Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ, СЪНИЩА, ДУМИ И...ДРУГИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА СМЪРТТА

(пиеса)

Веселин Стоянов

web

Действащи лица:

Филип
Бо
Марта
Юлия
Анна
д-р Савов

Намираме се в хол на мансарден апартамент. Стаята е празна и от касетофон гърми музика. Марта излиза от вратата на банята и потъва в кухнята. През входната врата в стаята влиза Филип с връзка ключове и пътна чанта в ръка. Спира изненадан, като човек попаднал не на мястото си. След кратко колебание се отправя към касетофона, изучава го известно време и после спира гърмящата музика.

МАРТА: (от кухнята) - Бо, ще те разкъсам... И без друго днес съм достатъчно бясна.

Филип се оглежда към гласа и мълчи.

МАРТА: (от кухнята) - Бо, не си играй с мен. Започваш да ми образуваш нерви. Пусни касетофона!

Филип продължава да зяпа по стените на стаята и да мълчи.

МАРТА: (влиза в стаята) - Бо, вече имах удоволствието да ти кажа, че смятам да разкъсам и унищожа завинаги тинейджърката, която се крие дълбоко в теб. Днес ще го сторя! (надвесва се над касетофона и го пуска, без да е забелязала още Филип, но в следващия миг застива и го спира отново) Боже мили, кой сте Вие? Какво търсите в тази стая?

ФИЛИП: - Аз лично се прибирам вкъщи. А вие какво правите тук?

МАРТА: - Аз лично живея тук.

ФИЛИП: - Тук живея аз. Повече от 20 години.

МАРТА: - Не. Тук живея аз. Тоест тук живеем ние. Аз и Бо.

ФИЛИП: - Какво е Бо?!

МАРТА: - Бо е човек. На 24 години. От женски пол. Наречена е Борислава, а ние си й викаме Бо. И живеем тук вече близо една година. Под наем.

ФИЛИП: - Ясно.

МАРТА: - Какво ви е ясно? Аз нищо не разбирам.

ФИЛИП: - Простичко е за разбиране, но е твърде сложно за обяснение.

МАРТА: - Дали да не извикам полиция?! Щом е нужен толкова много интелект...

ФИЛИП: - Грешка. Полицията до ден днешен не е помогнала на никого, напротив - създава допълнителна бъркотия. Заради интелекта!

Чува се гласът на Бо. Мърмори нещо за ключове и осветление. Влиза, натоварена с пакети, тръска ги на пода и тича към банята.

БО: - (откъм банята) Ще се напикая. Щом застана пред проклетата ключалка и ръцете ми са пълни, а ключът ми е някъде на майната си, пикочният ми мехур изведнъж се надува като цепелин.

МАРТА: - Бъркотията е налице.

БО: - Къде е проклетата тоалетна хартия? Какво правиш, ядеш ли я... (пауза) Каза ли нещо, Марта?

МАРТА: - Нищо не съм казала. Заета съм да събирам пакетите от пода.

Бо влиза в стаята. Тя също не забелязва Филип.

БО: - Бях с Моника в барчето на старото кино. Представяш ли си? Онзи простак я канил да й покаже офиса си. Ама ти акъл имаш ли, отвърнала му тя, ако си имаш женичка в апартамента, вземи поне стая в хотела. За бога, аз да не съм долнопробна курва. Боже господи, косата ми цъфти, а аз не съм го забелязала...

МАРТА: - Трябва леко да подстрижеш върховете.

БО: - ...Обаче това, изглежда, само си е помислила да му го каже, защото наистина се качила в зеления джип и отишла в офиса му. Там той я изчукал с език. Представяш ли си, с език върху кафявата мачкана кожа на скъпия му диван, дето го е докарал от не знам къде си...

МАРТА: - Че това брои ли се?...

