СЪСЕДЪТ МЕЖДУ МИРА И ВОЙНАТА.
Българската литература за своя съсед в края на XIX - началото на XX в.

(1)

Румяна Конева

web

Хилядолетия вече човечеството се себеутвърждава във времевото и менталното пространство между войната и мира. Тези две обществени явления и политически състояния се намират в постоянна взаимозаменимост и взаимовръзка. Колкото и в стремежа си към градивно-позитивното, една от съставните части на който е мирът, хората да търсят всеобхващаща хармония, по-чести са случаите, когато тази хармония се постига в една или друга степен именно с противохармонични средства - агресията, насилието, опитът за силово, често свързвано и с духовното, надмощие. За Югоизточна Европа това общоеквивалентно явление (къде с по-голяма, къде с по-малка интензивност) е валидно не поради трафаретния и отдавна подложен на съмнение израз, че тя е "кръстопътна зона", а поради неоспоримия факт, че там, където има история, конфликтите са съпътстващи. Също всеизвестно е, че там, където има граници и бариери (езикови, междуселищни, етнически или религиозни, а в случая, който ни интересува - и държавни) - има и друг, близък или далечен, в зависимост от моментния интерес - съсед. Имагологията е изследвала механизмите на тази "другост" и образованият читател знае това. Това е причината, поради която ще заобиколя привичките от миналото да изброявам панегирик от теоретици на културата, осветлили редица аспекти на този наистина сложен въпрос.

На Балканския полуостров той е не по-прост поради наслагвани и мултиплицирани в историческата памет на народите още от първите набези над Византийската империя визии за един и същи съсед, който веднъж е съюзник, сетне противник, но и в двата случая не само е чужд (за Балканите това е по-слабо изразено), но е и враг. Това се дължи често и на обстоятелството, че в повечето случаи въпросите, които хората не са в състояние или нямат волята да решат с помощта на културата и на градивното в нея, опират до услугите на "антикултурата" - на оръжието. И така в сложната взаимовръзка между войната и културата жертва става точно културата, в името на която уж понякога се води и войната. Нещо повече. Ако се вгледаме и в заплетеното отношение победител - победен, ще открием позицията на културата и литературата от фронтовата линия па победените, независимо от нейната основополагаща непреходност и творческа устойчивост. Затова и много от интелектуалците на новото време се чувстват не само жители, но и жертва на един победен свят¹.

Войната в нейната човешко-предметна съвкупност също е част от духовната история, една сцена на многовековни сили и решения. Основният въпрос е как и в каква разпространеност тя действа и се отразява върху културната история².

В Югоизточна Европа въпросите на войната и културата имат по-сложно взаимоотношение по няколко причини. Те са свързани в новото време с борбите на поробените християнски народи, съпътствани с процесите на национална консолидация, на модернизиращото се общество, оформящо националностно и личностно себеусещане, с изграждането на чувство за историзъм, с инфраструктурни и икономически промени и пр. В процеса на "национално съзряване", свойствен на всички народи през XIX и XX в., се изгражда и модерната култура.

За народите от региона на Балканския полуостров обаче тази модерна култура започва да се развива в условията на чуждо не само по народностен признак господство. И културата се превръща в една от целите на борбата на народите за собственото им отстояване. Така тя влиза в особена конфигурация с противоположни й на пръв (но само на пръв!) поглед явления - въстания и революции. След Берлинския конгрес тази взаимовръзка прераства в друг тип отношения, още по-парадоксален - култура (а в случая - литература) и война, тъй като новообразуваните държави са принудени да решават заплетените си териториални и национални проблеми със силата на оръжието - един път срещу доскоро общия враг, сетне помежду си. Без да правят изключение от другите, отдавна "свободни" народи, които също решават проблемите си през XX в. под въздействието на Марс, балканските държави развиват и своя култура, подчинена на идеята за национално себеотстояване и свързана с техните революционни борби, въстания и войни.

Тези най-общи характеристики налагат избирателен подход, тъй като проблемът е сложен и обхватен. За да потърсим отговора на тези въпроси и мястото им в "координатната система" на общественото развитие, ще разгледаме някои изяви на войната и българската литература, опиращи до най-общите характеристики на не само оформената, но и формираната представата за съседа. Тя е поетапно исторически взаимообвързана и поради тази причина е и в пространствено-времева последователност.

