Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

web | Моделът и неговият Художник

ЕСКИЗ СЕДЕМ - ВИОЛЕТОВО

Художникът е отново пред огледалото и се взира в тъмната му амалгама. Моделът стои с гръб към него в другия край на сцената.

ХУДОЖНИКЪТ: - Едно е сигурно - повече няма да се срещнем в този живот... защото мракът има тъжна ръка, която покрива огледалото и единственото, което знам е, че ще умра в това тяло, без да дочакам косите ми да се превърнат в лебедови пера.

МОДЕЛЪТ: - Какво дивно желание за страдание. Понякога си мисля, че предизвикваш смъртта, защото се залъгваш, като окаяните символисти, че тя е дъщеря на нощта и сестра на съня. Прилича на видение, но истината е, че Смъртта е свирепа, безчувствена и безмилостна.

ХУДОЖНИКЪТ: - Също като Любовта.

МОДЕЛЪТ: - Плашиш ме, когато виждам да се оплиташ в една неизбежна орис. Дори в картините ти илюзията е печал, защото внушаваш, че душата може да обича и в отвъдния свят.

ХУДОЖНИКЪТ: - А не може ли...

МОДЕЛЪТ: - Не знам. Жените носят души на котки. Котката е дарена от небето с късмет, който тя изпълва с нежност и коварство. Което означава непостоянство, защото дълбоко в женската утроба са кодирани хиляди хитрини за оцеляване. Какво става с нас, когато умрем?

ХУДОЖНИКЪТ: - Казват, че отиваме при Бога.

МОДЕЛЪТ: - Не е така. Просто умираме. И жените го знаят с предутробна памет. Докато мъжете гинат от алчност, похот и самота. И в същото време се гордеят, че са мъже, а се страхуват да живеят извън врявата на телата си. Настояват жените да пеят за тях, да пищят от удоволствие в ушите им, да бъбрят глупости, а мъжете да ги търпят - само и само да не остават сами в глухата пустота на самотата си. Така гледат и на слугите, конете и кучетата си - още от врявата на тяхното удовлетворение.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това не е причина да затваряме любовта си само в ателието. Искам да излезем навън, дори за една малка разходка сред боровете на хълма. За един залез...

МОДЕЛЪТ: - И какво като излезем? Вън е ден без камбани. Обикновен ден със стражарски свирки по улиците, скучни паважи, по които ходят празни хора - щастливи до ужас. Закъснели любовници чакат на ъгъла. Витрините на локалите светят, а прозорците на къщите са радостни, защото животът отново е провлачил крак и лентяйства, преди мракът да се спусне наоколо.

ХУДОЖНИКЪТ: - Тясно ми е в това дълго и безнадежно чакане. Уморявам се с романтични мисли за теб и белите ти пръсти, които играят по клавишите, заляни от светлината на жълтия абажур. Искам да си до мен навсякъде, но не като мисъл, а като жена...

МОДЕЛЪТ: - Любовта умира по много причини, но несигурност или ревност са сред най-често срещаните. Ако можеше реалният свят да е нежен като фантазиите...

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво щеше да виждаш там?

МОДЕЛЪТ: - Щях да виждам теб, беден и зле облечен, но с някаква аура и лице на хубав, къдрав овен и очите ти с агнешка невинност и жертвеност. И още повече искам да виждам как обвивам бедра около тялото ти, искам да виждам как ме целуваш и галиш, да усещам пръстите ти, боже мой!, какви пръсти имаш и как умееш да ме докосваш.

ХУДОЖНИКЪТ: - Трябва да позволиш на любовта ми да оцелее...

МОДЕЛЪТ: - Като я призная пред света ли? Невъзможно е... Обществото няма да се лиши от притвореното си воайорство, но и няма да ми позволи да наруша правилата. Не мога да разкажа на света за нашата любов, ако искаш това! В обществото съществува ред.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не. Между нас съществува хармония. Искам да приютяваш любовта ми в тялото си. Да й даваш живителните сокове на устните си. Да пълниш света ми със звуците на гласа си... Да виждам очите ти...

МОДЕЛЪТ: - Ти си като наивно дете - искаш да бъда твоя жена. Господи, как е объркано всичко и колко сложни стават нещата след едно необмислено “да”.

ХУДОЖНИКЪТ : - Едно прибързано “да” води до по-късни укори “защо”...

МОДЕЛЪТ: - “Да” е отговорът на тези, които нямат право на друг отговор. Запомни от мен - хармонията винаги пречи на реда. Те не са едно и също, макар да изглежда така. Знам го, защото съм покварявала тялото и ума си всред всякакви прищявки на плътската сласт.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това и за миг не е потъмнило най-светлата страна на душата ти...

