Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ СЕКС

Златко Ангелов

web

Сексът е най-важната цел. Амбицията има за цел
човек да реализира сексуалните си пориви.

Уди Алън

Енергията на човека е сексуална енергия. Съзидателна или разрушителна, тя извира от дълбочините на либидото. Не е за чудене, че бащата на сексологията, д-р Зигмунд Фройд, е доминиращата интелектуална персона в християнския свят през целия 20. век чак до днес. Без да го разбираме напълно, ние инстинктивно сверяваме себе си с неговите психо-сексологични обяснения за нашето поведение.

Това лято в София ми попаднаха почти едновременно две книги, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си: "Анна и алената глутница" на хореографката Мила Искренова и "Българите" на фотографа Антони Георгиев, с предговор от философа Георги Лозанов. Мила и Гого са ми приятели, така че книгите получих с посвещение. Този емоционален контекст е важен, за да се разбере това, което ще разкажа тук.

Малко след това, на гръцкия остров Скиатос, където прекарах ваканцията си, в интернет попаднах едновременно на две интервюта, които на пръв поглед също нямат нищо общо помежду си: в английския The Guardian (25 август, 2016) Catherine Shoard предава разговора си с американския режисьор Уди Алън, "Woody Allen: ‘There are traumas in life that weaken us. That’s what happened to me’"; а във вестник Сега (27 август, 2016), професор Александър Кьосев, ръководител на катедра "История и теория на културата" при Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", отговаря на въпросите на Ева-Мария Райкова и Иван Генчев, "Интелектуалните условия за война са вече тук". С Уди не сме приятели, разбира се, но неговите филми са белязали светоусещането ми повече от лекциите на д-р Фройд. Със Сашо сме общували в публичното пространство още от времето на пред-1989-та "Култура" на Стефан Продев и до ден-днешен спорим за неща, по които сме на едно и също мнение. Този интелектуален афинитет пък ще ви позволи да видите в контекст разказа, който ще прочетете тук.

Тема и на двете забележителни книги е комунизмът и неговото отражение върху душевността на българите. Нещо повече, от тях може да си направим верни и твърде обобщаващи изводи за това как комунистическата власт е формирала (и деформирала) националната идентичност на българите. И тъй като моето убеждение, изразено и в мемоара ми "Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник" (София 2002, Ангобой), е, че този режим беше естествен продукт на българската нация - както и да се опитват някои интелигенти да определят генезиса му с окупацията от Съветската армия през 1944 - става дума за исторически неизбежно, сиреч, закономерно деформиране.

Въпросът за секса и в двете книги, композирани не от писатели, а от визуални артисти, е оставен на въображението на читателите. Но за мен няма съмнение, че всички българи се интересуват от секса при комунизма. Ако обаче не смятате, че принадлежите към тези "всички", напуснете това четиво без угризения.

Какво приказвам? Всички се интересуват от секса. Точка. Обаче сексът и комунизмът е не просто пикантна тема. На български дори вече излезе двутомен роман, озаглавен "Сексът и комунизмът" (Фучеджиева 2014; 2015), в който централна тема е сексът, а комунизмът е оставен на въображението на читателите.

Но, питам се, имат ли българите въображение?

Сексът за мнозинството от тях е бил винаги тема табу, повод за тайни въжделения, но предизвикващи срам, когато са произнесени. Публичният сексуален дискурс е въодушевен от "мръсен" език и вицове, в които мъжът е по правило сексуален гигант, а жената сексуален предмет. В България сексът не се отъждествява нито с конкретния човек, нито с любовта, още по-малко със свободата.

Ако прочетете споменатото интервю на Уди Алън, веднага ще разберете за какво говоря. Показателно е, че като го публикувах на стената си във Фейсбук наред с мислите на Александър Кьосев за културните промени в Европа, то беше няколко пъти повече лайкнато и споделено. За мен това е едно доказателство за липсата на въображение. Онова, което те сами не могат да си помислят за секса, свободата и творческата енергия, българите го вземат наготово и му се радват. Другото, безхуморният анализ на нещо, което се случва и с тях, но е представено в абстрактни категории, те не възпроизвеждат в образи, и предпочитат да го отминат. Мисленето, както и сексът, изисква усилие.

