В РЕЖИМ НА ОЦЕЛЯВАНЕ

Златко Ангелов

web

Освен талант, се иска смелост и вяра в себе си да озаглавиш романа си с дума, която е непозната поне на половината от евентуалните ти читатели. "Хавра", както е пояснено в самото печатно издание, има шест значения, едно от които се отнася до ябълката на раздора в романа: запуснатия парцел земя, притежаван от семейството на главния герой. Но това значение се превръща в метафора на България - тя е хавра. И по този начин фокусът на посланието се измества от провала на главния герой да промени нещо (мнимата му свобода) към резултата от десетилетия лошо стопанисване на държавата.

Иска се смелост да построиш солидна структура от две сюжетни линии, разделени с повече от сто години време, без да отегчиш читателя, без да разводниш или замъглиш посланието на едната или и на двете истории.

Романът е написан с неистова любов към Варна и с основателно отвращение от онова, в което се е превърнала днес България. В този роман няма положителни герои, освен може би Тото, излезлия в пенсия легионер. Погледнат като тълкуване на националния характер, това е роман за оцеляването. Така и ще остане в литературните летописи на България: като роман за историческата способност на българите да оцеляват в периоди на криза и хаос. А в съвременната история на България почти няма други, ако не се насилим да смятаме комунистическото духовно мъртвило за период на спокойствие и ред.

Има някакъв величав контраст в него между днешните българи, които само оцеляват, и другия главен герой в романа, героичния американски журналист с ирландска кръв Макгеън, който живее и побеждава. В дневниците на Вера Елегина нейният любим никога не се отчайва, никога не отстъпва, винаги жертва собственото си благополучие, а заедно с това и щастието на любимата си жена и децата си. На същото е готов и Никола Марков в съвременността, но от това не излиза нищо освен неговото изтрезняване. А то е равно на оцеляване.

В контекста на това сравнение, в репортажите на Макгеън от България през 1876 и руско-турската война от 1877-78 българите от преди Освобождението изглеждат много по-достойни за уважение от българите, с които си има работа неговият съвременен еквивалент Ник. Историческата парабола, търсена или случайно появила се в хода на писането, е достатъчно структурно оправдание двете линии в романа да съществуват паралелно, въпреки че на пръв поглед не се докосват освен през името Вера: руската дворянка Вера Елегина и българската лекарка Вера Стоименова.

Ако гледаме на дефиницията за роман в традиционния смисъл, като семейна история, "Хавра" не се покрива с нея. Книгата има един главен герой, който е в конфликт с всички: с баща си, с майка си, със сестра си, с бившата си съпруга, с гаджето си, със следователите, с руските мафиоти в Лос Анжелис, с цялата система, доминирана от организацията МАК. Целият сюжет обслужва него. Интересен ли е? Оригинален ли е? Има ли в характера му дълбоки значения за нас, българите?

Дори и да е вторият главен герой, Макгеън също "обслужва" образа на Никола, понеже действията му водят до огромни политически промени, за каквито Ник дори не мечтае. Миналото време е много по-красиво и вълнуващо от сегашното. И в него има морал и логика. В днешното моралът практически не участва в действието.

В днешното време движеща сила на сюжета е интригата. Какво ще стане с намеренията на Ник да се пребори с МАК? Завръзката е проста: Ник е барман в Лос Анжелис, баща му е умрял неочаквано и той се връща с голямо нежелание в България, "за смъртта на баща ми". Но когато каца на летището във Варна, баща му е вече погребан. И това му носи облекчение, понеже от дете той и баща му не са се разбирали. Неочаквано обаче се появяват улики, че бащата не е изгорял пиян в къщата на хаврата, която семейството притежава, а е бил изгорен. И то, защото земята на тази хавра e термоустойчива, разбира постепенно Ник, достатъчна причина хората от МАК да са готови да платят баснословна сума, за да я купят. Ник постепенно се самонавива да се бори срещу тях, сюжетът претърпява много извивки, в лабиринта, водещ към изхода, се включват хора от различни професии и социални слоеве - на някои интересите съвпадат с тези на Ник, на други - не. И при цялото си напрегнато състояние, Ник намира време да удовлетвори почти любовното желание на Вера Стоименова, 85-годишна пенсионирана лекарка, да й чете от ръкописа на руска дворянка, живяла през 19. век.

