Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ, СЪНИЩА, ДУМИ И...ДРУГИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА СМЪРТТА

(пиеса)

Веселин Стоянов

web

(Влиза доктор Ангел Савов. Спира се изненадан.)

САВОВ: - А! Това вече наистина е изненада. Не съм виждал цялото семейство заедно повече от две години.

АННА: - Ти пък какво правиш тук?

САВОВ: - Имаме среща с Филип. Трябва да... да обсъдим някои неща.

АННА: - (подозрително към двамата) Какви неща?!

ФИЛИП: - Ще те разочаровам - няма да се дуелираме за теб.

АННА: - (избухва) Нещастник. Винаги си бил гадно копеле. Защо си направил цялата тази постановка? За да ме унизиш, нали?!

ФИЛИП: - Не правя постановки. От нашето бивше семейство ти се занимаваше с театър, а не аз. Не съм очаквал, че така ще се развият нещата и ти ще пристигнеш в дома ми. Не аз съм дал апартамента под наем, нали?!

САВОВ: - Ей, ама аз нищо не разбирам...

АННА: - Ще ти обясня.

ФИЛИП: - Има си хас?!

АННА: - Нали се разделихме преди две години? И нали Филип се замете някъде в някакво глухо село... и нали никакъв не се чуваше... и нали аз нямах почти никакви ангажименти в театъра... и.... Дадох обява за този апартамент, защото си имах ключ. Яви се едно момиче, плати си наема, после при него дойде още едно и... Вече цяла година. Днес нашият човек се връща от оня свят и...

ФИЛИП: (прекъсва я) ...намира апартамента си пълен с момичета. С които не знае какво да прави. Които също не знаят какво да правят и не искат да излязат на хотел поне тази вечер.

САВОВ: - Чакайте да разбера добре? Къде са сега момичетата?

АННА: - В другата стая. Помолих ги да ни оставят за малко насаме.

ФИЛИП: - Не искам още веднъж да започваме този разговор. Анна, оправи тази каша!

АННА: - Ти не искаш да отидеш на хотел, така ли?

(Филип разперва ръце и мълчи)

САВОВ: - Анна, почакай ме в колата. (Подава й ключовете) Ще отидем до вилата да приберем някои неща, а после ще се върнем да предложим на момичетата да спят там. (към Филип) Разбираш, че не мога да ги пусна така - на доверие. Но го правя само заради теб... и заради Анна.

АННА: Защо не тръгваме веднага? Искам час по-скоро да се отърва от този кошмар.

САВОВ: - Трябва да поговоря за нещо с Филип. Почакай ме в колата.

(Анна се колебае, но Филип отново само повдига рамене и тя излиза.)

САВОВ: - Не ти ли омръзнаха вашите караници?

ФИЛИП: - О, зарежи тая тема... И без друго съм уморен.

САВОВ: - Не ми е много ясно защо се обърна към мен? Сигурно ти е известно, че ние с Анна...

ФИЛИП: - Известно ми е... че вие с Анна сте любовници. Но не ми е интересно, както някога. Вече ти казах, че съм уморен - от себе си най-много. Затова искам да те облекча в терзанията ти. Просто нямам други приятели, които да разбират от медицина.

САВОВ: - Всички доктори разбират от медицина.

ФИЛИП: - Но не всички са спали с бившата ми жена. Надявам се - поне не всички. И не с всички съм свирил в духовата музика на гимназията. И не с всички съм се крил в тоалетната да пуша цигари и не с всички съм опитвал тайно първите глътки ръждиво бренди. Заради това потърсих тебе. Сигурен съм, че след Анна, няма вече с какво да ме предадеш. Сигурно ме мислиш за перверзник, а?!

САВОВ: - По-скоро за мазохист. Ти знаеш как стават тия неща... Има привличане между половете.

ФИЛИП: - Знам. Не ме ограмотявай. Доста време мина и аз съм открил нещичко за себе си. И знаеш ли кое е то? Че човек не е собственост на никого. И не може да бъде собственик на никого. Но, егото, това невъзможно его, което и за миг не допуска, че може и да те отхвърлят като собственик на нечия любов или нечие тяло. Каква заблуда, докторе, каква заблуда... Какво ще кажеш, а?

САВОВ: - Моята специалност е вътрешни болести.

ФИЛИП: - Ако наистина притежаваме другия човек, защо не можем да извадим болката от него и да я унищожим? Или поне да я превърнем в своя болка. Ей така, за утешение. Напротив, болките у другите ни дразнят. Те са досадни. Ограничават правата ни да се наслаждаваме на своята собственост. Такива работи...

САВОВ: - Филип, говорихме за Анна и ...мен.

ФИЛИП: - Да, точно за това говорим. Аз отдавна съм разбрал, че Анна не е моя собственост и следователно не ревнувам. Остава и тя да разбере, че не съм нейна собственост и да спре да ме тормози с вечните си номера. Разбери го и ти и ще се освободиш от угризенията си, ако имаш такива...