МОДЕЛЪТ: - Твоята жертвена готовност започва да ми тежи. Кучка съм и го зная с родовата памет на кучките. Затворница в кесията на баща си. Най-скъпата му пара. Разменната му монета. Бели зъби срещу сребърни мини, прозрачна кожа срещу борови гори, черни очи срещу розово злато, тежки гърди срещу банки, бедра като мрежи срещу кораби с маслини, консулски чаршафи срещу чужди концесии...

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти повече от всички знаеш, че в живота мечтите и облаците са различни... Защо тогава ми каза “да”?

МОДЕЛЪТ: - Защото това беше моето единствено право на собствено “да”. Без някой да ми го натрапва, без да слухтя, докато се любя с теб... Всяка нощ плача, когато си спомням за твоето проникване в мен и сякаш с този спомен искам да прогоня от утробата си всички ония мъже, които са ме мачкали в потните си прегръдки. Толкова много съм блъскана, насилвана, преливала съм от горчивата сперма на десетки мъже. Не ме обсебвай напълно. И без това притежаваш голяма част от мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти ще ме забравиш... Защо живееш с него? Не го обичаш, нали?!

МОДЕЛЪТ: - Любовта между мен и съпруга ми е уморена омраза, която иначе се топли в сънищата ни. Какво да искаме повече...

ХУДОЖНИКЪТ: - Щастлива ли си?

МОДЕЛЪТ: - Питаш ме за първи път... Ще ти отговоря - свободна съм.

ХУДОЖНИКЪТ: - Щастлива и свободна?!

МОДЕЛЪТ: - Не. Светът е на мъжете и аз съм част от него. Най-необходимата му част. Иначе няма да се чувства като свят на мъже. Аз съм неговата източна статуетка и моята еротика е крехка като порцелан, в който се оглежда неговото мъжко самолюбие и тайната му утеха, че винаги може да ме строши. Защо, господи, защо мъжете очакват лоялност от жените си, а ги заключват в страха от наказанието за греха.

ХУДОЖНИКЪТ: - Хората винаги са предпочитали лоялност, подплътена със страх.

МОДЕЛЪТ: - Не. Страхът не е лоялност. Жената винаги може да прекрачи тежкия му праг. И тогава рухва мъжкият мит, че разпродаването на утробата е най-мръсното нещо на света, макар самите мъже да нямат нищо против да си купуват от тази мръсна стока.

ХУДОЖНИКЪТ: - Никой не иска друг да сее в неговата градина.

МОДЕЛЪТ: - Но е готов да я отстъпи, ако му дадат добра цена. Аз съм робинята на този свят. Сякаш ме купиха на някакво пазарище и после ме забравиха.

ХУДОЖНИКЪТ: - Искаш свободата си, нали?!

МОДЕЛЪТ: - Искам да изляза от тази бъркотия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че това, което се случва между нас, е любов, а не бъркотия.

МОДЕЛЪТ: - Не съм сигурна. Обхваща ме страх и безверие. Изведнъж се почувствах отмаляла като в сън, в който падам отвисоко. Загубих опората си и се страхувам.

ХУДОЖНИКЪТ: - Страхуваш се... Ти?!

МОДЕЛЪТ: - В другия свят ми е по-лесно. Ще ти призная - лъжите и измамите ме успокояват. В тях има правила.

ХУДОЖНИКЪТ: - Понякога се плаша, че нямаш душа...

МОДЕЛЪТ: - Тогава я нарисувай. Нарисувай ми душа. Остави очите й да плуват в горчивината на копнежа. Спусни пред устните ми воал, за да остана недостижима за живота. Така ще ме направиш жената на своя живот. Но не знам дали няма да ти горчи.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм заслужил това...

МОДЕЛЪТ: - Никой от нас не го е заслужил... Но, моля те, опомни се. Трябва да се разделим. Нужно е да се лекуваш. Говорих с доктори. Наистина е сериозно и ако не отидеш в санаториум, имаш най-много година и половина.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не поставяй смъртта между нас. Смъртта не е оправдание за раздяла.

МОДЕЛЪТ: - Дори не мисля да се оправдавам. Нас ни няма в бъдещето. Ние наистина сме аргонавти, но от две различни експедиции, които имат различни цели... След всичко, което ни направи любовта, ще трябва да се приберем при своите кораби. И знам, че няма да е никак лесно. До смъртта си никой от нас няма да забрави другия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Защо пак намесваш смъртта...

