ПОСТМОДЕРНАТА БИБЛИОТЕКА

Александър Лютов

web

Открих я случайно в края на градския център, като естествено продължение на съществуващите сгради. Едва намерих вратата в тухлената стена, скрита под раждясалото скеле. Влязох. Нямаше надпис, портиер, охрана, гардероб. Огромен и празен атриум ме погълна. От него започваха широки стълбища, които се губеха някъде зад стените. Отворих врата и се намерих в тясна зала, заета от дървени шкафове, в които се помещаваше картотеката. В дъното усмихната девойка ме погледна от бюро с табелка “регистрация”. Обърнах се да затворя вратата и видях отражението си. Цялата стена представляваше огромно огледало. Отразеното ми лице изглеждаше, като маска и се гушеше в палто, многократно по-голямо от моя размер. Двойниците на шкафовете се умножаваха нагоре в огледалото с илюзията за неизчерпаема дълбочина. Когато тръгнах към регистратурата, в съзнанието ми останаха моите очи, дълбоки и взрени, които не се обърнаха в противоположната страна, както трябваше да се очаква от едно отражение, а продължиха да се взират в мен и даже ги усетих като тръпка на гърба си.

Девойката извади дълъг формуляр и започна да го попълва с паче перо, което топеше в инкрустирана мастилница. Останах впечатлен от вниманието, което ми оказваше служителката. Продиктувах имената си, които тя записа с изящен почерк. Попита ме за благороднически титли и позволява ли моята религия да разглеждам каталога. Възприех въпросите като приятен ритуал, въведен от организаторите, за да впечатлят новозаписващите се абонати. Следваше въпрос дали да ме регистрират като читател или като писател, което малко ме обърка. Трябваше да отговоря различавам ли черното от бялото, лъжата от истината, доброто от злото, живота от смъртта. Отговорих положително, но ми беше пояснено, че между тях съществува разлика само в нашето желание. При запитването за пол издиктува три възможности - мъжки, женски и андрогинен.

Интересуваха се за целта на моето посещение, при което поисках да знам не може ли да съкратим процедурата, а момичето ме улесни с предложението на три отговора:

1. Да експериментирам със себе си.
2. Да разруша своите досегашни убеждения.
3. Да интерпретирам незнанието си.

Според мен в графата трябваше да има отговор “други”, а тя каза, че има много други отговори, но нейно задължение било да ми предложи най-близките до мен. Някак тихомълком се съгласих с един от тях, колкото да прескочим формалностите и последва въпрос: “Писали ли сте някога книга?” Отрекох, като поясних, че съм добър читател, и това облекчи попълването на двадесетина графи, като закръгли само “читател”.

Накрая поиска съгласието ми за пресконференция след подписването на анкетната карта, което категорично отказах. Тогава ми подари един восъчен печат, нави анкетата на руло, завърза я с панделка, подгря червен восък и тържествено ми даде да поставя щемпела. Този печат се оказа нещо като моя членска карта и тържествено ми заяви, че конфиденционалността е гарантирана и никой без мое желание не може да чете документа до смъртта ми. А след нея аз съм имал право да го завещая или да го ползвам при менталните ми посещения, така се изрази “ментални посещения”.

Зад нея се отвори врата. Излезе костюмиран мъж, носещ възглавничка, и двама младежи, облечени подобно на папската гвардия във Ватикана. Девойката постави на гърдите си трикольорна лента, взе кутия от ръцете на нейния колега, отвори я и ми подаде ключ. Бях познал символичния ключ на сградата, но се оказа, че това е секретният от външната врата на библиотеката. Връчи ми го тържествено, изръкопляска и кратката церемония привърши.

“Заповядайте да поиграем” покани ме тя и ме заведе до каталозите. Там имаше 32 шкафа, всеки един разделен на 5 секции с 40 стълба чекмеджета и във всяко чекмедже по 410 картончета. Съдържанието беше каталогизирано в 9 раздела, разхвърляни по отделните секции с някаква собствена, еклектична логика, която и днес не бих могъл да гарантирам, че разбрах добре.

1. Игри
2. Езици
3. Артефакти
4. Автори
5. Пишещи
6. Методи
7. Цитати
8. Експерименти
9. Читатели

Благодарих сърдечно и вече мислех, че ще остана сам, но тя любезно настоя да продължим заедно, защото ми било за пръв път и съм щял да имам затруднения в търсенето и намирането. Попита ме дали съм съгласен да посетя предварителни курсове за обучение - влизали в стойността на таксата. Можело да избера сам лекционен курс, който щял да продължи само няколко месеца по съкратен хорариум. Попитах какво толкова е нужно да изучавам, а тя отговори, че за случая било полезно да включа поне археология, реторика, лингвистика, теория на хаоса, философия, история на магията, квантова механика, психоанализ, теория на игрите. Реших да не се възползвам от тази услуга, но после съжалих.

