УБИЙСТВО В КАТЕДРАЛАТА

Т. С. Елиът

web | Убийство в катедралата

Първо действие

Действащи лица:

Хор на жените от Кентърбъри
Трима свещеници от катедралата
Вестител
Архиепископ Томас Бекет
Четирима изкусители
Присъстващи

Действието се развива в архиепископския дворец на 2. 12. 1170 г.

Хор. Тук нека да застанем, до катедралата. Тук нека чакаме.
Опасността ли ни привлича? Или пък чувството
                                                        за безопасност
          прикова краката ни
пред катедралата? Каква опасност може
да ни заплашва, нас, бедните жени от Кентърбъри?
          Какво нещастие,
което още не познаваме? Не, нищо
не ни заплашва и няма сигурност във катедралата.
          Някакво предчувствие за нещо,
което са принудени очите ни да видят, приковава
                                                        тук нозете ни
пред катедралата. Принудени сме да поемем върху себе си
          свидетелството.

Докато златният октомври западаше в скърбящ ноември
и ябълките вече бяха сбрани и запазени, а лютите кафяви
          знаци на смъртта покриваха земята, локвите
                                                        и калищата,
все чака Новата година, диша, чака и въздиша в мрака.
Докато работникът изува тежките си от калта обуща
          и протяга към огнището ръце,
Новата година чака, съдбата чака, за да дойде.
Кой е протегнал ръце към огъня и си спомня за светците
          на Всех Святих?
Кой си спомня за мъчениците и за светците, които чакат?
Кой ще протегне ръце към огъня и ще се отрече
от своя господар?
Кой ще се стопли край огъня и ще се отрече
                                                        от господаря си?

Седем години - и лятото свърши,
седем години, откак архиепископът ни е напуснал
                                                        паството си,
към което винаги добър е бил.
Но по-добре да не се връща.
Управляват кралят или благородниците,
а ние страдаме от многото тегоби,
но повече сами си блъскаме главите
и сме доволни, ако си остане тъй.
Опитвахме се в ред да е имотът ни,
търговецът, плашлив и предпазлив, се мъчи
          да припечели нещо,
а труженикът, превит над своя къс земя, с лице,
                                   подобно на земята си,
предпочита да остане несъгледан.
Сега от смутовете на сезоните се плаша:
ще дойде зимата, понесла смърт откъм морето,
губителната пролет във вратите ни ще бие,
а корени и пъпки ще разяждат очите и ушите ни
и пагубното лято ще изгори и коритата на реките,
беднякът пак ще чака следващия гнил октомври.
Защо да носи лятото утеха
за есенните огньове и зимните мъгли?
Какво да правим в летните горещини,
освен да чакаме в безплодните градини новия октомври?
Мор някакъв ни стига. Ние чакаме и чакаме,
и чакат мъчениците, светците, чакат тез, които мъченици
                                            и светци ще станат.
Съдбата чака във Господнята ръка и придава форма на това,
                                            което още е безформено.
О, виждала съм тези белези във снопа светлина на залеза.
Съдбата чака във Господнята ръка, не във ръцете на
                                            държавниците,
които нещичко добре, а нещо зле го правят, като планират
                                            и като предполагат,
а целите в ръцете им въртят се като времето.
Ела, щастлив декември, кой ще те гледа, кой ще те пази?
Дали Синът човешки пак ще се роди във ясли?
Защото ние, бедните - не ни остава нищо друго,
освен да чакаме и да свидетелстваме.

(Влизат свещениците.)

I свещеник. Седем години - и лятото свърши.
Седем години, откак архиепскопът ни ни напусна.

II свещеник. Какво ли правят архиепископът и папата,
                                                       върховния ни господар,
ведно със упорития ни крал и с краля на французите?
Във непрекъснати интриги, комбинации,
на конференции и срещи, насрочвани и пак отлагани,
на срещи, недовършени или безкрайни -
тук и там, във Франция?

III свещеник. Не виждам нищо убедително в изкуството
на земната държава,
а само ужаси, двуличие и непрекъснати злоупотреби.
Управлява кралят или управляват благородниците:
със сила - силният и по прищявка - слабият.
Един закон те имат - властта да пипнат и да я задържат,
а алчността и похотта изместват постоянството
                                                       на другите,
а слабият погълнат бива от подобните си.

I свещеник. И всичкото това ще свърши ли,
докато бедните пред портата
забравят за приятеля си, за отца си в Бога, докато
                                                 бедните
забравят,
че са имали приятел?

(Влиза вестителят).

Вестител. Служители на Бога, пазители на Храма,
дошъл съм да ви съобщя без много думи:
архиепископът е в Англия, близо до града.
Изпратиха ме бързо, доколкото можаха,
за да се приготвите и да го срещнете.

I свещеник. Какво, нима изгнанието свърши и господарят ни,
                                                 архиепископът,
се е помирил със краля? Нима са се сдобрили
гордите мъже?