БО: - (замисля се) Не съм мислила дали се брои, но и тя не била мислила, защото така се шашнала, че даже и не се сетила да му върне свирката. Все пак, нали... По едно време загряла, но той изглеждал видимо доволен и тя си затраяла. Изпратил я, какво изпратил, направо я изтикал до вратата на офиса и я поканил, пред двата добермана за свидетели, да се видят пак и като начало предложил обяд в мотела до язовира, но се сещаш, нали - просто нямало никого и никой не го бил виждал от седмица поне. Зацепваш ли?

МАРТА: - Зацепвам. Ти що не се огледаш малко?!

БО: - Страхотно. Да не си купила червен фенер? (вижда Филип) Тоя пък кой е? Чакай да позная. Да не е...

МАРТА: - Няма време да познаваш. Много е сложно.

БО: - Давай тогава. Само не ми казвай, че това е баща ми.

МАРТА: - Това е... собственикът на апартамента.

БО: - Че тоя апартамент колко собственици има. Да не го е продала онази?

МАРТА: - Не. Не го е продала... онази. Ще излезе, че не е неин. Май е на този мъж.

БО: - А този мъж на кого е мъж?

МАРТА: - Откъде да знам! Изобщо, бъркотия някаква от хазаи и... претенденти за хазаи. (към Филип) Защо вие не обясните на бедната ми съквартирантка? Хем и аз ще послушам. И няма да викам полиция.

БО: - Да бе, що не обясниш...

ФИЛИП: - Много е просто. Апартаментът е мой. Живея в него. Само че последните две години ме нямаше. И бившата ми жена, която вие наричате "онази", го е дала под наем. Без да ме пита. Доколкото я познавам, за нея сигурно е било съвестно да изтърве толкова пари. Ето, че аз се връщам и...

БО: - Супер! И ние оставаме на улицата. Ами наема, дето сме го платили, а? Ами другата квартира, дето трябва да я търсим. Вие да не мислите, че така се намира квартира - излизаш на улицата и хоп, някой тича вече към тебе с ключа. Отивам в кухнята да си налея нещо...

МАРТА: - Ти май вече си си наляла по пътя...

БО: - Естествено. Нали трябваше да слушам за оралните подвизи на онзи педал.

(Марта демонстративно запушва устата си с ръка)

БО: - Разбрах де... като ония трите маймунки. Отивам... всъщност не казвам къде отивам и какво ще си налея! (Излиза.)

МАРТА: - Ами... това май сме всичките.

ФИЛИП: - Разбрах. Не е лошо. Симпатяги сте.

МАРТА: - Мислиш ли...

ФИЛИП: - И какво ще правим сега?

МАРТА: - Ами освен да се обадим на хазайката...

ФИЛИП: - Това ли е всичко, което ти хрумва?!

МАРТА: - Ами тя си забърка кашата. Да видим какво ще предложи?

ФИЛИП: - Не вярвам в нейната добра душа. Имам си причини. Не ми се споделят, но не вярвам в нейната добра душа.

МАРТА: - Всичко това е хубаво, но аз дори не ви познавам. Все пак трябва да я извикам.

ФИЛИП: - Истина ли е, Боже, че трябва да изпия и тази чаша?!

МАРТА: - Цитатите от Библията са неуместни. (хваща телефона и набира номер) Звъни. Ще имаме късмет, ако си е вкъщи.

ФИЛИП: - Хубава представа за късмет, няма що...

МАРТА: (прави движение да го прекъсне, когато отсреща очевидно вдигат слушалката) - Ехо! Да-а, аз съм госпожо Борисова. (пауза) Сигурно е прекрасно да излезете навън тази вечер, но имам лоша новина за Вас. Е, никой не е умрял, поне за сега... Страхувам се, че бившият ви съпруг се е върнал. (пауза) Откъде знам ли? Виж това е хубав въпрос! Ами да ви кажа: пристигна преди малко един мъж и твърди, че живее тук. Има си ключ от апартамента и май наистина познава обстановката. Как изглежда? (към Филип) Как изглеждате?

(Филип вдига рамене)

МАРТА: - Прилича на полицейски комисар от френските филми.

БО: (от вратата на кухнята) - Ами, по скоро на български писател.