1. Култура и революция.
2. Литература и националноосвободителни или отбранителни войни.
3. Литература и националнообединителни войни.
4. Балкански войни и "балканизация на културата?"
5. Победителите в хотел "Риц" и победените музи.

Култура и революция

Както вече споменах, поробените народи от Балканския полуостров развиват своята модерна национална култура в сложна взаимовръзка на градеж вьрху основателното отрицание. Опозицията култура - въстание, култура - борба, култура - революция е стожерът при изграждането на националните култури на сърби, българи, гърци. Започнали от идеята за национална история и формиране на историзъм у своите народи, първите дейци на "новобалканската култура" работят в условията на чуждо потисничество именно с призива за образование и просвета. Призивът протест на Паисий "О, неразумний и юроде" е повсеместен за всички поробени народи. Знанието и рационализма на здравия разум се издига в култ и фактор на борбата. Доситей Обрадович например пише още през 1764 г. към един свой псалтир в съответствие с възгласа за знание и просвета, че който не "части" святото писмо, ще пати "много зло". Или: "Што су, брате, птици крила,/То је нам писмена сила."³ Осъзнати като потребност на новото време, подобни призиви изпълват литературите на всички балкански страни. Те са добре известни на специалистите. За нас важен е по-скоро обединяващият момент в призива за свобода и просвета, свобода чрез просвета. Защото това е и началната фаза на взаимовръзката между културата и революцията, културата и войната. А за Балканите тя е политическа.

Образец за повечето дейци от региона на Балканите са Френските революции от 1789 и 1848 г. Техни привърженици и горещи популяризатори в своите страни са Вук Караджич, Бранко Радичевич, Джура Якшич, Й. Й.Змай и др. от Сърбия; Дионисиос Соломос и Ригас Велестинис от Гърция; илирийците от Хърватия - Людовит Гай, Станко Враз и Август Шеноа; патиоптистите от Румъния - Николае Балческу, Болинтиняну, Богдан Петричейку, Цезар Болиак, Хъждеу и пр. Техните имена се свързват именно с тази особена задача, поставена пред народите им - да отхвърлят чужд гнет чрез въстание, революция или война като едно от средствата на тази битка е културата. А "първите воини" - формиращият се балкански интелектуален елит. При тези общи задачи на християнските народи съседът християнин има свои особености, но не е основният неприятел.

Един кратък поглед на литературата у нас от втората половина на XIX в. например показва категорично противопоставянето народ - поробител. В "Къде си вярна ти любов народна" Добри Чинтулов наред с призива "На кръст си тънки саби запашете за бащината си земя станете" приканва "Тъпчете турски племена, пълнете с техните тела пространните ни равнини, дълбоките ни долини". А във "Вятър ечи, Балкан стене", той е поет на мигновената революция: "Догде е мъничка змията, елате да се съберем, с крака да й строшим главата".

Георги Раковски пък нарича владетеля "свирепи турци", обвинява ги, че нашите храмове са "потъпкани от турска поганска звярска невярност." Или поривът за тези войнствени настроения обяснява Ботев: "Тиранинът върлува и безчести край наш роден: коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен".

Какво е особеното при тази взаимовръзка литература- революция? Свойствена за всички балкански народи и характерна и за останалите европейски държави (особено тези, които държат в подчинение свободни преди народности), тя разкрива съпричастието към един цялостен културен процес на модерното човечество. С оглед търсенето на мигновено въздействие (култура - революция⁴) литературата е и волунтаристична. Изрази като "тъпчете турски племена", "турска поганска звярска невярност" са лишени от художественост и естетическо въздействие. Но те имат онова широко и популярно влияние, което при задачите на националната революция може да бъде "духовен порив".

