Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първа част

ЗАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 1. КУПУВАЧИ НА ИЛЮЗИИ

По дефиниция модел е това, което не се налага да бъде променяно, нещо, което работи идеално; а реалността, както ясно виждаме, не работи и непрекъснато се разпада на парчета. Ето защо сме принудени да я насилваме - грубо или не толкова - да приеме формата на модела.
Итало Калвино, "Мистър Паломар", 1983

Отгледа ме баба ми Злата. Тя имаше рядката дарба да бъде човечна. Колко тъжно е, че сега живее в спомените ми и може би в спомените на неколцина все по-остаряващи нейни познати. Баба ми е моята интимна прустова курабийка в неделя сутрин и всеки път, щом извикам спомена за нея, той вдига покривалото, загърнало щастливото ми детство. Иронията е в това, че тя вярваше в комунизма. Почина малко преди да падне Горбачов и отнесе в гроба твърдоглавата си вяра, че каквото каже Москва е самата библейска истина.

71-годишната баба Злата с нейната първа правнучка, седнали на стълбите на къщата ни във Варна през лятато на 1968 г. Баба ми е родена в края на 19-ти век в семейството на македонски лекар и австрийска буржоазка. Майка й Клара също е от смесен брак - дядото на моята баба, Максимилиан Зилберлинг, е французин от Страсбург, а баба й Вилхелмина идва от древнобуржоазно австрийско семейство. Бащата на баба, Иван, е син на богат търговец на кожи от Солун, по фамилия Паунчев. Благодарение на лелята на баба, Люси, която била художничка, маслените портрети на тези достолепни хора и досега висят по стените на родната ми къща във Варна или събират прах в пътнически съндъци, пръснати по света. Тези портрети силно възбуждаха детското ми въображение.

През 1895 год. семейството на френския железопътен инженер Максимилиан Зилберлинг дошло от Страсбург и се установило във Враца, където младият д-р Паунчев открил своя практика десет години преди това. Инженерът бил нает от една германска компания, строяща железопътната линия Мездра-Враца. Това, което се случило, не е по-различно от историите, които можем да намерим в любовните романи от 19-ти век. 18-годишната дъщеря на френското семейство се разболяла и лекарят бил повикан да я прегледа. Тази формална среща твърде бързо довела до брак през 1896 год. През юни 1897 се родила моята баба.

Всичко, което знам за това смесено по кръв семейство, го знам от нея. Не са останали почти никакви документи, които да подклаждат и насочват въображението ми. В Букурещ, където все още живее клон от семейството, съм виждал масонския сертификат на някой си д-р Зилберлинг, живял в края на 18-ти век. Веднъж намерих едно писмо, написано от ръката на великия френски писател Виктор Юго през 1859 год., времето на изгнаничеството му в Гернсей. Писал го е в отговор на Максимилиян Зилберлинг, ревностен последовател на Шарл Фурие, който бил отправил молба към знаменития фрнски поет да подкрепи социалното движение на Фурие след смъртта на основателя му. И накрая, пак в Букурещ, веднъж ми показаха покана за сватба, надписана от едната страна с готически шрифт на немски, а от другата - на кирилица. Тази кафеникава покана, с размери 20 на 15 сантиметра, изпратена от елзасците Зилберлинг и българите Паунчеви обявява бракосъчетанието на обичните им дъщеря и син, за особена чест на двете семейства.

Вече не притежавам нито едно от тези разпилени тук и там свидетелства за създаването на моето странно балкано-европейско семейство. Съхраняването на реликви беше загубило смисъл за всички, попаднали във вихъра на промените, които посяваха смут на Балканския полуостров през дълго проточилия се 20-ти век. Ние, оцелелите и бегълците, трябва да разказваме по паметта на сърцето.

Семейство Зилберлинг през 1920 г. във Франция. Снимката е направена, когато тримата внуци на на Максимилиан и Вилхелмина следват в Берлин. От ляво: Максимилиян (французин - моят прадядо), неговата внучка Клер, съпругата му Вилхелмина (австрийка - моята прабаба), баба Злата и брат й Георги.След края на Първата световна война д-р Паунчев изпраща всичките пет деца, родени от деликатната му елзаска съпруга между 1897 и 1904 год., във висши училища в Берлин. За двете си дъщери избира артистично образование, а трите по-малки момчета трябвало да получат дипломи в прагматични области като икономика и инженерство. Добре замислено, но планът едва ли не пропада в самото начало. Като най-голяма, баба ми заминава първа - да учи оперно пеене. Нямало обаче достатъчно пари и когато на следващата година пристига сестра й Клер, Злата се прехвърля фармация, което по онова време е значително по-евтино, оставяйки за Клер възможността да следва кариерата на пианистка. Оттам насетне почти всяка година от семейството пристига по още един студент и попълва интелектуалния кръг на българската студентска общност. Някои от тези студенти стават известни философи, икономисти и композитори, получили европейско признание между двете световни войни. Неколцина по-късно прегръщат марксистката идеология, разпространила се и в България след началото на века.

Клер се омъжва за един от последните. Името му е Тодор Владигеров и по-късно той става член-кореспондент на Българската академия на науките. Композиторът Панчо Владигеров е негов първи братовчед. Клер остава с Тодор в Берлин; един от по-малките братя става счетоводител, а другият - машинен инженер. Най-малкият брат обаче, вместо да следва волята на баща си да стане икономист, се записва да учи теория на музиката. Нито един от тримата през целия им живот не е бил свързан нито с комунистическата партия, нито с опонентите на комунистическата идеология. Двете сестри обаче донасят духа на комунизма в семейството, омъжвайки се за комунисти.

Тодор и Клер Владигерови с Георги и Елена Паунчеви. Баба бързала да завърши обучението си и да се върне в родната България. Било 1924 год. и баща й бил пред приключване на кариерата си. След десетгодишна успешна лекарска практика във Враца той последователно бил директор на Околийската медицинска управа, първо в Лом, а пет години по-късно - в Бургас. Годините на частна практика и участие в ръководството на медицинската управа донесли на семейството на д-р Паунчев признание и високо обществено положение в Бургас.