МАРТА: - Бо мисли, че приличал на български писател. (пауза) Аха... смятате, че е той! Знаех си. Добре, чакаме ви. (затваря телефона)

БО: - Не ми казвай! Сините каски идват. С бронетранспортьори... (скрива се в кухнята)

МАРТА: (клати глава към Филип) Нямам думи...

ФИЛИП: - Защо Бо мисли, че съм български писател?

МАРТА: - Сигурно е чела твои книги.

ФИЛИП: - Не вярвам. Моите читатели не съществуват. Поне никога не съм сънувал мои читатели. А това означава, че дори не съм ги измислял. И не съществуват.

МАРТА: - Така ли?! А аз откъде съм се появила след като дори не си ме сънувал? Казвам го, защото имам твои книги. Бо е ровила в тях. Бо умира да рови в чуждите неща, да носи чужди дрехи и да сънува чужди сънища.

БО: - (откъм кухнята) Такава съм си - направо сладурана.

МАРТА: - Но това е друга тема. На всяка от книгите има твой портрет. Не е трудно човек да те запомни. Филип Борисов. Автор на осем сборника с разкази за самотници.

ФИЛИП: - Изненадан съм. Ти знаеш подозрително много за мен.

МАРТА: - Нямаш си представа колко много знам за теб.

ФИЛИП: - О, трогнат съм. На път си да ме заинтригуваш.

МАРТА: - На път съм да купя хляб. Защото у дома, тоест у вас, аз се грижа за тия неща.

(Взема чантата си и излиза. Филип остава сам. Става и започва да рови в библиотеката. Влиза Бо.)

БО: - Ето че разказвачът на приказки се е върнал. Но сигурно е забравил докъде е стигнало действието и сега бърза да си помогне с подходяща литература. Дали да не му препоръчаме нещо интересно?! Не се трепи напразно - всичките ти книга са съхранени. Дори тези с безценните автографи. Отбележи си, че можехме да ги продадем на битака.

ФИЛИП: - Бо, не ме прави твой враг. Аз също съм жертва на глупавите обстоятелства.

БО: - Не ме разплаквай. Днес почивам.

ФИЛИП: - Защо реши, че съм писател?

БО: - Личи ти отдалече. Все едно си се заклел пред Светата троица да бдиш над душата си. А те мързи. И те е страх. Искаш ли да ти покажа гърдите си?!

ФИЛИП: - Не е още достатъчно.

БО: - На някои и това им стига.

ФИЛИП: - Не чакай веднага да скоча в скута ти.

БО: - Практиката, показва обратното. Поне така е прието - жените да посочват тези, които ги избират.

ФИЛИП: - Защо си помисли, че може да съм баща ти?

БО: - А-а, не се впрягай. Без претенции съм. Това за баща ми винаги си го мисля, щом срещна непознат мъж, който не е виждал презерватив.

ФИЛИП: - Да не би да очакваш да издуя панталона и да почна гордо да се разхождам около тебе? Сигурно ще ти бъде забавно.

БО: - Не повече отколкото в магазин за шапки, но не вярвах, че ще ми откажеш.

ФИЛИП: - Още мисля по въпроса. Къде е баща ти?

БО: - Ставаш нагъл... какво все ме разпитваш за баща ми? От малка мразя този въпрос. Всички все ме питат: къде е баща ти? Ох, милото то детенце, все без баща. Мразя всички, които ме питат за баща ми. Стига ми и това, че всяка нощ го чаках и се молех да се върне. Стига ми и това, че другите момиченца си имаха бащи, които ги носеха на раменете си, а те, напудрени от щастие, се кипреха като торти. Мразя тортите. Мразя сладкарниците, където се мъкнехме с майка ни и поредния неин сърдечен провал. Тя беше шампион по сърдечни провали. Винаги налиташе на едни и същи типове, на които отдалеч личи, че са точно като за любовна катастрофа. До един смучеха коняк. Ти пиеш ли коняк?!

ФИЛИП: - Тръгвам си! Надявам се, когато се върна, да не заваря никого тук. Защото наистина ми се иска да бъда нагъл.

БО: - Това малко ли беше?!