Вестител.                        Нима ще има мир
между чука и наковалнята?

III свещеник.                                    Кажи,
нима е свършил старият им спор, нима е паднала
преградата от гордост, която ги разделяше? Това какво
                                        е, мир или война?

II свещеник. Напълно убеден ли той пристига или само
сигурен в мощта на Рим, в духовната си власт,
със вяра в правото и в любовта на хората?

I свещеник. Прави сте да питате в недоумение.
Той идва с гордост и тъга, и предявил изискванията си,
безспорно убеден в народната привързаност.
Народът го посрещна в изблик на горещ възторг -
събран край пътя, гологлав,
покриваше пред него с листи на последните цветя земята.
Претъпкани до задушаване пред него бяха улиците
и даже струва ми се, че откъснаха опашката на коня
           и превърнаха в реликва всеки неин косъм.
А господарят ни е заедно със папата и с краля на
                                                   французите,
който наистина желаеше отново в кралството му
                                                   да го върне;
а колкото до краля, това е друго нещо.

I свещеник. И отново: мир или война?

Вестител.                                      Мир без целувка мирна.
Ако ме питате, закърпена е тази работа.
И още, мисля си, че лорд-архиепископът
не е от тези, които хранят някакви илюзии,
и няма да отстъпи ни на йота в свойте искания.
Ако ме питате, аз мисля: този мир
не е завършек, а прилича на начало.
Всички знаят, че когато господарят ни
напускал краля, той заявил на краля,
моя повелител: "Оставям ви като човек,
когото няма повече да видя в този свят."
Това го знам, повярвайте, от най-доверен източник:
различни мненията са какво ли значат тези думи,
но светло предзнаменование не вижда никой в тях.

(Излиза.)

I свещеник. За архиепископа се плаша, страхувам се за
                                                                 Църквата,
защото знам, че гордостта от неочаквана сполука
подготвя само по-голямо бедствие.
Аз го познавам като канцлер, обласкан от краля.
Ласкаещ или плашещ царедворците с надменните им
                                                                 нрави,
презиран и презиращ, изолиран винаги,
но никога сам сред тълпата, винаги несигурен,
със гордостта си, хранена от всичките му добродетели,
гордост, идваща от безпристрастието,
гордост, идваща от благородството му,
омразна сила, дадена за кратко време,
но пълна със желание на Бога да се покори.
И ако кралят беше по-велик или по-слаб,
навярно участта на Томас би била по-друга.

I свещеник. Но господарят ни се връща. Връща се отново
                                                                 при дела си.
Достатъчно сме чакали декември да смени декември.
Владиката ни пак начело ще застане, прогонвайки
          тревогата, съмненията.
Какво да правим той ще ни посочи,
ще ни даде нареждания и ще ни упъти.
Той с папата е и със френския владетел.
Сега като на канара ще се облегнем и ще имаме опора
срещу приливите на властта в земевладелци и барони.
Божията канара е под нозете ни. И нека да посрещнем
архиепископа си с най-сърдечна благодарност:
господарят ни, архиепископът ни се завръща. Когато
          той се върне,
съмненията ни ще се разсеят. И тъй, да се възрадваме!
Казвам ви, да се възрадваме и с радостни лица
да го посрещнем и приветстваме.
Слуга съм на владиката. Да го приветстваме с добре
                                                                 дошъл!

III свещеник. За зло или добро - но колелото да се завърти.
Седем години беше спряло и беше лошо.
Защото някой знае ли за края на доброто или злото?
Докато мелничният камък спре
и портата към улицата се затвори
и всички дъщери на музиката бъдат унижени.

Хор. Не съществува траен град, ни постоянно състояние.
Линее вятърът, линее времето, несигурна е ползата,
          опасността е сигурна.
Късно, късно, късно, къснее времето, късно, много късно,
          годината е гнила,
зъл духа вятърът, горчи морето, сиво е небето,
                                                                           сиво сиво сиво.
О, Томас, о, архиепископе, върни се; върни се, завърни се
          пак във Франция.
Завърни се. Бързо. Спокойно, тука остави ни да загинем.
Ти идваш сред приветствия, ти идваш с радост,
          но носиш в Кентърбъри
гибел за дома, за себе си погибел, гибел за този свят.