Баба Злата започнала работа с една цел - да стане частен аптекар. Но първо трябвало да върне парите, които баща й похарчил за нейното образование. По свой специфичен начин, без да го съзнава дори, тя беше една преуспяла доморасла феминистка. Съумя да изгради и задържи свой собствен бизнес в една изостанала страна, където и до ден днешен жените си остават втора категория хора. За да започне, баба ми взела назаем пари от вуйчо си Алфонс, който по това време бил притежател на фабрики за текстил в Букурещ, и отворила дрогерия в Бургас.

Не след дълго тя се запознала с незначителен банков чиновник, фатално заразен от левичарските идеологии. Той започнал да я преследва упорито и неотстъпно и в края на краищата тя не могла да го отхвърли. От друга страна, баба сигурно е усещала, че би могла да отстоява собствена независимост само ако е свързана с мъж, когото превъзхожда и по интелект, и по характер. Макар и ухажвана от елитни кандидати, наследници на най-високопоставените бургаски фамилии (по едно време дори самият консул на Белгия в Бургас искал ръката й), тя се омъжила за човек без никакво социално положение.

Съвместната им сделка изглеждаше честна и справедлива и двамата се съобразяваха с това до края на живота си. Той беше получил второстепенна роля в един успешен аптекарски бизнес, плащайки за това с унизителната позиция на натрапник от по-низшите класи, обект на присмех от добре съзнаващото високото си реноме бургаско семейство. За компенсация баба ми беше прегърнала русофилските убеждения и левичарските идеи, накарали мъжа й да стане член на комунистическата партия.

В семейството на баба ми бащата македонец печелел парите и бил стълб на стабилност с високия си пост в медицинската йерархия. Но само хора най-близки на семейството знаели, че откак жена му отказала да забременее за шести път, той не споделял семейното ложе. Моралът му изключвал развода, но той на практика бил разделен с жена си, макар да успявал да поддържа впечатлението за нормален съпружески живот под общия покрив.

Къщата на Паунчеви често събирала цвета на обществото на провинциалния морски град. Добродетелната фрау Паунчева имала график за организиране на домашни концерти и следобедни чайове. Тя си запазила и името Зилберлинг, с тиренце след Паунчева, разбира се, но това едва ли е било от значение по тези места. Чаят бил сервиран в Майсенски порцелан, а малък роял "Цимерман" украсявал салона. Местното бюргерство се чувствало поласкано и с полагащото се приповдигнато настроение слушало Чайковски, цигулковите сонати на Бетовен или "Песни без думи" на Менделсон, докато сръбвало английски чай и небрежно подхвърляло имената на Жорж Санд и Кнут Хамсун помежду клюките за най-новите похождения на г-н кмета. Естествено, всички деца в семейството свирели на пиано и взимали уроци по френски. Въпреки поразителната прилика по жанр и декор, това не е краят на една сърцераздирателна епоха, за каквато загатва Бергман във филма си "Фани и Александър", визирайки Швеция. Напротив, това е балканският модел за интегриране с Европа, начало на дългоочаквания просперитет за тази балканска държава.

Когато моето детство започна, малката ни къща във Варна беше успяла да съхрани само напукания гланц на тези бързо отминали моменти на блясък. Добре помня, че имаше три-четири кутии от обувки и два лъскави албума, пълни с фотографии и пощенски картички. А на тях - лица без бръчки и прически с брилянтин - на същите хора, безвъзвратно стареещи около мен. Бродериите, кринолините, прозорците на смрачаване - всичко е завинаги отпечатано в паметта ми, точно както образите върху потъмнелите дагеротипи. Аз бях единственият достатъчно любопитен да ги разглежда. Несъответстващи си чашки и чинийки от Майсенски порцелан, някои прорязани от чернеещи пукнатини, стояха в един античен дъбов шкаф. Нямаше на кого да се сервира чай. Цимерманът, разстроен непоправимо, беше сместен в стая, едва два пъти по-голяма от собствения му размер. Ако не трябваше да се упражнявам за уроците си по пиано, сигурно щеше да бъде продаден като непотребна мебел. Таванът беше претъпкан с разлепящи се книги, издадени само преди 20-30 години. Но не толкова физическата им разруха будеше носталгия - самите заглавия бяха вече учудващо демоде. На първия етаж, единствения, който баба и дядо обитаваха в собствената си двуетажна къща, рафтовете на две малки библиотечки се огъваха под тежестта на "Большая советская энциклопедия", двадесет и двата тома на "Събрани съчинения" на Ленин и трите дебели тома на "Капиталът" на Маркс. Съвсем в края на рафтовете бяха сместени романи от Томас Ман, стихотворения от Пушкин и Лермонтов, както и няколко български романа.

Почти всеки път, когато се качвах на тавана, срещах някой от нашите наематели - три семейства, които се бяха преместили в града от околните села. Приземният и вторият етаж трябваше да бъдат дадени под наем, защото никой, дори да притежаваше къща, не можеше да заема по-голямо жилищно пространство, отколкото комунистическите власти разрешаваха. Така салонът на фрау Паунчева-Зилберлинг беше сведен до малка дървена масичка, отрупана с мускалчета, шишенца, чинийки и кутийкии от крем. Тя като куче дебнеше край тях, излизаше единствено до тоалетната и тогава пипаше бравите и предметите само с памучни тампони, напоени със спирт. Прабаба Клара не можеше да се докосва до този нов свят с голи ръце. Всичко в него беше "спуркат" (тя употребяваше румънската дума за мръсно).

