Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОЙНА И ДИПЛОМАЦИЯ В НОВАТА РУРИТАНИЯ: КОМИЧНИ ВИЗИИ ЗА БАЛКАНИТЕ

Весна Голдсуърди

web

Драгоман (към Пътешественика): - Пашата поздравява Ваше Превъзходителство.

Пътешественик: - За Боутън-Солдбъро ли? Има си хас! - но бих искал да знам какво е мнението му за сегашното състояние на Османската империя. Кажи му, че Парламентът се събра и че бе произнесено тронно слово, което призова Англия да подкрепя целостта на султанската суверенна власт.

Драгоман (към Пашата): - Този наследник на Мъдкомб, този бъдещ полицай от Бедфордшър, съобщава на Ваше Височество, че в Англия говорещите къщи са се събрали и че целостта на султанската власт е била гарантирана за вечни времена с една реч от кадифения трон.

Паша: - Прекрасен трон! Прекрасни къщи! - трак! трак! всички на колела; - пуф! пуф! всички с пáра! - прекрасен трон! прекрасни къщи! прекрасни хора! трак! трак! всички на колела! - пуф! пуф! всички с пáра!

Пътешественик (към Драгомана): - Какво иска да каже пашата с това пуф-пуф? Надявам се, той няма предвид, че нашето правителство ще се отметне от обещанието си към султана?

Драгоман: - Не, Ваше Превъзходителство, но той казва, че англичаните говорят чрез колелата и пáрата (Кинглейк 1995: 9-10).

Като “защитник на онеправданите” и символ на индивидуалната британска намеса на Балканите, байроновският тип герой доминира в различните жанрове на популярната литература през столетието след смъртта на Байрон в Мисолонги. Неговият комичен двойник, патетичният набеден Байрон, нежелан у дома, недоволен от начина, по който вървят нещата в Англия и безжалостно експлоатиран на Балканите, се появява в Безусловна капитулация на Ивлин Уо през 1961 г. Но първите комични изображения на самите Балкани се появяват много по-рано. На комичните описания е присъща по-висока степен на осведоменост за региона, който описват, тъй като, за да могат да въздействат ефективно, те разчитат в определена степен на споделени познания за конкретния Друг. В този контекст едно от значимите произведения на британския пътепис през XIX в., Еотен (1844) на А. У. Кинглейк, успява да борави с един очевидно добре установен набор от стереотипи в описанието на британските срещи с османските управници в Близкия изток, както личи от цитирания откъс от въображаем разговор между османския паша на Белград и неговия английски гост, неуспял “кандидат за Боутън-Солдбъро при последните избори” (Кинглейк 1995: 8). Появата на “туристически справочници” в първата половина на XIX в., описващи Балканите и други части на Османската империя, например Справочник за пътешествениците в Турция, издаден през 18401, отразява нарасналия интерес към региона. Но едва с постепенния разпад на османското управление започват да се появяват комични произведения, отразяващи новото усещане за една отделна балканска идентичност. Една от ранните творби от този тип, късият разказ Какво правих в Белград (1868) на Чарлз Левър, анализиран в частта, посветена на британските дипломатически патила, разкрива все още смътни представи за балканската чудатост. В Оръжията и човека (1894) на Бърнард Шоу тези представи вече отстъпват пред снизходителни описания на инфантилните, дърлещи се балкански нации, играещи си на държавност, дипломация и войни, които преобладават в произведенията през XX в., разглеждани в тази глава.

 

България на Бърнард Шоу

Първа от Приятни пиеси на Джордж Бърнард Шоу и едно от най-добре познатите комични изображения на балканския живот в английската литература, Оръжията и човека се играе за първи път на 21 април 1894 в Авеню Тиътър в Лондон пред публика, сред която са Оскар Уайлд, Джордж Мор, Сидни Уеб и У. Б. Йейтс (Бексон 1992: 26). Бестселърите през тази година - Затворникът от Зенда на Антъни Хоуп и Великата война през 1897 на Уилям Ле Кьо, както и успехът на Трилби на Джордж дю Морие, който излиза с продължения в Harper’s Magazine, са показателни за популярността на фантазиите, експлоатиращи привлекателността и опасностите от допира с екзотизирания Друг през последното десетилетие на века. Пиесата на Шоу, която деконструира стереотипната военна мелодрама, за да разруши романтичния героичен идеал, вероятно печели популярност със “странния” си български декор и колоритни костюми. Шоу ясно осъзнава тази атракция, защото по негово признание е направил “най-абсурдни промени в детайлите заради местния колорит, който обаче е забавен и ще подсили екстравагантността на пиесата и в същото време ще й придаде реализъм.” (Холроуд 1988: 300). Степента на “автентичност” в Оръжията и човека е такава, хвали се той, че “създава впечатлението, че действително съм бил в България” (Холроуд 1988: 300).

