. Той умря в едно забравено от бога планинско село, изоставен дори и от душевноболната си съпруга.

По-големият му брат, друг мой чичо, когото помня със сарказма и черното му чувство за хумор, също беше в постоянен конфликт с партийните функционери от селото. Той плати за това с няколко влизания в затвора, постоянна безработица и с изключване на децата му от гимназията. Самите те живяха окаяно, а единият му син - красавец, който се препитаваше като ресторантски певец - изпадна в депресия и се обеси в началото на 90-те. Когато се ядосаше, този мой чичо ругаеше: "Тия мръсни комунисти усраха цялата страна".

В един загадъчен мой спомен аз стоя в селския двор и го гледам как се отдалечава в мъгливата утрин - малко прегърбен, с разперена походка, с дълъг кухненски нож в дясната си ръка и с една тлъста пуйка в лявата. На пуйката предстоеше да бъде заклана. Беше си живяла добре досега, ала ръката на нейния палач се готвеше да раздели главата от тялото й. Във въздуха не миришеше на престъпление. Но все пак това беше балканският въздух, който обгръщаше сцената с усета за самота и отдалеченост от цивилизованото съществуване. Човекът в мъглата беше по-сам от безнадеждната своя фигура дори. Човекът беше там, но това не беше отбелязано от никого. И той всъщност не се намираше никъде. Той беше отлъчен от цивилизацията. Беше не по-малко призрачен от пуйката, чийто живот държеше в ръцете си... Влагата на тогавашния въздух, наситен с минали престъпления и неизбежни цивилизационни трептения, още лепне в ноздрите ми като спомен за подчиненост, забрава и незначимост. Да господства над домашните животни в мъгливия селски двор беше най-смелият акт, който този човек можеше да си позволи.

Никой от чичовците ми не обичаше да се шуми около него. Както и баща ми, обвиваха малките си дела в мълчание. Съгласно тази традиция, баща ми си беше избрал път, който щеше да го отдели от естествената му среда. Нещо го отвращаваше от селото. Съвкуплението на животните ли, или кръвта на заклани прасета, или селската кал? Или просто е бил достатъчно късметлия, за да провиди някакъв излаз от балканската изостаналост? Дали е бил по-умен от братята си, щом е избягал от тази омагьосваща нецивилизованост? Факт е, че по силата на някаква висша справедливост неговият избор беше опроверган от историята по същото време, когато приключи и малозначният му живот.

В друг смисъл обаче той е бил гордостта на своя баща. Като единствен любознателен от семейството, след гимназията бил изпратен да учи в Икономическия институт във Варна. С население около 80 хиляди, тогава Варна е била третият по-големина град в България. След като се дипломирал, той се записал във военно училище и после служил като офицер в царската армия. Този му избор красноречиво говори за ценностите, в които е вярвал по това време. Това, разбира се, са били най-добрите ценности, които баща му е можел да си представи, че ще помогнат на сина да си осигури личен напредък в балканското общество. Същественото е, че не може да се открие и следа от социализъм в избора на такава ценностна система. Военните са предлагали добри пари, високо обществено положение, а и сигурни канали за придобиване и упражняване на власт.

Баща ми пазеше скъпи спомени и няколко безсрочни приятелства от годините на военната си служба. За съжаление се беше разболял от туберкулоза, което сложило край на офицерската му кариера. Като се върнал на село, разбрал, че някои от тамошните му приятели са се забъркали в конфликти с властта. Миризма на нелегална дейност се носела из въздуха. Войските на Хитлер обсаждали Москва и Ленинград, а, както би могло да се очаква, симпатиите на българското село съвсем естествено клонели към "братушките". Никой не ми е разказвал как баща ми е станал съпричастен на комунистическото движение. Показателно е също, че и аз не съм си правил труда да попитам. За мен беше свършен факт, че баща ми е член на БКП - приемах го като природна даденост, точно както и че дядо ми беше "активен борец". И двамата не биха били това, което бяха, без тези титли. В нашето семейство никога не са се поставяли под въпрос заниманията с комунистическа дейност. Онова, което беше обект на постоянна критика и обсъждане, бяха партийните ръководители - държавни и местни. Едва по-късно ми стана ясно, че тази критика не се отнасяше до комунистическите ценности.

Семейството гледаше на баща ми като на парвеню, а професионалните му успехи посрещаше всякога с високомерно снизхождение. Селският му произход беше винаги негласно осмиван и това семейно настроение ми попречи да разбера и изпитам уважение към примитивната среда на бащиното ми детство. Това също говори, че не съм се интересувал от него, а още по-малко - от комунистическите му наклонности.

На баща ми не е достигала смелост да се включи в нелегалната мрежа, създадена от близките му приятели. Скоро след войната се записал в местната ядка на младежката комунистическа организация - трамплин за членство в партията, което получил година по-късно. Неговата еволюция е типична за мнозинството хора, формирали гръбнака на БКП през 50-те години.

Баща ми не се вписваше в определението за селянин. Не притежаваше земя, а и никога в живота си не бе обработвал земя. Нито се чувстваше дете на природата, макар да беше прекарал първите си петнадесет години в нейните обятия. По-добре му прилягаше рамката на образованието. Когато кариерата на военен се оказала невъзможна, мечта му станало да бъде учител - ни повече, ни по-малко. Образованието му даваше предимство пред братята му. Наред с това обаче го караше да презира мизерния им живот, полския труд, дори лова. Мисля, че като капак на всичко останало, той беше физически непригоден и емоционално чужд на авантюристичния начин на мислене и живот. Помня го страхлив и несигурен. Липсваше му предприемачески дух; вместо това предпочиташе да седи зад бюрото си и да чете или пише. Просто - един скучен човек.

Тези еднопосочни, безцветни и обезличени хора бяха видели в комунизма, покриващ като локва цяла Европа, благоприятна възможност за самите себе си. Лишените от физиономия идеи за колективизъм и колективни действия, надеждите, които подхранваше у малките, гладни, бездомни и обезвластени хора, както и отричането на индивидуалните ценности за сметка на мъгляво формулираните идеали за общо благо, бяха балсам за техните души. Въпрос на техническа подробност беше да заявиш, че си вършил подривна дейност срещу бившия режим и от кръгла нула да станеш човек с власт. Като всяка техническа подробност обаче, и тази се осъществяваше в условията на уникален личен контекст.