Колкото до мен, младият ми живот ми изглеждаше съвсем естествен и ми беше все едно, че затварям техния отминал вече свят в чекмеджето. Получи се така, че в това мъничко място, аз заобичах малките неща. По-късно, когато видях Шанз Елизе, Бранденбургската врата, площада пред катедралата "Св. Петър" в Рим и други импозантни човешки пространства, ми беше доста трудно да съвместя гигантските им размери с моята малка къща, малките улици и малките градчета на малката ми родна страна. Но в онова по-ранно време прекарвах чудни часове в ровене из чекмеджетата, приютили съкровищата на моята баба. Пожълтели писма на немски и на български, златен мъжки швейцарски часовник с дълъг ланец, перлени брошки, великолепна игла за вратовръзка и, разбира се, лъскави хирургически инструменти. Едно прашно малко куфарче, което измъквах изпод двойното дървено легло, съдържаше небрежно хвърлени броеве от списанието "Икономия и домакинство" още от преди времето на Хитлер. Хартиените кройки в средата на всеки брой стояха неразрязани.

У баба ми обаче не се забелязваха признаци на носталгия по отминалото време. Гордееше се с преживяното и особено със сбъдването на мечтите й за комунизъм. Никога не порица живота на родителите си (тя беше от този вид хора, които не знаят как се критикува), но и никога не го обяви за по-добър или по-достоен от живота, който дъщеря й и внуците й бяха обречени да водят. Или пък аз толкова я обичах, че не можех да разграничавам нюансите в нейното отношение. Така пораснах в пълна хармония със заобикалящия ме комунистически свят или поне без да съзнавам тъмната му страна. Въпреки че не помня да се е случвало нещо подобно, убеден съм, че и да би се осмелил някой да ми отваря очите за недостатъците на обществото, в което бяхме насилени да живеем, извоюваният с любов авторитет на моята баба би се изпречил да ме предпази от думите му. Тя беше моят щит срещу отрицанието и безверието и аз прекарах онези невинни години убеден, че светът е съвършен.

Баба Злата ми е разказвала много за миналото на нашето семейство. Когато дойде времето да търся смисъла на нейните разкази, те бяха запечатани в ума ми като на филмова лента. Постепенно схващах нейната догматичност и в един момент дори бях готов да развенчая нейната святост. Нещо ме възпря обаче и слава богу. Макар че би трябвало да ги тълкувам в културния им и политически контекст, където бе истинското им място, аз не бях успял да схвана пълното им значение, докато тя беше още жива. Баба ми излъчваше такова чувство за справедливост и праведност, че нещо ирационално по природа ме възпираше да покажа каквото и да е неодобрение към нейните непокътнати идеали. Не дай боже моите обвинения към искрената й вяра да доведяха до срутването на нейния свят, даряващ и мен с такава сигурност и защита. Никога не се осмелих да оспоря нейната праведност, дори когато вече се бях усъмнил в моралността на режима, който тя от сърце одобряваше.

Баба се отнасяше с ирония към братята си, които останаха до край безразлични към комунистите. Тя презираше снобизма на сестра си, макар да отдаваше нужното уважение към съпруга й, свако Тодор (Тотко) Владигеров, който принадлежеше към комунистическия елит. Този елит беше точно онова, от което необразованите партийни шефове изпитваха остра нужда, макар че открито му създаваха пречки. Баба таеше презрение и към дядо ми, ала високо ценеше неговата антифашистка и комунистическа дейност. Тези двама мъже -деверът и съпругът й - олицетворяваха два типа комунисти, характеризиращи източноевропейският социализъм.

Свако Тотко беше научен работник. Още в края на 20-те години в Берлин беше започнал да чете лекции по икономика. Курсът му бил марксически ориентиран и високо ценен от немските леви интелектуалци. Впрочем, кой по това време в Централна Европа не е бил ляв? Покрай връзките си с вождовете на БКП Георги Димитров и Васил Коларов, наскоро избягали от България, младият Владигеров станал известен и на съветските другари и апаратчици, които бяха завзели Коминтерна. По това време националсоциализмът вече вършее из Германия, една от крепостите на капитала в Европа. През 1934 год., след Лайпцигския процес, Сталин предлага политическо убежище на Димитров и на няколко други, преследвани от Хитлер, комунисти. Точно това става причина и Тодор Владигеров да се качи на влака за Москва. Тогава той е икономически съветник в Коминтерна.

По негови твърдения, в Москва е нямало как да не забележи, че един по един съседите, обитаващи квартирите в огромния жилищен блок, където били настанени с жена си, леля Клер, постепенно изчезват. Заедно с това са се изпарявали и рационалните подбуди за неговата вяра, че управляваната от комунистическата партия централно планирана икономика е пътят на социалната еволюция. Обаче, за разлика от идващите на посещения в Съветска Русия западни либерали, които във всеки един момент са можели да се приберат в демократичните си държави и да споделят разочарованието си, Тодор Владигеров е имал свободата да държи отворени за истината единствено очите си. Устата му е трябвало да стои под ключ.

Родината му не познаваше демокрацията и нито едно българско правителство не беше толерирало марксистките организации. През 1934 год. на власт идва диктаторски режим на технократи, който посредством държавен преврат цели силово да стабилизира държавата и да потули надигащото се работническо недоволство. Към края на 1935 год. цар Борис Трети отстранява министър-председателя и установява военно-монархическа диктатура. От този тип бяха почти всички правителства в Източна Европа в онези предвоенни години. Но макар и определяни като диктаторски, те не бяха потъпкали основните човешки права и свободи, както и социалната мобилност - нещо, което побързаха да сторят дошлите след тях комунистически диктатори.

Тодор Владигеров е можел да се прибере в България единствено ако съветската шпионска машина му издаде паспорт за излизане от Съветския съюз. Васил Коларов се оказал човекът, който един ден най-неочаквано го повикал, връчил му два съвсем нови паспорта и оглеждайки се, му казал, че ако той и жена му не побързат да хванат първия влак за България, ще се окажат следващите от списъка на функционерите, методично изчезващи от поверителните квартири на "Комсомольская набережная". Така животът на коминтерновския служител бил спасен по прищявка на съдбата.