Започнахме от раздел игри. Там предлагаха зарове, карти таро, хвърляне на кости, стрелба по мишена с лък, руска рулетка. Избрах стандартните зарове, като най-неангажиращи. Инструкцията на картончето показваше колко пъти трябва да се хвърлят и как да се интерпретират попаденията. Резултатът ни изпрати в ново чекмедже, което беше подвластно на раздел „Езици”. Предложенията бяха многобройни. Спомням си някои, като повечето надхвърляха моята представа за език: математика, хипноза, гадаене по жертвени вътрешности, интуиция, интерпретация, критика. Спрях се на нещо просто - там пишеше език, адекватен на членоразделната реч (в края на краищата се намирах в библиотека). Последваха въпроси за писмото: линейно писмо А, линейно писмо Б, клинопис, руни, иероглифи, кипус, глаголица, кирилица, KYR, фотография, апарат на линейните ермитови оператори, алгебра на Ли, нотопис... Избрах кирилицата, при което се получи предупредително картонче в червен цвят, че стеснявам силно ареала на възможностите. Преглътнах това ограничение и продължихме с моята асистентка.

Бяхме пред шкафа за артефакти - най-големият от всички. Предложенията започваха с фосили, мощите на светци, някъде се сблъсках с Торинския покров, стрелата на Артемида, булото на Изида, нишката на Ариадна, мечът на Дамокъл, част от косата на Медуза, емблемата на Бафомет¹, копие на Ескалибур, пластмасов вариант на Граал, настилка от обора на Авгий, четката на Дали, реброто на Адам, кубче захар от чая на Пикасо, къс от тялото на Орфей, камъкът, който трябвало да бъде хвърлен по блудницата, захирът на Борхес... Тук избора оставих на моята асистентка.

Следващата стъпка, която се състоеше във възможността да използвам помощни материали преди Просвещението или след него, ме постави да се лутам между раздели 4 и 5. На жълто картонче имаше забележка, че и в двата случая ще бъда доведен до сходен резултат, затова двоумието ми по отношение на тази алтернатива сметнах за напълно безалтернативно.

Другият раздел определяше дали ще ползвам книга, симпозиум, пир, фиеста, литургия, тайно сборище, пресконференция, интервю, научна сесия, гадателство. След като избрах книгата, едно чекмедже ме засипа с въпроси:

* Ще очаквате ли да ви я подарят за рождения ден? (Каталог с избор на панделки.)

* Ще я наемете ли за прочит от съсед?

* Ще изкупите ли целия тираж от издателството? (В приложение бе даден финансов анализ.)

* Ще я оставите ли в някой забравен шкаф, за да я отворите след години? (Предлагаше се инструкция за съхранение.)

* Ще направите ли от страниците й хартиени птици? (Препраща към схеми с аеродинамични форми и наръчници по оригами.)

* Ще я изгорите ли? (Указание: хартията гори при 451 градуса по Фаренхайт.)

* Ще отворите ли книгата? (Ако отговорът е “ДА”, моля запознайте се с инструкциите за безопасност в картотека № 76.)

Разделът “Цитати” съдържаше списък на свитъците от Александрийската библиотека. На практика 8-ми и 9-ти раздел представлявали единно цяло. Били разделени само за удобство и строгост при класификацията. Така или иначе, резултатът от цялото търсене щял да ги обедини.

“Приключихме, честито!” - отново ме поздрави, вече не зная за какво, девойката. “Ще ползвате ли читалня или да ви изпратим резултатите на посочено място - просто попълнете заявка, било то адрес, географска местност, свят”. Тъй като последните думи ме поизплашиха, реших да използвам читалнята. Въведе ме в някаква чакалня, която приличаше на ресторант. Там ме прие метр-д’отел с черен фрак и веднага ме настани на маса, съгласно партидата на восъчния ми печат. Не сметна за необходимо да ми даде меню. “Поръчката сама ще ви избере” - добави той и аз се оставих в ръцете на кулинарния демон. Предложението включваше тотем, черен дроб от жертвено агне и големия пръст от крака на Фритьоф Нансен. Разбира се отказах угощението и се задоволих с цитронада. След малко светна лампа и ме повикаха по радиоуредбата. Пристигна друг водач, облечен в тога, който ме запревежда през лабиринт от коридори с много врати и всички бяха отворени. Някъде горяха факли, другаде се осветяваше от луминесцентни лампи. През една врата се виждаха двама брадясали и мърляви мъже, хранещи се от обща паница, в друга имаше огромен часовник с махало, завършващо с остър меч, по-нататък облечен като Демостен хром държеше реч на език, в който долавях всички познати, ползвани в момента езици. Една стая беше пълна с мухи и предположих, че това е тоалетната.