Усилията на Шоу да постигне полуреалистична, “автентична” обстановка противоречат на често повтаряните от него твърдения, че именно при тази пиеса и темата, и мястото на действието нямат особено значение. Той започва да пише Оръжията и човека в края на 1893 г., като отбелязва в дневника си за 26 ноември, че “прекарах вечерта, започвайки нова пиеса - романтична” (Холроуд 1988: 297), но, неясно защо, той скоро решава посланието му да бъде антиромантично. В допълнение към първоначалната си двусмисленост, за четирите месеца от започването й до премиерата, пиесата сменя поне две места на действие. Първата редакция, озаглавена Алпите и Балканите, няма “география” - “имената на местата са оставени празни, а персонажите са просто Бащата, Дъщерята, героичният Любовник, Чужденецът и т.н.” (Холроуд 1988: 300). Шоу моли Сидни Уеб да му подскаже “подходяща война”, въпреки че оригиналното заглавие навежда на мисълта, че той вече е помислил за сблъсъка на двата манталитета, който се появява в окончателната версия на пиесата. Уеб, който бил прекарал “около две минути в бърз преглед на всяка война, водена някога”, предлага Сръбско-българската война от 1885-1886. Този конфликт се случва след обединението на България с Източна Румелия (автономна провинция, включваща югоизточната част на днешна България) против волята на Русия, в резултат на което тя изтегля своите офицери, като оставя българската армия отслабена пред заплахата от едно опортюнистично сръбско нападение. Въпреки това българите надминават всички очаквания, като побеждават сърбите в битката при Сливница на 17-19 ноември 1885 г. (Пиесата на Шоу представя българската армия, която преследва победените сърби след битката.)

България нахлува в Сърбия и след 48-часов конфликт между двете армии от по 40000 души българите постигат втора победа в битката при Пирот на 26-27 ноември. Намесата на Австрия през януари спестява на Сърбия по-нататъшно унижение, като възстановява статуквото с подписването на Букурещкия договор на 3 март 1886 (Уолкер 1993: 57).

След като е избрал войната, с копие на Годишния регистър и железопътна карта на Балканския полуостров, Шоу попълва белите места в пиесата, “като цялото действие се развива в Сърбия, в къщата на едно сръбско семейство” (Холроуд 1988: 300). На 17 март 1894 (малко повече от месец преди премиерата в Лондон), той показва пиесата на руския нихилист Степняк, “който ме ужаси, като извика на помощ адмирала на българската флота... Но за щастие той се оказа руснак.” (Холроуд 1988: 16). Съветникът на Шоу е адмирал Серебряков, “който преди е командвал българския дунавски флот, но след съмнения, че симпатизира на нихилистите, избягал в Англия и станал фермер” (Холроуд 1988: 16). В резултат на социалната и историческа информация, предоставена му от Серебряков, Шоу решава, че пиесата с място на действие в Сърбия е “невъзможна отначало докрай” и решава да пренесе действието в България.

Въпреки че Шоу няма намерение да създаде ескейпистки романс от типа на Затворникът от Зенда, Балканите, както са представени в Оръжията и човека, с “ориенталските и разкошни” мебелировки, живописни костюми и покритите със сняг върхове на Балкана, които се виждат от малкия град “край прохода Драгоман”, където се развива действието, въпреки всичко пресъздават образите и обстановката, описани в популярните романси. България на Шоу може да се разглежда като още една измислена “руританска” държава - един аспект на пиесата който, за ужас на Шоу, излиза на преден план в оперетата Шоколадовият войник на Оскар Щраус, базирана пряко върху Оръжията и човека и поставена през 1908 г. Шоу говори за нея като “унизително преобръщане на една свястна комедия в долен фарс” (Бексон 1992: 26).