Спомням си един горещ летен следобед в края на 50-те. Свако Тотко пиеше кафето си на масата в дневната на родната ми къща във Варна, когато каза: "Взехме последния влак за България".

През отворените врати и прозорци следобедният ветрец почти не се усещаше в малката непретенциозна стая, украсена с няколко маслени платна и шкафа с порцелановите чаши. Като член-кореспондент на БАН, свако Тотко прекарваше лятната си отпуска с танте Клер в охранявана почивна станция край Варна. По утвърдена вече традиция в една от неделите двамата идваха на гости на баба и дядо и обядвахме по буржоазному.

Последен влак. Тези две думи носеха повече от едно значение. Буквалният смисъл ми стана ясен веднага. Било е пролетта на 1941 год., а Средна Европа е била вече окупирана от лъскавите германски армии. Нахлуването в Болшевишка Русия било предстоящо, а малка България, традиционен, макар и не докрай верен съюзник на Германия, се готвела да скъса търговски и дипломатически връзки с огромния Съветски Съюз. Значението на метафората обаче разбрах много по-късно: на хората, знаещи как работи кремълската машина отвътре, за последен път бил даден шанс да спасят пълните с неудобна информация свои глави.

Проф. Тодор Владигеров, представител на България в ООН, разговаря в ООН със съветския министър на външните работи Андрей Громико, Ню Йорк, 1951 г. (Снимката е предоставена с любезното съдействие на информационния отдел към ООН).Професор Владигеров обаче не беше от хората, които биха се заели със секретна дейност. Той получил редовно професорско място и се установил в Свищов, където Димитър Ценов, богат търговец на пшеница, в края на 30-те беше дарил средства за създаването на икономически университет.

След войната комунистите се оказаха най-добре подготвени (а и организирани) да управляват малката ни балканска държава като "народна демокрация" по съветски образец. Комунистите, които знаели професор Владигеров от Москва, скоро го повикали в София и му отредили място в дипломатическата кариера. През 1948 год. той става посланик на България във Франция, а през 1951-ва е изпратен в Ню Йорк като ръководител на българската делегация на сесията на Обединените нации. Година по-късно преквалифициралият се като дипломат професор бива изтеглен обратно от Вълко Червенков, наследникът на Димитров и Коларов, който бе взел властта през 1950 год. Вождът, известен с установяването на култа към личността в България, явно е искал да се отърве от старата гвардия. Професор Владигеров се върнал към академичната си работа, която продължи да осмисля дните му до внезапната му смърт през 1967 год.

Той никога не обсъждаше преживяванията си в Москва, нито спомените си на дипломат и животът му бе обвит с ореол на тайнственост. Танте Клер го надживя с 16 години и макар че преди да стане на 80 я порази болестта на Алцхаймер, никога не продума за отношенията на съпруга си с комунистическата партия в Москва и София. Всъщност, всички от семейството говорехме за него като за "академика", а не като за "комуниста". Но и дипломатическата, и комунистическата му кариера при комунистическото управление несъмнено говорят за две неща. Първо, високообразовани представители на интелигенцията с подчертано леви убеждения бяха използвани да поддържат видимата, цивилизована фасада на една брутална комунистическа действителност. Тези, които са му предложили да служи на режима, много добре са знаели, че няма да може да откаже. Второ, личности като свако Тотко най-добре познаваха истинските варварства, извършвани в задния двор на комунистическото царство. Те бяха считани за потенциално опасни - както за фасадата, така и за плавното проникване на диктатурата в социалния организъм. Ако се бе показал достатъчно неразумен да говори за тях, щеше да бъде подведен под отговорност с измислени обвинения за шпионаж в полза на враговете на народа или американския империализъм. На свой ред и той е знаел, че изпълнените смъртни присъди от т. нар. Народен съд официално се обявяваха за 2 730, но истинският брой на екзекутираните от БКП политически противници възлизаше на около 30 хиляди. Знаел е също, че тези, които действаха или просто биваха заподозрени като вътрешнопартийна опозиция, бяха хвърляни в лагери без съд и присъда. Същата съдба можеше да сполети и него по простата причина, че знаеше твърде много.

Професор Владигеров - а без съмнение и цялата източноевропейска интелигенция - беше удобна плячка за безскрупулните партийни екзекутори. Той беше направил своя избор: прегръщайки лявата идеология, беше повярвал, че марксизмът предлага изход от несправедливия, безсърдечен и консервативен капитализъм. И по онова време не е могъл да осъзнае, че, защитавайки революционното в социалните теории, ще падне в капана на най-макиавелистичната политическа философия и практика. Според тази философия, идеалите на свободната воля, формулирани в епохата на Просвещението - равенство, братство, свобода, оправдават прилагането на жестокост спрямо всички несъгласни с целите или средствата за постигането им.

Разбира се, сега вече знаем, че долни убийци от низшите класи са злоупотребили с идеите, за да постигнат еснафските си домогвания. А това, което свако Тотко е знаел още през 1938 год. е, че една властолюбива шайка дърпаше юздите на комунистическата партия в Москва и налагаше твърда линия на цялото световно комунистическо движение. Знаел е за тяхната безкомпромисност и със сигурност не си е правил илюзии за личната си безопасност. Вече е нямал избор, нито е можел да го промени, след като веднъж вече го е направил. Да служи и да се държи цивилизовано - това е единственото, което му е оставало; естествено, при условие услужливо да забрави онова, на което преди е бил свидетел, и да се прави, че не забелязва това, което става сега. Разбрал е, че няма да може да използва вътрешната информация за самозащита, а още по-малко - за организирана опозиция срещу хардлайнерите. Партията е била твърде опиянена от победата, а вождовете й - твърде уверени в своята безнаказаност. Всеки индивидуален акт на несъгласие лесно би могъл да се прикрие, а актьорът - удушен в потаен час. Законът и безпристрастното правораздаване - единствено възможната среда за всяко либерално движение - били просто извадени от употреба.