В тревожните години преди капитулацията на Хитлерова Германия баба ми заедно с дъщеря си се евакуирали на село, за да избегнат риска от евентуални бомбардировки на Британските военновъздушни сили над Варна. Бомбардировките били ограничени и не причинявали значителни щети, но хората взимали предпазни мерки, особено с оглед на това, че всичко говорело за близкия край на войната. Баба ми, чийто съпруг по това време се намирал в концентрационния лагер в Гонда вода, затворила аптеката и къщата, взела дъщеря си и се отправила към село Раковец. То се оказало родното село на моя баща, а стаята, която баба наела за себе си и дъщеря си, ученичка в последния гимназиален клас, се оказала в родната къща на татко.

Имам един приятел, вещ в астрологията, който вярва, че звездите събират абсолютно всяка двойка, а ние само си въобразяваме, че правим своя избор и управляваме живота си. Колкото и да е преувеличен този фатализъм, аз отдавам голямо значение на случайностите, които изглеждат тъй добре нагласени. По онова време баща ми се възстановявал от туберкулозата, нямал работа и не бил свързан с местните партизани. Докато заглеждал младото момиче, което щяло да стане обект на неговите ухажвания, той несъмнено е пресмятал и ползата от евентуална женитба, която би го отпратила надалеч от село. Колкото до изхода от войната и готовността да приветстват евентуално комунистическо управление в следвоенна България, той безспорно открил сходство между собствените си мнения и тези на майката и дъщерята. Колчем се опитам да си представя как двамата разговарят в тишината на селската вечер, в съзнанието ми неизменно се появява образът на чичо ми с пуйката в ръка. Във въздуха, попиващ разговорите за Хитлер, Сталин, Европа и наближаващия комунизъм, витаела същата откъснатост от цивилизования свят... На тази откъснатост са обречени Балканите.

Нещо се случва в големия свят и ние очакваме да се случи и с нас. Очакваме го да ни сполети с цялото си тайнствено обаяние, но не точно в рамките на истинския му смисъл и не с нашата, а с нечия чужда енергия да се сбъдне. Смисълът на историческите събития дохожда до ума ни изкривен до неузнаваемост. Схващаме го като послание за промените, които предстоят да се случат. И приемаме за даденост, че целта на историята е да обслужва нашето примитивно его, докато ние стоим отстрани и гледаме. За моя баща освобождението означаваше да се сбогува завинаги със селото, да свие семейно гнездо в града и да се присъедини към редиците на управляващата класа. Той боледуваше от мечтата да управлява - мечта, така характерна за българите, които винаги са били управлявани. Не го интересуваше, че ще бъде употребен от групата на управляващите, без да принадлежи всъщност към тях. Беше им потребен за фасадата на демокрацията и като доказателство, че комунизмът се радва на масова подкрепа. Беше им потребен, но и той имаше своите потребности. Така интересите на новите управляващи и вечните управлявани се допълваха в идеална хармония.

В деня след окупирането на страната от Червената армия баща ми се записал в младежката комунистическа организация, където вече членувала годеницата му. На практика той се влял в масата на манипулирания от комунистите Отечествен фронт - плашило за всяко бъдещо демократично коалиране под шапката на БКП. Заради сравнително неутралното му поведение през предишните години партизаните го направили кмет на родното му село. Но след няколко месеца се оттеглил, нямал търпение да се ожени. Сватбата им се състояла през лятото на 1945 г. Баща ми си намерил работа като счетоводител в Кораловaг - бъдещата варненска корабостроителница, но същевременно купил и една дъскорезница в нископланинската местност край неговото село. Тази непоследователност издава раздвоението му по отношение политиката на национализация - главния елемент в платформата на БКП. С други думи, нито комунистическата реторика, нито политическата нестабилност са били в състояние да променят неговото наполовина селско, наполовина дребнобуржоазно съзнание. Tой никога не е вярвал истински в комунизма. Напротив, опитвал се е да маневрира, докато ситуацията се избистри. Бизнесът с дъскорезницата се оказал несигурен и той побързал да го ликвидира. Почти по същото време си намерил учителско място в Икономическия техникум в Свищов, където сестриният мъж на баба ми, Тодор Владигеров, бил професор по политикономия. Още през следващата 1949 г. свако Тотко ходатайствал за назначаването му като асистент във Висшия икономически институт.

Така започва "интелектуалната" кариера на баща ми, която е трябвало да му осигури две неща: редовна професура след около 15 години и място в партийната номенклатура - и двете пожизнени. Кариерата обаче не му осигури известност. Беше лишена от блясък и ярки постижения. Днес, след толкова години, макар че е отдавна покойник, все още ме поразява липсата на съзнание за значимост и тоталното отсъствие на драматични събития в живота на този човек.

За нещастие неговите избори и решения, а може би неумението му да избира, причиниха твърде много проблеми в моя живот. Неговото поколение написа правилата, според които моето беше предопределено да живее. Неговото поколение беше самият комунизъм. Комунизмът беше скроен по мярката на бездарните и морално кастрирани, лишени от истинска индивидуалност хора. Тези хора го крепяха. Те бяха веществото, от която той беше направен. Комунизмът не беше дело на силни личности, налагащи волята си над милионите слаби и безсловесни, макар такъв да е обичайният му портрет. Комунизмът беше произведение на една родена на тъмно, безименна човешка порода.

Баща ми беше благонадежден във всяко отношение - тих и безвреден, верен съпруг, уважаван университетски професор, съблюдаващ законите гражданин, послушна бройка в партийната номенклатура. Не притежава частна собственост. Може да му се има доверие. В областта си не е водач, а упорит труженик. Няма оригинални публикации - само припяващи на марксизма учебници, написани за студенти от същото това селско-интелигентско съсловие, родено в затънтения мрак на Балканите.

Всяка сутрин преди закуска той препрочиташе лекциите, написани предишната вечер, обръсваше се, пиеше липов чай, обуваше си галошите и изгазваше калта на трите пресечки до каменната сграда на университета. Едва ли забелязваше вълните на Дунава, плиткия румънски бряг на север или пък децата, тълпящи се в сладкарницата на ъгъла, за да хапнат набързо по една мазна баничка. Изкачваше стълбището, отваряше вратата, минаваше покрай библиотеката, покрай канцеларията на декана, партийното ръководство, счетоводния факултет и така - до собственото си бюро в стаята на преподавателите. Сваляше шапката и палтото си, изваждаше листите с написаната на ръка лекция и точно в този момент звънецът биеше. Курсът от прогресивни младежи очакваше почтително словата му в отопляваната с въглища лекционна зала. Започваше веднага - монотонно и равно. Студентите прилежно си записваха. Обедната почивка идваше бавно и свършваше бързо. След това присъстваше на обичайните партийни събрания. Най-късно към 3 следобед хващаше пътя за вкъщи.