САВОВ: - Филип, мислил ли си някога да промениш живота си?!

ФИЛИП: - Как? Като умра? Ето това се нарича безотказен метод за промяна на живота. Ако искате да промените живота си, ако искате да сложите ново начало - използвайте метода на Филип Борисов. Полет от седмия етаж. Няколко мига по-късно вие вече сте съвършено друг човек. Започнете веднага и ще получите от нас безплатно надгробно слово. Така е доктор Савов. Само смъртта променя живота и вие трябва да го знаете по-добре от мен самия.

САВОВ: - На село ли стана такъв мъдрец?

ФИЛИП: - Там лесно се проумява, че не си нищо повече от един Божи охлюв. (пауза) Имаш ли да ми кажеш нещо?

САВОВ: - Имам. Не съм много сигурен, но мисля, че трябва да влезеш в болница за по-пълно изследване на клиничната картина.

ФИЛИП: - Карцином ли е... ако се изразявам правилно?

САВОВ: - Когато ми донесе тази сутрин изследванията, аз позвъних на твоя доктор в онова забутано село. Боя се, че диагнозата му ще се потвърди.

ФИЛИП: - Ти ще я потвърдиш ли? Кога ще умра?

САВОВ: - Аз не съм твоя палач, Филип. Върша онова, за което съм учил. Каквото и да се е случило между нас тримата, ти не бива да се подиграваш с работата ми.

ФИЛИП: - Съжалявам... Наистина. Вече ти казах, че съм изтощен до смърт...

САВОВ: - Опитвам се да разбирам напрежението ти. Много често усещам почти физически това невидимо нагнетяване на въздуха около хората, които очакват моя отговор. Искам да влезеш в клиниката още утре.

ФИЛИП: - Спокойният и уверен глас много ти отива. Сигурно сестрите в клиниката страшно си падат по загорялата кожа и чистите ти пръсти.

САВОВ: - Чакай. Не се засилвай срещу мен. Как ще я караме оттук нататък? Ще трябва да се лекуваме...

ФИЛИП: - Вярваш ли в това, че ще се лекуваме...

САВОВ: - Колкото и да ти е чудно, днес много неща се лекуват.

ФИЛИП: - Кой знае... Сега аз съм само един покорен обитател на душата си. По която впрочем вече никой не тъгува. Включително и обитателят...

САВОВ: - Не бързай с позата на мъченик. Ще ти трябва доста кураж.

ФИЛИП: - В това поне съм абсолютно убеден...

САВОВ: - Тръгвам. След около три часа ще се върнем. А утре ще постъпиш в клиниката. (Тръгва, но се връща от вратата.) Виж, Филип, ще ми помогнеш много, ако се върнеш към здравия разум.

ФИЛИП: - Ангеле, Ангеле... Здравият разум не е нищо друго освен дебела черга от предразсъдъци. На село още се пазят такива. Режат непотребните вече градски дрехи на тънки ивици и ги тъкат с години. Самата черга те прихлупва като капак на ковчег. Аз лично избирам тъгата пред здравия разум. Тъгата е като стара шапка, винаги можеш да я нахлупиш и пак да бъде светло и сухо на душата ти.

(Савов понечва да отговори, но все пак излиза, облекчен от приключилия разговор. Филип обхожда стаята сякаш за пръв път. После сяда и мълчи.)

ФИЛИП: - (към кухнята) Абе вие сами ли ще пиете цялата вечер...

БО: - (влиза) Не бе, човек... Ама стана много интимно при вас и ние к'во да правим. Викаме си: да оставим младите да си поговорят сами. Ти що отърва булката?

ФИЛИП: - Отиде да ви търси къща...

БО: - Ами?! К'во и стана на тая жена, бе?! И къде ще ни търси квартира? Всички се грижат за нас?!

ФИЛИП: - В една вила. На седем километра от града е. На два етажа. С декоративен геран на двора и плочник.

БО: - Има ли червен фенер отпред?

ФИЛИП: - Има гараж и кучета.

МАРТА: - Ти откъде знаеш?

ФИЛИП: - Бил съм там.

БО: - Чакай да позная. Анна ти е взела и вилата.

ФИЛИП: - Губиш две точки. Вилата е собственост на любовника й.

БО: - Губя една точка. И се басирам, че ще лапне и неговата вила.

МАРТА: - Ей сега ме уцели... Значи ти си от модерните мъже. Дето възпитано сипват уиски с лед на любовниците на жена си и си говорят за лов на патици. И се гледат в очите.

БО: - Срещна ли такива мъже, либидото ми направо помръква.

ФИЛИП: - И Марта губи две точки. Аз съм най-посредствен рогоносец. От тия, дето смучат водка в кварталното барче и развличат келнерките със стари вицове.