Моралната дилема в живота на Владигеров беше, че като първоначално свободен човек, избрал либералните ценности в едно демократично ориентирано капиталистическо общество, той свърши като играчка в ръцете на авторитарния комунистически режим, който арогантно се обявяваше за защитник на същите тези либерални ценности. Неговата трагедия беше в това, че знаеше докъде се простира играта на свобода. Владигеров рухна, когато след лоялната си служба бе изхвърлен от дипломатическата кариера, защото диктаторът и антуражът му нямаха повече нужда от него. В интерес на последните беше да укрепват властта си, използвайки по-малко мислещите и по-лесните за манипулиране слуги. Той обаче беше все още психично и интелектуално неподготвен да се освободи изцяло от първоначалните си убеждения.

Тези свои убеждения Владигеров искрено обсъждаше с моя дядо. Двамата обикновено седяха на дървената маса в дневната, а вратата към двора оставяха отворена, за да може обедното августовско слънце да оживява приятелския им разговор. Така невероятно различни, далечни по социалното си положение и интелектуално несъвместими, те въпреки всичко използваха вярата си в марксизма като основа за съгласие. И всеки път стигаха до един и същ извод: тези, които така бяха изопачили Идеята, на свой ред един ден ще бъдат изгонени и принудени да изтърпят неизбежната разплата.

Типично за Балканите, баба Злата и леля Клер провеждаха своя собствена дискусия - за децата, модата, готварството и времето. Те двете също бяха различни, но по други причини: баба готвеше и сервираше, а Танте пушеше цигари и отправяше забележки за подредбата на масата или за липсата на добър етикет. Можех да забележа обаче, че и двете надаваха ухо за това, което си говорят мъжете; понякога дори се намесваха. Свако беше чудесен събеседник и много държеше на своите принципи. Авторитетът му на тази маса се приемаше без резерви. Но зад обноските му на светски и опознал света човек, опитният наблюдател би забелязал, че му липсва свобода - нещо, което би следвало да може да си позволи предвид високото си социално положение.

Баба Злата и дядо Георги играят шах в спалнята си, Варна, 1967. Може да изглежда странно, но тъкмо дядо ми имаше вид на свободен човек. Беше някъде през 70-те, когато за първи път ми направи впечатление един израз, даващ приблизителна представа за западната версия за този вид свобода. Тогава вестник "Льо Монд" публикува обширен материал за нашия ГенСек Тодор Живков. Главният редактор на вестника Андре Лафонтен, взел интервюто с българския диктатор, го беше охарактеризирал по един много точен начин: "Живков има вид на човек, който никога не е бил измъчван от метафизични съмнения". Макар и привлекателно поради фината си ирония, метафизичното обяснение беше само една догадка, която, ако приемем, че е вярна, важеше и за характера на дядо ми Георги. Той беше от тази особена категория хора, които могат да се появят и виреят само в условията на разредения балкански въздух. В тези европейски покрайнини, в тясна близост с разпадащите се Отоманска и Руска империи, малкостта е инкубатор за дребна буржоазия, отдалечеността - храна за провинциализъм, грамотността - заместител на ерудиция, а интелигенцията - домашна имитация на интелектуална класа.

Скован в манталитета си на провинциален дребен буржоа, дядо ми би се чувствал идеално в кое да е малко градче на Балканите, където местният вестник играе роля на енциклопедия, а околните хълмове се възприемат за целия останал свят. Без съмнение провинциализмът навсякъде се свежда до същата ограничена душевност и най-вероятно такъв е начинът, по който живее преобладаващата част от човечеството. Разликата идва от това в какво обкръжение битува провинциалният дух. При големите нации възвисените каузи и събития водят до национално величие; обединяването на нацията около историческия проект размива провинциалната инертност в общия прилив на ентусиазъм. При малките народи е точно обратното: липсва кауза, която да изкуши малкия народ за обединени действия. Още по-малко на Балканите, където летаргичният ритъм на живот свежда и най-величавите проекти до гротескни размери, докато дребните каузи - от съседски свади до междуетнически вражди - се превръщат в национален проблем.

Баба Злата и леля Клер под масления портрет на баща им Иван Паунчев, Варна, 1971 г. Ето защо, дори да беше прочел романа на Флобер, от дядо ми нямаше как да излезе балкански вариант на мадам Бовари. Мировата скръб и романтичния героизъм не са сантиментите, за които балканският дребен буржоа би пожертвал живота си. Там буквално няма импулси, които да поставят вечните индивидуални ценности над дребнавостите на обществото. Дядо ми беше израснал беден и излишен. Волята и характерът му не бяха нито в излишък, нито твърде стремителни, пък и никой не е хранил кой знае какви надежди по отношение на живота му. И през двете балкански войни го бяха викали на фронта да защитава българска земя, но ролята на пушечно месо никак не му се беше понравила. Това го беше накарало да потърси смисъла в социалистическите кръжоци, никнещи като гъби в страната. Там отведнъж му бяха помогнали да надскочи собствената си незначителност. Въобще, социалистическите идеи се котираха високо сред провинциалната интелигенция, а тя на свой ред увеличаваше влиянието си, възприемайки безкритично социализма. През 1917-та Октомврийската революция доведе в България болшевишкия вариант на марксизма и дядо ми осъмна пламенен последовател на това течение, което един ден щеше да стане господстващата идеология по тия места.

Златният късмет на дядо ми беше, че срещнал баба. Нейното малко общество представляваше най-високият социален слой в страната, макар да съответстваше в Европа на една, общо взето, средна класа. Такъв вид сравнения обаче могат да се окажат подвеждащи. Как би могла, например, средната класа в България да послужи като трамплин за социално издигане, когато горни слоеве въобще нямаше? Социалните договори не бяха нищо повече от имитация на западноевропейските маниери на поведение, в които обаче не се съдържаше нищо от характерната за Европа кодова система за класово разграничаване. Още повече посоката, в която ценностите се сменяха, беше надолу вместо нагоре. Баба ми беше готова да пожертва биографията на семейството си, за да угоди на пролетарските амбиции на мъжа си. Тя беше тази, която евентуално би се жертвала като Ема Бовари - и всъщност се беше пожертвала по свой собствен начин - за популистката идеология на мъжа си.