Не искаме да става нищо.
Седем години преживяхме в мир.
Успявахме така да правим, че да не ни забелязват,
живейки, полуживейки.
Имаше гнет и богатство,
имаше бедност и смут,
имаше дребни неправди.
Но ние продължавахме да си живеем,
да живеем и полуживеем.
Понякога зърното не достига,
понякога добра се случва жетвата,
една година срещаме дъждовна,
а следващата сушава се пада.
Една година щедра е със ябълки,
на другата пък сливите са малко,
а ние продължаваме, живеем,
живеем и полуживеем.
Празнувахме на празник, ходехме на църква,
приготвяхме си бира, сидър,
за зимата събирахме дърва,
приказвахме си край огнищата,
приказвахме по ъглите на улиците,
говорехме, не винаги със полушепот,
живеехме, полуживейки.
Редуваха се раждания, смърт и сватби,
имахме си своите скандали,
мъчеха ни данъците,
имаше сплетни и смях,
някои от нашите момичета изчезваха
необяснимо, други не посмяха.
Малките си ужаси ний притежаваме
и само наши сенки, наши тайни страхове.
Но днес неописуем страх ни стига, страх не от нещо само,
          а многолик
страх, като от раждане и смърт, когато гледаме
                                                                      смъртта
          и раждането отстрани, във самота. Ние
се боим със страх, който не познаваме, който
          не сме срещали и който никой не разбира,
сърцата ни откъсват се от нас и като луковица
          оголени са мозъците ни от свойте люспи, същността
          им се изгубва, губи се
пред оня краен страх, който не разбира никой.
          О, архиепископ Томас,
о, Томас, господарю, напусни ни - нека сме изоставени
          във скромната и тъмна рамка на живота,
                                                                не ни карай
да присъстваме на гибелта на този дом, на гибелта
          на архиепископа, на гибелта на този свят.
Владико, сигурен в съдбата си, уверен, неустрашим сред
          сенките, разбираш ли какво от нас изискваш,
          разбираш ли какво ще значи
за простия народ, привикнал към съдбата си, за простия
                                                                народ,
          който живее с простичките радости и скърби,
разбираш ли какво ще означаваза душата му да гледа
          гибелта на този дом, на господаря си и гибелта
          на този свят?
О, архиепископ Томас, напусни ни, напусни
                                враждебния ти Дувър
          и замини за Франция. Архиепископ Томас ще е
          наш архиепископ и във Франция. Архиепископ Томас,
нека бялото платно застане между сивото небе
          и морската горчива шир, напусни ни, напусни ни,
          замини за Франция!

II свещеник. Какво говорите при тези обстоятелства?
Нескромни, глупави, бърборещи жени!
Не знаете ли, че добрият ни архиепископ
може всеки миг да дойде?
Приветно викат хората из улиците,
а вие крякате, подобно жаби от блатото,
но сготвят и изяждат жабите накрая.
Страхливия ви ум какво уплаши?
Ще ви помоля: разведрете си лицата
и посрещнете най-сърдечно архиепископа.

(Влиза Томас.)

Томас.
Мир. Нека имат го във техния възторг.
Те говорят по-добре, отколкото знаят, свързах своето
                                                                разбиране.
Те знаят и не знаят какво е да действаш и да страдаш.
Те знаят и не знаят, че действието е страдание,
страднието - действие. И ето, който действа, страда,
не действа търпеливият. Но двамата са включени
в едно движение вечно, в едно търпение вечно,
което, всеки трябва да се съгласи, желано е,
което всеки трябва да изстрада и да пожелае сетне,
тъй че моделът да остане, защото
            моделът е действие
и страдание, така, че колелото се върти,
            дорде завинаги остане неподвижно.

II свещеник. Господарю, простете ми, не ви видях, че идете,
улисан в бъбренето на глупачките.
Простете ни, о, господарю, по-топъл поздрав щяхте
                                                                да заварите,
ако се бяхме готвили за случая.
Но Ваша светлост знае, че седем, пълни с чакане години,
седем години на молитви, седем години пустота
подготвили са по-добре сърцата ни
от седем години приготовления във Кентърбъри.
А, между другото, запалил съм огнищата във всички
                                                                ваши стаи,
за да прогонят хладината на английския декември,
защото Ваша светлост вече свикнали сте с по-приветлив
                                                                климат.
Ваша светлост ще намери стаите си в ред, тъй както
                                                                ги напуснахте.

Томас. Ще гледам в ред да ги оставя, тъй както ги намерих.
Не знам как мога да се отплатя за вашето внимание.
Това са дреболии. Кратък отдих в Кентърбъри,
дордето, неспокойни, враговете не почиват.
Бунтовните епископи на Лондон, Йорк и Салисбъри,
които са прихващали писмата ни,
напълниха крайбрежието със шпиони и пратиха
                                                                да ме причакат
някои от смъртните ми врагове.
По милост Божия аз козните им разгадах,
изпратих оня ден писмата си
и благополучно прекосих морето, но заварих
в Сандуич Уорън, Брос и кентския шериф,
заклели се да ме погубят.
И само Джон, наместникът ми в Солсбъри,
           заплашвайки ги в името на краля,
           ги принуди да сдържат ръцете си. Така
           известно време няма повече да ни досаждат.

I свещеник.                                           Но после?