Описаната в Оръжията и човека България е страна, която се колебае мъчително между разкошния Ориент и евтината, имитаторска “западност”. Указанията на Шоу при постановката разкриват един свят, чиято омировска невинност е вече замърсена от западното влияние и претенции:

През отворения прозорец на малкия балкон един балкански връх, ослепително бял и красив на лунната светлина, изглежда съвсем близо, въпреки че в действителност се намира на мили оттук. Интериорът не прилича на нищо, което може да се види в Западна Европа. Той е наполовина богат български, наполовина евтин виенски... Покривката на леглото и драпериите, завесите на прозорците, малкият килим и всички текстилни орнаменти в стаята са ориенталски и великолепни, тапетите по стените са западни и невзрачни. (Шоу 1991: 15).

Покрай ориенталското им наследство българските персонажи на Шоу и неговата представа за “балканското” се отличават и с детинското си желание да имитират “Запада” и да изглеждат “цивилизовани”. Подобно на децата и за разлика от швейцарския антигерой на пиесата, българите в Оръжията и човека постигат комичен ефект, като са по-скоро несъзнателно смешни, отколкото остроумни. И ако образите на България са опоетизирани в типично “руритански” стил, българите са доста по-нелепи, отколкото “живописните” балкански образи от популярната литература. Катерина Петкоф например е жена, “която би могла да бъде великолепен образец на съпруга на някой планински фермер, но е решила да бъде виенска дама и за тази цел винаги е облечена в модерна официална следобедна рокля.” (Шоу 1991: 167). Тя се хвали с положението на своето семейство, което е “почти историческо: ние знаем произхода си от преди двайсет години” (Шоу 1991: 83).2 Майор Петкоф, човек, който “заема най-високия пост сред всички българи” в българската армия (Шоу 1991: 84), подозира, че жена му страда от чести възпаления на гърлото, защото си мие врата всеки ден - “неестествен” и “нездравословен” навик, донесен от Англия:

Всичко идва от англичаните: климатът им ги прави толкова мръсни, че трябва непрекъснато да се мият. Вижте баща ми! Той не се е къпал през живота си, а доживя до 98 години, най-здравия българин. Нямам нищо против едно хубаво миене веднъж седмично, положението ми го изисква, но веднъж дневно е вече прекалено (Шоу 1991: 39).

“Българите с добра репутация - хора в нашето положение, гордо заявява дъщеря им Райна, си мият ръцете почти всеки ден.” (Шоу 1991: 32) Библиотеката на майор Петкоф е друг пример за жалките опити на българите да подражават на “цивилизования” свят. Тя “не е нещо особено”, с единствената си лавица от стари, покапани с кафе, подвързани с хартия романи и малка кухненска маса, “силно износена, приспособена за писалище с една стара тенекиена кутия, пълна с писалки” (Шоу 1991: 57), но въпреки това Райна Петкоф се хвали на капитан Блънчли, че това е “единствената библиотека в България” (Шоу 1991: 51) - факт, който трябва да накара швейцарския войник да разбере, че се намира сред “цивилизовани люде”, които “ходят всяка година до Букурещ за оперния сезон” (Шоу 1991: 51).

Шоу е принуден да защити своето описание на българите (можем само да предполагаме колко детайли от този тип са дошли от руския адмирал и колко са плод на авторовото въображение) в поне два случая. В своя “Предговор” към Приятни пиеси от 1898 г. той отбелязва:

Един подчертано либерален критик, покойният Мой Томас, който в противовес на хора на несъгласните, обяви при появата на Оръжията и човека, че съм нанесъл неоправдан удар върху каузата на свободата на Балканския полуостров, като споменавам, че за един българин през 1885 не е било нещо естествено да си мие ръцете всеки ден. Не ще и съмнение, че скоро след това той е разбрал за кавгата, отразена из цяла Европа, между Стамболов и една видна дама от български двор, която се възмутила от състоянието на ноктите му (Шоу 1991: 12)3.

През 1924 г. Шоу изразява съжаление, че пиесата му “е наранила чувствата на българските студенти в Берлин и Виена”, но отдава гнева им на липсата на чувство за хумор и добавя, че, “когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.” (Холроуд 1988: 297).

Ако българските опити да се “европеизират” са подложени предимно на присмех, то самото им “европеизиране”, твърди пиесата, довежда до някои отрицателни последици, за които е виновна единствено Европа. Като приемат ценностите на европейския романтизъм, твърди Шоу, българите развиват опако чувство за героизъм, като резултат на “яростния щурм на идеализма”, който представлява “евфемизъм за романса в политиката и нравите” (Шоу 1991: 12). “Може би имаме нашите героични представи само защото толкова обичаме да четем Байрон и Пушкин”, отбелязва Райна Петкоф, “Истинският живот рядко е такъв!” (Шоу 1991: 17).