Комунизмът се преживяваше от мнозинството като дребно, но осигурено и безметежно благоденствие. Днес за него се говори или с носталгия, или с ненавист. Но до сериозен исторически анализ и посочване на отговорностите не се е стигнало - и това е преднамерено. Пребоядисалите се деца на комунистите отново завзеха властта, ако изобщо някога са я отстъпвали напълно, нежели доброволно, и съзнателно отклониха цялото общество от честно и трезво осмисляне на комунистическия режим. И няма силни и авторитетни личности, които да наложат онова, което германската нация направи с т.нар. Vergangenheitsbewältigung (справяне с / преработване / преосмисляне на миналото).

Кьосев сполучливо отбелязва, че българските писатели се напъват да пишат "висока" литература, сякаш жанровата е под достойнството им. По същия начин и интелектуалците в България са убедени, че светът трябва да бъде описван с някакъв "висок" език, сублимиращ всекидневното, което е ненаучно, дребнаво, просто, в повечето случаи просташко и лишено от аналитичен патос. Този език е тяхната представа за научна достоверност. Но в хуманитарните дисциплини нищо не е научно доказуемо, понеже за нищо не може да се набере критична маса от повтарящи се доказателства за причинно-следствени зависимости. Строга каузалност и установени закономерности има само в природните науки. Човешкото състояние в социологията, антропологията (а и в литературознанието) се показва най-добре с истории, наративи, разкази за конкретното и исторически сравнения.

Тогава защо да не разкажем за българския секс при българския комунизъм с лекотата и иронията на Уди Алън? Защо българските медии публикуват интервюто на Уди Алън, но нито една чужда медия няма да публикува сериозната аналитична картина на българския посткомунизъм в европейския контекст, нарисувана от Александър Кьосев? Животът е флуиден и да се спасят от тази флуидност - т.е. да извлекат обобщения за човешкото състояние - могат само хората с въображение.

 

"Анна и алената глутница" е книга, направена от жена с въображение. И това я е накарало да се опита да попълни празния публичен и историографски дискурс за комунизма с една измислена, но все пак преживяна от нея, история. Това е нейният принос към българския (все още ембрионален) опит нацията да преработи комунистическото си минало.

Мила е написала текста си като автотерапия, без намерение да го публикува. Почти 20 години по-късно, учудена и обезверена от безплодието на т.нар. демократичен преход в България, й хрумва, че текстът може да бъде полезен за младите хора, които не познават всекидневния комунизъм. За тях тя дори добавя полушеговития Речник на социалистическите термини.

На мен, живял до повръщане тази действителност, книгата не казва нищо ново или непознато. Но докато я четях, внезапно осъзнах колко важно е точно този наш живот, с неговите автентични думи, случки и отношения, да бъде документиран. В историографията той ще остане като сухи клишета, претендиращи за научна изчерпателност и псевдо-закономерност - ако изобщо някой се наеме да напише съвестно и без идеологическо изопачаване историята на българския комунизъм. Но както вече казах, не "високият" (често високопарен) език носи обективната памет, а човешкият разказ за онова, което се е случвало с телата и душите на отминалите хора. Без оценки! Без идеологически интерпретации! Без политически внушения!

Фабулата е проста. Анна е момиче от софийския хайлайф, което учи в Художествената академия. Произходът й е "дребнобуржоазен" и има вуйчо в лагер, но поради красотата й и заниманията й с изкуство - особена категория за хората, които уреждаха живота си чрез служба на комунистическата власт - тя се движи сред децата от висшата комунистическа номенклатура. Анна преживява любов с почти свой връстник, Боил, който е "оперативен работник". Подманена от задоволителния секс на задната седалка, отначало тя не осъзнава, че това не е любовта. Илюзиите й скоро биват прекършени. Анна се влюбва истински в случайно срещнат млад мъж, Брани, но, преди любовта им да стане взаимна, Боил, с помощта на посредник, причинява смъртта му в технически неизправен асансьор. Това обезсмъртява любовта на Анна. В същото време нейната наивна любов към Боил се е вече превърнала в своята противоположност и тя се отървава брутално и с оправдано омерзение от него.