Но това е едната страна на тази взаимовръзка. Емоционалната. Тя е повърхностният слой, а в същността на културата остават дълбоки философски предложения и решения на Просвещението. Намирайки се в постоянно общуване (пряко или опосредствано) помежду си, черпейки идеи и мотиви, използвайки едни и същи или сходни образци и модели, идейните автори на отношението култура - революция стават своеобразни "посланици" на една всеобща хуманистична насоченост (като изключим по-горните конкретни примери), заимствайки кога повече, кога с по-слаба интензивност постижения от съседа или по-далечния съмишленик. И в това няма нищо лошо. Напротив - именно това явление дообогатява националните култури и ги сближава в по-общите и по-конкретните мотиви и тенденции. Всеизвестен факт например е, че новобългарската култура се изгражда не само на собствена територия, а и често създава основополагащи елементи (вестници, училища, дружества, печатници) в извоювали вече свободата си балкански държави или пък страни, поддържащи по една или друга причина основанията на българите в революционната борба (какъвто е примерът с Румъния и Русия) и създадените от тях условия за развитие па българската култура.

Парадоксалното тук е в това, че независимо от тесните взаимовръзки между народите, изявата на културата на всяка една страна е вътрешнонационално ориентирана. Така в борбата с петвековния поробител, съпричастният доскоро по съдба поробен народ (гръцкият) с хитър и злоблив. Румънецът (на чиято територия се изгражда първата културна институция у нас, а цели колонии българи са намерили подслон) с асимилатор и в много от преписките срещаме сблъськ в амбицията за подчинение от страна на приютяващата нашитс емигранти страна⁵ и пр. Тази особеност ще изникне с много по-голяма категоричност в началото на XX в., когато националните интереси щс бъдат ръководни в културната ориентация.

Всеобщо валидните и наднационални на практика идеи на революцията в областта на културата придобиват в системата култура - революция нови характерологични черти и се подчиняват на други закони - националноконсолидиращи всяка една отделна нация в Югоизточна Европа.

Подобен път имат и институциите на културата - "координатната система" на културата. Всяка една страна от Балканския регион учредява през XIX в. основните и водещи звена на "културното администриране". Създават сс училища, дружества, академии, печатници и пр., а в годините на самостойно държавно развитие - и държавни културни институции. Задачите на тези културни институции съвпадат с идеите на националноосвободителните революции. Нещо повече. Те сега започват именно в условията на националноосвободителните борби да общуват помежду си не само междуличностно, а и междуинституционално. Подготвя се на практика в условията и най-вече следствие на взаимовръзката култура -революция един нов тип културно общуване - междудържавно. То е много съществено за културата в края па XIX и особено началото на XX в., разкрива нейните възможности за влияние в обществото и за обогатяване представата за другите народи. Така всъщност се постига и една по-голяма плътност в опознаването на самия себе си, съизмервайки се с другите. Или както един от дейците на революционното движение беше извел като верую "мирното културно съревнование между народите". Без да абсолютизираме термина "съревнование" тъи той като може да има различни тълкувания, показателен е именно стремежът към лелеян мирен културен съвместен вървеж. Тези нови основи на културно взаимодействие между балканските народи опират и до втория основен въпрос:

Култура и националноосвободителни или отбранителни войни

Балканските народи възвръщат своята държавност през XIX в. Едни по-рано, други - малко по-късно. Причините за това са различни, отдавна изследвани и обяснени от науката. Важното е, че с постиженията и в резултат на революционните борби културата влиза в ново състояние на развитие - в свободна, собствена държава и поема всички отговорности, които тази държава й възлага. Нека вземем за пример някои институции.

Университетът в Атина се учредява през 1841 г., в Яш - през 1861 г., в Букурещ - през 1864 г., а в Белград - също в началото па 60-те години. Появата на ново, модерно университетско образование е свързано с извоюването на самостоятелно държавно управление. Т. е. те са резултат на отношението култура - националноосвободителни войни. В България Университетът е факт с близо 20-годишно закъснение именно поради изтеглената във времето гореспомената взаимовръзка.

Същото важи и за академиите на науките в тези страни. Те се обособяват в общности от модерни учени, поставили си съвременните научни амбиции, също в този период - през 70-те години. Поради изтъкнатата особеност, единствено Българското книжовно дружество е националната научната институция извън територията на националната държава и в отсъствието на национална държава.

Пак в условията на държавност се учредяват националните библиотеки, театри, опери, художествени академии, музеи и пр.

