Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АТАНАС ДАЛЧЕВ - ЛИТЕРАТУРЕН ПОРТРЕТ

Константин Гълъбов

web | Култура и критика. Ч. I

Тук съм аз, човекът с плът и съзнание, а около мен е светът със своята божественост и красота; различни сме един от друг и все пак образуваме едно единство: Първа антиномия! Меня се аз, мени се и светът и все пак оставаме едни и същи: Втора антиномия! И днес и утре, и всякога аз се приближавам до света и все пак и днес, и утре, и всякога аз съм далеч от него: Трета антиномия! До света аз се приближавам чрез сетивата си, чрез своя ум, чрез своята интуиция и тези три приближения са дадени в сетивния ни опит с всичките наши представи за нещата вън от нас; в мисловните ни построения за света, образуващи науката и отчасти религията и изкуството; в интуитивните ни прозрения, върху които се градят религията, изкуството и отчасти науката. Но междата между нас и света не бива прекрачена ни от сетивен опит, ни от наука, ни от религия, ни от изкуство. Светът си остава загадъчен - неговата отдалеченост не може да бъде премахната дори от всички приближения вкупом. Човечеството не е дало своя върховен човек: една силна сетивна натура, учен, светия и творец в едно лице, - но и да го даде, светът ще пребъде в своята близост и своята далечност. Никога човекът не може да достигне до абсолютно познание на света. Даже и да бяхме устроени тъй, че абсолютното познание да е възможно теоретически, практически то не би било възможно поради ограничеността на нашето съществуване по време и пространство.

Стихотворенията на нашия млад поет Ат. Далчев са изникнали из един силен стремеж към приближаване до света по пътя на повишената сетивност, предимно зрителна и затова името им “Прозорец” (София, 1926) е едно от малкото сполучливи заглавия на сбирки, то ни загатва за сетивния обзор във външния свят чрез окото. Голяма роля играе в тия стихотворения гледането и оттам тяхната образност. Обаче гледането не е пасивно - то е проникване, защото има за Ат. Далчев значението на познавателен процес. Това отношение към гледането намира израз в един тон на многозначителност, който придружава даже и рисуването на най-обикновените неща. Той иде обаче и от другаде. Осем диоптъра късогледство и страх от ослепяване - а този страх комплицира отношението към гледането. Да гледаме, защото Бог ни е дал очите, за да гледаме! Гледането за Ат. Далчев е някакъв обред. Обредна многозначителност има в неговото гледане, но проста, съкровена.

Оттук, от този облик на двояка многозначителност трябва да тръгнем, ако искаме да дадем едно свързано начертание на особеностите в стихотворенията на Ат. Далчев. Той е първоосновата.

В своето усложняване като познавателен процес, гледането води най-често до една вмислена описателност. Ат. Далчев не се задоволява да ни даде нещата тъй, както ги вижда пасивното око, а като разчленени зрителни комплекси, ето защо може да се каже, че неговото око не гледа, а разглежда. (типичен пример: “Вратите”, 3 строфа). Усложняването на гледането като обред води до емоционална багра. (Типичен пример: “Път”, I-ва строфа). Никога нещата не биват дадени в тяхната обективна безразличност, както биха се сложили те при едно чисто познавателно отношение, а като светини на душата.

Прочее, в гледането на Ат. Далчев познавателното и обрядното отношение се допълват взаимно.

Казаното дотук важи не само за гледането - но и за приближаването до света по пътя на слуховата сетивност, която у него се наблюдава в по-ниска степен от зрителната.

Неразривно свързано и с едното и с другото отношение към нещата: познавателното и обрядното, е въображението на поета. То се отправя по своите извивни пътища и пътеки, толкоз от едно съзнание, алчущо по познание, (типичен пример: “Стаята”, III-та строфа), колкото и от чувствата и настроенията, с които биват разглеждани нещата (типичен пример: “Есенно завръщане”, III-та строфа). Със своето подвижно въображение, творящо реални и иреални образи и отношения, Ат. Далчев излага своето познание, своето преживяване. Обаче и при едното, и при другото си отправление въображението се явява обвързано и от една силна воля за красота (типичен пример: “Прозорец”).

Как бива излагано познанието, преживяването? - По една нишка, която не изгубваш никога от очи. (Типични примери: “Коли, “Прозорец”, “Повест”). [...]

А отива си вече у нас времето, когато на единението не се обръщаше внимание, когато се пишеше само за да бъдат дадени един-два хубави образа, без съчинение, без сцепление, без строй. Връщаме се постепенно към стария, но мъдър закон на конституирността, изискваме свързаност в чувство, в мисъл в образи, както е у по-старите майстори на стиха и скоро разнанизаността в стихотворенията няма да харесва вече никому. Идеята, че едно стихотворение представя от себе си жив организъм и че като жив организъм трябва да бъде свързано цялостно, единно, започва да си пробива път. Признаците са вече налице. Даже и съратниците на експресионизма правят завой. За тях творчеството престава да бъде само деформиране на външния свят чрез окото на духа, но и свързване на деформираното в едно ново ирационално единство, отлично от онова, което имат нещата в действителност за окото на тялото. Нещо повече: новото единство, на което бива подчинен деформираният външен свят се приближава нередно до единството на нещата в действителността. [...]