Дом му бяха две квадратни стаи - четири на четири - в двуетажна къща. Едната беше пригодена за кухня, а другата беше спалня за него, жена му и сина му. Петгодишният му син, оставен самичък през целия ден, го очакваше в студената кухня, увит в пуловери и одеяла. Той поздравяваше момчето без особен възторг и без видима дружелюбност, запалваше печката и сядаше на масата да пише лекцията си за следващия ден. Наставаше привечер и сумрак обгръщаше баща и син в мълчаливо отчуждение, макар двамата да не знаеха, че са отчуждени. Бащата запалваше лампата над масата и съвсем скоро майката се връщаше от болницата - знак, че е време за вечеря.

Вечерята беше програмирана, както по програма бяха и лекциите на бащата: веднъж седмично - салам, два пъти - варен боб, два пъти - картофи със зеленчуци от консерва, а в събота и неделя - пържени яйца, яхния или сурова сланина. Веднага след вечеря изпращаха сина да спи в тъмната и още по-студена спалня. На следващата сутрин всичко отново започваше по познатия ред. И никой не се интересуваше от живота на асистента по икономика, жена му и сина му. Никой не знаеше, че съществуват. С изключение на Партията, вероятно. Партията беше постановила норми на поведение и ако асистентът си разрешеше в ежедневния си маршрут да промени дори една улица, на другата сутрин биваше посещаван от партиен работник, който му даваше да разбере, че отклонението е било забелязано и надлежно регистрирано. За мен ще остане загадка дали той някога си е позволявал да свърне по друга улица. Смея да мисля, че не е.

Така или иначе, Партията беше навсякъде. Гласът й звучеше по радиото. Повелите й бяха изписани по стентаблата. Вестникът, единственият източник на новини за нашето семейство, печаташе нейните лозунги. По онова време лозунгът на Партията беше "за двадесет години да изпълним това, което другите нации са направили за сто". На партиен конгрес беше гласуван първият от дългата поредица петилетни планове. Цялата страна се трудеше за претворяването му в дела. Лекциите на асистента обясняваха на студентите колко важно е да има такъв петилетен план и защо е желателно да се изпълни в съкратени срокове.

Обратно на всичко, което бихме могли да очакваме, с асистента не се случваше преображение и нямаше да му се падне ролята на насекомо в нечий потен кошмaр. Той дори не знаеше, че такова преображение се беше вече случвало в кафкианския свят и предстоеше да споходи и комунизма с хилядите, наредени по опашките за хляб, мляко и мармалад. Образът му не ни навестяваше от телевизионния екран, не беше окачен по университетските стени, не висеше дори в собствената му кухня.

Всъщност пейзажът на тази екзистенциална безнадеждност е ситуиран от Кафка в Средна Европа. Имперската бюрокрация в Прага и Виена и в незабележителните селища, разположени между двете столици, се е надсмивала над здравия разум, над добросъвестните усилия и порядъчността на дребнобуржоазното съществуване. България се намира в географската периферия на Средна Европа, но комунизмът я изхвърли в още по-далечни покрайнини. Винаги съм подозирал, че Кафка е оставил по едно малко косъмче на самосъзнание в умовете на своите герои. На изток, в затънтената мрачина на Балканите не можеш да откриеш каквато и да е следа от съзнание за безпредметността на индивида. Йозеф К., например, е осъзнавал, че съществува в един абсурден свят. Моят баща не знаеше това и не правеше опити да го узнае.

Така или иначе, въпреки всичко, годините отминаваха и промени се случваха. След десет години на асистентство баща ми беше изпратен в Берлин, естествено в Източен, за да слуша лекции в Хумболтовия университет. По време на престоя му Берлин все още беше смесен град и той трябва да е правил сравнение между двата свята, изправени един срещу друг в центъра на студената Европа. Върна се без някакво прозрение. Отново четеше лекции - същите като предишните години - и все така ходеше на партийни събрания. Препрочиташе до втръсване "Капиталът" на Маркс, а също и някои от произведенията на Енгелс - диалектическият материализъм оставаше неговото най-силно идеологическо оръжие. След три години отиде да посети един полски колега в Берлин и точно тогава за една нощ бе издигната Берлинската стена - буквално пред очите му. Пак никакво прозрение. Четеше лекциите си от предишната година с упоритостта на вол, който всяка пролет търпеливо и методично оре същите бразди на все същото парче земя. Той беше ням свидетел по своя воля, а не защото го караха да мълчи. Не умееше да се изправя срещу абсурда. Нямаше каквото и да е желание да постигне друго, освен една тиха и криво-ляво заплатена професура. В съзнанието си той беше извършил своя гигантски скок - от селото до университета. Сравнен с международните стандарти обаче, българският университет се беше свлякъл обратно към селото. Това движение назад се приветстваше от идеолозите на комунизма като раждането на нова, комунистическа интелигенция.

Като легитимен представител на тази интелигенция, баща ми беше горд, че се е реализирал. Стана доцент година след издигането на Берлинската стена и продължи унило да обучава според каноните на социалистическата политикономия нови и нови поколения студенти, докато се пенсионира през 1981 г. Несъмнено консумираше по-добра храна. Посещаваше концерти, изложби и чужди страни. Ползваше се и от някои привилегии: например по-ниска цена на стая с две легла всяко лято в Международния дом на учените край Варна или покана от време на време за някои от тържествата в Партийния дом по случай Нова година или Девети септември. Никога обаче не се облече в смокинг, за да произнесе очаквана от всички духовита реч, пълна със себеирония. Не написа мемоари, в които да признае, че животът му беше всъщност пълен провал. Кривата линия на битието му беше дотолкова обикновена, че напълно му спестяваше каквито и да е върхове и спадове.

От друга страна, животът се състои в обикновеното. Комунизмът можа да се роди и да израсне, защото беше проникнал в обикновения живот на хора с обикновени мечти и обикновени способности, какъвто беше и моят баща. Той възприемаше себе си и кариерата си на сериозно и надали имаше нещо, което да го накара да се усъмни в уважението, което предизвикваше. Считаше се за достоен човек, особено що се отнася до чувството му за правота. Неговата честност обаче не му помогна да види моралните капани на режима, заложени от партията, на която принадлежеше.