ФИЛИП: - Според мен - недостатъчно.

БО: - За какво - за скандал или за любов?

(пауза)

ФИЛИП: - Знаеш ли, Бо, аз се страхувам...

БО: - Недей. Няма за какво. Таласъмите са заключени в килера.

ФИЛИП: - Бъди сериозна поне за малко и вероятно ще разбереш. Страхувам се от бездната на мига. Възможно ли е точно сега, в този миг, една от милиардите клетки в едно човешко тяло, упоена от самотата, угнетена от безразличието към живота, да обърне своята същност и да даде началото на един тумор, който след два месеца ще унищожи самия живот.

БО: - Май че...

ФИЛИП: (запушва с пръст устата й) Вярваш ли, че човешкият мозък е съвършен?

БО: - Ами-и-и... не знам. Ако изключим блондинките, сигурно има нещо такова. Щом човек успя да се качи на Луната, сигурно има нещо...

ФИЛИП: - Добре, същият този съвършен човешки мозък не може да предвиди задаващия се след 15 минути масиран инфаркт или собственото си обливане в кръв. И не може да го предотврати.

БО: - Ама ти си бил страхотен. Почвам да разбирам... Плашиш се от смъртта.

ФИЛИП: - И аз си мислех така в началото. После открих заблудата - не беше това.

БО: - И Христос е открил същото...

ФИЛИП: - Какво е открил Христос?

БО: - Същото... Че и най-прецизната система е разработена да потвърди правилото. Нали все това повтарят в Библията: "...за да се сбъдне казаното..." Затова не се чуди, че мозъкът, просто методично отбелязва придвижването на миниатюрния тромб към най-слабата артерия. Единственото, което го занимава, е да не сбърка в обратното броене. Ей тая несправедливост е накарала Иисус да поиска Божията милост в Гетсиманската градина. Докато другите спели, а Юда четял сребърниците, Иисус се молил сред маслинените дръвчета. "Нека ме отмине тази чаша!" плачел той и кървава пот избивала по гърба му, ако вярваме на евенгелистите. Отговорът от небесата обаче бил отрицателен. Защото трябвало да се сбъдне пророчеството, че бог ще жертва своя син, за да спаси човечеството. Като че ли на някого му пука за това... Но на мен ми е жал за самия Иисус. Винаги ми е било много жал за него. Колко ли сам се е почувствал тогава?! Нищо че е Бог. Сигурно на боговете и самотата им е космическа... Слушай, не ти трябва много да дълбаеш. Като нищо ще вземеш да видиш и самата смърт...

ФИЛИП: - Аз съм я виждал.

БО: - Айде бе?! И как изглежда? Като Джесика Ланг в "Ах, този джаз"?

ФИЛИП: - Не. Като обикновена старица. Седеше в съседната стая и припяваше унесено над купчинка ориз. Бях дете и си помислих, че Смъртта е полудяла. Така ми изглеждаше. Днес не знам какво да кажа.

БО: - Аз не съм виждала как умира човек.

ФИЛИП: - Не си загубила нищо.

БО: - Мъртвите изглеждат странно.

ФИЛИП: - Един труп винаги изглежда по един и същ начин - като разбити мечти.

БО: - Май не си много почтителен?!

ФИЛИП: - Като тебе. По-добре е да си тръгвам. Не разбирам кожата ти, нашарена от татуировки, обеците по пъпа и езика. Не ми харесва този страх, че от жив човек се превръщам в обитател на собствените си развалини.

БО: - Имам татуирана пеперуда от вътрешната страна на бедрото. Искаш ли да ти я покажа?

ФИЛИП: - Не искам да гледам татуираната пеперуда от вътрешната страна на бедрото ти. Идвате ми в повече: ти, пеперудата и другото момиче... затова предпочитам да си тръгна.