И тъжно, и смешно е, че дядо ми не беше пролетарий по кръв. Нито пък беше романтик. Никога не беше работил сериозно. Обикновено прекарваше по-голямата част от времето си по партийните клубове и кафенетата в игра на табла и нескончаеми разговори за превъзходството на съветския социализъм. Иначе постоянно помагаше на жена си в дрогерията, а после - и в аптеката, но баба така и не ми обясни защо той никога нямаше дума, когато се взимаха търговски решения. Нито пък мога да си спомня той да ми е казвал нещо важно за жизнения си опит и въобще за живота си.

След като отворили дрогерията в Бургас през 1925 г. и единственото им дете се родило през 1926, дядо станал активен член на Българската работническа партия - легалното крило на БКП. След потушаването на Септемврийското въстание през 1923-та премиер-министърът Цанков беше поставил БКП извън закона. И въпреки че преминалите в нелегалност комунисти бяха извършителите на терористичния акт през 1925 г. в София, на БРП й бе позволено да остане в политиката. Дядо Георги бил избиран за общински съветник няколко последователни години след 1927. След една антиправителствена демонстрация по бургаските улици през 1931 г. бил прострелян в бедрото от цивилен полицай. Тези му дейности са излагали на опасност сигурността и престижа на семейството, поради което между него и тъста му цял живот личеше една скрита взаимна неприязън, очевидно възникнала по онова време. Тогава д-р Паунчев е бил вече пенсионер и прекарвал добре в отсъствието на жена си, отседнала за продължително гостуване в Букурещ при брат си, старият ерген Алфонс.

Били неспокойни времена, а почти нищо не можело да се направи като предпазна мярка. Баба ми, роден миротворец, решила да напуснат Бургас, където съпругът и създавал проблеми повече, отколкото било поносимо. През 1934 г. тя продала дрогерията и семейството се преместило във Варна. Там купила една от централните аптеки, а също и къща в центъра на града - къщата, в която съм роден и където още живее една от моите дъщери.

Тази къща е свидетел на един нелегален акт от голям мащаб, в който участвали баба ми и дядо ми. В продължение на десет дни през есента на 1940 г. те осигурили подслон на високопоставен партиен функционер, изпратен от Москва да подсили вътрешните нелегални организации на БКП с оглед на приближаващата война. Този човек, член на ЦК на БКП в изгнание, дошъл по морето с лодка и трябвало да бъде прехвърлен до една от нелегалните партийни квартири в столицата. Цели десет години след края на войната баба и дядо не са знаели кой е бил този човек, макар самият той да е бил осъден на смърт и екзекутиран още през 1942 г. Името му им съобщил по-късно човекът, който е бил свръзка. Пътникът се оказал Антон Иванов, член на Политбюро от "старата гвардия". Свръзката бе назначен през 70-тегодини за Министър на вътрешните работи и остана на този пост три години.

Няма съмнение, че годините на Втората световна война са били години на страх и неизвестност. Дядо ми прекарал част от това време в лагер, където държали политическите опоненти на правителството и на прогерманската му политика. От това, което знам за Съпротивата в България, макар да съм сигурен, че тези сведения бяха грубо фалшифицирани, не мога със сигурност да твърдя, че той е бил ангажиран в нея. И не само това. Склонен съм да мисля, че най-очебийната национална черта, която виси като проклятие над нашия балкански народ, е, че нито нацията като цяло, нито гражданите й самостоятелно са се отдавали докрай или напълно ангажирали с нещо. Винаги са съществували безброй вратички, през които да можеш да се измъкнеш в последната минута.

Хората, жадни за власт, са се присъединявали към новото обещаващо движение и са го използвали като трамплин за своите амбиции. Съвсем доскоро имената на тези хора бяха вписани в аналите на комунистическото движение като "борци срещу монархофашизма" в България. Мнозина все още си вярват, че наистина са били такива. Но имената им са всъщност имена на хора от онази клика, която се боричкаше за надмощие, след като БКП дойде на власт. Това доказва, че не са били напълно отдадени на идеалите на марксистката догма. Те бяха самообявили се за професионалисти доморасли политици и едва ли се очакваше да се придържат стриктно към собствената си платформа, нежели да следват някакъв морал в политиката. Това поне беше ширещото се мислене в България. Някои от тях заплатиха с живота си за своите амбиции, но мнозинството се спасиха недокоснати и с жар се включиха в политическата борба - борба, която са знаели, че ще бъде безмилостна и обезчовечаваща.

Имаше, разбира се, и значителен брой хора, които не ги беше грижа за комунистическите идеи. Те просто искаха да постигнат малките си дребно-буржоазни мечти. Тези, които истински вярваха в моралната догма, въобще не влязоха в политиката. Сред тях поставям и дядо си. Неговата вратичка беше баба ми. Нейната търговия го предпазваше от бедност, а приличното обществено положение на тъст му го защитаваше от открито политическо преследване. От друга страна обаче, буржоазното семейство, в което беше влязъл след брака си, го правеше подозрителен за партийните му другари, които нямаха доверие в никого, освен в "кристално чистите" пролетарски издънки. Трябва да са съществували и други черти на характера му, които са го възпирали от директно обвързване с партийна дейност на по-високо ниво. Баба ми, от своя страна, беше повлияна от неговите идеи и не би могла в пълна степен да принадлежи на собствената си класа. Подозирам, че тя и не държеше особено на това.