Ясно е, че свободните държави от Балканския полуостров изпращат XIX в. с решената от националните им програми взаимовръзка култура - революция. Те посрещат новия XX век със всички принадлежащи му предизвикателства, притежавайки една уплътнена културна институционалност, която им дава сила, опората и самочувствието на изградени и изграждащи се модерни култури. В края па XIX и началото на XX в. балканските народи са в усилено културно общуване помежду си. Те се "съизмерват" по всички показатели - брой на грамотни, пълнота на училищната мрежа, степен на "еманципиране" на висшето образование, обменят си научни поредици, гостуват си с постановки, интензивно се превеждат едни други и така културите им стават бързо по-достъпни. Младежите от балканските страни много бързо се вливат в останалите европейски университети и там те са в особено съревнование помежду си. Именно поради тази сходност в историята и културата. А и в резултат на назряващите конфронтации по различни въпроси на историята и свързаната с нея актуална политика.⁶

Вече можем да говорим за осъществените задачи на взаимовръзката култура - националноосвободителни войни. Вследствие на тези няколко последователни националноосвободителни войни (на Гърция, Сърбия и България), културите на Балканите осъществяват на практика задачите, поставили си чрез взаимовръзката култура - революция.

Тези националноосвободителни войни обаче водят до още позаплетения възел на отношението национална литература и култура - война поради "квесторството" на голямата дипломация в Берлин през 1878 г. Разделили се предимно на две - "за" и "против" разпадането на Османската империя⁷ (или както проф. К. Косев справедливо изтъква, че "Берлинският конгрес се превръща в своеобразен търг за разпродажба на фалиралата империя край Босфора"⁸), заседаващите в Берлин през горещите юлски дни на 1878 г. слабо се вълнуват от съдбата на възвърналите се на европейската карта балкански народи. В целия немски печат от тези съдбовни дни едва ли ще открием статия за която и да било балканска държава, за нейната култура или история. "Младите" държави по-скоро имат функциите на обект във взаимовръзката култура - националноосвободителни войни, отколкото на субект на собствената си съдба и бъдеще, а в това число, разбира се, и култура.⁹

Тази "присъда" води до няколко същностни особености в развитието на културите. От една страна, наблюдаваме "интензифициране" иа културното развитие. Специално за България нерешенитс национални и териториални проблеми доказват това по един безспорен начин. Още в хода на Руско-турската война 1878/79 в страната се изграждат първите институции на културата.¹⁰ Особеният статут на Източна Румелия ускорява процеса на национално културно консолидиране. Интелектуалците са тези, които подготвят Съединението на България през 1885 г. и изграждат силния дух на българските войници в отстояването на това съединение в Сръбско-българската война през ноември същата година.¹¹

Рожба на преплетени международни отношения, тази първа в новото време война между двата съседски народа става и пръв изразител на новите особености на литературата при завишени температурни условия. Скоростта на куршумите е в пропорционална зависимост от словесните атаки и нападки. Най-гръмогласни са и едни от най-популярните поети на току-що съединилото се царство - Иван Вазов и Михалаки Георгиев.¹² В стихосбирката "Новото гробище на Сливница" авторът на "Под игото" е намерил нов враг. Това е сръбският князът Милош, който, подтикнат от Дунавската монархия, нападнал съседа- брат. Този Каин е за поета безумний с кръвншика ръка, обречен на вечно проклятие, отречен и от Господа¹³. А в "На Милош Милоевич и съдружие" читателят е напълно наясно, че сръбските управници са основните неприятели. Те, а не сръбския народ (който за Вазов си остава братски)¹⁴ са виновни за посятата ненавист към българите.

Повлек посявахте лъжата гнусна
В земята сръбска, о жреци коварни,
И вашто семе плод обилен пусна:
Пожнахте срам - не сте ли благодарни?
Полвек народу разума мрачихте,
Убихте правата му свяст природна,
Душа му млада с татул вий поихте,
Хранихте го с вражда неблагородна.

Тази неестествена за братски народ вражда е резултат на пропагандната активност от страна на "жреци коварни". Тя не съдържа характеристика, която да обогати образа на съседа от запад. Напротив, внася още един мотив, свойствен не само за литературата, където не народите носят вината за действията на управниците си. И все пак един отпечатък остава. Дори и не напълно негативен, дори и гротескно ироничен, емблематичният герой на Алеко Константинов възкликва "Сърбите ли? Знам ги аз тях!" Фокусирано е и невежество по въпросите на "другия", и снизхождение към възклицаващия, и автоосмиване, но не и омраза. Тя идва впоследствие и е резултат на двустранна политика и агитация, огласители на която са интелектуалците и от двете страни. Може би твърдението, че "българската литература е все още длъжница на Сръбско-българската война в битието й на историческа тема"¹⁵ съдържа и отговорът, че сърбите все още не са онзи отблъскващ образ, в какъвто ще се превърнат през Втората балканска война.