Томас. За кратко дирещият ястреб
само ще кръжи и ще се вие в бавен полет,
очаквайки молби, изисквания, съпротива.
Краят ще е прост, внезапен, богодаден.
           Междувременно ще бъдат сенки
същността на първото ни действие, борба
                                                                    със сенки.
Паузата по-тежка е от свършека.
Подготвя всяка стъпка тук събитието. Гледай.

(Влиза I изкусител.)

I изкусител. Сам виждате, лорд Томас, идвам с
                                                                    простота.
Забравена е всяка острота.
Надявам се, че днешната ви сериозност
ще извини пък моята смирена несириозност
в памет на доброто старо време.
Ваша светлост няма да презре един отдавнашен другар
                                                                    в немилост.
Ах, стари Том, ах, весел Том, ах, Томас Бекет,
нима забравили сте, Ваша светлост, онази вечер
             там, край реката -
когато кралят, вие, аз другари бяхме?
Но дружбата е повече от времето жестоко.
Сега, когато Ваша светлост си възвърна
дружбата на краля, нима ще кажем, че отмина лятото
и че доброто старо време няма да се върне?

Гласът на флейти в здрача, цигулките в преддверието
и смехове, и цвят на ябълки, понесени върху водите,
и огънят пламтящ през зимата,
вечерята, подслаждана от остроумия, и мъдрости, и вино!
Сега, когато с краля сте приятели отново,
свещеници и миряни към радостите ще се върнат,
враждебностите и забавите враждебности не дирят.

Томас. Говориш ми за миналото време. Аз помня само онова,
което забравата не заслужава.

I изкусител. За новото тогава да говорим.
През зимата дошла е пролетта. Снегът във клоните
ще пърха леко като цвят. Ледът в канавките
ще отразява слънцето, а любовта в градините
мъзга ще пръска. Веселието победи скръбта.

Томас. Не знаем ний за бъдещето много,
освен това: от поколение на поколение
едни и същи случки се повтарят, пак и пак.
От опита на другите човек приема много малко.
Но никога в живота на един човек
не се завръща миналото. Връвта разкъсай, смени блюдото
                                                                  на везната.
Само лудият, потънал в лудостта си, може да помисли,
че той върти кръга, който го носи.

I изкусител. Господарю, поздравът е толкова добър,
колкото и смигването.
Човек обича често пъти онова, което ненавижда.
Заради миналото, което идва пак,
аз ваш съм днес.

Томас.                       Не се опитвай
все във този дух да продължаваш.
Би било по-добре да се разкаеш
и да последваш господаря си.

I изкусител. Е, не така!
Ако сте твърд, други, по-твърди, има!
Но Ваша светлост сте премного горделив!
Не е най-безопасен звярът с вид плашлив.
И не беше този пътят на приятеля ни, краля!
Към грешниците бяхте твърде благосклонен вие,
когато бяха с вас другари. По-кротичко, човече!
Защото кроткият докопва дял и пие
и яде до ситост. Приятелски съвет от мене приемете
или от птицата ви няма да останат и крилете!

Томас. Със двадесет години закъсня.

I изкусител. Оставям ви тогава на вашата съдба.
Вас благородните пороци ви услаждат,
но знайте, те прескъпо се заплащат.
Прощавайте, милорд, дошъл съм с простота
и тръгвам пак, забравил всяка острота.
Надявам се, че вашата сегашна сериозност
ще извини и мойта скромна несериозност.
Ако над мен в молитва се смилите,
за вас и аз ще си припомня по времето
на сладките целувки под звездите.

Томас. Добър ти път, видение на пролетта,
тъй тръгва мисълта, подсвирквайки, под вятъра.
Но невъзможното е също изкушение -
неразбираемото, нежеланото,
гласове в съня, които будят оня свят на мъртвите,
за да не е душата изцяло в настоящето.

(Влиза II изкусител)

II изкусител. Ваша светлост може би сте ме забравили.
Ще ви припомня.
Срещали сме се във Кларъндън, край Нортъмптън
и най-накрая в Монмирей, на Мен. И ако днес съм тук,
дано това уравновеси онези, не твърде мили спомени,
с предишните и по-значителни
от канцлерството ви.
Последните как се възправят, вижте! С тайните,
                                                                  които знаехте
като началник на полицията, пак
вие ще насочвате държавата.

Томас. Искаш да кажеш…

II изкусител.                       Че канцлерството,
което изоставихте, когато станахте архиепископ
(което беше грешка), сега ще се възстанови. И, господарю,
мисля, че силата изисква да премине в слава,
продължавайки живота във владение вечно.
Величествена гробница и паметник от мрамор.
Над хората да властваш не е лудост.

Томас. Каква услада за човек на Бога?

II изкусител.                                 Само скръб
е любовта единствено към Бога.
Нима човекът, притежаващ такова солидно нещо,
ще броди, стенещ, сред измамни сенки?
Властта е настояще. По-късно идва светостта.