Най-чудноватата страна на тези взаимоотношения идваше от това, че в Русия, а оттам и в Източна Европа, марксизмът беше поставян и възприеман на принципа "всичко или нищо". Не се предвиждаха междинни варианти; да избираш не беше позволено, не се допускаше каквото и да е подражание на демократичните държави. Вместо това, принадлежащите към съветския лагер страни бяха длъжни да копират системата, възприета от Москва. Тя съществуваше като "ярък" модел, който сам доказваше правотата на политическата система и единствен беше от значение, когато човек трябваше да се изправи очи в очи със собствената си стратегия на оцеляване. Максималистичното му употребяване обяснява защо моделът никога не успя да проработи на лично ниво. Обяснява обаче и защо всички се опитваха да намерят свой индивидуален начин да се адаптират към него. Това е всъщност големият въпрос: дали хората се адаптираха към модела или моделът биваше напасван към хората.

До ден-днешен мнозинството автори умишлено описват комунистическата система чрез носителите на нейната политическа власт. По такъв начин героизмът, конспирацията, желязната воля и неизбежността от джордж-оруелов тип размазват чертите тъкмо на безименните носители на комунистически живот в тази система. Комунизмът престана да бъде мечта. Беше се превърнал в живот - живот, над който обаче хвърляше сянка моделът, бил някога знаме на социалните мечтатели и на либералните интелектуалци, подслонени в западната демокрация. В разградените останки от евроазиатските империи моделът се беше превърнал в затвор за невинните хора - в буквалния и в преносния смисъл на тази дума. Житейските съдби на дядо ми и свако ми предлагат неопровержимо доказателство за това. Двамата бяха различно скроени, но сделката им с марксизма и с партията, построена по принципите на марксизма, се свеждаше до един и същ мотив - да си осигурят благополучие с помощта на личнопартийната си власт. Този мотив не би следвало да звучи нито странно, нито неморално. Това, което в Източна Европа го правеше неморален, беше комунистическата повеля за висш и абсолютен идеализъм и за сляпа жертвоготовност в името на комунизма. В действителния живот всички прилагаха стриктно това изискване, когато съдеха другите, ала винаги намираха някакви оправдания за собствената си неспособност за себеотрицателна служба на идеята. Само по себе си това в достатъчна степен обяснява защо марксизмът в действие е догма.

Политиците, служещи на марксизма, бяха представяни от класиците на комунистическата идеология и пропагандаторите на комунизма като свръхчовеци, издигнали се над всичко, предани на най-благородната от благородните каузи, със сияен ореол над главите си. Отдали се на служба в името на светлото бъдеще на Човека, те бяха представяни като олицетворение на уникалната способност да понасят страдания, но да не предават своите възвишени идеали. Обаче щом живееш под един и същ покрив с такива хора, неминуемо виждаш колко обикновени са всъщност те. Достатъчни са известна зрялост на ума и доза здравомислие, за да разбереш лицемерието, лежащо в основите на цялата политическа система. За жалост минава доста време (за някои цял един живот не е достатъчен), за да схванеш значението на това лицемерие. В голямото си мнозинство заразените от него така и не успяха (или не пожелаха) да го сторят.

И дядо ми, и свако Тотко бяха минали 60-те, когато започнаха да се срещат веднъж годишно в слънчевите и лениви августовски следобеди. И двамата познаваха основните недъзи на обществения строй, чиято победа бяха желали, за който се бяха борили и който бяха приветствали във всичките си публични изяви. Никой от двамата не стоеше особено високо в партийната йерархия, а извън нея почти нямаше друго, с което да съизмерват постиженията си в живота. На младини и двамата са били свободни да изберат политическата си позиция. По онова време марксизмът не е бил дори философия, а просто - вид социално движение, форма на критика и отрицание на капиталистическата система и естествено се оказал привлекателен за хора, чувствителни към социалната несправедливост. На младини никой не е имало как да знае, че превръщането на това движение в реална политическа власт ще придобие чудовищно съдържание. А сега знаеха. Но не мога да си спомня някога да са се показвали критични към себе си или да са изразявали съжаление, или пък чувство за вина.

Този, който знаеше повече, а оттам носеше и повече отговорност, беше академикът. Той познаваше световната политическа икономика в дълбочина. Няма как да не е осъзнавал, че централно планираната икономика, наложена в Източна Европа, е рано или късно обречена на провал. Да не говорим за личното му приятелство с един от палачите на българските комунисти в Москва, Васил Коларов, който беше спасил неговия живот, но беше изпратил стотици други българи в концентрационните лагери. Познавал се е и с една бележита жертва на комунистическия режим в България - Трайчо Костов, екзекутиран в София по измислени обвинения, че е съюзник на Тито и агент на Британския империализъм. И накрая, когато е започвала Студената война, Тодор Владигеров е бил дипломат и е бил осведомен за реалните фактори, оставили страната му в съветската зона на влияние. В разговорите си дядо ми и свако ми никога не споменаваха тези фактори. Над тези теми сякаш беше наложено неписано табу. Причината за тази потайност категорично не беше присъствието на жените им, още по-малко на едно десетгодишно дете. Точно обратното - и двамата се радваха на доверие и почит от страна на баба и леля Клер. Твърде е възможно това да беше единственото непресторено и значимо уважение, което бяха получили в живота си.

Помня колко жалък, макар и не по-малко трогателен, беше дядо ми в опитите си и той да се добере до партийната трапеза, малко преди да стане на седемдесет. След т. нар. Деветосептемврийска революция от 1944 г. се оказа, че той не принадлежи към нито една от групировките, кристализирали вътре в самата БКП въз основа на съответната нелегална дейност в миналото. Така той не намери място сред "силните другари". А признатите за "активни борци срещу фашизма и капитализма" се радваха на завиден социален статус и получаваха различни облаги. Нарочна Централна комисия разглеждаше молбите за получаване на тази титла и едновременно с това попълваше партийните архиви. Всяка нелегална проява от миналото трябваше да бъде потвърдена от поне двама свидетели и объркването беше тотално, понеже навремето почти всички са били познати само с нелегалните си имена. Комисията обаче реши проблема доста ефикасно: без излишни обяснения, членовете й се бяха уговорили да отклоняват молбите на всички, нямали щастието да попаднат в партизанската бригада, ръководена от Тодор Живков през нелегалните му години. За компенсация званието "активен борец" беше разделено на три категории и размерът на облагите прогресивно намаляваше към по-ниските степени. Нужно ли е да се казва, че на не дотам влиятелните личности, т.е. тези, които нямаше как да създават проблеми на истинското ръководство както на централно, така и на местно ниво, бяха давани втора и трета категории. След няколко отхвърлени молби, стотици написани на машина писма, заявления и приложения, след спомени и рандевута с бивши бойци и съратници, накрая дядо ми успя да убеди Комисията, че наистина той е човекът, подслонил Антон Иванов при пристигането му във Варна през 1940 г. Той получи втората степен на активен борец. Не мога да си спомня какви точно бяха облагите му от получаването на това звание. Помня обаче усещането, че на семейството ни вече се гледаше като на "от нашите".