МАРТА: - Айде бе! И никога не си се прибирал с червило по яката? Не го вярвам!

ФИЛИП: - Тия неща, с червилата, стават само по книгите...

БО: - Има го и по филмите. Там винаги следват шамари...

ФИЛИП: - Почвам да се чудя как съм успявал да живея толкова дълго време без вас двечките. Каквито сте ми умници... (става и тръгва към кухнята) Поне да се убедя лично какво е останало от бедната ми къща...

МАРТА: - Най-после един интересен мъж в нашия дом. Доста е по-различен от всички наши обожатели до сега, нали Бо?!

БО: - Какво от това, че той изглежда различен? Това съвсем не го прави автоматично трагичен, макар на него да му се иска да изглежда така. Но аз лично не го намирам печален или нещастен, напротив, прави впечатление на мъж, който разбира от скъпи жени, сещаш се какво имам предвид, нали?!

МАРТА: - Бо, аз самата имах нещо съвсем друго в предвид...

БО: - Имах веднъж такова гадже. Само дето бракът му беше една безнадеждна кома, защото да делиш легло с оня енергиен вампир, жена му, не води нищо друго освен импотентност. Прогресираща!!!

МАРТА: Всички мъже изглеждат печални и чакат да ги погалиш с ръка по главата, а после се надуват в банята и крещят "О, соле мио...", без дори да помислят, че те набутват с топлата вода.

БО: - ...така е, защото да попаднеш в неговата компания е толкова безсмислено и разочароващо, колкото да попаднеш в компанията на педераст. Говоря за бившето си гадже. Господи, как се изразявам!, но, надявам се, поне ти разбираш какво искам да кажа, нали?! Само веднъж се опитал да избяга, като помъкнал една малка фльорца от езиковата гимназия със себе си... Него ден обикалял като санбернардско куче из града, с бутилка коняк в джоба, разплакан и готов да спасява разни хора, затрупани от житейските несгоди. Къде му се окачила малката не е много ясно, но все пак го е спипала някъде, сигурно и тя разплакана, с едни такива печални очи, дето ги имат само на тая възраст и само тия от езиковите гимназии. Живял цяла седмица с нея, като щедро поливал мезетата с коняк и сигурно всичко му се виждало като карнавала във Венеция, а за благодарност тя му оставила такъв зашеметяващ трипер, че един негов приятел, доктор по тези болести, направо искал да защитава дисертация по изследванията и клиничната му картина. Трапер, пълен с трипер... Така зарязал всички опити да промени живота си и най-големият риск, до който стигнал, бил да разлиства отегчено местния вестник в кварталния бар, където тийнеджърите, представи си каква дума само, нас някога просто ни наричаха келеши!, та тия келеши блъскали топките билярд до четири сутринта, сред завеси от цигарен дим и упойващ мирис на пионерски лагер, който се носел от вечно зеещата врата на тоалетната. Тогава аз още работех в онова магазинче за плочи и там се запознахме... веднъж...

МАРТА: Бо, не съм ти приятелка! Не и в този филм! Запомни го! Не искам да слушам за бившите ти гаджета.

БО: - ...е като Черна луна, не знаеш дали отразяват или просто попиват вълните, които ти изпращаш. Никакъв знак, моля ти се, но на мен ми харесва, даже обичам да гледам очите му на притиснато животно, когато се любим. Много ми харесва да го правим, дори се научих да пуша в леглото. Нямаш представа колко ми е забавно да го гледам, когато следи пепелника на голия ми корем, усещам как душата му се свива, защото той си е такъв - сантиментален в леглото, което е трогателно, нали, но, когато престане да ме трогва, се превръща в досада. И точно когато съм твърдо решена да го напусна, той взема, че цяла вечер ми разказва защо Лисицата от "Малкият принц" била пленник на самата себе си и, че нейният кошмар бил това, че не можела да избяга от себе си и затова искала да я опитомят. Представяш ли си, опрян в безутешните и злобни стени на живота, замаян от гравитацията на двете си следобедни водки, това копеле ми обяснява защо лисицата била пленник на себе си. Когато веднъж го попитах защо го прави, той ми отговори, че така се чувствал изключително удобно и свободно, представи си... Но ти слушаш ли ме?!

МАРТА: (вижда Филип, който се е облегнал на вратата на кухнята) - Всички те слушаме...

ФИЛИП: - Не е скучно при вас.

БО: - О, тази къща е сборище на духове. (към Филип) Ти през стените ли минаваш?

ФИЛИП: - Знам ли? Винаги нахълтвам някъде, където не си падат по мене. Приличам на Пияницата от "Малкия принц".