Казаното дотук за свързаното излагане не важи само за познанието и преживяването из кръга на неговото сетивно, предимно зрително приближаване до света. То се отнася и до излагането на неговите рефлексии и преживявания, лежащи извън този кръг, породени при несетивното приближаване до света. Ат. Далчев прави опити да се приближи до света и по пътищата на ума и интуицията, вследствие на което в поезията му има не малко елементи, които трябва да бъдат окачествени като научни (или по-точно философски, ако приемаме, че философията е наука) и религиозни (или по-точно мистични, ако приемаме, че мистицизмът е религия). Тези елементи, философски и мистични, са доста много, макар и далеч да не взимат превес над елементите, водещи своя произход из разгледаното сетивно, предимно зрително приближаване до света. Ала следва ли от това, че неговата поезия не е истинска поезия? У нас, гдето много предразсъдъци са пречили и на поети, и на критици, и на четци да имат правилно отношение към по-комплицираните литературни явления, разсъдъчността в поезията се смята обикновено за несъвместима с истинското изкуство. Това, разбира се, е така, когато разсъдъчността не се явява обагрена от чувство, когато мисълта не е преминала през сърцето. Но както мисълта тлее, обгорена от едно чувство, без да угасва напълно, което всеки знае от личен опит през време на силни афекти - тъй и чувството може да възпламне, озарено от една мисъл и тогава ние казваме обикновено, че сме изживели своята мисъл. Изживяната мисъл е съвместима с истинското изкуство. Обаче не всеки изживява мисълта си - и не всякога. Като пример за изживяна мисъл у Ат. Далчев ще приведа хубавото му стихотворение “Книгите”, а като пример за неизживяна, недостатъчно обагрена от чувство, по-слабото му стихотворение “Нищий духом”.

Общо взето, философско-мистичната разсъдъчност на Ат. Далчев е свързана винаги с образност - и това качество й придава също художествена значимост. Тя е образно мислене и действа толкоз на мисълта ни, колкото и на въображението ни.

Може да се види странно това, но все пак, във връзка с изтъкната склонност към разсъдъчност стои друга една характерна черта в стихотворенията на Ат. Далчев: това е проявяваната тук и там духовитост. Наистина, не всеки умен човек е духовит, но вярна е старата истина, че не може да бъде духовит един човек, лишен от мисъл. Духовитостта на Ат. Далчев е лека, тя не цели да предизвика смях, а само усмивка, има значението на сюрпризиране с внасянето на един тон, отличен от общия и трябва да се отнесе към средствата за контрастни въздействия, каквито не липсват - постигани и по други начини - в “Прозорец”. Ще спомена като примери само сюрпризирането в “Повест” чрез заминаването за Америка и в “Младост” чрез очилата, с които поетът си лягал, за да вижда сънищата по-добре.

Казаното по-горе за свързаното излагане важи най-сетне и за ония рефлексии и преживявания, които не са породени нито от сетивното, предимно зрително приближаване до света, нито от приближаването по пътищата на ума и интуицията. То се отнася и до рефлексиите и преживяванията, които има всеки индивид като същество независимо от външния свят. Това са духовните прояви, интелектуални и емоционални, вън от опита. Ала у Ат. Далчев те заемат последно място. Нито едно негово стихотворение не е сложено върху тях - те могат да бъдат посочени само тук и там. Навсякъде неговият духовен живот се явява в разгледаните два кръга на приближаване до света, сиреч вътре в опита. Ето защо, като основна физиономична черта на поезията му трябва да изтъкнем нейната предметност, нейната близост до нещата, нейната зависимост от света. Тя не е поезия на психика, завлечена в себе си, живееща самопроизволен живот, откъсната от света, каквато е поезията на мнозина от младите и някои от полустарите. Липсва й затова характерната за поезията на последните отвлеченост на рефлексията и екстатичност на чувството. - Аз пожелавам на Ат. Далчев още по-голяма близост до света - главно до нашата българска действителност. Черти от нея има тук и там, ала аз бих желал да чувствам по-силно българското в поезията му. Да бъдем верни чеда на нашата земя и на нашия беден народ! Стихотворението му “Коли” е едно рядко приближаване до родната действителност, то е погледнатият с културен поглед наш безутешен пейзаж: “Дълъг път, потъмнял и разкалян, / Който води незнайно къде, / Който прав в есента кървоалена / Като меч е разсекъл света. / - Още колко остава да минат / Тези стари и груби коли! / Много дни в тоя път безнадежден / Ги следи неотстъпно дъжда / И разгъва чудовищна мрежа / От изпредена в нишки вода. / - Дъжд и път, дъжд и път неизмерен / И понякога бедни села; / Само скучната песен размерена / На скриптящи безспир колела. / - Тази песен, която приспива / И скъсява далечния път, / Като нощ почернелите биволи / Денонощно покорно вървят. / - И, макар толкоз път да е минат, / Пак безкраен е пътя отпред. / Сякаш тръгнали вече години. / Не ще стигнат край никога те. / - Стари, груби коли сред полята, / Ето ви по безкрайния път! / Като спиците на колелата ви / Едносъщите дни се въртят” (стр. 12 и 13). Това е едно от най-хубавите стихотворения в нашата поезия и то няма да бъде забравено.

