Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

I. БАЙ ГАНЮ И ХАРАКТЕРОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРИНА*

Георги Константинов

web | Модерната география на културата

Г-н проф. Геземан поставя, според мене, в доста оригинално и правдиво осветление проблемата за Бай Ганю. Той разглежда Алековия герой като “биологичен тип”, в неговата историческа условност, и изтъква положителната роля, която този тип е изиграл във вековете на робството и нашето национално възраждане.

Ще трябва да отбележим, че личността и характерът на Бай Ганю са били поставяни в подобно историческо осветление и по-рано, в една великолепна статия на покойния професор Боян Пенев (“Превращенията на Бай Ганю”, сп. “Златорог”, год. IV, стр. 22), който с примери от съседни нам литератури доказа, че Бай Ганю, покрай някои специфично български черти, има и други, които са присъщи на всеки некултурен народ. “Бай Ганю нито е тип на българин изобщо, нито пък изключително на една битова, обществена или политическа среда”. Заслугата на проф. Геземан обаче е, че той обяснява спокойно и историческата, витална, биологична роля на Бай Ганю, който в неговото осветление не само престава да е несимпатичен, но и добива положително национално значение. Ала преди да се спрем на оригиналните разсъждения на г. Геземан, нам се иска да посочим някои недоразумения, които постоянно съпътствуват теоретизуванията ни за обществената и културно-историческата значимост на чутовния Алеков герой.

Художествената литература сочи много примери, дето един образ, един литературен герой е ставал синоним на известна съсловна, битова, национална или расова психика. Такива са напр. героите на Гогол, Достоевски, Балзак, Дикенс, Вазовите Чичовци, Елин-Пелиновият Нане Стоичко или Гороломов от Йовкова. Има други образи, като тия на Фауст и Дон Кихот, в които вдъхновени люде като Тургенев откриват усредени крайните възможности на човешкия дух изобщо, които сякаш, в своя тесен кръг, искат да ни разкрият всички типични склонности на човека. И не са малцина историците на литературата, които, покрай еволюцията на мотивите, художествените форми и класификацията на образите, осветляват чрез тях промените в обществата, по-точно, еволюцията в обществената психика. Тъй Чацкий или Евгений Онегин от първите десетилетия на миналия век поставят в някаква органическа зависимост от себе си Рудин, Базаров, Разколников, Ив. Карамазов и босяците на Максим Горки, които стават типични изразители на психиката и настроенията на цели руски поколения, а вкупом разкриват и националния руски дух.

У нас такова обобщаващо художествено и културно-историческо значение се домогва да добие тъкмо Алековият Бай Ганю. И ако за такова едно домогване, подкрепено от доста умни литератори и общественици, имаше обективни оправдания, ние, по-чувствителните българи, наистина има защо да се срамуваме. Но, за щастие, този срам е излишен. Ето че и чужденци, като проф. Геземан, идат да ни успокоят.

За да може Бай Ганю да бъде преценен като национален или дори като битов, съсловен, класов тип, той трябва да бъде завършен преди всичко като художествен тип, да бъде цялостен и психично вероятен като образ. Онези, които искат да ни убедят, че това е всъщност нашият българин, са длъжни да докажат, че Бай Ганю, тъй както е даден от Алеко, е възможен като образ на човек, като цялостен герой на литературата. Защото не може да бъде верен като обществена или расова категория един тип, който не е верен художествено. Как можем да говорим за психиката и обществените недостатъци на един герой, когото не си представяме дори ясно; който е наложен на съзнанието ни с някакви случайни епизоди: за когото наистина сме чували доста странни неща, но който все пак е чужд на въображението ни! Литературата, изкуството изобщо, не е длъжно, наистина, да ни рисува непременно един даден човек, - то може да събира черти от мнозина, да преувеличава, да кондензира - но, в края на краищата, все пак да ни даде един тип, който е вероятен и психично цялостен. Плюшкин или Дон Кихот може никога да не са съществували в действителния свят; но тъй, както са дадени от Гогол и Сервантес, те са възможни, те са вероятни и в живота. Изкуството ги е вдълбочило, осмислило и им е дало една болезнено засилена чувствителност. Така е в по-малка мярка и във всеки образ на литературата, който е станал синоним на обществени, културни или битови прояви. При Бай Ганю, обаче, тия предпоставки за зависимост между изкуство и живот, които дават право на даден художествен образ да остане като вечна, фиксирана веднъж завинаги обществена или национална категория, липсват.

“Бай Ганю” като художествено произведение е нещо крайно своеобразно, разпокъсано, фейлетонно. Алеко Константинов не го е писал, за да разгърне постепенно, планомерно един цялостен, многолик и задълбочен характер. Това са отделни, осмислени сами за себе си фейлетони, обединени само с името на един постоянен герой, без психична и фабулна зависимост помежду си. Алеко Константинов рисува само външни, случайни епизоди из живота на своя герой, без те да са обединени от една обща психична основа. Както пише и Короленко: “все эти указанiя на внешнюю некультурность Бай Ганя слишком обширны и, в свою очеред, тоже слишком внешни. Невольно кажется, что автор придает всему етому уж слишком важное значенiе, и сатира лишается глубины и интереса”. Но и сам Алеко Константинов не си е поставял друга цел, освен, чрез занимателно, духовито четиво, да осмее някои недостатъци на своите съвременници. С други думи - той е преди всичко моралист, а след това художник. Той дири нарочно комични случки, слуша разказите на другарите си от кръга “Весела България”, възобновява ги, украсява ги, винаги слага едно общо име на действуващото лице и, понеже е поет, фейлетоните му имат, покрай етичната, и художествена стойност.