Участието на баща ми в режима беше фиктивно. Като член на партията, той беше член и на режима. Но тази черта от моралната му характеристика не трябваше да бъде критикувана. Това беше табу. Иначе, баща ми никога не излъга, не открадна, не се обогати за сметка на други. За семейството си той беше един абсолютно честен човек. И няма нищо за учудване, че беше преизпълнен със справедливо възмущение към вътрешнопартийната корупция. Знаеше, че Сталин например, както и някои другари от неговото село са злоупотребили с партийното доверие. Знаеше също истината и за Живков, и за декана на Факултета, който беше прикрил легионерското си членство преди Девети, за да му се отворят вратите на управляващата БКП. В това отношение баща ми наистина беше праволинеен и последователен. Не влезе в никакви други политически движения и до смъртта си остана верен член на партията. Това той наричаше честност и лоялност.

На младини политиката изобщо не го е вълнувала. Да бъде политически ангажиран му се е струвало абсолютно ненужно. По-късно, вече изчислил ползата от приобщаването си към комунистическата партия, той беше разбрал цената (политическа и морална), която е трябвало да плати. Накрая, когато напълно осъзна какво точно ставаше, единственото почтено нещо, което би могъл и трябваше да стори, беше да върне членската си книжка. Защо не го направи? Дали защото толкова вярваше в Партията, че беше безкритичен към начина, по който тя управляваше държавата? Или въпреки критичния си поглед, беше избрал социалните облаги, съгласявайки се да плати моралната цена? Ако бяха го попитали, вероятно щеше да отговори на тези въпроси с въпрос: "А нима имах някакъв избор?" Tочно в тези случаи хората, никога не престъпвали писаните закони, поставят на преден план страха, който сякаш ги освобождава от морална отговорност. Оправданието е, че толкова са се страхували от режима, че нямало как да тръгнат срещу него. Всъщност страхът е фалшиво извинение. Важно е за какво се страхуваме.

Моят баща се страхуваше да не загуби привилегированото си положение, а не работата си (при комунизма за всеки беше осигурена работа, колкото и мизерно да беше заплащането й). Страхуваше се за своето постижение - скокът по социалната стълба нагоре - от селянина до университетския професор. Това постижение надали беше възможно без условията, налагани със завидна последователност от комунистическата партия: всички хора са равни (вместо всички хора имат равни права); постиженията се раздават, а не се печелят в честно съревнование; постиженията раждат усещане, че си подписал договор за подчинение с комунистическата диктатура, който горчиво гложди всяка нормална съвест.

От една страна, баща ми само наполовина вярваше в комунизма, но от друга, като всяко несъвършено човешко същество, беше примамен от удобството на привилегиите. Тази примамка е особено неустоима за обикновените хора. Баща ми се чувстваше като обикновен човек, непризван за геройски дела или инакомислие. Той виждаше, че и околните му се изживяват по същия начин и тогава защо, разсъждаваше той, аз да бъда бялата врана?

Следователно той не притежаваше нито интелектуална честност да отхвърли изцяло доктрината, нито характер да се прости с привилегиите. Наистина беше един обикновен гражданин - държеше се и мислеше като мнозинството. Неизмъчван от скрупули или чувство за историческа вина, баща ми беше внезапно покосен от болестта на Паркинсон. През четиринайсетте години до смъртта му през 1992 г. тази болест не му позволи да оцени безпристрастно двойствеността на собствената си личност - дори да се е опитвал.

На погребението на баща ми се видях с един братовчед, с когото имахме много близки отношения през всичките тези години. Не беше ми се обаждал от две години - точно откакто комунизмът започна да се разпада. Защо не се обаждаше и двамата знаехме - неговият комунизъм вече го нямаше. Един 45-годишен строй беше започнал да се руши, а заедно с това се рушаха и отношенията, установени между мен и братовчед ми. Уви, в този ден не знаех, че това ще бъде последната ни среща.

Беше краят на февруари. Студът жилеше закопнелите ни за пролет тела, по-остър, отколкото беше в действителност. Режимът на електричеството принуждаваше хората да пестят максимално и единственото спасение от студа беше нощем под юргана. Бяха минали малко повече от две години от деня, в който Тодор Живков беше отстранен, а надеждите за демокрация ту разцъфваха, ту гаснеха в душите на българите. Що се отнася до мен, в началото на седмицата бях получил документите, удостоверяващи, че аз, жена ми и двете ни деца щяхме да бъдем приети от Канадската имиграционна служба да се преселим легално в Канада.

Пет години по-рано, през септември 1987 г., бях загубил баба Злата, която тихо издъхна в съня си на 90-годишна възраст. За неин късмет тя не стана свидетел на постепенния упадък на комунистическата система. Баща ми също почти не разбираше метежните събития, тъй като болестта бе отслабила ума му дълго преди сърцето му да спре. Но дори и да разбираше, не беше способен да облече в думи мислите и чувствата си и никой нямаше представа какво се случва в душата му.

В деня на погребението преобладаваше чувството за необратима загуба, но то надали щеше да е тъй всепроникващо, ако не беше съпроводено от чувството за разруха. Пъстрите някога улици на родния ми град край морето бяха пълни с боклуци. Започнати и изоставени строежи скърцаха заплашително под студения вятър. Магазини и кафенета стояха затворени до късно през деня. Когато най-сетне отвореха врати, бяха тъй грозно опразнени - тъжен спомен за някогашното лятно оживление. Дори гробището, символ на почит и ред, беше превърнато в пущинак: стари гробове, обрасли с плевели, гротескно килнали се надгробни паметници и плочи. Новите гробове се копаеха набързо, плитко и сякаш нарочно - накриво от старите. Тъй като комунистите не влизаха в църква дори за изпращане на покойниците във вечния им път, погребалната церемония се състоя в една мраморна ритуална зала, където студът пронизваше до мозъка на костите. Нищо не трепна вътре в мен, когато за последно целунах леденото чело на мъртвеца.

Братовчед ми Ангел закъсня за погребението, тъй като от София до Варна имаше полети само веднъж дневно и самолетът пристигаше около пладне. Ядяхме вече следпогребалния обяд - димящи пълнени червени пиперки - когато той влезе откъм задния двор. Лицето му беше тържествено-скръбно; всички знаехме, че е дошъл да отдаде почит на чичо си. Знаехме още, че помощта на чичо му до голяма степен беше повлияла за успешната му кариера. Аз обаче знаех повече от това. Зад траурния си външен вид, братовчед ми бе разтърсен из основи от символизма в смъртта на моя баща. Селото, Партията, привилегированото положение, смисълът на живота - всичко това беше или вече мъртво, или на умиране.