БО: - Ако запомних нещо от мамините любовни катастрофи - това е добре избраното време за тръгване. Всичките й гаджета се мислеха за големи майстори на импровизацията, но си приличаха като рисувани папагали върху копринени вратовръзки. Когато им идвахме в повече се изнизваха тихо и гузно. Дори не лъжеха, че отиват за цигари. Просто един ден се прибирахме вкъщи и разбирахме, че някой вече си е отишъл. Върлуваш в нечий живот, после си събираш грънците и дим да те няма. А това, че никога не можеш да напуснеш спомените на някого, а?! На кого ли му пука...

ФИЛИП: - Виждам, че ти вече си купуваш мъже. Много е рано, за да го правиш.

БО: - Жените се движат по други закони. Има ли по-добра възраст?!

МАРТА: (влиза) - Бо, няма ли някога да купиш хляб? Защо трябва все аз да го правя?

БО: - Какъв хляб, аз обичам да мечтая! Когато ми остава време, мечтая да живея с красивите и богатите хора. Представям си, че съм гадже на някой от князете Бисмарк и обикаляме света. Виждам се как седя на пейките около пистата в Майра, това е в Испания, и наблюдавам сто и петдесетте обиколки със стари състезателни автомобили. Докато аз позирам пред камерите с вглъбено изражение и тъмни очила, под светлосин воал, той ще държи първенството със своя резедав "Дожд", модел 1932 година. Представяш ли си какви мечти?! Или пък тази: единственото нещо, което да ме вълнува някоя зимна утрин в Сен Мориц, е дали да се качим до началото на пистата с лифта или да използваме хеликоптера...

МАРТА: - Зашеметена съм, няма що...

БО: - Никога няма да го разбереш? Ти си живяла в красива къща на тиха улица, а вишните отрупвали с капещи венчета пътя ти към гимназията на една пряка от вас... Вечер си заспивала със снимката на Ал Пачино, защото си интелигентна и у вас се обсъжда "Кръстникът"...

ФИЛИП: - Че какво му е на Ал Пачино?!

БО: - Нищо. Само дето е много остарял. И не е герой от моите девичи албуми.

МАРТА: - Бо, не съм си избирала жилището...

БО: - Не си, но ти се е паднало, нали... а не като мен - под наем в панелка, с брат пубертет, който по цял ден си човъркаше пъпките пред огледалото, отрупано със снимки на Роко, не на Ал Пачино, и не пропускаше да ми отцепи един ритник, ако все пак посмея да мина покрай него. Малката ми сестричка ме влудяваше с непрестанно нощно напикаване, боже мой, сякаш беше извор това нейно тяло, всички се видяхме в чудо. Баща ми..., слушай писателю, беше известен с това, че никой не може да си спомни кой е той. Просто, поредният любовен провал на милата ми майчица. Странното е, че понякога го сънувах. Седим около масата на някакъв празник. Майка ми е красива, както никога не е била. Очите й греят, а непознат мъж сяда на масата. Мъжът е избръснат, по върха на твърдите косъмчета от мустаците му има миниатюрни перлички от виното. И всички сме някак тържествено щастливи. В този миг усещам как под масата нечия силна ръка плъзва от коляното към слабините ми. (към Филип) Това е за твоя таен бележник с наблюдения върху хората! Майка ми е невротичка. Всички сме невротици, наследили сме го от нея. Нощем се стрясках от асансьора, който бучеше, и сякаш от дъното на морето се изкачваше непознато чудовище. Завивах глава, стисках очи и се молех на Бог да ме отведе някъде далече, далече. Ако не Бог, то поне ангелите да слязат тихо и да ме пазят. Или поне татко да се върне... нищо не помагаше. Затова учех като побъркана, заспивах над учебниците, защото исках да се измъкна от това тресавище. Когато се уморявах, почвах да си мечтая - ще се измъкна от тресавището и ще живея при красивите и богатите. Представяш ли си?! Въобще не подозирах простичката истина, че човек може да се измъкне от тресавището, но не може да измъкне тресавището от себе си. Като дете си мислех, че богатите идват от Бога. Така утешавах сестричката си. Казвах й, че богатите са от Бога. Нали и името им е такова. Казвах й, че нашият татко е богат. Даже не знаех дали сме от един татко... Защо не ми го обясниш?!