Междувременно в живота й се е появил Димитър, мъж, пребиваващ в комунизма като излязъл от романите на Ерих Мария Ремарк. На български няма превод на американската всеобхватна дума cool, но ако в България е имало куул мъже, Димитър е събирателният им образ. Естествено е Анна да му се отдаде, но без любовни ангажименти, което пък съхранява завинаги тяхното приятелство: квинтесенциалната форма на приятелство между красива жена и мъжествен мъж, които съзнават, че не могат да станат любовна двойка. Една от причините за това е социалната отстраненост на Димитър, която закономерно го отвежда в САЩ. Оттам, 15 години по-късно, той й изпраща ръкописа на "Анна и алената глутница", в който описва какво се е случило с Анна, докато е търсела себе си и е жертвала младостта си срещу нищо. Четейки неговия ръкопис, Анна произнася седем монолога и има 12 видения, които, като гръцкия хор, тълкуват състоянията й от миналото. Те са анализ на това минало, предаден в силно алегоричен вид.

Второстепенните герои, които минават през живота на Анна, без да оставят особени следи, завършват твърде банално: като надебелели лелки, хомосексуални индивиди или посткомунистически олигарси. Тя самата най-накрая също завършва банално: емигрира, сама и в очакване на Годо. Ако се е осъществила, то е само защото се е отдалечила териториално от мястото, където червените вълци, преоблечени като червени шапчици, търсят сгода да излапат сегашните Анни. А и защото е успяла да ги изтрие от паметта си.

Краткото определение на "Анна...", на което малцина биха възразили, е: антропологичен портрет на комунизма, непобиращ се в дефиницията на нито един литературен жанр. Ще я нарека книга-свидетелство. Анна е несъмнено алтер его на Мила и усещането ми е, че несигурността, с която един визуален артист пристъпва към словото, е причина тя да не напише своята история от първо лице. Другата вероятна причина е външна: ръкописът се появява преди почти 20 години (1997), когато българите още не познаваха онази лична разголеност, предизвикана от взаимообвързаността на света чрез електронните медии. През тези години се появи и нов жанр: романизираната автобиография, чийто баща е норвежецът Карл Уве Кнойсгоор, а у нас беше написана от Красимир Дамянов.

Но аз подозирам и нещо лично. Все същата българска свенливост и съобразяване с груповия манталитет. Да не разкрием всичко от себе си, за да не ни сочат с пръст. Ако не беше това, защо Мила не е превърнала текста в романизирана автобиография преди публикуването му през 2016? Чудесното заглавие, метафора на групово изнасилване, представя Анна - жената, артистката - като фокус на мъжките желания, а в по-дълбок план, на властта, упражнявана от себеовластилите се мъже чрез фалоса. Мъже, чиито характер и интелигентност не достигат, за да побеждават поединично, се възползват от режима - като всеобхватна "народна" институция - за да придобият самочувствие чрез удовлетворяване на сексуалния си нагон.

Биологически сексът не е власт. В социален план обаче той се използва като власт. Сродството между власт и секс се корени в насилието, присъщо и на властта, и на секса. В историята и до днешни дни политическата власт се упражнява от мъже. Изключенията все още са редки. С физическото си превъзходство мъжете са си присвоили правото да насилват жените. Тяхната съпротива срещу равенството не е никак случайна. То изземва незаслужената им власт над жените. Мисля, че простата фабула на "Анна...", в която не се стига до катарзис, е позволила да се получи точно това внушение: сексът се употребява като власт, дори и в случаите, когато Анна смята, че изборът на партньор е нейн. И сякаш единственото оръжие, с което жените успяват да отклонят насилието, е да го предизвикат с хитрост, така че то да не изглежда като власт, а като слабост.