Отрицателните последствия на това романтично влияние са особено очевидни в описанието на майор Сергей Сараноф, “висок мъж с романтична красота и физическа дързост, силен дух и впечатлително въображение на неукротим планински вожд” (Шоу 1991: 40). Подобно на Райна с нейните официални виенски рокли, за Шоу той е най-лошия възможен хибрид - един варварин, страдащ от меланхолия, благороден дивак, който е чел Байрон. Шоу обяснява, че този “руритански” образ “няма да бъде неуместен в някой парижки салон”:

Личи си, че интелигентният и талантлив варварин притежава остро критично чувство, което е заработило усилено с идването на западната цивилизация на Балканите. Резултатът е точно същият, който появата на мисълта на XIX в. за първи път породи в Англия - а именно байронизмът. Мрачно замислен за постоянните провали както на другите, така и неговите собствени, да бъде достоен за идеалите си, вследствие на циничното му презрение към човечеството... той е придобил този полутрагичен, полуироничен облик... с който Чайлд Харолд омайваше бабите на своите английски съвременници (Шоу 1991: 40-41).

По-късно в пиесата майор Петкоф също обвинява Запада за конфликтите на Балканите: “Ние нямаше да можем да започнем да се бием, ако тези чужденци не ни бяха показали как да го правим: ние не знаехме нищо за това, а и сърбите също.” (Шоу 1991: 43) Това твърдение обаче противоречи на обяснението, дадено от Катерина Петкоф на капитан Блънчли: “Вие сте чужденец: не можете да почувствате нашите национални вражди. Ние все още мразим сърбите. Мирът принуди съпруга ми да се чувства като лъв, на който са отнели плячката.” (Шоу 1991: 53)

Швейцарски наемник, който се присъединява към сърбите просто защото те са “по-близо до Швейцария”, капитан Блънчли счита героизма по време на война за пълна измислица. Примерите на смело поведение, обяснява той, обикновено се дължат на глупост. Двойният хепиенд на пиесата, когато Сергей и Лука и Блънчли и Райна ще се женят, подронва приетата от Блънчли поза на високомерен цинизъм и връща пиесата до нивото на мелодрамата, която тя си е поставила за задача да разруши. Преситен воин, влюбеният Блънчли в крайна сметка се оказва неспасяем романтик. “Един скитник, човек, който е проиграл всичките си шансове в живота заради непоправимия си романтизъм”, той предлага да заведе своята съпруга в буржоазния рай на Швейцария, където притежава “шестстотин ката чаршафи и одеала, две хиляди и четиристотин пухени юргана... десет хиляди комплекта вилици и ножове и същия брой десертни лъжички... триста слуги... шест двореца... шест конюшни... чайни градини и частен дом” (Шоу 1991: 84). Интересното е, в светлината на изразеното от него презрение към героите от войната, че сега Блънчли се хвали с притежанието на “четири медала за заслуги... чин на офицер и репутация на джентълмен”! (Шоу 1991: 84)

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. A Handbook for Travellers in Turkey: describing Constantinople, European Turkey, Asia Minor, Armenia and Mesopotamia. With new travelling maps and plans. London: John Murray, 1840. [обратно]

2. Виж също репликите: “Райна: Все още не знаете в чия къща се намирате. Аз съм от рода Петкоф. Мъжът: Пет какво?” (р. 31). [обратно]

3. Курсивът мой - В. Г. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Кинглейк 1995: Kinglake, A. W. Eothen. Traces of Travel Brought Home from the East. London: Picador Travel Classics, 1995. (First published in 1844.)

Бексон 1992: Beckson, Karl. London in the 1890. A Cultural History. New York and London: W. W. Norton, 1992.

Холдрод 1988: Цит. в Holroyd, Michael. Bernard Shaw. Volume I. 1856-1898: The Search for Love. London: Chatto and Windus, 1988.

Уолкър 1993: Walker, David. Battles of the Balkans: A Survey of Wars from 1877-1945 and Their Underlying Causes. // RUSI Journal, vol. 138, № 3 (June 1993).

Шоу 1991: Shaw, Bernard. Arms and the Man. London: Longman Literature, 1991. (First performed on 21 April 1894. First published in 1898.)

 

 

© Весна Голдсуърди
© Леонид Дуков - превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2004, №5 (54)

Други публикации:
Голдсуърди, Весна. Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението. София: Кралица Маб, 2004.