ТВОРЧЕСТВОТО НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ

Константин Гълъбов

web | Култура и критика. Ч. I

Стихотворенията на Д. Дебелянов образуват в своя голям брой единно цяло. Те са полифонични - различават се едно от друго, както гласовете на инструментите в един оркестър и все пак се сливат в едно. Ония преживявания и прозрения, за които говорихме в миналия брой на “Изток” са техния жизнен център. За този жизнен център трябва да се държи сметка. Литературната критика е длъжна да дири винаги центричността в творчеството на един поет. Прочее, нека я посочим у Д. Дебелянов. Той я има - той не е от онези литературни безличия, които кладат огън ту тук, ту там, без да имат едно огнище, един жизнен център в своето творчество.

Казахме, че за съзнанието на поета личната съдба е пълна дисхармония между блян и действителност. Из осмислянето на тази трагична дисхармония никне дуализмът на неговия мироглед, изграден върху представите за противоположните свръхестествени сили, намесващи се в живота на поета и раздвоеното Аз.

Дуалистичен като мирогледа на поета е и неговият образен свят. Д. Дебелянов се движи в своите образи по два пределни ръба - люлее се между крайните точки на две пълни противоположности. Това е една твърде характерна склонност на неговото въображение.

Образите му са насочени към контрастни въздействия: “На младостта й белите цветя не бяха вечерна тъга познали” - “Ту искра сърце ми озарява, ту мрачи го мътен дим” - “Бяла вълна ще отмие следите на черната страст” - “Дим мътен прибулва изгрели за радост очи” - “И блудна мрачина гаси венците звездни” - “В зори разискрен брачний пир угасна на морна вечер в тихите вълни” - “След буря - мир и тишина, след нощ - безбрежна светлина” - “Лъх ведър нивята заспали облъхва след огнений зной” - “Мълчи, а светлий бряг застига черна тиня”. Тези контрасти са от голямо значение за динамичността в стихотворенията на Д. Дебелянов. Те създават онази драматична напрегнатост, която има измежду другите български поети само П. К. Яворов.

Но причината за драматичната напрегнатост трябва да се дири и в тъй наречената творческа степен на чувството. Чувството се явява у Д. Дебелянов хиперболизирано, като състояние на една свръхемпирична душевна действителност - а това е, което характеризира истинския лирик. В стихотворенията на Д. Дебелянов, както в стихотворенията на П. К. Яворов, намираме отразено онова, което Маргарита Зусман нарича “лирично Аз”, сиреч един хиперболизиран душевен живот. Действително преживяното бива нажежено, приема иреални очертания, облича се в пъстрото рухо на символа и застава в своята нетленна красота пред нас - за да загатва за душевни възможности.

Нашето отношение към душевния живот на лирика крие обикновено един оскърбителен минимум от изисквания. Ние изискваме от лирика да бъде искрен и като мерило за неговата искреност вземаме своя душевен живот. Не отговаря ли на него даденото от поета, ние казваме: “Така не чувства никой човек - поетът лъже”. Прочее, ние отвръщаме поглед от него, защото сме намерили чувствата хиперболизирани, а не такива, каквито ги изпитваме в нашата всекидневна душевна действителност. Пита се обаче: не значи ли това да изискваме твърде малко от лирика. Тези нехиперболизирани чувства ги има всеки, в тях ние се въртим като в омагьосан кръг всеки ден - не е ли тяхното възпроизвеждане в действителната им степен напълно безсмислено? Душевните явления могат да бъдат обект на естетична наслада само ако са изолирани от представата за действителното. А това изолиране именно преследва онази творческа лъжа, от която се ужасяват мнозина. Творческата лъжа като хиперболизиране е необходима - страшното е само, когато поетът пише, без да е преживял каквото и да било.

Душевният живот на поета не се явява такъв, какъвто е бил той в действителност и по друга причина. В действителността той е най-често редица от случайно свързани звуци, в стиха е мелодия, музика. Не всеки прониква до скрития лайтмотив - до невидимата нишка, която преминава през нашите преживявания, за да наниже на нея като перли изплаканите сълзи на душата като отстрани всичко излишно. Само поетът свежда отделните душевни прояви в един основен мотив и чрез това стилизиране на чувствата душевното придобива вече само по себе си, независимо от изразните средства, художествена значимост.

Д. Дебелянов е един от онези даровити лирици, които успяват да доловят скритата мелодия на душата, да свържат в хармония шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия. Ето защо, в онова, което той изнася из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение се чувства една обща ръководна насока, без странични излети, нарушаващи вътрешното равновесие. Най-характерни в това отношение са стихотворенията му “Гора” и “Спи градът”.

Д. Дебелянов умря обручен, преди да коленичи пред олтара на творческото венчание, преди да ни даде онова, за което бе роден. Той загина млад - тъкмо когато бе си създал вече свой стих и се намираше по пътя на нови, необозрими възможности.

Да се преклоним пред неговата светла памет. Упокой!

© Константин Гълъбов, 1926
© Издателство LiterNet, 02. 10. 2002
=============================
Публикация във в. "Изток", 1926, бр. 39.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.