Томас. Тогава кой?

II изкусител.           Канцлерът, монархът заедно със канцлера.
Кралят заповядва. Богато управлява канцлерът.
Това в училището не се учи.
Великите да преклониш, да защищаваш бедните -
под Божия престол човек не може повече.
Разбойниците да разоръжиш, да укрепиш законите,
да управляваш за доброто на справедлива кауза
и да раздаваш правосъдие, едно за всички -
това успех е на земята - и на небето, може би.

Томас. Какво говориш?

II изкусител.                   Истинската сила
се купува на цената на известно подчинение.
Тук, на земята, смърт навеки е духовната ви сила.
Силата е настояще за оногова, който властва.

Томас. Кой ще я има?

II изкусиел.                                 Този, който идва.

Томас. В кой месец?

II изкусител. В последния от първия.

Томас. И всичкото това какво ще струва?

II изкусител.                                                     Настояването ви
за власт над клира.

Томас. И заради какво ще го отстъпим?

II изкусител.                                      Заради властта и славата.

Томас. Не!

II изкусител. Да! Иначе храбростта ви ще се счупи,
затворени във Кентърбъри, владетелю без кралство,
сам себе си обвързал, служителю на папата безсилен,
елене стар, от псета окръжен.

Томас. Не!

II изкусител. Да! Хората са длъжни да хитруват. Кралете
                                                                                                  също,
подпалвайки война навън, но търсейки приятели в дома си.
За обществото тайната полиция е дар,
а добродетелите ще се облекат във скромност.

Томас. Забравяш за епископите,
които съм отлъчил.

II изкусител.                   Гладната oмраза
срещу своя собствен интерес не ще се бори.

Томас. Забравяш за бароните. Които няма да забравят
юздата, сложена на дребните им интереси.

II изкусител. Срещу бароните
е делото на краля, делото на клира, делото на канцлера.

Томас. Не! Аз, този, който нося ключовете от небето
и от ада, единствен в Англия,
аз, който вързвам и развървам с власт, дадена от
                                                                  папата,
нима ще мога да се принизя до по-безлична власт?
Изпратен съм със право да отлъчвам,
крале да съдя, не ведно със техните слуги да им
                                                                  прислужвам.
Това е длъжността ми. Не! Върви си.

II изкусител. Оставям ви на вашата съдба.
Все по-високо греховете ви кръжат, засенчвайки и ястреба
            на краля.

Томас. Преходна власт е да изграждаш свят добър,
реда да пазиш, ако светът познава ред.
Онези, които доверяват съдбините си на мирския
                                                                  порядък,
неконтролиран от повелите на Бога,
със доверчиво безразличие, във сдържано безредие,
пораждат бързо ширеща се болест
и разрушават онова, което са градили.
Да властвам заедно със краля -
та аз бях крал, десница кралска, негов разум.
Това, обаче, което беше някога възход,
сега упадък само значи.

(Влиза III изкусител.)

III изкусител. За вас не съм очакван посетител.

Томас.                                                                   Очаквах те.

III изкусител. Но не и в този облик, нито с настоящите ми
                                                                              намерения.

Томас. Не зная намерение, което изненадва.

III изкусител. Не съм развейпрах, нито политик,
прахосващ дните си или пък интригуващ в двора,
неопитен съм там, не съм придворен.
Разбирам от коне, от кучета, от проститутки,
умея хората си да държа във подчинение,
аз съм загрижен за страната благородник, в работата
                                                                              сведущ.
Познаваме страната ние, благородниците,
ние знаем всичките й нужди,
защото тя е нашата страна. За нея ний се грижим.
На нацията ние сме гръбнака,
не заговорниците паразити покрай краля.
Простете моята разгорещеност,
но аз съм англичанин, груб и прям.

Томас. Тогава продължавай по-напряко.

III изкусител.                                       Ясно е намерението.
Доколко трайно е едно приятелство,
зависи не от нас самите, а от обстоятелствата,
а обстоятелствата са непредвидими.
Неистинско във истинско приятелството може
                                                                да се преобърне,
но истинското, скършено веднъж, не може да се залепи.
По-вероятно е враждебността в съюз да се превърне.
Враждебността, която никога не е познавала
                                                                приятелство,
по-скоро може да завърже връзка.

Томас.                                                     За селянин
твърде ловко скриваш смисъла на свойте думи,
също като царедворец.

III изкусител.                   Лесно обяснимо.
Надежда нямате за помирение
с крал Хенри. Само сляпо силите се
да отстоите в самота.
Това е грешка.

Томас. Хенри, кралю мой!