Литературата често е снизходителна и спрямо доскорошния поробител. В годините след Освобождението Вазов пише найярките си произведения и за Ботев, и за Левски, и за Раковски. Героите от Априлското въстание са възпети в "Епопея на забравените". Но образоформиращият подход е свързан не с потисника, а с героя. И тук контрастът се получава чрез пластичното опоетизиране на бореца, при Вазов с главно Б. Турчинът изедник е на заден план. Бесилото е славно.

"Дядо Нистор" е разказ, писан от Вазов през 1888 г., и основната му задача е да представи изкривените политически и обществени отношения, настанили се в България след Освобождението. "Разместването на пластовете" е в центъра на разсъжденията на възрастния човек Нистор Барабойков, който и преди не е бил политизиран, но сега е направо аполитичен. Той не желае да говори за ставащото в нашето общество, защото недоумява: как млади хлапаци прескачат бариери и възрастови групи, заобикалят довчерашни борци са свобода и стават министри и чиновници. Същото се отнася и за четиримата му синове. А и вече нямало весели хора...

Изобщо, разсъждава главният герой, - някои от промените станали "опаки" и "противни". Той, като човек от миналото, се чувствал "чужденец в тая нова България", създание на един политически трус. И продължава да се пита по повод разпадането на патриархалността: "Каква полза, че се освободихме? В турско време чиляк знаеше, че има челяд..." Сега всичкн се били разпръснали. А и мнлост у хората вече нямало: "При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжето, намираш милост и прошка, ако ще и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже прости."¹⁶

Колкото и нетипична да е за Вазов тази "визия", за нас е съществена поради особения подход да противопостави съвременните му политически порядки в България на онези, които народът помни и отхвърли като "черно робство". И едва ли има друг такъв обобщителен образ на народа поробител: Милостив народ бяха. Това е и естествено. Вече изпратено в миналото, подтисничеството дава възможност и за известен положителен анализ, па макар и само в устата на един недоволен от реалността герой.

Не бива и за момент да се предполага, че литературата до 1918 г., - периодът в който се решават на практика повечето национални проблеми в Европа, а и годината, с която може би завършва XIX в., ще бъде отделена от злободневните въпроси. Затова "другият" в българската литература се появява само или предимно паралелно с някакво политическо събитие (война, въстание, заплаха). Тя е, така да се каже, хроника-литература. Такъв е и фейлетонът на Алеко Константинов "Мобилизацията на окупационния корпус" от 1895 г. с основна тема "румънската окупация на България". Алеко осмива амбициите на някои правителствени кръгове в северната ни съседка да изградят "Велика Румъния", като щели да извършат и "цивилизаторска мисия в България". В отговор на това сатирикът представя предложение за екипировка на румънската армия: Да се реквизирали 500 коли сено и слама и да се вържели "на всякой войник на десния крак по едно снопче сено и па левия - снопче слама, за да могат да разпознаят кой е десният и кой е левият им крак". Освен това напомня, че "власите накрая на Дунава се давят" и ги призовава: "Вий, прями потомци на славните римски пълководци, поведете непобедимата армия към слава и величие; на върховете на вашите сабли виси будущата Велика Втора римска империя. Напред Света Мамалига да ви е на помощ! Съ тряска цара румуняска!"¹⁷

С този фейлетон А. Константинов не добавя нищо различно от наследения в етно-националните пластове образ за северния съсед. Тук по-скоро виждаме отново управниците на прицел, а народът (ако подминем намека за неграмотност или любовта към качамака) в неговата цялост е пощаден. И това не е случайно. Защото литературите от балканските страни навлизат в нови национални и "наднационални" общувания, където се забелязва (поне на повърхностния слой) опит да се превъзмогне или направо избегне каквато и да е била категоризация в името на взаимното общуване. Напрежението между "националното" и "наднационалното" е често обаче в полза на първото.

