Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОТКИ

Михайло Пантич

web

Преди някое време приятелят ми си взе котка. Обажда ми се и казва: ела да я видиш и ще си промениш мнението. Не е нужно да пояснявам, че не обичам котки. Те като че ли усещат моята неприязън, котките са особени животни - всеки магьосник, който държи на себе си, се превръща в котка. Другият ми приятел пък събира книги за котките и сам написа една. Във всички останали, които е написал, пише за релсите, за враните, за беса, за рибата, наречена Агата или Дейзи Хюс, за здрача, за таваните (казват, че на тавана и господин Хърт е бесил котки) - задължително се снима с котка. Третият ми приятел обича зайците. Не знам защо го споменавам. Ах, да - обича зайците, но жилището му е пълно с котки, което, ще се съгласите, в днешно време не е изключение - например да обичате една жена, а да живеете с друга. Четвъртият няма котки, той превежда от английски, главно феминистична литература. Понякога прочитам преводите му и не знам какво да кажа за тях. Една е написала разказ за баща си, друга - за любовника си, трета - за това как възприема собствените си устни, и четвъртата е писала нещо, но не запомних за какво точно. Ако продължа да изброявам, в този разказ ще стане голяма навалица. А започнах с писàната и за приятеля, който си взе котка, а също и за това, че аз не обичам котки.

Да.

С този приятел се виждаме обикновено през почивните дни и това ме натоварва допълнително, защото си имам и други задължения, но за приятеля, ако е истински, все пак винаги се намира време. Най-често ходим да пием бира, седим на кея пред ресторанта и наблюдаваме два пъти по-младите от нас момичета. Така седяхме и последния път, когато се видяхме - кеят на Нови Белград е красив под първото топло априлско слънце. Тогава ми каза, че трябва да направи нещо със собствения си живот и навярно ще си вземе котка. Защо ли му е, помислих, и не ми дойде на ум ни едно приемливо обяснение. Отнякъде се появи по-голямата му дъщеря, известна феминистка, поздрави ни - приятелят ми има три дъщери, една от друга по-хубави (те можеха да бъдат мои дъщери) - чува за какво си говорим и се надвесва над лицето ми: ей, да знаеш, аз си говоря с котките. Каза това и си отиде. Замислих се над тези думи, защото й вярвам. Не ме питайте как така и защо. Просто, вярвам. Някому вярвам, някому - не.

На нея - да.

Представете си само, тя разговаря и с котките (хм, феминистка), а аз не умея да говоря дори със самия себе си. Да кажем, сутрин, докато из околните сгради и жилища още владее мъртвешка тишина, аз кръстосвам из своята белградска гарсониера, тъй като страдам от безсъние и дълго се наблюдавам в огледалото, още оросено от снощния душ. На разсъмване съм си най-близък и тогава се опитвам да кажа нещо на това свое “си”, каквото и да е, като например “ама че си посивял”, но - не умея. Виждам само пооредялата си коса, изпъстрена със сивота, виждам ситните бръчици покрай очите си, приличат ми на онази капилярна марсианска система - не знам защо, а и отдавна престанах да се занимавам с марсианците, само че наистина не умея да си кажа каквото и да е. Докато дъщерята на приятеля ми разговаря с котките, аз само мълча и се гледам в огледалото, наистина, понякога си казвам - значи това е лицето на мъж на средна възраст, надвесен над жената в леглото; насън тази жена има лицето на дъщерята, която нямам, но знам, че би могла да бъде тя. Така, надвесен, влизам в нейния поглед. Така й изглеждам, като амортизиран марсианец. Прочетох нещо подобно в разказа, който моят четвърти приятел преведе от английски, една феминистка писателка пише как си представя, че я гледа нейният любовник, а аз само промених перспективата. Не се плашете, няма да говоря за петия приятел, нямам пети приятел, но си мисля, че в живота на човека стигат и четирима приятели, поне на мен ми стигат, всичко отгоре е излишък, чиста проба затормозяващ излишък. Ако искате промяна, чета по вестниците, снабдете се с домашен любимец. Всъщност, трябва да кажа още и това. Знам, че е глупаво, но се налага. Чувствам някаква връзка между феминизма и котките, не знам каква, не е и толкова важно, но го усещам, не съм длъжен да го обяснявам защо. Някога отдавна, в гимназията, научих едно стихотворение, в което се прави същото сравнение - добре е, значи не съм единствен, някой преди мен се е сетил.

Да, сетил се е.

Например аз дълго време размислях за гущерите. Също и за буболечките. И за паяците, макар че паяците не са насекоми, те са членоразделни. Но се отказах, синът ми се плаши от паяци. Виждам го рядко, обикновено в почивните дни, бившата ми жена смята, че моята неòправност оказва неблагоприятно въздействие на неговото развитие, а той е сега в оная възраст... и наистина, бившата ми жена е права, както винаги и за всичко е била права, и преди да се роди е била права, а едва по-късно, когато се запозна с мене, да знаете тогава колко беше права, но добре, този път наистина имаше право, вместо да обяснявам на сина какво го чака в живота... като че ли наистина нещо го чака - проблемът е в това, че нищо не го чака, всъщност проблемът не е в това, че нищо не го чака, проблемът е да му обясня това... хрумна ми идеята да го заинтересувам чрез приказка за паяците. Объркан съм. Жена ми наистина има право. Не може дума да става и за куче, в никакъв случай, алергичен съм към кучешките косми, а ония голокожите видове не ги обичам, изглеждат ми твърде човешки. За котките - всичко най-лошо. Не ми се обяснява сега защо е така, не става въпрос и за травма от детството ми, нищо подобно. Просто не ги обичам, такива са едни самостоятелни, все едно че работят за някакъв влиятелен синдикат, нищо не можеш да им кажеш, горди са, себични, хитри - като смъртта. Добре, да продължа оттам, откъдето започнах: преди известно време моят приятел си взе котка, вече го казах. Нямам кой знае колко приятели, и това го казах, затова на всеки един от тях вярвам безрезервно, нали затова са ми приятели. Ще си промениш мнението, убеждаваше ме той. И така, след няколко отложени срещи, все нещо непредвидено ще изникне, помолих бившата си жена да се посвети на сина ни през идващия уикенд, макар че беше мой ред, и най-накрая вчера отидох при приятеля ми.

