МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

web | Моделът и неговият Художник

ЕСКИЗ ПЕТ - ЗЕЛЕНО

Моделът пуши от своите тънки кафяви цигари и разхвърля по масата карти Таро, докато Художникът разглежда скиците, които е правил.

МОДЕЛЪТ: - Да, колко интересно се нарежда всичко.

ХУДОЖНИКЪТ: - Наистина ли умееш да надничаш в съдбата...

МОДЕЛЪТ: - Не толкова много, колкото бих искала, но все пак нещичко разбирам. Не забравяй, че съм възпитаничка на френски колеж. Във Франция мистиката на картите Таро е сред обожаваните забавления на доброто общество. Разкажи ми за своите любовници!

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех, че това се прави само в мъжките компании на доброто общество.

МОДЕЛЪТ: - Грешиш. Жените умират да слушат за това как други жени са били прелъстени. Това ги успокоява и възбужда едновременно. А в най-лошите случаи води до хистерия. Хайде, кажи ми - коя беше първата?

ХУДОЖНИКЪТ: - Едно съседско момиче. Градецът е малък, семействата ни бяха близки, бащите ни са воювали заедно на фронта и някак естествено нас ни гласяха за годеници. Очите й бяха светли, както твоите, и сякаш пълни със сребърна вода. Иваше високи гърди и беше гальовна.

МОДЕЛЪТ: - Гальовна... А ти? Беше ли гальовен...

ХУДОЖНИКЪТ: - Безволие. Думата за мен беше безволие. Болест, която ме е хванала от детинство. Ако не беше тя, нямаше да съм това, което съм. Предпочитах да съзерцавам, да рисувам. Тя ме питаше какво искам? Аз отвръщах: нищо. Не искам цял свят да знае за мен. Не ламтя за нищо, защото всичко е суетно...

МОДЕЛЪТ: - Няма толкова неизкушени хора!

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм човек не за тези времена. Друго дирех тогава, това, което никой не е намерил, смятах, че съм затруднен от дреболии и етикети. Тъй напудрени и банални... Спомням си, че по стеблото на една кичеста бреза преплетохме буквите на нашите имена. По-късно секирата на живота събори този олтар и сигурно някой осиротял старец сгря с дървото изнемощелите си стави.

МОДЕЛЪТ: - Интересно се нареждат цветовете и арканите... Ти си Влюбеният с чаша. И какво стана със съседското момиче?

ХУДОЖНИКЪТ: - Омъжи се за друг. Много по-възрастен от нея. Майор от пехотния на Негово Величество полк.

МОДЕЛЪТ: - Усещам сарказъм... Май си недоволен.

ХУДОЖНИКЪТ: - Винаги съм недоволен. Но не от нея. Аз я забравих отдавна. В главата си виждам видения не от този свят и трябва да ги въплътя, да им дам линия и багра. А те напират и клатят душата ми.

МОДЕЛЪТ: - Не го вземай навътре. Колкото и красиви да изглеждат съседските момичета, обикновено си мечтаят за някой майор, който да ги тръшне на кревата. Особено щом е позакъснял с ергенлъка. Ако беше се оженил за нея, след няколко години нямаше да можеш да я понасяш. Самотата май ти е по-удобна като черупка, а?

ХУДОЖНИКЪТ: - Знам ли?! Понякога си спомням за друго момиче. Намерих я в една есенна дъждовна вечер. Бях открил изложба, която трая два дни, не помня вече защо. Тръгвах си от залата, когато ни запознаха. Беше брюнетка и се казваше Елен. Другарят ми по квартира се беше запил някъде за здравето на английския крал и аз я отведох у дома.

МОДЕЛЪТ: - Не си губиш времето! Май само изглеждаш беззащитен... Впрочем пред Влюбения с чашата стои избор - да се отдаде на порока или на добродетелта.

ХУДОЖНИКЪТ: - Помня сухите й ръце, издраните колене и гузния поглед. Гърдите и ръцете й трепереха от несръчност или, може би, от срам.