В края на ХIХ и началото на XX в. българската литература се развива с небивал по своите мащаби размах, с географска и идейно-мисловна уплътненост.¹⁸ Разраства се и общобалканското културно сътрудничество, изразило се не само в междуличностни и междуинституционални контакти, но и в създаването па общобалкански или пък общославянски културни институции, какъвто е случаят със съюза "Лада" например¹⁹. Вярно е, че с развитието си славянската идея в началото на XX в. е водеща по отношение на общобалканската. Но връзките на БАН, например със Сръбската академия на науките, с Матица сръбска и Матица хърватска, опират и до общобалкански проблеми на науката и културата.

Породените в следствие на Берлинския конгрес нови въпроси на взаимоотношението култура - национално освобождение предопределят за дълги години развитието на всяка една от балканските култури в тясна посока с националното. И така успоредно с "отварянето" на националните култури се наблюдава и обратният процес - силно дистанциране от тези култури, дори и противопоставяне в онези деликатни въпроси, свързани с националната история и култура на всеки един народ поотделно. Националното в културата се превръща в своеобразно убежище на новите модерни култури и векторът е винаги политически ориентиран. Това капсулиране е със същата интензивност, с каквато е "отварянето". И това е следващият въпрос от голямата тема за Балканите между културата и войната, а именно:

Литература и националнообединителни войни

Както вече споменахме, Берлинският конгрес подготвя една бъдеща Балканска война, в която всеки от балканските народи има да решава националнообединителни задачи. Въпросът е обаче в това, че обектът на "приютяване под родна стряха" често съвпада, и така войната срещу дълговековния поробител е в самия си зародиш обречена като война между потърпевшите - отделните балкански държави.

В областта на литературата взаимовръзката й с тази първа война (между християни и мюсюлмани) придобива нови характеристики. Сключилите помежду си съюз българи, гърци и сърби общуват на културноинституционално равнище във всички етажи на културната политика. Това се отразява и върху поведението на интелектуалния елит - учени, писатели, художници, актьори, музиканти и пр.²⁰

"Дългоочакваните събития" превръщат твореца в изразител на тогавашните вълнения, излени в стихове и песни. Той става своеобразен хроникьор, чието основно изказно средство е художественото слово. Това е важен и слабо изследван въпрос от балканската културна история.

За България вече знаем каква е била реакцията на интелектуалците. Показателна е дори само най-бързо и ефектно въздействащата поезия, отпечатвана буквално за часове в периодичния печат. На третия ден от обявяването на мобилизацията в. "Мир" публикува стихотворението на Ив. Вазов "Македония". Следващият ден първата страница на вестника започва с подписаната с псевдонима Боян (отново Вазов) войнишката песен "Напред, към Македония!": "Екна глас... вред приятна вест донесе - вест за кървав бой/ Бой със турци неразбрани/ Да избавим наште братя страдални - наша плът и кръв... Бой за правда и свобода/ Да избавим три (к. м. - Р. К.) народа!"...

Константин Михайлов-Стоян пък посвещава стихотворение на деня на мобилизацията - "17-ий септември" и изповядва на руски: "На бой тот кровавый мы с песней пойдем! Пойдем как на праздник!" Близо шейсетгодишен тогава, прочутият български тенор и артист в "Большой театр", основател, директор, режисьор и изпълнител в Българската оперна дружба, явно със светоусещането на гражданин творец подема всеобщата песен. Вазов е три години по-възрастен, в публикуваното в следващия брой негово стихотворение "Там!" намираме същите мотиви: "Напред! Часът удари славен. Меча / Изтеглен е, България ечи / От боен вик! Напред в борбата, в сеча."²¹ (к. м.- Р. К.)

На 26 септември се предлага "Марш" по текст на Кирил Христов и музика на Добри Христов:

Пред стените цариградски
Идвали сме - идем пак!
Братя сьрби, хайде братски
Да сломиме общий враг!
............
Идем, идем, сган проклета,
Срещай ни и трепери!
Виж, тракийските полета
Неброена рат покри!²² (к. м. - Р. К.)

Нека запомним това: сърбите са братя, а врагът - "сган проклета". К. Христов продължава да обяснява в стихотворна форма:

Нас сбрала е под знамената
Не плячката, а мъка свята,
Нечувано тегло:
И който пътя ни прегражда,
Днес повеч огьня подклажда
И готви ново зло.

