МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

web | Моделът и неговият Художник

Бележки към текста

НЕВИДИМАТА ЧАСТ НА АЙСБЕРГА

* * *

Ана Орозова, красива, богата и умна. Двадесет и шест години, възраст, която прави от жената нещо повече от “неясен обект на желанието”. Много повече, щом старият познавач на женските екземпляри от отбраното общество, банкерът Атанас Буров, казва: “Афродита би завидяла на нейните бедра и крака... У госпожа Орозова имаше нещо тъмно и загадъчно в очите.” Красивите и умни жени като нея, отлично знаят мястото си сред персонажите на тази пиеса, но в тях винаги живее мисълта, че светът трябва да коленичи в краката им, докато той тягостно ги прегръща и души в следобедни изневери, кафета, журове, сред пари и пури, защото там любовта не е рицарство, а сделка...

* * *

Иван Милев, синът на овчаря от Казанлък, който продавал мляко по улиците на града, литър от което струвал изгубената днес монета от 5 стотинки. Иван Милев, посрещнат с възхищение от Гео Милев, но и силно обичан от мизерията, често ще изрича пред приятели: ”Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк...” Защото именно той е царят в своите баладични видения, но живее в квартирата на Илия Бешков, където той, на две крачки от неговото легло, рисува безпощадни карикатури, които Милев гледа с невинно учудване, а Бешков, без да знае защо, плаче пред неговите работи, залят от умиление. Художникът Иван Милев живее в митичния свят на молитви и слънчови женитби, на селски мадони и гайдари, в приказките за облаци-скитници и за светията Трифон и Крали Марко, в тайнството на годежа и Христовите сълзи, в безмълвието на Задушницата или пък в Арлекиновото безгрижие, щом рисува и такъв сюжет - “Цигулар къща не храни”... Художникът е ревнив към този свят, щом се дразни от желанието на галеристи от Стокхолм и Америка да купят негови картини...

* * *

Не е възможно тези два свята да се срещнат и да не се оплетат в червено-черните отблясъци на абаносова дърворезба, всеки от двамата величествен посвоему - Тя, изящна стопанка на милиони, със снежната кожа на непокварен ангел. Той, беден и болен, но цар в своите магнетични приказки...

Има нещо от Йовкова драма в тази връзка, младата и хубава чорбаджийска щерка Рада и Шибил, разбойникът, царят на планините. Но Йовков, който е повече романтик на човешката душа, неизлечимо болен от доброта, дава елегичния край на Рада и Шибил, защото неговият усет на писател му подсказва, че те ще се превърнат в нещо друго... Парите на Величко Кехая ще превъплътят Рада в Ана Орозова, а Шибил в бъдещ гладен художник, защото е напуснал планините. Това е предвещавала бялата кърпа и затова Йовков кара Величко Кехая да посегне към червената.

* * *

Дали Ана Орозова приема двойственото целомъдрие на градеца или го отхвърля с демонстративното пренебрежение на аристократите, може само да се спори, защото истината винаги се научава след финала, а засега тя само се докосва до художника. На всички докосването може да се види грубо, но това са нравите по... всяко време.

Самият художник сякаш пренебрегва това грубо докосване, това окупиращо нахлуване в неговия свят, но той като че ли има своето сигурно основание... Иван Милев знае, че ще нарисува Ахинора, жената на българския Аспарух, защото неговият инстинкт го води към това вълшебство да остави образа й на владетелка на мистичния си свят. И той нарисува големи египетски очи, със смарагдов цвят, лице, обкръжено от византийски мозайки, а властният и натрапчив Ерос сви в ъгълчето на устните на другата Ахинора, този път обозначена с годината 1925.

Но не е ли взидана, също като в онази легенда, зад тънкия тюл, покриващ лицето на Ахинора, точно истинската душа на Ана Орозова, неземна, невеществена, какъвто е копнежният свят на Иван Милев.

* * *

И двамата са аргонавти, но от различни експедиции, докоснали се на случаен сал сред океана, мокри, пълни със страх и ужас, защото наблизо техните кораби потъват. Двама аргонавти, които търсят едно и също Златно руно, за да получат различни неща. Сега те са вкопчени един в друг, някак нетърпеливи, сякаш подозират, че всичко ще бъде за кратко, пък и защо не, Моделът и неговия Художник имат достатъчно инстинкт и опит, за да разберат, че бъдещето по-скоро е заредено с едно тяхно отсъствие.

* * *

1928 е звездна за красивата, умна, властна и богата Ана Орозова. Тя е избрана за “Мис Лиеж”. Аристократи, банкери, стоманени магнати, петролни босове, търговци и собственици на сребърни мини, последователно я избират за “Мис Монте Карло” и “Мис Биариц”.

В Остенде тя става “Златната Афродита”.

Ана Орозова е най-желаната жена в Европа, която засега още лудува в “епохата на джаза”, според Скот Фитцджералд. Пак Атанас Буров, който често си намирал някаква работа в Казанлък, само за да се наслаждава на най-брилянтния къс от себеподобните, обобщава: ”Госпожа Орозова би била великолепен екземпляр за Холивуд или Монте Карло. Такива жени като нея ги привличат срещу грамадни заплати в игралните домове. Те седят там като мостра, като реклама, само заради своята усмивка... Седят близо до крупието - преди да прибере парите с лопатката “рато”, той поглежда към своята дама на сърцето...”

Това не е всичко. Веднъж, в Нанси, г-жа Орозова танцува полугола на масата на едно пищно, пикантно заведение, в обкръжението на актриси и художници.

* * *

“Иван безнадежно болен”. Телеграмата от Катя, жената на Иван Милев, отпраща набързо брат му и майка му в София. Заварват го мъртъв, а брат му забелязва, че е лошо избръснат. В деня на смъртта му, която Иван Милев дочакал вкъщи, отправил поглед към жена си и дъщеря си, се получава покана от Галерията в Дрезден, където го канят да изложи свои работи. Но когато пристигнала поканата, художникът вече бил зазидан в отвъдния свят. Тук било все още само сиротното му тяло.

Датата е 25 януари 1927 година. След около три седмици Иван Милев щял да навърши 30 години.

Илия Бешков ще допълни: ”...ние понесохме ковчега с младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец играеше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Останахме без него. Скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.”

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.