БО: - Аз съм Пияницата от "Малкия принц". Въобще не се натискай за ролята. (към Филип) Мисля, че намерих отговора на твоята загадка. Смъртта е безразлична. Ритуалите, които цял живот усърдно изпълняваме, за да я трогнем, не важат. Може да впечатляват околните, но пред самата смърт не важат... все си мисля, че там някъде е отговорът на твоя страх. Отивам да си налея. И да забравя, че... имам да забравям.(Излиза. Към кухнята естествено. Миг по-късно се връща) Мечтата ми е да си имам мотор с кош. И къща на Варвара! Много ли е?

МАРТА: - Чувствам се отвратително. Вече дори не изпитвам състрадание към измислиците на Бо.

ФИЛИП: - Доста са детайлни за измислици.

МАРТА: - Като всички измислици. Толкова дълго ги е преповтаряла, добавяла е нови неща, светлини и подаръци, любов на свещи и прочие глупости... Само че такъв мъж не съществува. Той е част от безкрайната върволица мъже-измислици, които никъде и никога не са съществували. Измислици, които са левкемията на нейния емоционален живот. Ето ти една от тях - мъж, който обитава нейното самотно порцеланово сърце. Страхотно, нали?!

ФИЛИП: - Ужасно... И какво кълве тя от любовните трохи на тази надежда. Любовният глад ще я съсипе.

МАРТА: - Не очаквай от нея любовно преяждане.

ФИЛИП: - Така е, но в тоя живот не се живее само от любовни остатъци и любовни бакшиши.

МАРТА: - Възможно е... но историята на много семейства е изтъкана от лъжи и състрадание...

(В стаята влиза Юлия. Марта отстъпва тихо и се скрива...)

ФИЛИП: - Закъсня...

ЮЛИЯ: - Често ли го правя? Няма ли да ме целунеш?

ФИЛИП: - Често не е най-точната дума. Без значение. В очите ти има чужди сълзи.

ЮЛИЯ: - Още не са сълзи. Целуни ме! Искам!

ФИЛИП: - Така ми се стори.

ЮЛИЯ: - Защо казваш всичко това? Не бързай!

ФИЛИП: - Не бързам.

ЮЛИЯ: - Никога не си бързал. Помня, че когато за първи път останахме сами, дори не поиска да ме целунеш. Не повярвах, че не опита. Почувствах се пренебрегната.

ФИЛИП: - Още се изчервявам, като си спомня това непростимо безхаберие.

ЮЛИЯ: - Иронизираш ме. Мина доста време, докато ме целунеш на улицата. До едно дърво на ъгъла. И пред едно такси. В тъмното.

ФИЛИП: - В тъмното винаги съм куражлия.

ЮЛИЯ: - Не мога да го забравя.

ФИЛИП: - Има неща, които се случват само в живота.

ЮЛИЯ: - Бях болна. Ти какво правиш, когато аз съм болна?

ФИЛИП: - Ходя по изложби.

ЮЛИЯ: - Наистина?!

ФИЛИП: - Да. Днес, след като пристигнах.. И докато влачех крака из галерията, си мислех, че гледането на картини в залата прилича на любовно привличане. Ако те завладеят, не ти се тръгва, а ако не - бързаш да изчезнеш.

ЮЛИЯ: - Искам да мога да разглеждам картини с теб.

ФИЛИП: - Можеш...

ЮЛИЯ: - Не така, обаче. Искам да се притискам до ръката ти и да чувам гласа ти.

ФИЛИП: - Слушай да ти разкажа - беше предизвикателство. Върху кожа или нещо подобно бяха изрисувани мъжки и женски тела. Мъжкият член приличаше на трета ръка, на ръката на страстта... Очевидно художникът беше търсил символи, сюжет в гротеската на скалната живопис, защото самата страст беше тяло, толкова трогателно в заслепението си, разбираш ме, нали... А самото тяло беше страх пред страстта, която пък беше Бог... Гледах този член - едновременно тяло, страст, Бог и страх, тиранин и вселена, закон и писък, огън и лед, камък и пух, нещастие и радост...

ЮЛИЯ: - ...папска митра и качулка на палач... искаш ли да продължа още, вместо теб?

ФИЛИП: - Става, но слушай ме. Разбрах нещо от изключителна важност, усетих, че мътният инстинкт на страстта е най-бистрото поточе между двама диваци, които рисуват себе си по потната кожа на скалата.

ЮЛИЯ: - Тази изложба почва да ми харесва. Защо не ми я покажеш?

ФИЛИП: - Сега?!

ЮЛИЯ: - Винаги се възбуждам, когато слушам гласа ти.

ФИЛИП: - Сега се сещам, че тези рисунки са вид графити. Казвал ли съм ти най-жизнерадостния графит, който съм срещал някога.

ЮЛИЯ: - Опитваш се да ме разсейваш...

ФИЛИП: - Напротив - съсредоточавам те. Чуй го: "Винаги спя като ябълка - с дръжката нагоре!"

ЮЛИЯ: - Невъзможен си... Къде го прочете?

ФИЛИП: - На една стена в университета. Мисля, че е едно от най-добрите неща, четени от мен в университет.