- Развеждам се - беше първото нещо, което изрече.

Седяхме пред къщата му, той живее в старата част на Земун, в онези изпонакръстосани малки улици под Кулата, където бих се радвал да намеря нещо и за себе си, спокойно е и всички се познават. Дунавът е близо, градът далече, а си и мисля - трябва да се остарее с поглед към Дунава, но в същото време не ми се напуска моята гарсониера в Нови Белград, свикнал съм. Когато свикнеш с нещо, няма нужда от обяснения, навикът ни освобождава от задължението да разсъждаваме и обясняваме. Просто е така, както е - и точка. Освен това, който иска да сменя нещо, да го сменя, толкова много са опитвали, а какво са постигнали в крайна сметка? Какво е постигнал Наполеон, освен че в негова чест са нарекли един коняк. Всички, които са опитвали нещо, са се връщали там, откъдето са тръгнали, и сега на спокойствие чакат смъртта, ако вече не са я дочакали, седят и чакат, какво друго по дяволите правим всички ние, освен да седим и да чакаме смъртта. Добре де, някой търчи от място на място, премества се в пространството, но и той чака. Да, понякога наистина иска да направи нещо за себе си и за другите. Например, да вземе котка, като моя приятел, при когото най-после дойдох на гости. В двора му все още беше прохладно, тази година май се случи дъждовен, но тук можехме да разговаряме на спокойствие. Всъщност, аз мълчах, той говореше. Съпругата му (знаем се отдавна, още от гимназията) ни донесе по бира, поздравихме се, тя е чудесен човек, деликатна е, както между впрочем и моят приятел - както се казва, точни хора, на мястото си (все се питам за кое място става дума, когато някой каже човек на мястото си). През полуотворената врата на къщата, покрай краката на жената се прокрадна котката, без да ни удостои с поглед дори, гъвкаво и арогантно, само както е отредил Бог за нейния вид, отиде до оградата, покатери се на нея, погледна отвисоко на околния свят, в който очевидно нямаше никакви съдбоносни промени от вчера - въпреки опитите на хората да променят нещо в света. (И без тези опити неусетно се променяме все пак, но към по-лошо. Достатъчно ми е сутрин да се погледна в огледалото, за да се убедя в това. Всички промени са към по-зле.) Постоя малко на оградата, като да се двоумеше, после се изпързаля назад. Протегна се, облиза уста и легна като сфинкс върху огряната и защитена от вятъра бетонова плоча.

- Да, развеждам се - повтори, като че ли убеждаваше сам себе си моят приятел, сипвайки бира в чашата и изчаквайки жена си да затвори след себе си вратата на къщата. Явно му се говореше.

Какво можех да му кажа? Че вече съм го преживял и няма какво много-много да се говори за това, че любовта и без друго не е най-важната причина, поради която споделяш живота си с някого. На нашите години почти всички са разведени, а ако не са, отдавна са престанали да обичат и силно желаят отново да се влюбят. Струва ми се, напразно. Любовта се изпарява, а хората продължават да бъдат заедно, по навик. Навикът няма нужда от обяснение, навикът си е навик. Чак когато се изчерпят всички други доводи, тогава се стига до истинския край. Така мислех, но нима можех да му кажа подобно нещо... не, не, първо, защото обичам приятеля си и неговата съпруга, второ - не ми харесва, когато при такива обстоятелства някой се прави на много мъдър и поставя нещата веднага на философска плоскост, почва от Аристотел и завършва с Лакан. Или пък цитира Томас Ман. Приятелят ми се нуждаеше от прости думи.

- Много ти е хубава писàната, казах - това бе единственото, което можах да изрека и да не прозвучи тъпо. Прозвуча глупаво.

- Да. Не е от сой.

- Виждам.

- Все едно. Истинска аристократка е. Изобщо не изпитва нужда да се обвързва. Всички котаци от съседските дворове са полудели по нея. А тя? Нищо. Никъде не мърда. Даде ми я Горан, познаваш ли Горан, оня барабанист, учихме заедно в гимназията, а сега е вещо лице в съда за шумовете, представи си какви професии съществуват сега: вещо лице за шума. Неотдавна се премести да живее в съседство, две улици по-надолу, до клуба по каяк. Ходил да хвърля боклука и намерил в контейнера три котенца. Срещнах го, не бяхме се виждали отдавна. Искаш ли коте, ме пита, имам три парчета, ако искаш, избери си. Отидох и си избрах писанчето, нарекох я Лусил... Но остави котките, решихме да се разведем.

- Кога решихте?

- