ПРОВАЛЕНАТА ВЕЧЕР

Павол Ранков

web

Седнах на мястото си в момента, когато вече гасяха светлините. За късмет бе първата седалка, така че никого не обезпокоих.

На сцената, където имаше само столове, маса и бюфет, излезе мъж в кариран костюм. Най-напред застана неподвижно с ръце в джобовете, след това направи нерешителна стъпка напред и изкрещя нещо неразбираемо. Зрителите се засмяха. Актьорът - явно ентусиазиран от тази реакция - дойде чак до края на подиума, тъй че нямаше и два метра от първия ред и пак изрева нещо.

Прозвуча като:

- Мабу мал конгджирил похимйо ханин маари, кирил тарисипсио.

Взривът на смеха бе почти истеричен. Вълната се понесе от първите редове назад и полетя към балкона. Някой на моя ред оставаше без дъх и хриптеше като куче. Други от зрителите заръкопляскаха.

Появи се по-стара актриса с шапка в ръката. Мъжът я прегърна и зашептя:

- Сигани иссимника?

Жената нежно се изплъзна от обятията му и каза:

- Сигани опсо. Папумнида. Чане и госил нава гачхи чом халлинга.

Зрителите пак се засмяха, но не толкова сърдечно като преди малко.

Навярно бях попаднал на представление за чужденци. Може би за туристи или служители на чужди фирми. Във всеки случай трябваше да предупредят за това на касата. (Или човек, който купува билетите с намаление, трябва да бъде доволен от всичко?)

- Уринин сумбакокчирхаджа, - каза мъжът на сцената и салонът отново се задуши от смях.

- Папумнида. Уринин нал мада ирон юхирил чулгинда, - възразяваше му жената и бойно си сложи шапката. Като че ли нещата между героите отиваха към разпра.

Вече се караха. Мъжът викаше и гневно жестикулираше. Жената тропаше с крак.

Станах и бързо се отправих през тъмнината в търсене на изхода. Когато контрольорката ми отваряше вратата, ми се стори, че в караницата се намеси и един от зрителите. Определено това бе добра пиеса и ако разбирах езика, сигурно щеше да ми е забавно. Жалко.

На гардероба върнах билета.

Девойка в син костюм ми подаде палтото.

- Пхиусида - добави услужливо.

Довели са си и собствен персонал!?

Оставих монета на плота. Когато на входа се огледах, забелязах, че девойката показва парата на колежката си. Може отдавна да не е получавала от никой толкова малко.

Излязох във влажната нощ. За момент се загледах във фонтана пред театъра. Когато бях малко момче, можех да гледам безкрайно дълго ангела, който лее струя вода връз гърба на костенурката, откъдето се разхвърчават пръски на всички страни. Когато вятърът се засилваше, водата опръскваше неподозиращия минувач.

След като паметта ме излъга, се сетих, че ангелът все пак облива не костенурка, а гущер. Латинския надпис под ангела съм запомнил точно, въпреки че нито в детството, нито сега знам превода му:

BELUA VASTUS
ET HOMUNCULUS ORBUS
ET NUNTIUS DESERTUS

Първоначално не исках да прекарвам днешната вечер сам в апартамента си и реших да не променям този план, въпреки че театърът ме излъга. Отправих се към кафето, чиито светлини се различаваха на отсрещната страна на площада. По времето на следването ми там се събираха студентите, после определено време хора на изкуството и най-накрая проститутки, черноборсаджии и по-изтънчената утайка на обществото. Местните вестници няколко пъти повишаваха тиражите си с описание на противните скандали, свързани с кафето.

Със сигурност проститутка можех да си намеря и другаде, но тук щеше да бъде със спомена за веселите макар и неуспешни студентски години.

ILBUN - разливаше се неонов надпис над вратите. Ilbun? По-тъпо име за кафе надали може да се измисли. Вътре вонеше на азиатски подправки и цигарен дим. Край бара имаше няколко свободни стола. Помолих сервитьора за коняк и кафе.

- И госин муосинйа? - попита ме изненадано. Обърна се назад и закрещя:

- Нанин кида онил олджулло аротта.

(У нас пришълците се чувстват като у дома си.)

Показах му с ръка най-близката бутилка. Наля ми нещо, което имаше вкус на смес между газирано вино и тъмна бира. Не беше лошо обаче.

Махнах на бармана и той ми напълни следващата чаша. Приятната топлина в стомаха ми отбеляза, че още не е задължително вечерта да бъде загубена.

Имаше няколко млади двойки, двама педали, които смятаха нещо на калкулатор, сводници, изчакващи своята възможност, някакъв пиян войник. А на стола до мен блондинка в най-добрите си години. Поръчах за двама ни от това особено питие. Още не бях пиян, но определено не бях и трезвен.

- Ще дойдете ли с мен? - попитах блондинката.

Не отговори. Докоснах я леко по лакътя и повторих въпроса. Барманът ми завика нещо.

- Върви на майната си! - отговорих му.

Жената стана и тръгна към изхода. Скочих след нея. Някой ме хвана за рамото и ме повлече назад. Разбира се барманът, бях забравил да платя. Извадих банкнота. Той я огледа и завъртя глава.

- Обунджи ил - каза.

Извадих още пари. За толкова и в по-добро заведение бих получил десет пъти повече, отколкото изпих.

- Кунсоридирил хаджимарира - заплашваше барманът.

Чаках.

Тогава някой отзад изви ръката ми и ме притисна до плота.

Барманът откопча часовника ми и засъска:

- Камани икора! Сарама, чибиро кагора.

Типът, който държеше ръката ми, ме избута от бара и ме изхвърли на тротоара.

Почти паднах.

На унижение и безпомощност съм свикнал още от детството си и запазих самообладание. Дори и за часовника не съжалявах.

Бавно вървях към площада. Вече не търсех блондинката. На най-близката улица има спирка на автобус номер 26, който ще ме откара до вкъщи.

© Павол Ранков, 2003
© Николай Фенерски, превод, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.