ЮЛИЯ: - Господи, някои неща наистина се случват само в живота. Какво харесваш в мен? Ама честно...

ФИЛИП: - Не знам. Обикновено ми е трудно да го кажа наведнъж. Опитай виното. Сигурно това, че по душата ми винаги остава мирис от твоята кожа. Обичам миглите ти, които полепват по кожата ми, докато се любим. Тъжно ми е, че не можем да оставаме нощем, защото откраднатото от светлината на всички, няма нищо общо с ежедневните представи за любов.

ЮЛИЯ: - Не е честно да ме обичаш само нощем. Виното е страхотно.

ФИЛИП: - Правя го непрекъснато. Харесвам да те гледам гола, така без свян, как пушиш цигарата си. Толкова е естествено. Сякаш липсва друга възможност да съществуваш, освен голото ти тяло, кожата ти - еротична мантия, която ме възбужда.

ЮЛИЯ: - Много ли жени познаваш?

ФИЛИП: - Мисля, че вече не познавам нито една.

ЮЛИЯ: Когато една младежка заблуда ме превърна в жена, почувствах това като предателство на собственото си тяло. Потънах в нова, чужда и трепетна страна. Зяпах другите момичета и те ме зяпаха с изумление, че нищо не се е променило. Сякаш бях Алиса в страната на Огледалото. Не разбирах това, което се случва. Сигурно съм очаквала да бъде като развлечение в дискотеката. А то не беше. Въобще не знам какво беше.

ФИЛИП: - Сега знаеш ли?

ЮЛИЯ: - Когато разгръщаш дрехите ми, си мисля, че ме откриваш, че ме създаваш. Дори се притеснявам колко момински звучат мислите ми. Раждам се от пяната, представи си... Само че пяна от съмнения...

ФИЛИП: - Повече съм склонен да вярвам, че съдбата на човека е заплетена сред птици, отровни змии и дъхави билки.

ЮЛИЯ: - Не - сред пяна от съмнения...

ФИЛИП: - Защо се измъчваш?

ЮЛИЯ: - Самата аз не знам. Сигурно и заради това, не знам защо постъпвам така.

ФИЛИП: - Имаш ли настроение да разговаряме?

ЮЛИЯ: - Имам цяла лавина от думи, които искам да изговоря.

ФИЛИП: - Темата, предполагам, е той...

ЮЛИЯ: - Да, той. И не, защото той нищо не знае. По-скоро обратното - той нищо не знае, защото не се интересува от мен. Иначе би трябвало да го усети. Но султанската му любов, изплащана на редовни вноски, също като пералня, е велика. Велика и сигурна, близка като халба бира в тъпата реклама. Просто аз съм единствената наложница в харема. Това го правело спокоен. Най-важното нещо за него е да бъде спокоен. Наследил е урокът от дома си, където винаги били спокойни. Защо говорим за това?!

ФИЛИП: - Когато хората преминат една граница на близост, между тях възникват тайни, нали?!

ЮЛИЯ: - Така е. Нашата страхотна тайна е, че не се обичаме. Дори вече не спим в една стая. И това е тайна, която упорито крием един от друг. Пак по тази причина предпочитаме да не се засичаме в едно легло. Все със същия страх, да не би устните да ни издадат. Тихо се катерим по стълбата към небето, а зад нас стъпалата изчезват и не знам как ще се върнем.

ФИЛИП: - Искам да си го представя.

ЮЛИЯ: - Мисля, че не желая да ти помогна.

ФИЛИП: - И все пак постоянно потъваш в срама да бъдеш лоша...

ЮЛИЯ: - Може да е страх.

ФИЛИП: - Страх или срам са само нюансите, защото някога си обичала и си обещала да бъдеш добра, тъй като семейството е обещание пред всички да бъдеш добър. Дори тогава, когато някой те зазижда в темелите на собствения си уют.

ЮЛИЯ: - Като в мост...

ФИЛИП: - Като в мост, като в крепост, въобще като в някакъв варварски обичай, останал от вечни времена и продължаван дори и днес от хора, за които все още тангото е сексуален акт. Вярно безопасен, но сексуален... Или от времето на сирийските жени, които събирали в стъкленици сълзите си за мъжете, когато те отсъствали.

ЮЛИЯ: - Май не харесвам сирийките. Чувала съм да казват, че само сълзите и спермата не могат да се произведат по химичен път. Представям си сирийките и техните безсрамни молитви към Бога и дори ми се струва, виждам в усмивките им татулови цветчета. Искам да гледам децата си, мисля, че съм вярна само на тях.

ФИЛИП: - Сякаш живеем в роман на Френсис Скот Фитцеджералд...

ЮЛИЯ: - Остави това, проклетник такъв... Ревнуваш ли ме?