Изкусителят.                   Други приятели
ще трябва да намерите при положението днес.
Английският монарх не е всесилен;
кралят е във Франция, зает със крамоли в Анжу;
край него чакат гладните му синове.
А ние сме за Англия. Във Англия сме ние.
Нормани сме, господарю, аз и вие.
Свободната държава на всички нормани
ще се роди във Англия. Нека, воювайки във Франция,
Анжуецът сам себе си унищожи.
Не може той да разбере английските барони.
Ние сме народът.

Томас. И за какво са всички тези увещания?

Изкусителят.                                                 За здрава коалиция
на умни хора с общи интереси.

Томас. Обаче, ако ми говориш за бароните…

Изкусителят. За силна партия, обърната към вас,
начело с вас, това ли пита, Ваша светлост?
За нас подкрепата на Църквата ще бъде премущество
за нашата благословена, мощна сила
в борбата ни за свобода. А вие, господарю,
ако сте с нас, ще се сдобиете с успех
за Англия и Рим в едно и също време,
ще свършите със тираничната управа
на кралския дворец над Църквата
и над бароните.

Томас. Това, което се опитах да постигна.

Изкусителят.                                                 Което се опитахте…
Но миналото вече е забравено.
Очакваме възхода на съзвездие ново.

Томас. Ако архиепископът не вярва в краля,
на враговете му как ще се доверява?

Изкусителят. Кралете не допускат друга сила извън тях.
Народ и Църква имат срещу Трона общ свой стяг!

Томас. Ако владиката във Трона няма вяра,
във Бога вярата единствено остава.
На канцлерството моя бе властта -
и хора като теб щастливи чакаха пред моята врата.
Не само в двора, но и на бранните полета
и на турнирите показах си сърцето.
Като орел над гълъбите плахи
аз управлявах с кротост и заплахи.
Нима сега ще трябва да се съглася
със вълците да бягам из степта?
Следвай вероломството си, както и преди,
обаче никой не ще каже, че предадох краля.

Изкусителят. Не прося, господарю, пред вашата врата.
Надявам се, преди да мине пролетта,
че кралят ще ви награди за верността ви.

Томас. Да създадеш, а после да разбиеш -
мислил съм го и преди.
Отчаяни усилия на отлетяла власт.
Самсон във Газа не е сторил повече.
Но ако ще трябва да разбивам,
сам себе си тогава ще разбия.

(Влиза IV изкусител.)

IV изкусител. Отлично, Томас, волята ви не се покори.
Със вас съм днес, приятел имате във моите гърди.

Томас. Кой си ти? Очаквах
трима посетители, не четири при мен.

Изкусителят. Един във повече да не те чуди в този ден.
Ако съм бил очакван, щях да съм идвал и преди.
Предшествам винаги очакването.

Томас.                                                                   Кой си ти?

Изкусител. Тъй като не ме знаете, без име мога аз.
Познавате ме, но не сте ме виждали.
Познати сме без срещи досега,
защото нямали сме време и места
за срещи.

Томас.                   Кажи защо си тука най-подир.

Изкусителят. Ще кажа. На кукичката беше закачено
парченце минало. Но бързината е забавяне.
Колкото до краля, омразата му е безкрайна.
И вие знаете, че той не ще повярва
повторно на човек, който му е бил приятел.
А вие предпазливо давайте във заем, използвайте
                                                                  услугите си,
дордето можете да ги предлагате.
Ще трябва да изчакате в капана да се хване,
служете си със гъвкавост, за да го съкрушите.
Що се отнася до бароните, ах, завистта на дребните
по-упорита е дори от яростта на краля.
Кралете имат си полиция, а благородниците - своите
                                                                                облаги;
раздирани от ярост, настървени да притежават повече,
бароните ни могат да се насъскват всеки срещу всеки;
не, по-могъщи врагове събарят крал.

Томас. Какво ми препоръчваш?

Изкусителят.                              До край вървете.
Затворени за вас са всички други пътища,
освен избрания. Но що за радост е това,
да властваш като крал или да управляваш хората
                                                                                под краля,
или умението да плетеш интриги, тайната стратегия -
какво са те пред всеобемащата сила на властта духовна?
Превит под греховете стари на Адама,
във вас са ключовете от Небето и от Ада,
властта да вързвате и да развързвате;
завързвайте, лорд Томас, завържете
епископи и крал под своята пета.
Крал, император, владика, благородник, крал:
несигурно владичество над армии топящи се,
войни и чуми, революции и нови
заговори, нарушени договори, ето -
да станеш господар или пък роб в единствен миг,
това е жребият на силата нетрайна.
Старикът-крал ще го узнае, когато в сетния си час
затрака гнили зъби без синове, без кралство.
Кълбото е във вас: о, намотавайте, лорд Томас,
нишката на вечния живот и на смъртта.
Във вас е тази власт, задръжте я.

Томас. Върховната, във таз страна?

Изкусителят. Върховната, но само за един.

Томас.                                                                   Не те разбирам.

Изкусителят. Не аз ще ви науча как се постига тя.
Да ви напомня дошъл съм тук сега.