Най-силното качество на това паралелно действие е неговата непредсказуемост. Съвременната история е криминална и звучи като в криминален роман. Написана е вкусно, богато и със съвършен усет за съвременния български език, както се говори във Варненско: спелингът дори е фонетичен. На някои описанията на Варна или на обстановка или на природа може да се сторят прекалени, но те са изпипани до край и създават физическо усещане за миризмите, звуците, светлините, болката, цветовете. Те доставят на читателя онзи кеф от хубавото, класическо четиво, който се изгуби сред твърде умозрително съчинените модерни или постмодерни книги, в които авторите пишат, за да покажат колко са умни и изобретателни.

Историческият наратив е синхронен с времето, в което е писан дневника на Вера и елегантно предава журналистическия стил на Макгеън в неговите писма, цитирани от Елегина. На места направо ми се струваше, че текстът е преписан (преведен) от автентични документи, дотолкова руски или английски ми звучеше.

В тези два стила - първия ироничен, втория трагичен - Карабашлиев е успял да постигне "умирането на автора", така любимо на постструктуралистите. Те сякаш са оставени да се леят сами, с всички възможни езикови внушения.

Но авторът на този роман присъства в своя главен герой. Дали това е важно за обективното звучене на романовото действие? Дълго се колебах, докато се спра на отговор, който ми изглежда достоверен и необходим. Зачетох романа с желание, някъде към стотната страница започна да ми доскучава и си казах, че е прекален, отрупан с подробности, героят е еднопланов и предвидим. Повече ми харесваше съвременната история и все още не разбирах накъде ще ме отведе историята от 19. век, освен че ще се стигне до баташкото клане и руско-турската война. С това знание романът ще бъде четен от всеки българин, тъй като името Макгеън е всъщност български спелинг на английското произношение на името McGahan. Всички образовани българи знаят кой е той и какъв е неговият принос за предизвикването на онази война. Но през първата трета на романа очаквах - имайки предвид Зак от "18% Сиво" и неговата предвидимост - че и този път добрият герой, като в добрите уестърни, ще срази на финала онези, които са решили да го унищожат. Но след това, предизвикано от самата тъкан на словото и сюжета, вниманието ми бе въвлечено в действието, романът ми стана много интересен и някак бавно в мен започнаха да проникват всичките му невидими от пръв поглед качества. Романът надделя и ме изпълни с удовлетворението, което човек може да изпита само от голямата литература.

Парадоксът тук е, че Ник не се развива като характер и в този смисъл е двуизмерен. Той е пич по начало, по замисъл - още при първата среща с него се усеща, че в един момент авторът ще спомене как още от ученическите си години той знае как да се бие или да се измъква от безнадеждни ситуации, да побеждава, да сваля, дори да пише проза. Готов е да поема рискове, да издържа на удари, да се влюби в жена, която го превъзхожда, да бъде бит до безсъзнание, с една дума е много куул. Но се развиват обстоятелства, при които този куул пич постепенно бива изоставен от онези, които биха му помогнали да спечели срещу могъщата групировка, от гаджето, което той с цената на физическа и психическа болка пази от следствието (Лира изчезва безследно), от прокурори и следователи, от своя ментор, който се оказва, че е консултант на МАК, да не говорим, че е изоставен от закона и морала в България - от всички и всичко, освен от американската правосъдна система. Но тя не играе в България, място на нецивилизовани нрави и мръсни сделки. Постепенно цялата негова дързост и нахаканост, очевидно усвоени в Америка, се сменят с плахост и страх.