ФИЛИП: - Защо пък аз трябва да го обяснявам... И без това прилича на латиносериал.

БО: - Но е истина. И недей да го обясняваш!

ФИЛИП: - Остава мъдро да заключим, че животът е джунгла.

МАРТА: - Само дето при нас животът не е джунгла, а бунище. И вместо да станеш жертва на чистокръвен леопард, най-много да те сдави помияр с помътен поглед и херния, която се влачи между краката му.

БО: - Какъвто им е Бога, такива са им и Ангелите! - това ми го каза моята старица. Каква жена беше само. Огромна разлика между нея и майка ми, а уж са майка и дъщеря. Обичах да ходя при нея. В старата й къща, имаше истинска баня и аз търках пергаментовата й кожа с парче плат и я поливах с метален тас. Много обичах да я къпя, а тя да ми разказва историите на живота си... Както ние на тебе сега... После умря, а аз останах самичка... (Обръща се и изчезва в кухнята)

МАРТА: (към Филип) - Аз съм виновна... Понякога така я дразня. А трябва да съм свикнала. С какви ли не съм живяла. Омръзна ми да сменям квартири. Поне два пъти в годината - касети, плочи, книги, речници, завивки и парцали. А някога си мечтаех да бъда пътешественичка. Като Холи Голайтли.

ФИЛИП: - Не очаквах, че си чела "Закуска в Тифани". Мислех си, че днес никой не чете Труман Капоти.

МАРТА: - Прав си. Днес никой не го чете. Но аз го четох преди близо десет години. И тогава всичко изглеждаше точно така - смело и авантюристично. Бях на 16 години и тихата уличка с белоцветните вишни, хубавата къща, вече ме стягаха. Исках да хвърча. Даже си мислех също като Холи Голайтли да си сложа табелка на звънеца: "Марта Савова - Пътешественичка". Готино, нали?! Колко му е да закусваш сред бялата тишина на витрините в "Тифани"? Вместо това днес вечерям в съблекалнята на бара. Точно зад кабината на ди-джея. С купони за отстъпка, защото съм част от персонала.

ФИЛИП: - Ти работиш в бар?

МАРТА: - Да, Филип. Аз работя в бар. В нощен бар. Стрийптизьорка съм. Бо също. Или както ни водят във ведомостите - изпълнителки на еротични танци в артистична програма. Какво ме зяпаш?

ФИЛИП: - Ами... защото си мислех, че сте студентки...

МАРТА: - Къде живееш, човече? Знаеш ли колко студентки си изкарват хляба така? Че и по-иначе! Играем в програми, защото някога сме учили балет, дишаме в телефонната слушалка, защото имаме артистични заложби или смучем скоч в компанията на тъпанари, защото имаме големи цици, а те големи мангизи. Да, Филип, аз съм една доста побългарена Холи Голайтли. И всички мечти за закуски в "Тифани" са само глезотии на учени момичета.

ФИЛИП: - Има си хас на номера ми да отговаря секстелефон. Не говориш сериозно, нали?

МАРТА: - Не се безпокой телефонният ти номер е чист от греховни помисли като леглото на монахиня. Нямаш си представа как искам да е шега. Тъпа, дебелашка, безочлива шега. Но си е тъпа, дебелашка, безочлива истина. Къде живееш, Филип?

ФИЛИП: - Знам ли... на 20 години сексът е повече любопитство към живота, на 40 вече е вкус към живота, а след още 20 е сигурно, че ще бъде спомен от живота.

МАРТА: - Остави да се сетя - идваш направо от прозата. Тая, която си измисляш сам, докато се взираш в смъртта с уморено любопитство. Същата, в която сребърни тромпети свирят под дъжда, а черни хлебарки изплуват от чашите с кафе. Толкова си беззащитен... Приличаш на захвърлена кръстословица. Всички приличаме на захвърлени кръстословици. Отивам да плача в кухнята с Бо.

(Влиза в кухнята. В стаята влиза Анна. Филип е с гръб към нея.)

АННА: - Здравей.

ФИЛИП: - Здрасти.