Томас. И колко всичкото това ще продължи?

Изкусителят. Не питайте, освен за това, което вече знаете.
Но помислете, Томас, за славата посмъртна.
Когато крал умре, възкачва се нов крал
и друг владетел поема управлението.
Забравят краля, когато друг го сменя:
а мъченикът и светецът властват и от гроба.
И помислете, Томас, за враговете повалени:
един пълзи разкаян, а друг от ужас вие.
За пилигримите, строени във редици,
дошли да търсят мир от свети мъченици -
пред славата, надрасла вековете,
как всеки за молитва прегъва си нозете;
за чудесата дивни на промисъл висок -
и пак за враговете с бъдещ дял жесток.

Томас. Мислил съм.

Изкусителят.           Ето, за това сега говоря с вас.
По-силна мисълта ви е от кралската зла воля.
Понякога във помисъл, понякога в молитва
или в колебание, но мисълта ви литва -
пред сън и рано сутрин, със глас на птица - ясно
тя присмех нов съзира във бъдното неясно.
Че нищо не е трайно, върти се колелото,
жалее птицата - разбиха й гнездото,
защото светилището в прах е и елеят
му в гърлото на псетата се лее,
а злато, и сребро, и скъпи украшения
на леките жени се хвърлят в приношение.
Щом чудесата спират, верността пресеква
и хората забравят за славата оттеквала.
По-лошо е, когато сетне забравят да те мразят
достатъчно, че с клевети и срам да те прегазят
и мисълта за онова, което не ти стига,
е само опит да се разбере причинната верига
на историята. Когато кажат хората, че няма тайна
около някого, играл в историята роля трайна.

Томас. А по-нататък? Какво остава да се прави?
Каква корона трайна човек да търси?

Изкусителят. Да, Томас, да, и за това успяхте да помислите.
С какво ще се сравни величието на светците,
сияещи завинаги във Божията слава?
Земното величие на крал и император,
земната им гордост - не са ли бедност те
в сравнение с богатството на славата небесна?
Търсете път към мъченичество и тук се унижете,
за да сияете високо на Небето.
Под себе си се взрете, където бездната гърми,
и вижте преследвачите си във безкрайни мъки,
в изгарящо страдание, без изкупление, без…

Томас.                                                                   Не!
Кой си ти, че с моите желания ме изкушаваш?
Дойдоха други изкусители с видения
за удоволствия и власт на осезаема цена.
Какво предлагаш ти? Какво ми искаш?

Изкусителят. Само онова, което трябва да дадете.
Нима е твърде много за този образ
на величие вечно?

Томас. Другите предложиха реална стока,
макар и без цена, но пък реална.
А ти предлагаш само блянове,
които водят до проклятие.

Изкусителят. Самият вие често мечтахте за това.

Томас. Нима в душевната ми болест няма път,
който да не води до проклятие зарад гордост?
Аз знам добре, че тези изкушения
са само суета и бъдещи мъчения.
Нима душевната надменност може да се победи
от нещо, още по-греховно? Нима не мога
да действам и да страдам, без да се погубя?

Изкусителят. Макар, че знаете, не знаете все пак какво е
да действаш или страдаш, нито, че страда действащият,
търпеливият не действа. И двамата са включени обаче
в едно движение вечно, в едно търпение вечно,
което, всички сме съгласни, трябва да се пожелае,
което всички трябва да изстрадат, за да го поискат,
защото моделът съществува, колелото се върти,
            покоят ще е винаги покой.

Хор. Не, няма мир в дома. По улиците няма мир.
Аз чувам неспокойното движение на стъпки. И въздухът е плътен, тежък.
Какъв е този гаден мирис, тази пара?
Таз тъмнозелена светлина - дали от облака връз сухото
дърво? Земята
трудна е, в родилни мъки, дорде излезе дяволът. Каква е,
            тази ледена, пронизваща роса, която се натрупва
            върху опакото на ръката ми?

Четиримата изкусители. Човешкият живот е отчаяние,
            заблуда и недействителност е всичко -
недействително или отчайващо:
колелото на Екатерина, танцуващата котка,
наградите във детските игри,
наградите за съчинение по английски,
учените степени, държавните медали,
нещата губят своята реалност, човек минава
от нереалност в нереалност.
Този мъж е сляп, обхванат
от саморазрушение,
той преминава от една лъжа към друга,
от надменност през надменност към последната илюзия,
изгубен и прехласнат пред своето величие,
на обществото враг и враг на себе си.

Тримата свещеници. О, Томас, господарю, не се бори със
            бясното течение,
не раздухвай непокорни ветрове; през бурята
нима не чакаме морето да утихне, през нощта
не чакаме ли пак деня, когато пътникът отново ще
                                                                  намери друм,
морякът ще насочи своя кораб пак по слънцето?