За голямо мое удовлетворение Ник не успява да победи, но успява да оцелее. И това го превръща в трагичен характер. Всяко друго решение би било банално, би унищожило романа. И ето го отговорът на горния въпрос: излиза, че такъв вътрешно, в собственото му въображение, героичен характер е идеалът на Карабашлиев за литературен герой - той за втори път си служи с него, за да разкаже увлекателна история - но чувството на писателя, че служи на истината, не му позволява да го обезсмисли с хепиенд. Хепиендът е банален. Животът през 21. век - особено в България - не го допуска. Тази диалектика прави героя достоверен, въпреки че в живота такива хора едва ли се срещат. По този начин, освен това, цялата негероична действителност на съвременна България лъсва като на длан. И този роман ще остане като свидетелство за безпомощността на доброто и силните характери в тази нация да се преборят с освирепелите от своята безнаказаност мошеници.

Оцеляването на човек като Ник не може да му бъде цел. Но е изход. В "Хавра" се случват две романтични истории. В едната Карабашлиев показва, че преди сто години романтизмът във вид на саможертва е бил възможен: героят му, макар и сам, побеждава, но не оцелява. Другата той я започва с илюзията, че романтичният герой и днес може да спечели, но познаването на днешната българска действителност му попречва да я завърши като уестърн, където интелигентното добро по правило тържествува. Ник се опитва да привлече съучастници, обаче се натъква на една общност, където всеки живее сам за себе си, а солидарността от ученическите години е носталгичен спомен. В една по-здравословна среда Ник би бил лидер. Завърнал се в България, той става за подигравка на местното простолюдие и не намира поддръжници за една не само справедлива, но закриляна от закона кауза. И какво излиза? Че щастието се намира навън - в Швеция, където сестра му ражда хубаво бебе, което ще бъде гледано от баба си, изпратена там от самия Ник, за да я запази. Или в Америка, където ФБР си гледа работата. И че единствено живее добре и пълноценно онзи, който е приложил своите способности в Чуждестранния Легион, натрупал е пари и с опита и приятелствата си от отминали битки - солидарност, предизвикана от срещите със смъртта - трупа още пари. Но може да го прави, само защото е постигнал целта си: да оцелее.

За мен, въпросът, който звучи брутално в края на този роман, написан едновременно с любов и омерзение, е: легионерът в пенсия ли е спасението на България? Успелият циник Тото, който води безупречен живот на саможивец в своя палат и е в състояние да спаси всеки, който му е симпатичен, ли е героят на нашето време?

"Хавра" поставя и друг въпрос: за отношението между история и литература. Иван Вазов написва своя голям роман, за да даде тласък и надежда на тази нация да съществува и придобива значимост. Поколенията след това сякаш са удушавали постепенно романтичния идеал на големия ни писател. И литературата ни се е съобразявала с това, като е понижавала градуса на ентусиазма, замествайки го с пожелателна романтика, заета от господстващата идеология. Карабашлиев пише във време, когато получената на заем свобода е на път да превърне общността в анархия, и се връща към онова Вазово начало, за да ни припомни историческия факт, че един чуждестранен журналист за първи път е осветил за света този народ, тънещ в мрака на неизвестността. Какво е станало с него обаче, когато е излязъл на осветената арена? Вместо с видимостта си да е станал по-значим и по-морален, този народ е погубил спойката, мечтите и надеждите на хората за благоденствие. И се е примирил със своята беззащитност.

С финалните сцени и в двете сюжетни линии, авторът на "Хавра" ни изоставя в тъгата, която се съдържа във всяко напразно усилие. Сякаш самият той е престанал да вярва в своя идеал за герой, способен на всичко.

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 2011: Ангелов, Златко. Приказка за бестселъра и големия писател. // Либерален преглед, 16.11.2011 <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/1407-2011-11-16-10-52-04> (16.11.2017).

© Златко Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2017, № 11 (216)