Ангел беше най-жизненият, енергичен и весел човек, когото бях срещал дотогава. Бил е на девет години, когато Девети септември помете старата държава. Няма как да е знаел, че Червената армия е истинският носител на тази т. нар. революция, още по-малко - че само няколко месеца преди това България е била продадена на комунистическа Русия на една маса за покер, върху която двама играчи, Сталин и Чърчил, си бяха раздали Европа под формата на зони на влияние.

Като юноша Ангел бил див и буен. По цял ден ходел на лов, за риба или яздел коне. Бягал от училище, за да играе покер и пет пари не давал за политика. Заради непристойните си прояви имал трудности дори за завършване на средното си образование. Обаче щом завършил, веднага направил своя избор. По-точно - баща ми му помогнал да го направи. Повикал го в Свищов и го накарал да запише специалността "финанси". Точно тогава аз се запознах и сприятелих с Ангел.

Казвам сприятелих, въпреки разликата ни в годините: той беше на 19, а аз - на 7. От малък мен ме третираха като вундеркинд, докато него приемаха за ограничено селско момче. На 7-годишна възраст аз четях вестници и знаех имената на всички членове на Политбюро (както на съветското, така и на българското), които редовно се появяваха върху първите страници. Рецитирах поезия и бях най-малкият читател, който заемаше книги от градската библиотека. Гордо показвах на възрастните тетрадката, в която си записвах заглавията на книгите, които вече бях прочел. Пишех писма на баба и можех да разпозная всички по-важни градове на географските карти на Европа и Съветския Съюз. В края на всяко лято баба и аз взимахме влака от Варна до Свищов. Спомням си как пътниците в купето гледаха смаяно, че мога да назова всички гари по тази линия. На всичко отгоре, можех да чета и говоря немски, понеже това беше вторият роден език на баба и тя често ми говореше на него. Да се знаят всички тези неща, преди да си тръгнал на училище, правеше впечатление, тъй като образованието като въплъщение на абстрактното познание се котираше високо в България. Момчето от село, което знаеше безброй повече практични неща, не можеше и да мечтае за такова признание. Приемаше се, че културното познание се дължи на града, че е някакъв градски "специалитет", който дава възможност на хората да се култивират изцяло и завинаги. Никой не мислеше, че това би могло да се дължи например на вродена интелигентност. Това, че баща ми беше професор и беше постигнал "висок" статут в кариерата си, отчасти също се обясняваше с идването му в града, а не с неговия интелект. Самото понятие "интелект" едва ли е хрумвало на някого, ако се е захванел да разсъждава по този въпрос - хората се деляха на глупави и умни, на културни и прости. В своите представи селското момче смяташе себе си за просто, некултурно и нещо априори по-низше в сравнение с гражданина. Негласно се приемаше, че градското момче ще порасне по-културно и някак си по-умно от селенчето. И когато сред цялата тази нагласа градското момченце беше станало известно още от 5-годишно с изключителните си "умни" прояви, не е чудно, че от самото начало Ангел се отнасяше към мен с респекта на подчинения. Това веднага ни сприятели, въпреки разликата във възрастта. Всичко, което той знаеше и беше преживял, се принизяваше в собствените му очи от моя статус на "култивиран". От своя страна аз харесвах неговата спонтанност и особено енергията, с която играеше ролята на мой учител и пазител в спорта и игрите. Когато започнах да се уча да карам колело, той часове наред тичаше след мен, за да ме пази да не падна. Жалко, че родителите ми не му позволиха да ме учи да играя карти. Днес още считам това за голяма грешка, тъй като картите създават добър хазартен инстинкт, често незаменим в живота на възрастния.

Когато пораснах ми стана ясно, че Ангел и аз бяхме еднакво интелигентни и способни личности. Ала това първоначално неравенство помежду ни никога не беше заличено, независимо от придобития опит и от това колко различно се развиха нашите трудови биографии. Когато пораснах, научих също как Ангел се е променял точно по времето, когато играеше пинг-понг с мен.

На първо място, той решително подобри успеха си. Чувството за прагматизъм, а може би и някакъв стимул, подсказан му от баща ми, го накараха да надвие мързела и нехайното си поведение от гимназията. Братовчед ми получи високи оценки по всички предмети и, ако употребим модерния в комунистическото общество термин, направи качествен скок в изучаването на икономическите науки. В същото време стана много активен в Комсомола - по едно време дори беше избран за секретар на университетската комсомолска организация. Носеха се слухове за истории с момичета, но на моята възраст тогава не съм им обръщал внимание. По-късно не се намери кой да ми ги разкаже отново. Което знам със сигурност е, че е имал сериозна връзка, която обаче не свършила с брак и това породило острата реакция на баща ми. От само себе си се разбира, че по отношение на каквито и да е сексуални връзки баща ми беше пуритан - Ангел беше пред прага на голяма кариера и в бъдеще любовта трябваше да остане на заден план. Просто той можеше и трябваше да се издигне.

И без това партийните слуги бяха набелязали Ангел за номенклатурен кадър. Той отвсякъде усещаше натиск да следва новоотработения и доказал успеха си модел за партийна кариера. Юноши от семействата, обявени след най-подробно проучване за "чисти", т.е. без буржоазни примеси и връзки с "бивши елементи", бяха окуражавани да се включат в Комсомола. Това ставаше официалната им дейност. Издигането на тези, които изглеждаха обещаващи, беше внимателно манипулирано и същевременно бяха въвличани в други неофициални дейности в сферата на секретните служби. Уж случайно ги караха да съобщават за подозрителни случки или разговори между колеги и роднини - неща от рода на антикомунистически настроения, разочарования от режима или симпатии към западния начин на живот. Tези, които влагаха сърцето и душата си в този вид сътрудничество, бяха привличани в мрежата от хора, които следяха или сплашваха редовите граждани и фабрикуваха досиетата им. Каймакът на тази група от "наши момчета" беше подлаган на по-сериозно обучение в изкуството да се шпионира - най-често като дейност извън основната им работа. Наистина, те не ставаха професионални агенти, но официалната им служба се използваше като прикритие за тайните поръчки, които трябваше да изпълняват при необходимост.