 

"Българите" е смело заглавие за този печален фотоалбум. С членуването си то претендира за изчерпателност, за дефиниция. И двата пъти, докато разглеждах албума, се разболях. Да го гледам по същия подробен начин трети път нямам желание.

Обикновено фотоалбумите, когато не са за мода, са плод на възхищение, историческо любопитство или тематичен интерес към заснетите обекти. Албумът на Антони Георгиев показва едно отчаяние. Народно отчаяние. Отчаяние от разрухата. Неговото отношение към заснетите "обекти" се колебае между съчувствие и омерзение. "Мога да понеса вида на разплискана кръв, но не и на разплискан мозък", признава той в своето безпощадно въведение, озаглавено "Моят антропологичен roadtrip".

Това заглавие подсказва, че фотографът е планирал албума като безпристрастен визуален скалпел, разрязващ повърхността на националното тяло, за да надникне в невидимата му дълбочина. "Исках да покажа българите в тяхното банално ежедневие и по този начин да коментирам антропологичните изменения на този народ в периода между комунизма, който още не си е отишъл съвсем, и демокрацията, която още не е напълно пристигнала..."

Мрачната гледка обаче го е потресла дотолкова, че е изоставил научната неутралност и всъщност е показал пораженията - антропологичното деформиране - нанесени от комунизма върху хората и природата, така че те изглеждат не случайни, а типични. Изводът, който волно или неволно ни внушава Антони Георгиев, е, че измененията "между комунизма и демокрацията" са причинени от комунизма. Той не е търсил баланс, нито статистическа достоверност; постоянството на отчаянието (неосъзнавано от неговите носители) в самите образи го е убедило, че деформациите са характерни. Разрухата изглежда непоправима.

Най-обобщаващата характеристика на българите от фотогафиите на Антони Георгиев е отсъствието на енергия. Те обикновено седят или се подпират на нещо. Повечето са стари. Трудно различими са от паметниците, в които е вкаменено безсмислието на миналото. Дори проститутките позират в някаква обездвиженост. А децата се усмихват от тротоар, който не води никъде. Две приятелки едва отварят уста, отпуснати в жегата. Мъж зяпа безизразно съседа си, легнал под овехтял повреден джип. Бивши комунисти служат като нощни стражи. И един пуст тесен път води доникъде, също както увреденият мозък на жена, захлупила главата си в дълбока депресия.

А това, в нашия контекст, ни говори, че тези хора са изгубили (или са се отказали от) своята сексуалност. Те са като кастрирани: безразлични, тъжни, с безформени тела, сломени, безучастни, незаинтересовани от света, примирени, обречени. Очите им са угаснали. На единствената фотогафия с деца, те са с тъмни очила. В очите на проституките няма лъст. Изцъклени са сините очи на куклата с пионерска връзка и калпак. Манекените и паметниците са заснети изотзад или пък нямат очи. Усмивката на едно зло куче зад решетките на желязна врата е грозна и разгневена. Просякът на Витошка (когото видях в същата поза това лято), загърнат в протрито палто, протяга жална ръка досами плочките, без да се вижда лицето му, а до него е кученцето, което той, на живо, постоянно придърпваше към себе си с другата си ръка.

Заглавията са толкова клинично хладни, че потръпваш от абсурда, който подчертават. И да, всяка фотография е реален сюжет, от чиято абсурдност полудяваш само защото виждаш, че става дума за човешко всекидневие, което и ти си виждал, но не си му обръщал онова внимание, което изкуството успява да предизвика.