Хорът, свещениците и изкусителите, като се редуват:

Хор. Бухал ли зове или това е знак между дърветата?

Свещениците. Залостени ли са кепенците, заключена ли е
                                                                                      вратата?

Изкусителите. Дъждът ли чука по прозорците, вятър ли
                                                                  разтърсва портата?

Х. В преддверието факли ли горят или пък свещник в стаята?

С. Пазачът ли минава край оградата?

И. Кучето ли драска по вратата?

Х. Смъртта е с хиляди ръце, пълзи по хиляди пътеки.

С. В дъха на всички трябва тя да дойде, да мине невидяна
                                                                  и нечута.

И. Да дойде като шепот във ухото или като силен удар
                                                                  по челото.

С. Можеш нощем с лампа да се движиш и пак да се удавиш
                                                                  във канавката.

И. Можеш да изкачваш стълбите по светло и пак да се
                                                                  препънеш в счупено стъпало.

И. Можеш да седиш на свойта плът и пак във слабините си
                                                                  да чувстваш студ.

Хор. Не сме били щастливи, господарю, не сме били твърде
                                                                  щастливи.
Не сме невежи, знаем какво да чакаме и да не чакаме.
Познаваме потисничество и мъчение,
лишения и болести,
старост без главня в огнището,
дете без мляко пролетес.
Труда ни виждали сме как го вземат,
как още повече тежат на плещите ни греховете.
Осакатен сме виждали младежа,
девойката - във воденичен яз.
И въпреки това живеем,
живеем и полуживеем,
събирайки отломките в едно,
дърва за огрев трупаме,
изграждаме убежища половинчати
за сън и ядене, за пиене и смях.

Винаги запазва Господ в нас по малко разум и надежда,
              обаче днес нов ужас ни настига и не може никой
              да го отстрани, от него да избяга, той тръпне
              под краката ни и по небето;
              под вратите и в комините, нахлува във ушите ни,
              в устата и очите ни.
Бог ни изоставя, Бог ни изоставя, нови спазми, нова болка,
              по-силна от живота, от смъртта или от раждане.
Пресищащо и нежно, от въздуха стъмнен
на отчаянието пада мирисът втвърден.
Приемат облик формите на въздуха студен:
мъркане на леопард и мечи ход стаен,
маймунско ръкопляскане, очакването на хиена -
хохот, хохот, хохот. Тук са Господарите на Ада.
Вихрушката им се върти край нас, кръжи в краката ни,
              извива се, в тъмнеещия въздух пада.
О, архиепископ Томас, пази ни, запази ни, спасиш ли себе си
              - и ние сме спасени.
Унищожиш ли себе си - и ние сме унищожени.

Томас. Сега разбирам пътя си, получих ясен знак:
не ще се сблъскам с изкушението във тоз му облик пак.
Последното ми изкушение бе най-върховно зло:
да водиш свята битка за демонско дело.
Естествената сила във грях простим прелива,
тъй жизненият път на хората извива.
Отпреди тридесет години, още оттогава
потърсих аз пътеките на удоволствия, кариера, слава.
Насладата от сетивата и от науката и мисълта,
от музика и философия, и любознателност,
пламтящата червеношийка в люляка,
турнирите, стратегията в шаха,
и любовта в градините, и свирене на лютня -
еднакво всичко бе желано.
Щом пламът на годините изстине
и повече не мислим всеки блян възможен,
амбицията на пръсти идва, неочаквана.
Грехът расте ведно с доброто, което вършиш.
Когато наложих законите на краля в Англия
и заедно със него се бих против Тулуз,
аз победих бароните във собствената им игра. Аз
вече можех да презра онези, които ме презираха,
надменни благородници с маниери,
които точно съответстваха на ноктите им.
И с краля, докато деляхме хляб и власт,
на Бога да прислужвам не съм желаел аз.
Служителят на Бога по-лесно може да сгреши
от хората на краля с претръпнали души.
Които служат на велико дело, ще могат да накарат
              делото на свой ред да им служи,
ако постъпват правилно: за битката със политици
може и самото дело да превърне в политика - не заради
              това, което прави се,
а заради кого се прави. Знам, че онова,
което ми остава да ви покажа от живота си,
за повечето в най-добрия случай
              ще е нелепост,
несвързано самоубийство на някой лунатик,
надменното страдание на фанатик.
Историята вади през всички времена
чудати резултати от минали дела.
Но за всяко престъпление и грешка, всяко зло,
потисничество, нож, убийствено дело,
възползване, и равнодушие, и свада
на вас, и вас, и всички вас възмездие се пада.
Аз вече няма да действам или страдам
до края от меча.
Но нека моят Ангел, от Бога отреден,
опасността да види, надвиснала над мен.

Интерлюдия >>>

© Т. С. Елиът, 2002
© Васил Дудеков-Кършев, 2002
© Издателство LiterNet, 03. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.