И тъй, дядо ми изглеждаше свободен човек. Скромните му цели бяха постигнати; прекара живота си необезпокояван от материални проблеми, а отгоре на всичко и мечтите му, от идеологическа гледна точка, се сбъднаха. Да не говорим, че Партията, единствената институция, която той признаваше, бе оценила неговия принос към комунизма. Глобалният комунизъм изглеждаше достатъчно силен да преодолее препятствията на студената война, а животът на внуците му в социалистическата държава беше осигурен и спокоен. Осмелявам се да твърдя, че той не изпитваше никакви угризения за извращенията в неговата партия. Наивно вярваше, например, че тези, хвърлени в лагерите или екзекутирани без присъда, са изменници, напълно заслужили наказанието си. В моите очи той беше истински щастлив човек.

Точно обратното, неговият августовски събеседник изглеждаше измъчен и напрегнат, сякаш през цялото време се опитваше да прикрие нещо. За него беше изключено да пише мемоари като дядо ми - все едно да участва в заговор срещу партийното ръководство. В последните години от живота си бе станал раздразнителен и заядлив. По думите на баба, имало две причини за това: първо, пишел своята епохална творба, публикувана по-късно под заглавието "Фиктивният капитал", и второ, не го бяха избрали за академик. Надали това е станало поради някакво съперничество на лично ниво, а защото, както бе прието да се казва, "недостатъчно безрезервно беше възхвалявал" партийната линия.

Свако Тодор Владигеров почина от сърдечен пристъп през юли 1967 г. Дядо ми Георги, десет години по-възрастен от него, си отиде през следващата година от бъбречна недостатъчност вследствие на недобре лекувана хипертрофия на простатата.

Спомените ми за дядо и баба на старини са все още ярки. Всеки ден играеха шах - доскучали си до смърт, но все пак неотстъпни съперници в един безкраен турнир. Все си мисля, че баба е била фатално онеправдана от това пожизнено партньорство. Естествено, те спореха и се караха за всеки екзистенциален или материален проблем, с едно сигурно изключение: и двамата обичаха и приветстваха с ирационален фанатизъм всичко, което ставаше в "широката Съветска страна". И двамата одобряваха всичко, с което съветската политика оказваше влияние за победата на комунизма в целия свят. Обожаваха Йосиф Сталин, после им стана симпатичен Никита Хрушчов и най-сетне подкрепяха твърдоглавието на Леонид Брежнев, което спираше в зачатък всеки опит на западната дипломация да смекчи конфронтациите на Студената война. В същото време те не обичаха българския вожд Тодор Живков, но бяха убедени, че щом Москва го одобрява, така и трябва да бъде. Не се задълбочаваха в подробности, които биха могли да донесат смут в идиличната им хармония със съветската цел "да бъде построен комунизма".

Тази непоправима вяра днес нямаше да ми се вижда тъй невероятно странна, ако не знаех със сигурност, че баба ми беше човек алтруист, обична, обичлива и себеотрицателна. Във всичко останало тя беше обикновена, земна и приятна. Имаше завидно чувство за хумор. Ценеше изкуството и красотата и беше високо образована. Без никакво колебание беше достойна за уважение жена. Когато почина, минаваше 90-те, но не беше стъпвала в черква, твърдо убедена, че Горбачов ще докаже как бъдещето на човечеството не може да бъде различно от съветския модел на комунизъм. И на партийно събрание не беше ходила, защото никога не стана член на БКП. Но би било твърде опростено да се твърди, че комунистическата идеология беше станала за нея заместител на религията.

Нито пък бих казал, че моят дядо беше някой груб, примитивен или антипатичен човек. Беше добър, простодушен и не обичаше да се изтъква. Никога не нарани никого, беше открит и усмихнат и запазваше добри отношения както с клиентите, така и с роднините. Като неравностойна партия и заврян зет, отношенията му с приютилото го семейство бяха хладни. Конфликти и скандали в къщата ни обаче никога не е имало. Едно умерено спокойствие и мир бележеха иначе монотонния живот на баба и дядо през бурните десетилетия на европейския 20-ти век. Моите баба, дядо и свако не осъзнаваха, че комунизмът се крепеше на плещите на хора като тях. Те мечтаеха за въображаемото братство, въплъщение на книжните идеали за равноправно и справедливо общество. Мечтата на мнозина като тях, на т. нар. стари комунисти, живеещи из цялата Съветска система, обвиваше реалните режими с аура на хуманизъм, който се усеща и до днес. Нищо от този хуманизъм не беше истинско. Истински обаче бяха плещите на баба ми и дядо ми. Реално съществуваха и хората, които се катереха по техните плещи. Тези, последните, преследват сънищата ми до днес, защото, без да ги желая, те населиха и собствения ми живот.

В главите по-нататък ще разкажа как тези реални мои съвременници си присвоиха мечтите на баба и дядо. И как аз, противно на добрите си намерения, станах съучастник в това присвояване.

 

 

© Златко Ангелов, 2002
© Диана Банова, превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 11. 2002
=============================
Публикация в кн. на Златко Ангелов "Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник", С., 2002.