Ето как младите хора, които в началото се ангажираха по собствено желание и без да схващат съвсем същността на тази си "невинна" дейност, преставаха за бъдат свободни личности. Системата беше така стегнато организирана и самоконтролираща се, че тези, които може би са имали импулс да я напуснат, се чувстваха обвързани чрез самата информация, която притежаваха за нея. И тъй като системата беше възпроизведена във всички сoциални структури, нямаше къде да се избяга от нея. Тази подмолна инфраструктура представляваше най-солидният социален договор, измислен някога. Цялото общество беше навързано в една грамадна пирамидална структура и този, който стоеше на върха, можеше да манипулира стоящите по-долу елементи. В онова ранно време моят братовчед все още е имал избора да се гмурне навътре в пирамидата или да остане навън - отхвърлен, пренебрегнат, незащитен и лишен от права. А може би е нямал?

По принцип личните избори на човека се управляват от вездесъщия инстинкт за собствено благополучие. Ангел беше умен, амбициозен и настъпателен. Имаше неприятни спомени от детството си - бедност, съсипващ труд и тесни хоризонти. Никой не си е представял, че той може да постигне материален или интелектуален успех. Освен това селото (а и в този смисъл и провинциалният град) е място, твърде тясно за упражняване на власт. Използвайки обаче комунистическата партия за двигател, в кариерата си той се почувства като на скоростна писта, която щеше сигурно да го отведе до лично благоденствие и успех - такива, каквито той ги разбираше и се надяваше да постигне.

Ангел се дипломира като блестящ студент и признат комсомолски водач. Дипломата му беше безукорна. Беше и член на БКП, а доколкото проучването на семейството му можа да разкрие, в досието му липсваха компрометиращи факти или личности. Според партийните стандарти, той беше идеалният кандидат за инсталиране и употреба в ешелоните на властта. Според неговите лични стандарти, партията беше идеалният катализатор за личното му благополучие. По онова време беше все още без значение какъв е партияният му ранг. Важното беше, че беше вече белязан като благонадежден и обещаващ. На всички бе ясно, че ако не се случеше нещо непредвидено, той беше готов за неограничен възход в партийната йерархия. Важно е да се отбележи, че той не беше пътувал много извън страната, което му помагаше да фокусира интелектуалната си енергия в тесните балкански хоризонти. В резултат на това властта му можеше да се концентрира върху местния модел, където тя беше експлозивна и дълготрайна.

Разбира се, местният модел на комунизъм беше, уви, внесен от Червената армия и от цивилните емисари на Комунистическата партия на Съветския Съюз. Те изискваха подчинение, лична и обществена еднородност и политическа стабилност. Не ги интересуваше как се постига това, стига да е постигано без грешка. Примамката, която позволяваше сравнително лесно да бъдат осигурени подчинение и стабилност, бяха обещанията, заети от трудовете на Маркс и превърнати в съблазнителни привилегии за тези, които се присъединяваха към управляващата партия. Не бих нарекъл това корупция. По-скоро приличаше на парченцето сирене в капана за мишки, макар партийният капан да беше по-пищно украсен и изобилстващ от примитивен комфорт.

От друга страна, целият живот в България по начало е беден и примитивен, така че никой не му слага висока цена. Нито пък може цената му да се повиши само с обещания за бъдещ просперитет или икономически напредък. Ние знаем, че това никога няма да ни се случи. Сигурни сме, че сме прости и изостанали и си кротуваме. Емоционалната противотежест на всичко това е, че вярваме в насладата от живота. Насладата е незабавна, експлозивна и, когато настъпи, я изживяваме, като че ли е последното вълнение, което ни е разрешено да изпитаме в този живот. Тъй редки, тези моменти се изливат навън със силата на отчаянието. Те не знаят мярка и засищат за дълго съзнанието, например след преяждане или препиване. Раждането, сватбата и погребението са най-щастливите моменти, в които се отдаваме без остатък на насладата от живота. Иначе нея я няма в монотонното, всекидневно, затиснато от работа съществуване.

Ерудираната изтънченост също не може да увеличи цената на живота, тъй като е смятана за странна и непонятна черта на тези, които не произлизат от нашата черга. "Привилегированите", които биват изпращани да учат, след завръщането им ги смятат завинаги загубени за радостите на живота. На тях се гледа като на сухи, въздържани, лишени от емоции хора. Сякаш процесът на обучение е изсмукал жизнеността им и ги възпира от съпреживяване на езическите страсти в редките моменти на веселие.

Властта също няма отношение към стойността на живота, защото се използва главно като средство за печелене на пари. Тя не се упражнява като политическа философия за провеждане на дадена икономическа стратегия. Парадоксално, но и парите нямат нищо общо с цената на живота. Дори наистина да забогатееш, какво чак толкова би могъл да сториш на фона на всеобщата оскъдица? Богатството поначало беше безсмислено. Да ходиш да харчиш парите си в чужбина се считаше за предателство. Нашият човек трябваше да си стои на общото равнище. Щом някой се осмеляваше да се покаже различен, не беше повече считан за наш.

Всичко това води до една непоследователна философия на отчаянието, където бездейността е за предпочитане пред инициативата. Животът е тъжен, болезнен и без стойност; но ни е даден само един! И докато понасяме непрекъснатото страдание, тежащо като проклятие над всички ни, струва си да празнуваме до забрава моментите на радост. Това е химията на живота - да бъдеш мръсен и мразен, да си изцяло във физическата реалност, която е в противовес на духовната, да си луд от радост в редките моменти, когато страданието те отпуска, за да вземеш участие в най-важните жизнени ритуали, а после да се изпариш след последния си дъх. Светът се управлява от мистични сили, а за човека е непосилно да се свърже с тях. Пропастта между този и другия свят дава на съществуването привкус на безсмисленост. Тук са корените на фатализма като единствено приемлива екзистенциална философия. Човекът е случаен епизод. Само върховната възвишена сила, която дирижира света, е вечна.

Такава беше генеалогията на избора на Ангел. Ако може да се намери някаква рационалност в нея, тя се свежда до преценката доколко той лично би могъл да понесе хроничното напрежение от заобикалящите го подозрителност, лицемерие и лъжа. На Ангел не му липсваше авантюристичен дух, за да вземе решение в полза на природните си дарби, дори и да е имал известни колебания.

Няма да е съвсем точно, обаче, ако приемем, че той просто е бил прелъстен от облагите, с които възнаграждаваха хората, подслонили живота си в пазвата на комунистическата партия. Изборът на Ангел се дължеше и на искрената му вяра, че мисията на партията е да промени живота, обществото и съдбата на хората, лишени от власт. Тази негова вяра обаче все не успяваше да се материализира, въпреки че му служеше да оправдава социалния си статус: "Аз съм слуга с мисия, следователно имам пълно право на облагите".