АННА: - Виж... мога да ти обясня.

ФИЛИП: - Можеш ли?!

АННА: - Трябваха ми пари. Нямам работа в театъра. Ти се запиля някъде и от две години не съм те чувала. Имам си ключ, пък и това жилище някога беше наше...

ФИЛИП: - Анна, това жилище никога не е било наше. То винаги е било на леля ми. Знаеш, че някога тя ми го отстъпи, за да работя тук, защото там, където всичко беше наше, за мен нямаше място за работа. И не си ме чувала от две години, защото преди две години се разведохме, ако си спомняш... При това, по твое настояване. С твърдо подчертаното условие да не ме виждаш повече. Да не би да очакваш, че ще се въртя около полите ти и ще плача горчиво. Ключ си имаш, защото не съм ти го прибрал. А не съм ти го прибрал, защото си мисля, че никога повече няма да ти трябва и ти ще го изхвърлиш. А ти взе, че даде жилището под наем. Защото ти трябвали пари. Нещо да пропущам в картинката?

АННА: - Само не ми викай!

ФИЛИП: - Не ти викам. И нямам намерение да го правя. Въобще нямам никакви намерения спрямо теб с изключение на една молба - оправи тази каша. Оправи тази каша, която си забъркала.

АННА: - Ти защо се прибра?!

ФИЛИП: - За да се самоубия.

АННА: - До гуша ми е дошло от твоя начин на общуване.

ФИЛИП: - Не ти ли харесва идеята да полетя от седмия етаж?! Ако го направя тази вечер, в други ден спокойно можеш отново да отдадеш апартамента под наем. Със сигурност аз повече няма да се прибирам.

АННА: - Защо винаги стигаме дотук?

ФИЛИП: - Никога не сме мърдали от тази точка. Ето защо. Ти винаги си ме ревнувала от книгите. Даже от жените не ме ревнуваше. Само от книгите. Те бяха твоите съперници. Ако само беше опитала да имаш дете, щеше да е къде-къде по-лесно. Но ти се пазеше, даже не за кариерата в любимия театър, а заради себе си. Искаше да си единствена на този свят. И като в оная приказка огледалцето да мълви: обожавам те, обожавам те, обожавам те... А мен беше ме взела за огледалце, защото аз наистина някога те обичах...

АННА: - Аз също те обичах. Но ти не знаеш какво е да живее човек с теб. С приятелите ти, вечно неразбраните писатели - пияници. Имах чувството, че съм омъжена за всички вас. Трябваше да търпя с пропаданията ви неизвестно къде и кога. Да съчувствам, да се радвам на книгите, които никой не чете. Много изморително беше за мен. Стигаха ми и емоциите на сцената. В живота си исках да живея спокойно, без бохемски преструвки. Сега ми е любопитно, като си сам, харесва ли ти да живееш със себе си?

ФИЛИП: - О-о, тази тема не я ли изчерпахме още в съда? Остави това - искам да оправиш бъркотията. (провиква се към кухнята) Марта! Марта, ела тук...ако обичаш!

МАРТА: (от врата на кухнята) - Да. О-о-о, хазайката дошла! Здравейте, Анна! (към кухнята) Бо, хазайката е тук. Остави си... домашното и ела, моля те!

АННА: - Е, виждам, че вече сте се запознали.

МАРТА: - Даже в детайли.

АННА: (към Филип) - Как да го разбирам?

(Филип само вдига рамене)

МАРТА: - Биографични детайли.

БО: (минава набързо през стаята) - Здравей, Анна!

АННА: (към Марта) - Борислава добре ли е?

МАРТА: - Надявам се...

АННА: - Марта, трябва да решим какво до правим. Този апартамент е на Филип. Нямаше го известно време и аз реших да го дам под наем. Но ето, че той се върна и... трябва да го освободим.

МАРТА: Ние?! (прави жест за трите)

АННА: Да. Защото аз го дадох под наем без негово разрешение.

МАРТА: - Е, няма що... Даже и договорът ни е невалиден, нали?

АННА: - Ами така излиза...