("Към опекуните на България")

Внимателният анализ на тези стихотворения и песни разкрива няколко съществени тематики, които характеризират в най-общи линии поетичното творчество тогава и го обособяват в ново, нетипично, но присъстващо в случая в българската литература направление. Те могат да се групират в следните по-обобщени мотиви: 1. Причини за войната, набляга се на далото траен народностен отпечатък "петвековно робство"; 2. Убеждението в правотата, с която съюзниците "отпочват" войната за освобождаване на сънародниците си; 3. Събитийно представяне на войната; 4. Психологически аспекти на величав подвиг и житейски трагедии. И всички те - съпоставени на основата на силен контраст между съюзници братя и поробител.

Примерите за стихотворната мотивация на войната са много. Хр. Ц. Борина приветства съвместната борба на съюзниците, които "потиснати от общо зло", забравят "враждите дребни", защото "петвековпо зинало тегло днсс отвсякъде ни дебне."²³ Той, подобно на останалите поети, заема трибуната на политика:

Ето цели тридесети и пет години
Чакаме ний ваш'та воля: да речете
Стига вече из тез хубави долини
Кръв човешка да се лее...²⁴

Авторът визира годините след Берлинския конгрес, когато всеки опит на останалото под турско господство население да отхвърли "робството", се наказва жестоко, а модерна Европа слабо се трогва от воплите на разпокъсаните народности. Тази идея той доразвива в стихотворението си "Балканският съюз":

Друго време нас ни призовава!
Време ново с идеали нови.
На Балканите грей нов живот:
Чупят се вековните окови
И се ражда нов балкански род.

Идеята за балканска взаимност, а също и за славянско единение е втъкана в не едно произведение. Хроникьорският характер на военната поезия обаче се изразява и в променливото отношение на едни и същи автори към тази идея, тясно свързана с текущата политика.

В хода на войната, когато противоречията между отделните балкански народи излизат от "прикритие", посоката на "врага" се променя. Александър Балабанов пише още на 6 октомври 1912 г.:

Аз знам един жезъл в Охрида син,
От чисто е злато и ясен рубин;
И кой го извади от студни води
Венча го щат в Солун цар да седи.²⁵

На 30 ноември прочутият учен е във Велес, в родния си край, където, надвесил се над моста на Вардар, си спомня как като дете отсядал там и слушал вардарските жълти вълни да разказват за "чети, комити, воеводи, кланета и бомби, терор, хуриет... реформи". И продължава:

И пукна войната, и екна Балкана,
Ура и на нож и на хиляди тигри ревът...
И днес съм на моста. Но Вардар едва се обажда...²⁶

Стихотворното представяне на войната се развива успоредно с промените на фронтовата линия. За Балабанов войната е началото на едно грандиозно очакване, но попаднало в чужди ръце, "полето е пустиня, гората е черна тъга". Затова са и "молитвите" на Ст. Михайловски в "Пред олтаря"' да даде на българската майка сила да понесе тази иначе разрушаваща стихия:

O, Господи, войната често бива дело
Потребно, мъдро, чисто и благословено;
Макар да сломва същества разумни често
Оръжнето бива сечиво свещенно!²⁷

Образът на войната (насочена срещу съседа) пресъздава К. Христов в "Стария войн":

Война! И полуде светът... Воина
С турците! И хукнаха. Не плака
Ни майка, ни сестра, нито жена,
Търчат- като че веселба ги чака!²⁸

За Ив. Вазов пък "Духът... в сватба кървавия брой превръща", а "Таз война" за него е:

Война ужасна, зла стихия разярена,
Бич изтребителен, ектеж от гняв, ридания,
Война безмилостна, море от плач, страдання -
O Боже мой - и все пак война свещена!²⁹