В биографията на Ангел течаха успоредно три живота. След като завърши университета, аз загубих връзка с него. Върнах се с родителите си във Варна, а той беше назначен на административен пост в Толбухин (днес Добрич). Живот номер едно, този, който бе известен на всички, беше кариерата му едновременно на партиен работник и преподавател по икономика. В началото баща ми се надяваше, че Ангел ще му стане асистент в Катедрата по финанси на социализма, но той се захвана с административна работа. Едва по-късно Ангел ми обясни това изненадващо решение. То не беше негово. Разбира се, той не ми каза, че по време на насилствената колективизация на земята в началото на 50-те години е участвал в групите, които заплашвали селяните, отказващи "доброволно" да предадат земята си на кооперативното стопанство, с всевъзможни неблагоприятни последици за тях и децата им. Понеже беше със селски произход, партията му възложила да наблюдава селското стопанство в добруджанския край. И така Ангел започна да се труди упорито за изпълнение на изискванията на петгодишния партиен план, утвърждавайки се като надежден апаратчик. Междувременно се беше оженил за дъщерята на бивш среден земевладелец от същия район. Това също беше добре премислен ход, тъй като делът на булката от големия наследствен имот на баща й беше къщата, а това спестяваше на Ангел главоболията и най-вече парите да гради дом за младото семейство. Не страдаше от скрупули да си вземе жена заради къщата й. Това е моят шанс, разсъждаваше той. Пресилено би било да се каже, че бе емоционално обвързан с нея. Бракът им, доколкото може да се нарече брак, беше тежък, бурен и винаги на ръба на развода - въпреки двамата сина, родени в началото му. Жена му се сдоби с високо обществено положение и, твърде любопитно, с имунитет срещу преследванията, които я грозяха като дъщеря на бивш земевладелец. Бракът им беше пример за най-често срещаната сделка, която хората се принуждаваха да сключват като част от стратегията си за оцеляване.

Установил полезни връзки в града и самият той работохолик, Ангел и в кариерата, и в живота си пое по писта, почти идеално пасваща на неговата същност. За да може по-добре да прикрива секретния си живот, две-три години след като зае административната си длъжност, той стана хоноруван доцент във Висшия институт за народно стопанство във Варна. Така бавно, но сигурно тръгна пътят му и в тази паралелна кариера на научен работник. И тук той се показа като човек с достижения: в рамките на един шеметен период от петнадесетина години Ангел стана професор, без да е защитил дисертация.

В последните етапи на управление на БКП, когато бяхме отново заедно (вече в София), аз бях отчасти допуснат до неговия втори, строго поверителен живот. За отлично справяне с първите задачи, възложени му от комунистическата партия, той беше възнаграден с пост в секретните служби. Този пост му осигуряваше по-лесен достъп до досиетата на хората. Информацията, която те и не предполагаха, че Ангел би могъл да притежава, за него беше оръжие, с което можеше да манипулира всекиго, когото си поиска. В края на краищата, в този секретен живот той се стремеше към цели, неотличаващи се по нищо от тези, които и официално преследваше - да прикрие, че е доверено лице и във всички поприща да надскочи по достижения и стандарт както врагове, така и приятели. Дългосрочния проект, по който той сътрудничеше на Държавна сигурност, аз наричах "Операция надзор".

50-те и 60-те години са десетилетия, в които Партията беше приклещила хората в изпипана почти до съвършенство хватка, а генералният секретар Тодор Живков здраво държеше не по-малко прецизните клещи вътре в партийните структури. Партийците наблюдаваха редовите граждани, а по-доверените партийци наблюдаваха обикновените членове. В рамките на самата партия конкуренцията бе сведена до борба да бъдеш по-близо до върха на пирамидата: изпъкващите на първото стъпало преминаваха на второто и т.н. докато се стигне до вездесъщия Тодор Живков.

С каквото и да се захванеше, Ангел нямаше равен на себе си. Хитър, ловък и необременен от скрупули, той се нагаждаше към системата елегантно и с вещина. На свой ред и тя му се отплащаше - снизходително му даваше каквото си поиска. Поради една глупава причина обаче, точно най-смелите му домогвания не можаха да бъдат удовлетворени: той не се числеше към най-отбраната и малобройна клика на Големия партиен феодал. И за нещастие не успя да налучка канали, които евентуално да му осигурят достъп до този кръг най-верни другари на Тато. "Верен" в този контекст е твърде относително понятие: привилегированите да влизат в антуража на Тодор Живков бяха верни дотолкова, доколкото феодалният деспот държеше скрита информация за тяхното минало и настояще. Имаше и борба между поколенията: старата гвардия, макар и не толкова застаряла като възраст, не допускаше чужди ръце до лостовете на властта, особено до ключовите позиции в силовите министерства, както и в централните и местни партийни структури. Така истинският актив на Ангел беше мрежата от връзки, създадена сред колегите му в партийния апарат по високите етажи на партийните комитети и мрачните сутерени на Държавна сигурност. Тъкмо във възлите на тази мрежа той живееше своя трети живот. Този живот му даваше насладата, която му помагаше да води и понася другите два. Състоеше се от вино, жени и лов. От памтивека виното и жените са били предпочитана, а и със сигурност лесно достъпна наслада в човешкото битие. В случая ловът прибавяше и нотка на аристократизъм, който, ако не по дефиниция, то по силата на навика, започваше с гладко избръсната трезвост и завършваше с пиянско вцепенение (обикновено между краката на също толкова гипсирана жена). Всеки, числящ се към тази общност мъж, се ласкаеше да мисли, че е експерт в изкуството на "високите" удоволствия. Истината е, че и виното, и жените, и ловът бяха недопустими според устава за правилно поведение на комуниста и по този начин внасяха допълнителния привкус на забранения плод. Някои зле разбирани стереотипи от времето на Римската империя караха тези облечени във власт мъже да си мислят, че принадлежат към някаква прослойка от избраници, доколкото удоволствията са запазената марка на всяка имперска каста. Тъжната истина е, че никой не беше ги избирал или канил, ала всички те се чувстваха мъжкари и се напъваха да се изявят според тази си примитивна представа.