Ат. Далчев се отличава рязко от всички наши млади поети - неговата поезия има своя физиономия, ще я познаеш тутакси, не ще я смесиш с поезията на други. Лично аз очаквам и по-хубави работи от него, защото той едва сега почва да се развива, дано само изживее успешно вътрешната криза, за която свидетелстват двете му стихотворения “Книгите” и “Нищий духом”. В тях има недоволство от изтъкнатия разсъдъчен живот на поета: “Пред мен е книгата разтворена / И денем и нощя; / Все сам, аз не познавам хората. / Не зная и света” (стр. 28) - има и копнеж по прост живот, чужд на “праха на библиотеките” (стр. 30), неизмъчван от въпросите на мислещия. Това недоволство не иде толкоз от разочарованието вследствие невъзможността да познаем света и по пътя на разсъдъчноста, то не е дадено толкоз в горчивото познание на третата антиномия, колкото е едно чувство на неизживяност: “Години да четеш за чуждия / Живот на някой чужд, / А твоя никому ненужен / Да мине глух и пуст! / - До мене ти не стигна никога, / О зов на любовта, / И аз изгубих зарад книгите / Живота и света” (стр. 28). Това е тежка криза - и колкото тежка, толкоз и опасна. За всеки, който е вникнал по-дълбоко в предпоставките на Ат. Далчевата поезия, е ясно, че едно пълно откъсване от разсъдъчния живот би значило тръгване по пътища, чужди на младия поет. Той трябва само да се освободи от чувството на неизживяност, да се приближи повече до живота, без да изневери на мислещия човек. Не тръгване в едната или другата посока, а изравняване на противоположните тежнения - това трябва да бъде изходът на кризата. Да бъдеш еднолик е най-лесното: подвиг е да бъдеш двулик и все пак единен. Всяко раздвоение крие в себе си една точка на единение и дълг на волевия човек е да я намери. Тя е точката, която води до по-значително творческо постижение.

Още редица други черти бих могъл да вместя в този опит да охарактеризирам поезията на Ат. Далчев, ала и с дадените характерното в нея е загатнато. Да се спирам на всичко хубаво - не мога, защото това изисква един подробен естетичен анализ; ще спомена за това само ония стихотворения, които най-много ми харесват: “Вечер”, “Старите моми”, “Път”, “Коли”, “Вратите”, “Прозорец”, “Стаята”, “Повест”, “Къщата”, “Младост”, “Книгите”. Нека приведа и тези незабравими строфи: “По стълбите на гаснящата вечер / Христос низхожда в риза от звезди / Да сложи въз ранените гърди / На страдната земя ръка предвечна” (стр. 6) “Дървесата са сякаш излезнали / Да ме срещнат с прострени ръце: /Те минават край мене и чезнат / С озарено от пурпур сърце” (стр. 9) “А снощи с всичката си мощ развързаната буря в мрака / Ги блъсна като стенолом и се разпериха вратите / И цяла нощ до сутринта безспир се удряха и тракаха / Като крила на черна птица, ранена смъртно в мрачините” (стр. 14) “В ъглите расте неусетно вечерната дрезгавина, / А вехне есенното слънце върху килимите на пода / И светят жълти зимни дюли наредени върху комода / Като голяма броеница от кехлибанени зърна” (стр. 18) “Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото? / То сякаш е един прозорец отворен в друг, предишен свят. / Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег / Лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото” (стр. 18) “И черна сянка като копие / Разчупи се на каменните стълби” (стр. 22) и др.

Някога, когато Ат. Далчев напечата първите си стихотворения (“Мост”, 1923), аз казах няколко добри думи за тях (“Ек”, бр.2, 1924) и това беше достатъчно, за да го намразят мнозина, все пишущи братя, разбира се. Озлоблението се засилваше постепенно и отиде дотам, че един млад господин, скрит зад някакви инициали Н. Р-ски написа една гавра в сп. “Златорог”, в която не бе пощадено дори нещастието на Ат. Далчев - неговото опасно късогледство. Друг млад господин, чието име също не считам за нужно да споменувам, не престава и до днес да дава израз на озлоблението си във в. “Комедия”. Нито с единия, нито с другия желая да споря; и ако сега пътьом припомням за тях, то е, за да отбележа, че успехът, направен от Ат. Далчев с “Прозорец”, която сбирка представя безспорно един ценен вклад в художествената ни съкровищница, е успех, направен при едно крайно враждебно отношение. Другиго то би обезсърчило - той прояви твърдост. Нека и в бъдеще не обръща внимание на озлоблението. Най-якият щит срещу него е хладнокръвието.

 

 

© Константин Гълъбов, 1928
© Издателство LiterNet, 02. 10. 2002
=============================
Публикация във в. "Изток", 1928, бр. 53.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.