Тъй че неправилно е да се говори за Бай Ганю като тип, като представител на нация или на някаква битова среда. Може обаче да се говори за байганювщина, за склонностите и постъпките, които Алеко осмива. Но налага ни се веднага въпросът: дали тия постъпки и тия склонности, наречени байганювщина, са наши, типично български, неизменни прояви на нашия национален характер или пък са общочовешки, плод на известни, исторически сложени, битови културни условия? Който може да докаже, че груб и неодялан е само българинът; че подозрителността, скъперничеството и лакомството не са отбелязани в развоя на други народи; че те не са съществували и не съществуват нийде извън България, той ще може да ни убеди, че Бай-Ганю, байганювщината специално, са само българска национална проява. Художествената литература, обаче, на френци, руси, сърби, чехи и др. ни сочи противното. Всички тия душевни предразположби и склонности, които от становището на една висша етика изглеждат неморални или смешни, са възможни за всеки човек, за всяка нация, за всяко съсловие, взети при дадени условия на живот и при определена степен на тяхното духовно развитие. И въпрос, голям въпрос е, доколко един автор-карикатурист има обективното право да осмива тия прояви и тия тъй създадени герои. Лесно е за Алеко, пък и за нас, да осъждаме и да се надсмиваме над Бай Ганю. Особено удобно е да го изложим пред един европеец, пред един културен, модерен свят. Но речем ли да погледнем зад тия външни странности и ефекти и да надникнем в душата, в биологичната същина на Бай Ганю, ние едва ли бихме намерили повод за смях и упрек.

Ето на тия проблеми се спира и г. проф. Геземан, който много правилно изтъква: “Един характерологичен народностен тип като Бай Ганю може само тогава да бъде разбран, когато човек го постави в неговата структура с прилични нему... За да развие целия тип на Бай Ганю в неговата пълна витална сила и право, Константинов трябваше да го изобрази в самата му страна, във виталното му противопоставяне на турската, балкано-византийска среда”... Ние, които, от гледище на днешната култура и на днешния морал, стоим над Бай Ганю, може утре, при новите условия на живот, при нов строй или нов морал, да изглеждаме също тъй смешни или неморални. Днес обаче ние трябва да имаме качествата, които, при тия условия, ще запазят физиономията и самобитността ни. От такова гледище и байганювщината е изиграла някога положителна роля. “Бай Ганю е един важен акомодационен тип в развитието на славяно-балканските народи под чуждото им иго във всяка форма. Естествено, напорът на Бай Ганю към витално самосъхранение не развива никакви обективно симпатични черти. Но кой би бил толкова несправедлив, че да чака такива черти от раята! Който не желае да развие у себе си тия опортюнистически черти, защото неговите идеали лежат на една по-висока плоскост, а при все туй иска да запази себе си и своя народ, той трябва да се отдели от раята и да стане хайдутин. Там ще има случай да развие други, по-горди, по-рицарски качества. Но той ще трябва да приеме към тях и известен брой характерни черти, които тъкмо хайдутството - “лошият занаят”, както е с примирение наречено то дори в хайдушките песни - носи със себе си и които, що се отнася до тяхната симпатичност, не се много отличават от тия на опортюниста Бай Ганю”.

Било е, значи, време, когато байганювщината не само не е имало на кого да изглежда смешна и отрицателна, но е била и необходима. Една здрава нация, която дири начини на самосъхранение, се запазва цялостна тъкмо чрез този опортюнистичен, нагаждащ се морал, в нашия случай: морала на байганювщината. Но дохожда време, когато този морал започва да изглежда смешен. И тъкмо това показва най-добре, че тая “байганювщина” е изживяна, че е била временна проява, плод на преходни условия и на специален културен уровен.

Но книгите “имат своята съдба”. И трябва да се признае, че съдбата на Алековите фейлетони, обединени под името “Бай Ганю”, съпоставена с техните художествени и психологични достойнства, е доста завидна. По ред външни причини, чужди на предимствата на книгата, Бай Ганю стана нарицателно име и понесе славата на нашето име по цял свят. Изглежда, че е безрезултатно да се защищаваме. Ще оставим животът да опровергае тая легенда, която се създаде и с наше съдействие. Алеко, който искаше да възпитава с фейлетоните си, направи лоша услуга на своя народ. Но той не е виновен за това.

Такава е била съдбата на неговата инак скромна книга. Пък и трябва да признаем, че от известно гледище успехът на Бай Ганю никак не е случаен.

Явява се още един въпрос: дали Алеко, който поставя на фейлетоните си чисто етични задачи, е успял да въздействува върху българина, върху читателя си изобщо, или пък неговият смях е последица на един естествен процес за превъзмогване на “байганювщината”, обусловена от чисто исторични, културни и политически условия?

Колкото и да е ясна и общопризната благотворната очистителна роля на смеха (известна е Гоголевата фраза: “Смеха боится тот, который ничето не боится”), наивно би било да се мисли, че с подобно възпитание може да се измени един народ. Промените тук стават спонтанно, несъзнателно, заедно с промяната в условията за живот - разбира се, все в рамките на известни расови възможности. Да се мисли обратното, значи да се стига до недомислици, до каквито дойде някога и покойният Боян Пенев, който, като правеше верни и проникновени характеристики на разните култури, препоръчваше на българската интелигенция да заема по нещо от немци, френци, поляци и руси, за да си изгради някакъв идеален по богатство характер. С препоръки обаче може да се измени всичко - но не и характерът на един народ. Него не могат да облагородят и изменят чужди образци, както не могат да го изложат и спънат и книги като Алековата сатира.

 


* Текстът е написан по повод статията на проф. Герхард Геземан "Проблематичният българин (Към характерологията на славяните)" в рамките на дискусия на сп. "Философски преглед" (бел. ред.).

 

 

© Георги Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2005, № 5 (66)
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Философски преглед, 1931, № 3.