Централно място заема фотографията, наречена "Корпоративно парти". За разлика от другите, тази композиция е цветна. Внезапно разбрах, че фотографията може да бъде безутешно иронична. В някакво ъглово немебелирано помещение, от двете страни на дълга маса седят предимно млади бачкатори и си говорят. На преден план се виждат чинии с шопска салата, бутилки кока-кола, швепс и газирана вода и бутилка от шампанско, която вероятно съдържа домашна ракия. Има пепелници. Хората пият от водни чаши. Сред многото мъже има само две жени, които са в предния план. Едната от тях и мъжът срещу нея почти се усмихват един на друг. Това би могло да бъде флирт, но лицата са измъчени, отегчени, ток не протича. Другата жена гледа встрани. Мъжът на най-преден план единствен е погледнал към фотографа, сякаш иска да попита "защо ни снимаш?". Защо наистина светът се интересува от тях, когато те не проявяват ни най-малък интерес да принадлежат на света?

Може би най-страшното внушение на тези фотографии е, че лицата на тях показват хора без биография. По възрастта им съдим, че те са живели през комунизма, но този живот е бил пуст, не е оставил следа. Тези хора са се намерили извън историята. Правото им да имат свой личен живот им е било отнето.

Народ от остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат.
И за кой ли път - групово да ги накажат.

Румен Леонидов

 

Предговорът на Георги Лозанов е текст, който ще (трябва да) остане в учебниците по историческа социология и антропология като най-добрия досега анализ на българската идентичност. Още по-точно - на търсенето на идентичност при осъзнаване на нейното отсъствие! Понятието за кръстопът е ключово в анализа на Гого и то подсказва причините за отсъствието на групова идентичност. Накъде да тръгнем? На кой господар да служим? На чий бог да се кланяме? Европейци ли да станем или евроазиатци? Това са били винаги животрептящи въпроси за българите след Освобождението.

Виждам благата ирония на Гого в следното изходно за анализа му твърдение: "...националната идентичност ... е част от индивидуалната идентичност, а не обратното. Всеки българин има ... собствена представа за България, минала през произвола на личните му преживявания и през санкцията на културния му опит." Да кажеш нещо положително за някого като с това внушаваш отрицателните му страни е деликатен начин да не засегнеш честолюбието му; нека наречем това любовна ирония. При всички известни нам нации е "обратното": индивидуалната идентичност е част от националната. Индивидът принадлежи на своята нация. Това е историческата норма. Българинът очевидно принадлежи само на себе си. И се гордее с това. Следователно българската национална идентичност е националната безидентичност.

В този ироничен контекст, Гого тълкува фотографиите на Антони Георгиев с една опрощаваща усмивка, сякаш не иска да види колко съдбата е била несправедлива към тези хора, всеки от които си представя някаква своя България. Тяхната неподвижност, "стоенето (на кръстопът)", той не схваща като угаснала (сексуална) енергия, а като стъписване пред реализацията, че кръстопътят са всъщност два пътя, които се прекъсват и няма кой да покаже на нашенеца накъде да строи своя път. Тук е интересна аналогията с Америка, която присъства в генезиса на "Българите": Антони Георгиев е бил вдъхновен от книгата на швейцарския фотожурналист Робърт Франк (самият той имигрант в САЩ), озаглавена "Американците", с предговор от Джак Керуак. А името Керуак в Америка, а и по света, е символ на Пътя. Американците постоянно се движат напред по пътя. Българите стоят и чакат, защото не виждат или не могат да си построят път.

Не е без значение - и това е отбелязано от Гого - че Антони Георгиев е също един вид имигрант в собствената си страна, където се е завърнал след дълго пребиваване в Америка. Това обективизира неговото фотографско око и придава съдържателност на сравненията.

Друг начин да се дефинира българската национална идентичност, според Гого, е като "’подгонена идентичност’ - назад във времето, по възможност преди Христа, когато въпросът за произхода и съдбата може да получи горд отговор. Предпочитаме сякаш повече да се преживяваме като траки, отколкото като себе си."