МОДЕЛЪТ: - Може да е било от съмнение дали трябва да го прави. Младите жени често са обладани от такива съмнения... Ето виж, шестият голям аркан на Таро, Влюбеният, символизира преди всичко изпитанията за мъжете, защото жената непрестанно мени облика си и разколебава мъжа. Всъщност мъжете не познават себе си...

ХУДОЖНИКЪТ: - После си тръгна като призрак и сега се чудя дали не го направи заради хляба и чашата червено вино. Войната тъкмо беше свършила и гладът цареше навсякъде. Спомням си как вратата на двора са хлопна зад гърба й, а смокиновото дърво в ъгъла до къщата превиваше листа от вятъра и дъжда. Тогава си спомних, че Юда се е обесил на смокиня.

МОДЕЛЪТ: - И ти се почувства като Юда...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да. Юда, който е изпитал истинско, обикновено, чувствено влечение към едно момиче, а после го е предал.

МОДЕЛЪТ: - На кого?

ХУДОЖНИКЪТ: - На нощта.

МОДЕЛЪТ: - Странно - на мястото на Влюбения се появи Обесеният.

ХУДОЖНИКЪТ: - Нищо не разбирам от тези неща. Има ли промисъл в тях?

МОДЕЛЪТ: - Много. Зад Обесения се крие Жертвата, приетото и желано изкупление, неосъществените добри намерения, неудържаните обещания, несподелената любов и в крайна сметка самоотрицанието.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не мога да изтрия от себе си толкова лесно и толкова бързо една любов, дори и мимолетна, защото, ако забравя първата, ще забравям и всяка следваща.

МОДЕЛЪТ: - Преди десет години познавах едно момиче, единствената жена, която умееше със смях да изтрива мъжете от душата си. Днес й завиждам повече от всякога за това.

ХУДОЖНИКЪТ: - Калиста Змелани...

МОДЕЛЪТ: - Да, Калиста Змелани... Понякога, придружена от бъбривата си френска прислужница Сирил, ходя до гробището, в което лежи бедната Калиста. Още първия път Сирил решително възропта срещу намерението ми да оставя върху мраморната плоча на Калиста плетеното панерче с кифлички. “Мъртвите не могат да се хранят” - каза тя. Така е, понякога глезя слугините си. Опитах се да й обесня, че така постъпваме в моята страна, а тя веднага намери компромис: “Раздавайте храната на бедните, мадам, и душата Ви ще бъде успокоена!” Раздадохме кифличките на братче и сестриче, които унило се въртяха около желязната врата на гробището, а по-късно винаги, когато посещавахме мъртвата Калиста Змелани, Сирил мъкнеше огромна кошница със сладки, които бедните си поделяха сред врява, достойна за Канале Гранде.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не е ли странно, че мъртвите единствени дават утеха на бедните...

МОДЕЛЪТ: - Не знам, никога не съм била бедна, но аз присядах и мълчах, прихлупила в ръцете си малка статуя на Буда от слонова кост - последното и едничко нещо, останало ми от Калиста. Беше я откраднала от вещите на един индийски халиф, докато той навивал тюрбана си в банята. Помня как връхлетя щастлива в пансиона, готова да разказва всичко и най-вече това, че бе откраднала чужд бог. Беше я обсебила тайната и тръпна надежда, че някой все пак ще я закриля, щом е изразила така любовта си. В последния фатален петък, тя бе забравила да вземе малкия Буда и така той не успя да я спаси от куршумите на румънския офицер. Статуята остана при мен, за да ми напомня с безизразното си лице за тази невероятна капка живот - Калиста Змелани.

ХУДОЖНИКЪТ: - Ти си капка от същия облак, усещам го, докато те рисувам. Вечно се променяш. Струва ми се че улавям едно, а излиза друго. Трудно ме допускаш до себе си...

МОДЕЛЪТ: - Питах се какво ли прави там долу Калиста, засипана от браслети и отчаяние, но по-скоро се улавях, че мислите ми отново се връщаха към мъжете, с които младата Змелани излизаше. Какво ли е станало с тях, дали са оцелели сред грохота на една война, която помете всичко и всички.