МОДЕЛЪТ: - Защото тя ни доближава... Ти ми го каза, още когато се видяхме първия път. Аз имам други планове извън смъртта. Трябва още през пролетта да замина за Франция. Мои приятели са уредили да участвам в конкурсите по красота в Лиеж, Монте Карло, на курорта Биариц и в Остенде. Искам да спечеля, да получа своята част от световния блясък. Защото го заслужавам, защото дадох твърде много от себе си за богатството и власта на определен кръг от хора. Ти можеш да дойдеш в Алпите... Аз ще ти платя пътуването и лечението.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знаеш, че не мога да приема.

МОДЕЛЪТ: - Но аз ще ти платя за портрета. Ще го облепя с банкноти по хиляда. Долари. Достатъчно добре, за да отидеш на санаториум в Алпите. Там може отново да се видим.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не знам дали ще има портрет...

МОДЕЛЪТ: - Казваш го, за да ме уязвиш.

ХУДОЖНИКЪТ: - Казвам ти го, за да го знаеш. Сигурно ще последвам съвета ти и ще те нарисувам като българска царица. Най-първата - Ахинора. Жената на Аспарух. За да те опазя от мрачната редица на останалите български царици.

МОДЕЛЪТ: - Кога реши това? Сега, нали?! За да ми откажеш и да ме уязвиш!

ХУДОЖНИКЪТ: - Възможно е и сега да съм го решил. Но винаги съм го усещал, както харамиите усещат стари рани.

МОДЕЛЪТ: - Защо не разбираш, че ние не сме Рада и Шибил, за които пише писателят Йовков. Това е балада, а ние сме реални хора и е невъзможно да се съберем мъртви на калдаръма. Защо погубваш всичко?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че двамата ще преминем по един мост, който градихме заедно.

МОДЕЛЪТ: - Като в приказка, нали... Ще се изкачим по дъгата и ще стъпим на другия бряг. В другия свят, на другия бряг на живота, където ще живеем в очите на Ангели... Тези балади съществуват само в картините ти. Моля те, чуваш ли, моля те... Не ме принуждавай да тръгвам с теб. Знам, че там, на другия бряг, който ти халюцинираш непрекъснато, ще остана сама. Ти ще ме напуснеш, защото разчитам поличбите на Смъртта по лицето ти. Какво ще правя сама на онзи бряг на живота, остави ме тук. Остани и ти с мен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не знам дали ще мога...

МОДЕЛЪТ: - Можеш. Нека да останем тук. Ще бъдем любовници. Ще се виждаме в чужбина. Аз ще те издържам. Имам премного пари за това. Достатъчно, за да бъда в очите на обществото твой меценат. Скоро всички ще свикнат и няма да обръщат внимание на нашата връзка. Ще се лекуваш. Ще ти уредя изложби в най-добрите галерии на Европа. Ще има откупени картини. Пари за теб, за да се чувстваш свободен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Свободен като теб?!

МОДЕЛЪТ: - Да. Като мен. Събуди се. Излез от сънищата си. В живота няма такива неща като безгранична любов. Самата любов си играе с хората. Какви чудовищни капани се крият във възхитителните и прекрасни тела, озарени от любов, която ги заслепява, кара ги да се лутат между грубото желание и възвишените стремежи. Изцапана от сперма и утробни сокове, в края на краищата, любовта води до присвояване на другия и унищожаването му като стойност.

ХУДОЖНИКЪТ: - Любовта е Тръненият венец, а Душата е Божият син. Те са свързани завинаги. И най-мрачното опиянение идва тогава, когато едната част реши, че е цялото. Ти никога не си ми казала, че ме обичаш.

МОДЕЛЪТ: - Ти също не си ми го казвал. Изглежда ние стигнахме моста, който трябва да ни раздели.

ХУДОЖНИКЪТ: - Моста, който трябва да ни раздели...

МОДЕЛЪТ: - Който трябва да ни раздели...

ХУДОЖНИКЪТ: - Трябва да ни раздели...

МОДЕЛЪТ: - Да ни раздели...

ХУДОЖНИКЪТ: - На грешници и грешници...

МОДЕЛЪТ: - Казват, че Душата на първия преминал през моста принадлежи на дявола...

ХУДОЖНИКЪТ: - Казват още, че Душата на първия преминал моста напуска света на живите до края на годината.

МОДЕЛЪТ: - Не... не... не-е-е-е... Обичам те!

ХУДОЖНИКЪТ: - Обичам те! - ето думата, която като тънка пелена, отделя моя свят от твоя...

Художникът си тръгва от ателието, а Моделът тихо чезне в гаснещите светлини.

 

К Р А Й

05.12.2002 г.
градеца К.

Бележки към текста >>>

 

 

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.