Някъде към края, в тъмното се намираше стаята, отредена за мен. Моя персонална читалня, предположих. Настаниха ме на огромно писалище с различни средства за писане, между които различих перо, абак, компютър, пишеща машина, химикалка, химически молив, сандъче с пясък. Онзи с тогата се поклони и ме помоли да не губя търпение.

После влезе Платон.

Не питайте как го познах. В тази читалня нямаше нужда от легитимации. Извади свитък и ми го подаде. Каза ми, че тук е написан текстът на Първичния Логос и било логично да започна от него. Взех свитъка, не без трепет, но не го отворих. Поисках от Платон доказателства. Тогава той поиска от мене същото, като погледна насмешливо на личната карта, която показах. Подчиних се на неговата логика, но така и до днес не съм развил свитъка му. Посещенията следваха едно след друго, Тома Аквински само се извини с основанието защо бил включен в тази институция, щом не е призната традиционалността; Лудвиг ван Бетовен ми предостави ръкописа на Одата на радостта и с грубиянски жест уточни, че в незавършеността се крие вечността; Карел Чапек извади от двата си джоба по няколко разказа; Бранислав Нушич ми подари своята Curriculum Vitae², като каза, че вече се е оженил. По някое време влезе Зигмунд Фройд. Сянката му на стената приличаше на лека жена. Стовари няколко прашни тома и кихна: “Това, с което си се заел, изисква “литературна психоанализа, заета със собствената си терапия” (Новков б.г.).

Накрая видях Фауст. Носеше купчини книги с дебели корици и на всяка от тях огромен и пъстър ex libris³. Остави томовете до мен и попита ще имам ли нужда от нотариус. Отказах като ужилен и оспорвах: “Добре, защо Фауст, а не Гьоте, все пак?” Той отговори, че “авторът е модерен герой” (Барт 2003) и е необходимо “самият език да замести този, който дотогава е смятан за негов собственик; за него, както и за нас, езикът е този, който говори, а не авторът” (Барт 2003). На тръгване до вратата се обърна и ме посочи с пръст: ”Побързайте да разсъждавате върху текстовете, докато критиката не е създала мнение.” Очаквах Кафка, Бекет, Борхес, Набоков, Дерида, Лиотар, Фуко, Пинтър, Йонеску, но напразно.

Седях всред камари книги, свитъци, папируси, ноти, ескизи, картини, статуетки, таблици, формули и се чудех какво да правя с тях. Май трябваше да приема онзи курс със съкратения хорариум. Любезните организатори бяха помислили и за това. Пристигна моята слънчева асистентка, с усмивката на дете. Изказа надежда, че услугата е била изчерпателна, но веднага разбра объркаността ми, личаща в уморения ми поглед. “Пишете!” подкани ме тя. “Цитирайте! Напишете текста, който търсите!: “читателят е човек без история, без биография, без психология; той е просто този някой, който удържа съвместни в едно и също поле всички следи, от които е съставено писането.” (Барт 2003).

“Аз търсих само една книга” - промълвих. “Книгите са “протези", "удължения", "екстензии", "артефакти" в извънличностната или екзосоматичната еволюция” (Цветкова 2003) - изрече тихо жената и ми подаде една патерица.

Дойде време да си тръгвам. Повиках моя гид да ме изведе на горната земя. Вратата отвори съсухрена старица с една сияйна и възторжена усмивка. Поведе ме по коридорите и ми заръча да не се обръщам назад. Когато преминахме през онова огледало, оттам ме гледаше блед старец, като мъртвец, изкачващ се по стълбите, образувани от безкрайните образи на каталожните рафтове.

юли 2005

БЕЛЕЖКИ

1. Изображение на дявол с брада и крила, полуживотно с нокти и полужена с гърди. Символ на кръщението с огън и посвещението. Един от отличителните атрибути на Ордена на Тамплиерите. [обратно]

2. Автобиография (лат). [обратно]

3. Гравиран или печатен знак, който идентифицира собственика на книга. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Барт 2003: Барт, Роланд. Смъртта на Автора. // Литературен клуб, 25.06.2003 <http://www.litclub.com/library/kritika/bart/dead.html> (02.03.2006).

Новков б.г.: Новков, Митко. Постмодерният роман и неговият български случай. // Сайт на Митко Новков <http://mitkonovkov.hit.bg/site/tri.doc> (02.03.2006 - не работи).

Цветкова 2003: Цветкова, Милена. За новия стар смисъл на книгата като медия. // Национална конференция на СБИР, юни 2003 <http://www.lib.bg/dokladi2003/m_tsvetkova.htm> (02.03.2006).

© Александър Лютов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2006, № 3 (76)