БО: (влиза, очевидно е подслушвала) - А ние? Къде ще се денем посред нощ?

АННА: - Може би хотел?!

БО: А-а, не! Не мърдам оттук. Платили сме до края на месеца.

АННА: - Май ще трябва да ни оставите да поговорим.

МАРТА: - (към Бо) Ами да яхаме метлите тогава.

(Двете излизат от стаята)

ФИЛИП: (смее се) Господи, каква каша?! А като си помисля, някога ме болеше от ревност, която не разбирах. Защото само си мислех, че познавам актьорите. А то се оказа, че животът ми с актриса е катастрофа. Нагледах се на клюки, завист, превзетост... Всички ходеха като примадони и бардове и до един бяха безверници. Сигурно това се прихваща от дългото киснене в гримьорните, носенето на чужди дрехи и повтарянето на чужди мисли. В тебе обаче имаше повече суета, отколкото можех да понеса. Сега не мога да те позная. Толкова си... не на мястото си. Ти - грешница! Абсурдно е...!

АННА: - Беше излишна ревност. Като всяка ревност. Сякаш си на 17 години. Та ние бяхме живели заедно повече от 15 години... Никога ли не си се замислял, че окончателно си пропилял живота си?

ФИЛИП: - Мерси за загрижеността, но не си го слагай на сърцето...

АННА: - Не ти ли е идвало на ума, докато си пишеш книжките, че нещата между хората свършват?

ФИЛИП: - По-скоро не искам да го повярвам...

АННА: - Ти изобщо не си се променил. Писна ми да се взираш в хората. Като сирак, който търси родителите си. В твоя живот няма ли грешки? Не си ли бъркал поне веднъж?

ФИЛИП: - Поне докато бях с теб - не! Ти ми беше достатъчна като грешка.

АННА: - Не знаеш как умирах само от срам, когато се събирахме с приятели. Ти се наливаше вместо да танцуваш и надуваше главите на всички с твоите халюцинации. Ърнест Хемунгуей - великият идол на вашето поколение. Всички бяхте полудели: Ърнест пиел по толкова, Ърнест любел жените така, Ърнест имал десет божи заповеди за писането... Ърнест в Испания, Ърнест на война, Ърнест в Куба... Ърнест мъжествен, Ърнест честен... Не подозирах каква досада си. Всички ти се смееха, а аз умирах от срам заради теб. И най-сетне Ърнест Хемингуей - мъртъв. Втори юли 1961 година в имението в Кечъм, щата Охайо. Пръснал си главата с любимата си пушка. Как си мечтаех понякога да е умрял в леглото, с кислородна маска, потънал в собствените си сълзи и изпражнения. Но не! Той възкръсна във всеки от вас, за зла шега, естествено, защото никой от вас не стана и бледо копие на идола. Единственото вярно нещо е, че ще се самоубиете. Но не с неговия кураж и пушка, а с пиене. Можеш ли да преброиш колко от твоите приятели си отидоха така, а....

ФИЛИП: - Остави хората на техните заблуди. Много си далеч от тях, за да ги съдиш. А колкото до срама... Знаеш, че танците не са ми силната страна, така че не е имало защо чак да умираш заради мен.

АННА: - Умирах от срам, а на теб не ти пукаше. И сега не ти пука. Искаш да ме унизиш.

ФИЛИП: - Пука ми. Защото няма къде да спя. И за това ли съм виновен? И за това ли съм виновен? И за това ли съм виновен?

АННА: - Какво ти става? Не ми викай! Мразя да ми викаш...

ФИЛИП: - И аз мразя да ти викам, но ти винаги докарваш нещата дотам...

(Появява се Марта.)

МАРТА: - Някой вика ли?

АННА: - Никой не вика, Марта! Опитваме се да решим нещата. Остави ни на мира, моля ти се.

МАРТА: - С този тон баща ми и майка ми решават нещата вече 30 години. Гледайте вие да приключите по-рано. Тази нощ е единствената ни почивка. (излиза)

Следва >>>

 

 

© Веселин Стоянов, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.