ФИЛИП: - Непрекъснато. Да видим сега:... първо от Бог, после от цигарите, от първия мъж в живота ти, от последния мъж в живота ти, от всички мъже и жени в живота ти, от книгите, които аз още не съм прочел, от филмите, които не можем да гледаме заедно, от себе си, най-вече от себе си.

ЮЛИЯ: - Значи най-много от себе си...

ФИЛИП: - Не, всъщност те ревнувам само от един човек.

ЮЛИЯ: - Става интересно. И кой е той?

ФИЛИП: - Аз не го познавам. Никой в твоя живот не го познава, освен ти. А ти ревнуваш ли ме?

ЮЛИЯ: - Непрекъснато. От всички ония малки нимфетки, които въртят около теб чантички и задничета, с гърди, вдигнати до брадичката. Мислиш, че не виждам ококорените им очи, когато ги заглеждаш, докато аз вървя анонимна сред дървета и таксита.

ФИЛИП: - Те са много млади. Повярвай ми, те просто са много млади.

ЮЛИЯ: - Когато ревнувам, не вярвам на никого.

ФИЛИП: - Мъдро поведение, аз също се придържам към това правило.

ЮЛИЯ: - Как преодоляваш самотата? Подай ми цигара.

ФИЛИП: - Защо мислиш, че я преодолявам... Заповядай!

ЮЛИЯ: - Очаквам да е така. Благодаря.

ФИЛИП: - Искаш да е така. Като индулгенция, която не ти е нужна.

ЮЛИЯ: - Съжалявам, че те попитах. Вече съжалявам...

ФИЛИП: - Не съжалявай... Самотата винаги е спътник на всеки пътешественик. Някога си мислех, че съм скитник, а се оказа, че винаги съм се движил по дъгата, която ме връща в началото.

ЮЛИЯ: - Лаская се да си мисля, че си идвал към мен.

ФИЛИП: - Само че не го знаех. Преминавах през всички жени на живота си като през пустини, без да ги разбирам, обитавах телата и душите им, а непонасящите ми очи търсеха други хоризонти. Нямах красиви кошници от слама, като на онзи циганин на Лорка, за да ги даря щедро на раздяла, но мисля, че не обидих нито една. Напущайки територията на нейната любов, аз прекрачвах границата и изкачвах планината на следващото ми опустошение. Сега не съм сигурен кога точно започнах да се връщам, изпълнен с предчувствие за теб. Когато усетих, че сутрин слънцето свети право в очите ми, по същия начин, по който свети и на залез, се спрях и се огледах в горчивата гордост, тръпчивата меланхолия и светлината на една печал. Самотата беше наркотик за болната ми душа - опрощение и молитва. Търсех Бог в себе си, без да имам ясна представа кой е Бог и с какво би могъл да ми помогне. Дори си мислех, че самият аз мога да бъда естествено убежище на Бог, защото самият Бог не отказва никому...

ЮЛИЯ: - Моля те...

ФИЛИП: - Само че атавистичното цвете на страха вече беше покълнало в душата ми. Безсъзнателно това сигурно е свързано със Смъртта, която от началото на мирозданието е заложена в моя ген и вече е определила границата на моята непостижимост за вечността. Така, сама по себе си, Смъртта стана привлекателна за душата ми, склонна към мистика.

ЮЛИЯ: - Това, което говориш вече не е...

ФИЛИП: - Не е... Не е, но тогава вътрешното ми усещане за обреченост, необратимост, предопределеност, неудържимо ме тласкаха към най-ужасното влюбване - в Смъртта и самотата, която тя очертава. Тази любов не е флирт и от нея разлюбване няма, на нея не се изневерява. Тя може да бъде отменена само от друга любов - при която истински вкусваш тялото на другия, сънуваш и плачеш в скута му, слушаш сърцето и гласа му, целуваш очите му, поемаш дъха му... Вече съм убеден, че ние се раждаме със самотата си, мъкнем я през целия си живот, оплетени в раздели и вечен страх да не се разделим със себе си.

ЮЛИЯ: - Страшно е това...

ФИЛИП: - Хм... Ето, че убежището само ме намери, дори вратата му беше златна. А аз носех ключа със себе си, защото вече знаех, че Любовта и Смъртта са единствените неща, които не можеш да докоснеш, а оттам и да ги уловиш в примката на своя живот. А днес, на прага на златната врата, понякога, съвсем безконтролно ме парализира ужасът, че така внезапно нахълтах в живота ти.

ЮЛИЯ: - Не говори, моля те...

ФИЛИП: - Млъквам. Спирам да говоря.

ЮЛИЯ: - Целуни ме. Трябва да си тръгвам. Ще ти се обадя...

ФИЛИП: - (целува я) - Не го правиш. Не ми се обаждаш. Мисля, че все по-често ме забравяш.

ЮЛИЯ: - Знаеш, че те обичам...

ФИЛИП: - Знам... Но ме забравяш... И това ме натъжава. (Двамата излизат.)

