МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

web | Моделът и неговият Художник

ЕСКИЗ ЕДНО - БЯЛО

Тъмната сцена избледнява като в онзи призрачен час преди разсъмване, когато мракът вече не съществува, а светлината още я няма. Ателие на художник от 20-те години на ХХ век, в което постепенно почват да изплуват мистични картини с тъмносин небесен свод, на който блещукат звезди от златен варак, а полумесецът и ралцата греят като икони на богове-езичници. По стените се кълбят облаци над причудливи сини, кафяви и жълти планини. Във въздуха летят коне и колесници, а по-долу оживяват по земната гръд коли с ритли, волове, жетвари, овчари, овце, всички окъпани в невероятните багри на Великденско пиршество. В дъното има камина, а самата стена е един иконостас. Камината е превърната в двери, а вътре, в дъното, гори с боите си Разпятието Христово. Пред него на верига, като кандило, виси бакърено котле. От двете страни на камината белеят профилите на мадони и паж със жезъл. По външния свод на камината висят като гирлянди прилепи, а между тях кукумявки със свити, елепсовидни очи, прорязани от острието на ивица златен варак. Художникът стои пред голямо огледало и се взира в амалгамата му. Отстрани е Моделът. Тя пуши тънка кафява цигара и внимателно слуша Художника.

ХУДОЖНИКЪТ: - Огледалото често ми напомня на чистото платно преди рисунката. Понякога придобива матовобелия цвят на Смъртта. Тогава ми се струва, че поглъща съществото и го въвежда в женския свят на Луната. А там пустотата е изгубеното усещане за дневните цветове и всичко е потънало в куха и пасивна белота.

МОДЕЛЪТ: - Това обикновено е часът на обиските, арестите, внезапните нападения и екзекуциите...

ХУДОЖНИКЪТ: - Да, екзекуциите, това е часът на Смъртта. Мислили сте, че самата картина, както и огледалото не се задоволяват само с получаването на едно изображение. Човешката душа, която се оглежда в огледалото или в картината, вече участва в образа и именно поради това неволно участие, в самата нея се извършва промяна.

МОДЕЛЪТ: - В крайна сметка душата започва да прилича на онова, което е оставила да проникне в нея.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знаете ли, едва сега забелязвам, че амалгамата на огледалото е леко опушена и това добавя към нежната ви кожа едва доловим зелен отенък. Виждам още одухотворено лице, очертани устни и очи, в които се крие нещо загадъчно и тъмно, спотаено зад изумрудена светлина, поръсена със златен прашец. Понякога приличате на стооката птица паун.

МОДЕЛЪТ: - Долавям ирония...

ХУДОЖНИКЪТ: - Ни най-малко... Когато ви гледам в огледалото, виждам истинското ви лице. Дясната ви страна е дясна, а не наопки, както е при нас, когато се гледаме очи в очи. Древните са смятали, че така се виждат хората в Рая.

МОДЕЛЪТ: - Тогава трябва да виждате грешница, закоравяла в неумолими перверзни игри, които приличат на любов. Винаги съм подозирала, че художниците са воайори...

ХУДОЖНИКЪТ: - Художниците рисуват голи тела, ако това имате впредвид, но то е част от занаята им.

МОДЕЛЪТ: - Искате ли да ви позирам гола?

ХУДОЖНИКЪТ: - Не. Поръчката е за портрет.

МОДЕЛЪТ: - Жалко, защото сте попаднали където трябва.

ХУДОЖНИКЪТ: - Имате прекрасни данни за голо тяло, но това, което предлагате, е суета. Не е голям онзи художник, който се вълнува повече от половите органи на голата жена пред него, отколкото от самия модел.

МОДЕЛЪТ: - Как успявате едноврмено да ласкаете и да отблъсквате?! За мен голотата е срам, а женската голота има опасна власт. Особено ако е покрита с булото на срам и грях. Нали така беше при Яворов.

ХУДОЖНИКЪТ: - Така беше. Да се опасявам ли, че искате да ме съблазните?!

МОДЕЛЪТ: - Опазил ме бог! Но... все пак той ми е свидетел, че се вълнувам при мисълта за вас. Пречат ли ви цигарите?

ХУДОЖНИКЪТ: - Цигарите не ми пречат... Но това бароково “О”, с което сте тапицирали вратите на вашата карета, понякога дразни... Дразни самата карета, съвсем излишна за този малък градец.

МОДЕЛЪТ: - Пазете се да не ви чуе съпругът ми, приятелю, защото, уверявам ви, е много суетен. Ние трябва да приличаме на всички богати. Ако ходим пеш или се возим в прости файтони - ще мислят, че сме загазили. А знакът на фамилията О. е гравиран върху цигарите, табакерата, пушката, паласките за барут и дори върху кожения камшик за езда, да не говорим за помпоните и покривките на конете... какво още, а, да - сервизите, чашите за кафе, чиниите, супниците от Виена... Да, богатите са суетни хора.

(Художникът продължава да я наблюдава в огледалото, докато тя прави малка пауза)

МОДЕЛЪТ: - Понякога, сутрин в леглото, дълго оглеждам тялото си, защото мисля, че той тайно го е татуирал това “О” и върху кожата ми...

ХУДОЖНИКЪТ: - Не мога да повярвам, прозвуча ми като вик за помощ...

МОДЕЛЪТ: - Заблуждавате се. Аз съм жена със самочувствие... При това богата. Гледах у фабрикантите Стайнови ваши картини. Признавам си, че съм смутена, макар аз самата да обичам живописта и да познавам европейските салони. Много печал сте натрупали в палитрата си, господин Художник...