ХУДОЖНИКЪТ: - Всичко и всички... След Световната война човечеството изпадна в агония. Отбягваш да ми отговориш. Или се пазиш... Разказваш ми историята на Калиста, а не искаш да погледна в очите ти... Винаги говориш за много и различни мъже.

МОДЕЛЪТ: - Аз съм жена и е нормално да мисля за мъже. Дори за мъжете, които са минало... Полека разбирах, че те с нищо не са се различавали от хората, с които днес живея.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъже и жени, които губят лицата, честта и индивидуалностите си пред парите.

МОДЕЛЪТ: - И най-сетне самите пари, за които говореха, парите, които обожаваха, които водеха за носа всички тези мъже и жени. Същите мътни води на парите, сред които плуват с еднаква липса на тежест Мечтите, Любовта, Смъртта... След всичко това всяка индивидуалност изглежда безсмислено отдадена на тъжно вцепенение.

ХУДОЖНИКЪТ: - И въпреки това всички се стремят да вкусят от тяхната вулгарност?! Не ги оплаквай, моля те...

МОДЕЛЪТ: - Имаш или нямаш достъп до парите - това решава всичко за дадена личност. Колко е банално, нали?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Прилича на протяжната агония на следобеда, когато не те напуща непоносимото безпокойство, че нещо липсва...

МОДЕЛЪТ: - Грешиш, това е безпокойството на бедните. В голямата пара се влиза с три неща: с взлом, с ум или с женитба! Това е една от десетте божи заповеди на моя свят. Свят на царици, шутове и коняри...

ХУДОЖНИКЪТ:- Вече нагазваш в моите води. Българските царици са черни и отровни перли в мрачната броеница на нашата история. Обикновено са изтъкани от жаждата за власт и покриват порочните си гърди с невръстието на синовете си. Маджарки или гъркини, с този свят за всички мотив те са шлифовали до блясък тъмните си намерения. Отровните изпарения от чашите, които те поднасяли на мъжете или любовниците си, като сребърна паяжина закриват лицата им - мъчително красиви. И никоя от тях не е избегнала съдбата си. Амин!

МОДЕЛЪТ: - Аз къде съм в тая мрачна редичка?!

ХУДОЖНИКЪТ: - В началото...

МОДЕЛЪТ: - Нямаш ли милост...

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм единственият, който те пожали... с любовта си.

МОДЕЛЪТ: - Заради това ли скри лицето ми?

ХУДОЖНИКЪТ : - За себе си го направих. Не искам никой да вижда онова, което аз видях. То ми е светлият лъч от Бога.

МОДЕЛЪТ: - Тази нощ отново сънувах мъртвата си майка. Разпуснала коси, тя плискаше очите си с вода, която събираше в шепите си право от небесния дъжд, който изпълваше този сън с мокрото плющене по калдаръма. Това продължава вече месец. Всяка сутрин се събуждам отмаляла и празна от спомени. Тази нощ майка ми не потъна мълчаливо в конците на дъжда, както в другите нощи, а се обърна към мен и каза: ”Имаме хляб, а няма с кого да вечеряме...”

ХУДОЖНИКЪТ: - Мъртвите често ни наблюдават от нашите сънища. Сигурно протягат ръка за спасение, но ние не я виждаме...

МОДЕЛЪТ: - Не искам да ме спасяват мъртвите. Спаси ме ти, моля те, спаси ме! Страх ме от тресавището на времето. Знам че, ще затъна до шия в калта на дните, когато тялото ми няма да бъде щастливо и жадно за любов, но самата любов ще измъчва душата ми на скитница и мръсница чак до последното безнадежно вдишване преди да потъна в мрака на вечното блато. Моля те! Много дълго се утешавах, че винаги мога да се измъкна от това тресавище, а не разбирах, че то е в самата мене - подхранвано със сълзите на толкова трупове, потърсили утеха в полите ми, защото ги бъркаха с радостта от живота. Моля те...

>>>

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.