Малка песничка, изпълнявана в тъмнината пред сцената:

Откъснати, ръцете ми,
се откъсват от лицето ти...
Ти си тръгваш...
В онзи следобед.
В същия дъжд.
С онова такси.

Забравяш очите ми,
изсъхват сълзите ти...
Ти си тръгваш...
В онзи следобед.
В същия дъжд.
С онова такси.

Крило от корен
ми помаха след тебе...
Ти си тръгваш...
В онзи следобед.
В същия дъжд.
С онова такси.

По стълбата на дъжда
се изкачих до Вратата на Бога.
Почуках.
И се върнах при теб.

(Филип влиза в апартамента. Марта е седнала и захлупила лицето си в ръце.)

МАРТА: - Филип, Бо е мъртва...

ФИЛИП: - Всички сме мъртви. От много време. От векове сме само скални рисунки.

МАРТА: - Филип, Бо е мъртва. Истински мъртва. Едно студено тяло без сърдечен ритъм и мозъчна дейност. Бо не съществува.

ФИЛИП: - Какво говориш, Марта?! Ела на себе си. Къде е Бо?

МАРТА: - В моргата. Нямаше те два часа...

ФИЛИП: - Мен ме нямаше две години, Марта.

МАРТА: - Филип, ние двете слушахме какво си говореше с тази жена... с тази Юлия. Ти я обичаш, нали?! После излязохте навън, нали?!

ФИЛИП: - Какво общо има това? Кажи ми какво става?

МАРТА: - Бо ми говореше като в сън: "Искам си приказката... Искам си приказката за Глухарчето, Марта. Мога да ти кажа как почва. Представи си, че всички ние сме любовни писма, изпратени по глухарчета. А те са леки, много са ефирни и капризни за пощальони. После искам някой да ми разкаже за чудното пътешествие на глухарчето. За лекотата и свободата, с която се къпе сред въздух и слънце, цветя и надежди, че носи нещо много важно - една мъничка семчица на бъдещ живот. И знаеш ли кое е страшното в приказката? Никога не е сигурно дали глухарчето ще отнесе писмото на точния адрес. Или пък ще го смачка някъде проливният дъжд. И ще прилича на разбити надежди, също като труповете, за които говореше Филип."

ФИЛИП: - Какво стана, Марта? За какви глухарчета бълнуваш?

МАРТА: - После й прилоша. Първо си мислех, че е от пиенето. Но тя почна да се схваща, трепереше цялата в пот. Каза нещо за някакви успокоителни, които била пила. Затвори очите си, Господи, и повече не ги отвори. Извиках "Бърза помощ". Взеха я веднага за болницата. Но не стигна жива. Сега е в моргата, а мен изпратиха за дрехи и документите й. О, Филип...

ФИЛИП: - Не. Не мога да ти повярвам. Шегувате се, нали? Къде е Бо? Кажи й да излезе... (взира се в лицето на Марта и осъзнава истината) Господи...

МАРТА: - Страх ме е... тя се е самоубила. Намерих пред кооперацията десетина празни опаковки. Видях ги на връщане. Лъщяха в тревата. Хвърлила ги е през балкона, за да не разбера. Как ще живея оттук нататък? Кажи ми какво е това, което превръща живота в безсмислица?

ФИЛИП: - Знам ли... Съсипан съм. Някога си мислех, че ще умра на 30 години. Известен и печален и ще накажа света със своята смърт. Сигурно заради това, че не умрях тогава, сега съдбата ме наказа с безсмислие.

МАРТА: - Но защо Борислава, господи, защо именно тя и то сега?

ФИЛИП: - Не знам защо точно Бо...След толкова години разбрах, че младостта има един вечен страх - да не бъде минало. Това е страх на инстинкта за живот. Единственият истински страх - да не бъдеш минало. И трябва само да прекрачиш границата на разочарованието и вече си готов да бъдеш минало. Не знам защо тя! Не мога да го проумея.

МАРТА: - Филип, мисля, че Бо искаше тази нощ да се влюби в теб. Върху порцелановото й сърце отдавна беше се появила пукнатина. Може да се е надявала, че ти ще запълниш звънтящата му пустота. Как не разбрах това, господи, как не го разбрах... Или го усетих, но не исках?

ФИЛИП: - Марта! Това е жестоко. Това, което говориш е жестоко. Ти не си на себе си. Пожали поне мен...

МАРТА: - Знам какво казвам. Усетих, че ревнувам. Лесно е да се влюби едно момиче в теб. Умееш да говориш... можеш да закриляш. С нещо напомняш бащата, който всяко момиче мечтае да има. Зная го, Филип, аз от дете съм влюбена в теб...

ФИЛИП: - Ти?! Марта, играта ти става неприлична.

МАРТА: - Да. Аз! Фамилията ми е Савова. Дъщеря съм на твоя приятел д-р Ангел Савов. Влюбена съм в теб от времето, когато бяхте желани гости в нашия дом. Аз бях едно малко момиченце, а ти винаги ми правеше някакви подаръци. Най-често смешни книжки.