Макар и по-типичен за втората фаза на войната, а и за времето след свършека й, мотивът за страданията, разбитите човешки съдби, за насила прекъснат живот или за участта на ранените и пленените от двете страни на бойната линия навлиза наред с патетичното възпяване на величави подвизи. Така спорният и предизвикателен Кирил Христов, особнякът и чудакът, трудно разбираем и още по-трудно възприеман от традиционалиста, състрадава веднага на първите вражески пленници. Извикал, изкрещял дори "убивай!"(к. м. - Р. К.), "сечи, муши!", "по пет нож!", сега той забелязва, че при вида на пленниците "светът притихва сякаш" и както "посърнали, окъсани вървят", ги оприличава на "роби клети"³⁰. Защото сам носещ в историческата памет спомена за миналото, поетът знае, че робът няма националност, а е категория, характеризираща всички потиснати и потискани, той е "клет". Вазов пък в стихотворението "Неприятели" обрисува сцената как българският войник предлага на ранения неприятел да го превърже, обратно на очакванията му да бъде убит или изоставен в страданието³¹. Този мотив ще срещнем по-късно и в "знаменития" извод на Димчо Дебелянов, "мъртвият не ни е враг".

БЕЛЕЖКИ

1. Сюпюр, Е. Христо Ботев - поет, неспокойствие и мит на един победен свят - творител на митове. - В: 150 години от рождението на Ботев. Пловдив, 1998. [обратно]

2. Cisarz, Herbert. Zur Geschichte des Weltkriegs. Die dichterischen Wandlungen des deutschen Kriegsbilds 1910-1930, Halle/Saale1931. [обратно]

3. Обрадович, Д. Сабрана дела. Т. 3, Београд, 1961, с. 213-214. [обратно]

4. Koneva, R. About the Specific National Mutual Effect Cultur Revolution. - South East European Monitor, Wienna, 1998, 1-2, р. 5. [обратно]

5. Сюпюр, Е. Българските училища в Румъния през XIX в. 1858-1878. Документи. С., 1999. [обратно]

6. Йорданов, В. Лайпциг и българите. С., 1939. [обратно]

7. Косев, К. Германската общественост и Източният въпрос 1871-1878. С., 1991, с. 186-187. [обратно]

8. Косев, К. Княз Бисмарк - създателят на модерна Германия. С., 1996, с. 112. [обратно]

9. Кoneva, R., 1999, 1-2. 84-96. [обратно]

10. Тодоров, Г. Врс.ипиюто руско уприилсиис. С... 1958. [обратно]

11. Статeлова, Б. Източна Румелия. С., 1986. [обратно]

12. Тодоров, В. "Знам ги аз тях". Сърбия и сърбите я бьлгарската литература. С., 2000. с.116. [обратно]

13. Вазов, Ив. Сливница - Събрани съчинения. Т. 4, С.. 1976, с. 54-55. [обратно]

14. Тодоров, В. Цит. съч., с. 116. Вж. и Цанева, М. Българската литеритура и Срьбско-бьлгарската война. - Литеритурна мисъл, 1985, № 10. [обратно]

15. Тодоров, В. Цит. съч. и.117. [обратно]

16. Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 7, С., 1976, с. 135-148. [обратно]

17. Константинов, Ал. Събрани съчинения. С., 1976. Т. 2, с.52-54. [обратно]

18. Радева, М. Културна политика на бьлгарската буржоазна държава 1885-1908. С., 1981. Манафова, Р. Култура и политика. България в навечерието на Балканската война. С., 1987. [обратно]

19. Лазарова, Ем. Славянското движение в България. С., 1997. [обратно]

20. Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните. С., 1995. [обратно]

21. Пак там, с.149. [обратно]

22. Това стихотвороние, както пише Р. Алексиев, с "повод за на една карикатура" (Людокос, 13 окт. 1913). [обратно]

23. Борина, Хр. Ц. Ние сме всички братя. - Мир, № 3729, 28. ноем.1912. [обратно]

24. Борина, Хр. Ц. Стига таз неволя. [обратно]

25. НА-БАН, ф. 58к. а.с. 1337. [обратно]

26. Съвременна илюстрация, 1913, № 21-22. [обратно]

27. Мир, № 3686, 15 окт. 1912 [обратно]

28. Пак там, № 3680, 19. окт. 1912. [обратно]

29. Таз война - Мир, № 3752. 23 дек. 1912. [обратно]

30. Христов, К. Пленници. - Мир, № 3684, 23 окт. 1912 [обратно]

31. Вазов, Ив. Неприятели. - Мир, № 3754, 25 ноем. 1912 [обратно]

>>>

© Румяна Конева, 2001
© Издателство LiterNet, 10. 10. 2002
=============================
Публикация в сб. "Балкански идентичности", част II, София, Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 243-272.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.