ХУДОЖНИКЪТ: - Смъртта ни доближава... ден след ден.

МОДЕЛЪТ: - Кой знае? Пък и да умреш, сигурно е същото като да не те виждат. Нали ни учат, че душите ни не умират. Ето вижте... (Моделът повдигна лекия си ефирен шал пред лицето.) Умряла ли съм? Или ти си мъртъв...?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Аз съм...

МОДЕЛЪТ: - Дали вашето огледало може да разкаже това, което крие сърцето...

ХУДОЖНИКЪТ: - Вие си отговорихте сама преди малко. Кой може да знае... Огледалото е по-скоро един несъвършен посредник в гаданията за живота. Които пък, не са нищо друго, освен диренето на причините за отминали постъпки.

МОДЕЛЪТ: - Или сегашни. Ето аз, застанала пред вашия статив, се питам защо постъпвам така... Защо разголвам душата си пред един почти непознат художник. Разговорите с вас ме правят подозрително откровена.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не съм сигурен, че картините могат да гадаят душата на модела, ако питате за това.

МОДЕЛЪТ: - Точно за това питах, но вие избягахте с отговора. Е, добре, мисля, че вече се опознахме достатъчно, за да започнем. Бог да ми е на помощ! Какво се прави? Сигурно ще поставите стол на подходяща светлина и ще опънете срещу мен статив.

ХУДОЖНИКЪТ: - Така ли правят в европейските ателиета?

МОДЕЛЪТ: - Забелязвам, че използвате иронията си на неуместни места. Аз наистина живея доста от времето си в най-хубавите градове на Европа.

ХУДОЖНИКЪТ: - Знам. Знае го целият град...

МОДЕЛЪТ: - Преситена съм от маскарада на София. Уморява ме просташката претенциозност на новите чиновници, които усетиха, че държавната хазна е източник на власт и препитание. Счетоводители, касиери, борсови посредници, застрахователни агенти, шпиони от банки, дребни търговци, дребни бюрократи, учители, всички те, довчерашните селяни, се давят в смесица от евтина селска пресметливост и нуждата от лежерно поведение. Това ги води до слабоумие.

ХУДОЖНИКЪТ: - Май нищо не прощавате. Щеше да ви отива униформата на военен хирург. Режете и оставяте на другите да кърпят.

МОДЕЛЪТ: - Нямам причини да съм милостива. Затова предпочитам да живея в чужбина. Не стъпвам в България поне половин година. В Париж ме забавляват чудатостите на следвоенните години. Тази ужасна война промени хората.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да, изглежда, че тази война ще роди много идиоти!

МОДЕЛЪТ: - Защо? В Париж са забавни дори тълпите американци, които харчат като обезумели доларите си за разкош и пиене, което в тяхната страна е под възбрана. Нали знаете за сухия режим в Щатите.

ХУДОЖНИКЪТ: Зная и дори съчувствам на американците. Макар да чувам, че почвали да пият повече от преди. И все пак вие сте доста дръзка.

МОДЕЛЪТ: - Защото съм хубава. На хубавите жени всичко се прощава. Дори мрачните банкери от тайфата на мъжа ми посещават къщите ни само за да поседят до прозореца и да ме погледат.

ХУДОЖНИКЪТ: - Всички ли мъже оглупяват около вас?!

МОДЕЛЪТ: - Защо да оглупяват?! Водят се от инстинкта си. Вие също ме харесвате. Когато онзи ден мъжът ми ви покани в Павилиона, за да поръча портрета, вие не свалихте очи от мен. Дори Атанас Буров го забеляза. Този човек вижда всичко. Впрочем той ви препоръча на мъжа ми. Обаче ме гледахте не направо, а пак в огледалата. Смущавахте се, а аз се наслаждавах на вашето смущение. Ето, днес отново ме посрещнахте с поглед в огледалото. Какво беше онова за пауна?

ХУДОЖНИКЪТ: - Той е странна птица. Прилича на непокварена душа, а всъщност има двойнствена природа.

МОДЕЛЪТ: - Като жените, нали... Допада им да живеят двойствен живот. Във вилата ни край София имаме градина, там отглеждаме пауни. Аз много ги харесвам.

ХУДОЖНИКЪТ: - Мислех си дали познавате Смъртта?

МОДЕЛЪТ: - Повече отколкото можете да си представите... Преди миг, когато ме попитахте, усетих в тази стая да минава Смъртта. Даже ми се стори, че долових парфюма й...

ХУДОЖНИКЪТ: - Това е от босилека в двора. Знаете ли, че той е кръстен на приказното влечуго “василиск”. Изобразяват го като петел с опашка на змей или змей с опашка на петел. Убивал само с погледа или дъха си всеки, който се доближи до него, без да го е забелязал, и не го е погледнал пръв. Единственият начин да се улови василиск е да му се подаде огледало. Тогава смъртоносният поглед и отровният дъх се връщали обратно.

МОДЕЛЪТ: - Прилича на блудница, която покварява нещастниците, които не са я разпознали и не са успели да я избегнат.

ХУДОЖНИКЪТ: - По-скоро е знак за смъртните опасности в живота, които не можем да предотвратим навреме. Винаги слагат босилек в ковчега на мъртвите и сребърни пари на очите им. Не знам защо го правят.

МОДЕЛЪТ: - Когато майка ми умря, плаках много. Сълзите падаха като звезди от очите ми и гасяха непрекъснато вощената свещ. Бях малка, не разбирах Смъртта, но усещах, че ме обрича на самота... Е, ще ме рисувате ли?!

ХУДОЖНИКЪТ: - Вече го правя... и платното е бяло.

>>>

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.