ФИЛИП: - Баща ти беше тук.

МАРТА: - Знам. В тази къща всичко се чува.

ФИЛИП: - Защо не му се обади?

МАРТА: - Не ми е интересно да разговарям с баща си. Отдавна не живеем заедно и няма какво да си кажем с него. Дори мисля, че го мразя. Заради кучките, с които се забърква, ако щеш и заради майка ми, която пък се е зарязала съвсем и живее само с гледачките на кафе.

ФИЛИП: (мълчи) - Трябваше да ми кажеш още в началото. Сигурно нямаше да стигнем дотук. (крещи) Защо мълча, по дяволите...

МАРТА: - Уплаших се. Не знаех какво да ти кажа. Пък и ме завладя детската обич по теб. После съвсем се обърках, защото жена ти не знае, че съм дъщеря на д-р Савов. Всъщност Бо беше наела квартирата. После аз само се преместих при нея. Анна така и не ме познава.

ФИЛИП: - Кошмарът е пълен. Какво друго знаеш?

МАРТА: - Всичко. Дори и това, че жена ти от години е любовница на моя баща. Сигурно заради това исках да бъда тук, в твоя апартамент. Преди година, когато видях този адрес в обявата, направо подскочих. Накарах Бо да напуснем другата си стая и да се нанесем в тази квартира - подсъзнателно съм си мислила, че си го връщам. Понякога си мислех, че те чакам... И че ти ще се върнеш. Сега не мога да повярвам, че Бо е мъртва. Аз съм виновна за всичко.

ФИЛИП: - Какво си връщаш, господи?! Какво можеш да си върнеш? И на кого? За какво си ме чакала? В името на какво се държите всички вие така лекомислено с живота, Марта?!

МАРТА: - В името на същото, заради което всички вие ни съсипвате живота, Филип. Какво щеше да стане от Бо? В най-добрия случай елитна проститутка. Щеше да има малък апартамент, малка кола и неповторимото задължение да обслужва любовните фантазии на някой увяхващ по мъжката част богаташ. Каквото вероятно ще стане от мен, защото аз нямам тази храброст да се нагълтам с лекарства. Въпреки докторския ми произход, въпреки историята на изкуството, която уча, без да зная защо, най-много да стана платена любовница на някой тузар. И да треперя над нездравия му вид, да дишам активно в ухото му, но все пак с известно внимание, че току-виж се въодушевил съвсем много и вземе, че пукне, скрил бръчките си в косите ми. Ето какво стана с нас - вашите деца, Филип. Защо прогонихте едни навън, като еничари, а за тези, които останаха, отредихте място на проститутки и хотелски прислужници.

ФИЛИП: - Не знам... Сега май е единственият път, в който се радвам, че нямам деца.

МАРТА: - Филип, обичам те... Видях, че обичаш онази жена... Юлия, но искам да знаеш, че и аз те обичам.

ФИЛИП: - След тази смърт вече нищо не е същото... Погрижи се за себе си, Марта. Днес д-р Савов... баща ти, едва не ме закле, че ще ми е нужен много кураж. Сега не ти се вярва, но на теб ще ти трябва още повече. Мисля, че тепърва много неща ще ти трябват оттук насетне. Животът е отвратително дълъг именно за да напомня за глупавите нещастия, които сме причинили на себе си и другите. Но ти, Марта, ти трябва да откриеш своята причина, за да го живееш.

МАРТА: - Твоята каква е?

ФИЛИП: - Мисля, че аз вече не се нуждая от причина... Спомням си, че беше есенен ден, защото във въздуха се разтваряше една отпускаща светлина, каквато съществува само в катедралите от есенни листа. Пресичах градинката пред театъра и докато бавно осъзнавах, че всичко е красиво до степен на необичайност, видях към мен да се приближава облечена в черно жена. Беше бледа и със спуснати, под още по-черен шал, светли коси. Не мислех за нея, а слушах мелодия, която някой свиреше на акордеон. После, в една внезапна пауза, докато се разминавахме, чух думите: "Ще бъдеш щастлив." Истинският смисъл на казаното разбрах едва след две инертни крачки. Спрях и се обърнах. Наоколо беше пусто. Не се чуваше музиката, жената бе изчезнала, всичко беше се разтворило в светлината. Самата светлина беше се сгъстила и бе придобила сив и неприветлив оттенък.

МАРТА: - Приказка за сбогом...

ФИЛИП: - Това се случи и оттогава не зная какво да правя с този спомен. Затова и почвам да го губя.

МАРТА: - Щастлив ли си?

ФИЛИП: - Кой знае...

(Взима пътната чанта, която така и не е успял да разопакова и излиза. Марта остава сама в стаята.)

Финал.

 

© Веселин Стоянов, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.