Значителен принос в тайната кариера на Ангел беше и доброволното му участие в потушаването на Пражкото въстание през 1968 г. Като всеки българин, изкарал две години задължителна военна служба, Ангел имаше запасен чин в армията, а особено благонадеждните като него имаха офицерско звание. Сред офицерите от запаса изпъкваше елитната категория на тези, притежаващи както армейски, така и милиционерски чин. Те бяха партийните копои вътре в армията, особено щом трябваше да се изпълняват специални операции. Така Ангел беше призован в българската войска, изпратена да подпомогне съветската инвазия в Чехословакия, в качеството си на политически офицер. Цялата кампания беше приветствана от обществеността като демонстрация на международната комунистическа солидарност в лицето на "братските армии".

Формално погледнато, през май 1968-а Ангел облече военната униформа по силата на задълженията си като офицер от запаса. Но той смяташе и за свой комунистически дълг да брани постиженията на марксистко-ленинския социализъм. Беше искрено убеден в това, а по-късно не пропусна да го потвърди и пред мен. От чисто човешка гледна точка, той искаше да влезе в битка. Ето защо аз не изпитвам никакви колебания да заявя, че той доброволно взе участие в тази срамна кампания. Върна се горд от победата и, когато в началото на 90-те все по-често си припомняхме младостта, в разказите му нямаше и следа от угризения. Точно обратното - говореше за разпасани буржоа и неблагодарни лумпени, а в гласа му се прокрадваха нотки на гордост от справедливата разплата. Човешката му оценка на събитията се въртеше около добрата му лична изява в тази бойна авантюра, докато политическата му преценка беше, че това е акт на утвърждаване на международния комунизъм, успешна защита на целостта на социалистическия лагер. Твърдеше, че ако в социалистическия интегритет би се появила пукнатина, доброто статукво би се нарушило, а дефектът би се оказал непоправим.

Колкото до амбициите му, те биваха удовлетворявани по добре установения модел. След десетилетие, прекарано в провинцията, в стихията на многобройните си публични и подмолни роли Ангел беше назначен за шеф на отдел в Централния съвет на Българските профсъюзи. За зла ирония, и профсъюзът беше пародия на истинските работнически синдикати като самата партийна кариера на Ангел, която той (като всеки уважаващ себе си мъж от европейските покрайнини) имаше претенциите да е постигнал сам.

Така тази повсеместна двойнственост характеризираше обществения живот в България не по-зле от всеобщото съглашателство с комунистическия режим. Двете неща бяха тясно и взаимно обвързани. Хората се огъваха пред комунистическото управление главно по две причини: първо, те знаеха, че комунистите на са никаква екзотична и непозната порода, а техни съседи - хората, с които играят табла в близкото кафене, или селските нехранимайковци, които никой не вземаше на сериозно. Най-често комунистите бяха хора от собственото им семейство. Второ, почти никой не се интересуваше от т. нар. построяване на самия комунизъм, стига да успееше да приспособи съществуването си към него. Българите са майстори на екзистенциалното нагаждане. Те знаят безброй начини да накарат другите да ги оставят на мира. Един такъв механизъм беше двойствеността в обществения живот. Тя беше крайъгълен камък и в характера на Ангел.

Когато пое длъжността си в София, животът му се изстреля нагоре със скоростта на ракета. Нарастналата му власт беше пропорционална на гигантската крачка нагоре, каквато представляваше новото му назначение. Според някои той беше катапултиран до това високо ниво по случайност, но за тези, които знаеха всички детайли в живота му, беше едно заслужено издигане - издигане едновременно и в трите му живота. От една страна, животът в провинциалния град, който току-що беше напуснал, сега до много по-голяма степен зависеше от неговите решения и действия. От друга, обвързването му с тайните разузнавателни служби беше достигнало наднационални мащаби и му се налагаше да изпълнява задачи, включващи международен шпионаж. Тези му дейности бяха прикривани с участия в научни форуми по света. Накрая, но съвсем не по-малко важно, беше му даден достъп до ловните резервати в цялата страна, на какъвто имаха право само най-висши партийни функционери.

Преди края на 1989, когато комунистите отстраниха дълговечния си феодален господар, Ангел беше на върха на многоликата си кариера, а личните му дела, отстрани поне, изглеждаха прекрасно. Отдавна беше забравил за личните си избори и опасения (ако въобще е имал опасения) от времето, когато беше станал част от битието на Партията. Но, ако можеше да си припомни началото и беше честен, би следвало да признае, че тогава все още е имал алтернативата да се откаже от нейната зависимост. Само че едно важно обстоятелство трябва да се има предвид: това не беше избор между няколко конкурентни алтернативи, а между вземането на решение за или против една единствена. Неговата дилема беше да влезе или да не влезе в Партията, да сключи или да не сключи сделка с комунистическото тяло, показващо мускули в тази изостанала страна.

Той подписа сделката. Предпочете гарантираното лично благополучие пред необезпечената (а и не особено високо ценена) морална чистота. Единственото, в което Ангел не се съмняваше, бе, че морално чистите са обречени на живот в нищета. И така, той каза "да" и беше готов да заплати дължимата цена, каквато и да е тя. В тази част на света материализмът винаги е предвидим победител.

Въпреки невъзмутимият му материализъм, Бог се оказа милостив към Ангел. Изпрати му бърза и внезапна смърт в автомобилна катастрофа през лятото на 1992 г. В един зноен юлски следобед изпратихме Ангел в последния му път. Смълчаното село следваше ковчега със зле прикрити злоба и страх. От двете страни на разкаляната река слънчогледите бяха свели лица, смирени от жегата и човешката изнемога. Траурната процесия си взимаше последно сбогом с покойника, но едновременно с това казваше сбогом и на епохата на комунизма. Кротките хорица бяха потресени не само от лика на смъртта. Те бяха изумени от факта, че дребничкото им щастие, за което бяха мислили, че ще е вечно като "тяхното" управление, им се изплъзваше безвъзвратно. А покойникът беше един от решаващите фактори в това щастие...

Бавно вървях между възрастните жени, увили лица в черни забрадки, и си припомнях как братовчед ми, току-що свършил гимназия, с часове тичаше след велосипеда ми, готов да ме поеме, ако падна. Намерих се обратно в детството си, когато най-силно от всичко бях запленен от парните локомотиви и въобще не осъзнавах, че сърцето ми е стояло на кръстопът между несъвместими ценности. По-късно разбрах, че още на тази възраст натискът на ценностите е бил вече започнал. А с него е дошло и голямото промиване на мозъци, от което аз все още не знам със сигурност дали съм се излекувал докрай.