|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ
ХУДОЖНИК пиеса Веселин Стоянов web | Моделът и неговият Художник Бележки към текста НЕВИДИМАТА ЧАСТ НА АЙСБЕРГА * * * Ана Орозова, красива, богата и умна. Двадесет и шест години, възраст, която прави от жената нещо повече от “неясен обект на желанието”. Много повече, щом старият познавач на женските екземпляри от отбраното общество, банкерът Атанас Буров, казва: “Афродита би завидяла на нейните бедра и крака... У госпожа Орозова имаше нещо тъмно и загадъчно в очите.” Красивите и умни жени като нея, отлично знаят мястото си сред персонажите на тази пиеса, но в тях винаги живее мисълта, че светът трябва да коленичи в краката им, докато той тягостно ги прегръща и души в следобедни изневери, кафета, журове, сред пари и пури, защото там любовта не е рицарство, а сделка... * * * Иван Милев, синът на овчаря от Казанлък, който продавал мляко по улиците на града, литър от което струвал изгубената днес монета от 5 стотинки. Иван Милев, посрещнат с възхищение от Гео Милев, но и силно обичан от мизерията, често ще изрича пред приятели: ”Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк...” Защото именно той е царят в своите баладични видения, но живее в квартирата на Илия Бешков, където той, на две крачки от неговото легло, рисува безпощадни карикатури, които Милев гледа с невинно учудване, а Бешков, без да знае защо, плаче пред неговите работи, залят от умиление. Художникът Иван Милев живее в митичния свят на молитви и слънчови женитби, на селски мадони и гайдари, в приказките за облаци-скитници и за светията Трифон и Крали Марко, в тайнството на годежа и Христовите сълзи, в безмълвието на Задушницата или пък в Арлекиновото безгрижие, щом рисува и такъв сюжет - “Цигулар къща не храни”... Художникът е ревнив към този свят, щом се дразни от желанието на галеристи от Стокхолм и Америка да купят негови картини... * * * Не е възможно тези два свята да се срещнат и да не се оплетат в червено-черните отблясъци на абаносова дърворезба, всеки от двамата величествен посвоему - Тя, изящна стопанка на милиони, със снежната кожа на непокварен ангел. Той, беден и болен, но цар в своите магнетични приказки... Има нещо от Йовкова драма в тази връзка, младата и хубава чорбаджийска щерка Рада и Шибил, разбойникът, царят на планините. Но Йовков, който е повече романтик на човешката душа, неизлечимо болен от доброта, дава елегичния край на Рада и Шибил, защото неговият усет на писател му подсказва, че те ще се превърнат в нещо друго... Парите на Величко Кехая ще превъплътят Рада в Ана Орозова, а Шибил в бъдещ гладен художник, защото е напуснал планините. Това е предвещавала бялата кърпа и затова Йовков кара Величко Кехая да посегне към червената. * * * Дали Ана Орозова приема двойственото целомъдрие на градеца или го отхвърля с демонстративното пренебрежение на аристократите, може само да се спори, защото истината винаги се научава след финала, а засега тя само се докосва до художника. На всички докосването може да се види грубо, но това са нравите по... всяко време.
Но не е ли взидана, също като в онази легенда, зад тънкия тюл, покриващ лицето на Ахинора, точно истинската душа на Ана Орозова, неземна, невеществена, какъвто е копнежният свят на Иван Милев. * * * И двамата са аргонавти, но от различни експедиции, докоснали се на случаен сал сред океана, мокри, пълни със страх и ужас, защото наблизо техните кораби потъват. Двама аргонавти, които търсят едно и също Златно руно, за да получат различни неща. Сега те са вкопчени един в друг, някак нетърпеливи, сякаш подозират, че всичко ще бъде за кратко, пък и защо не, Моделът и неговия Художник имат достатъчно инстинкт и опит, за да разберат, че бъдещето по-скоро е заредено с едно тяхно отсъствие. * * * 1928 е звездна за красивата, умна, властна и богата Ана Орозова. Тя е избрана за “Мис Лиеж”. Аристократи, банкери, стоманени магнати, петролни босове, търговци и собственици на сребърни мини, последователно я избират за “Мис Монте Карло” и “Мис Биариц”. В Остенде тя става “Златната Афродита”. Ана Орозова е най-желаната жена в Европа, която засега още лудува в “епохата на джаза”, според Скот Фитцджералд. Пак Атанас Буров, който често си намирал някаква работа в Казанлък, само за да се наслаждава на най-брилянтния къс от себеподобните, обобщава: ”Госпожа Орозова би била великолепен екземпляр за Холивуд или Монте Карло. Такива жени като нея ги привличат срещу грамадни заплати в игралните домове. Те седят там като мостра, като реклама, само заради своята усмивка... Седят близо до крупието - преди да прибере парите с лопатката “рато”, той поглежда към своята дама на сърцето...” Това не е всичко. Веднъж, в Нанси, г-жа Орозова танцува полугола на масата на едно пищно, пикантно заведение, в обкръжението на актриси и художници. * * * “Иван безнадежно болен”. Телеграмата от Катя, жената на Иван Милев, отпраща набързо брат му и майка му в София. Заварват го мъртъв, а брат му забелязва, че е лошо избръснат. В деня на смъртта му, която Иван Милев дочакал вкъщи, отправил поглед към жена си и дъщеря си, се получава покана от Галерията в Дрезден, където го канят да изложи свои работи. Но когато пристигнала поканата, художникът вече бил зазидан в отвъдния свят. Тук било все още само сиротното му тяло. Датата е 25 януари 1927 година. След около три седмици Иван Милев щял да навърши 30 години. Илия Бешков ще допълни: ”...ние понесохме ковчега с младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец играеше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Останахме без него. Скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.”
© Веселин Стоянов, 2003 |