 

Абсурдната реалност на българите, която се съдържа в тези две книги и в предговора на Георги Лозанов, не е оксиморон. Тази реалност се живее от всички, останали в България и изпаднали в недоумение от своята изгубеност. Да намерят историческата й логика се опитват неколцина елитни личности, по чудо съхранили своята енергия. Могат ли те да възбудят енергията на критична маса българи за преосмисляне на комунистическото минало?

От това минало никой не може да се скрие. То е факт. То е резултат от народната воля. То е криминално както спрямо погубените човешки личности, така и спрямо народната история. Виновните трябва да бъдат накарани да признаят вината си и да поискат прошка или понесат наказанието си. Германската нация призна своята вина за физическото унищожение на милиони не-германци и се самопречисти. Българите трябва да признаят своята вина за унищожението - повече морално, отколкото физическо - на самите себе си. Само така ще могат да изберат пътя си и да тръгнат пречистени по него. Новата сексуална енергия на младите или елитните българи тогава няма да бъде разпилявана в чужбина и в безплодни проекти.

Това е съдбовното внушение на "Анна и алената глутница" и "Българите". Мила е избрала да покаже унижението и унищожението на жените от елитната класа, Антони Георгиев - деформацията на хората от работническата класа, които направиха комунизма възможен и бяха социалната опора на комунистическия режим, а днес нямат енергия, нито самосъзнание, да употребят демокрацията за прочистване на остатъците от него. Гого пък е избрал да търси - без да намери, в края на краищата - спойката, която "...[н]и превръща в общност, прави [н]и българи", независимо на коя класа принадлежим.

Съпоставянето на тези три интелектуални продукта ни показва, че в хуманитарните анализи няма обективни стандарти за истина, която може да бъде измерена и с това доказана. Всеки от трите изразява избора на гледна точка на автора си и е наратив за някакъв компонент от сложната социална тъкан. Когато ги възприемем заедно обаче, забелязваме как те се допълват и очертават една картина, в която се забелязват верни тенденции. За да се случи това обаче, трябва да повярваме на метода, с който са постигнати. При Мила методът е възпроизвеждането в думи на болезнения спомен за бруталната сексуална власт на слугите на режима. При Антони Георгиев методът е неутралната фотокамера и клиничният поглед на човека зад нея. При Гого методът е иронията на философа. Първите двама са безпощадни към обектите си. Гого е склонен да им прости.

Моят метод е разказът, продиктуван от съпричастие. Реших да разкажа тази поучителна история, която бе предизвикана от две значителни свидетелства за човешкото състояние на хората, населяващи територията България. За мен България е изпечените в жегата скали около Калиакра. Видял съм ги на четири години, през лятото на 1950, от един автобус, който спука гума по пътя към Шабла. Нямам обяснение защо е така. И все пак път, спукана гума, жега... неща, които, без да мисля, ща не ща, харесвам или не, съставят образа на страната, която ми принадлежи. Моята България.

Въпросът, на който търся отговор, е: принадлежа ли аз на България? Принадлежим ли всички ние, които се назоваваме българи, на България? Иска ли България да сме нейни? Защото ако беше сигурно, че принадлежим и че тя ни иска, щяхме да сме сигурни и кое е общото между нас, което би ни превърнало в общност.

Едно поне знаем. Знаем кое не е общо и кое не позволи да се създаде национална идентичност, част от която да бъде индивидуалната ни идентичност. Четирийсет и петте години комунизъм. Те изсмукаха, изсушиха, обезкръвиха, изнасилиха, обезвериха, деформираха възпроизводителната и съзидателна енергия на българите.

Ако не беше съзнателно самоубийство, комунистическият секс ще се окаже просто една импотентна мастурбация.

 

...

Благодаря на Мила Искренова за чудесните ни разговори и за екземпляра от книгата, който ми посвети. Специална благодарност изказвам на архитект Лозан Лозанов, който през единствената вечер, когато се срещнахме, ми подари собствения си екземпляр на "Българите". На първата му страница Гого написа: ...за една България, на която с удоволствие ще принадлежим!

 

 

© Златко Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.09.2016, № 9 (202)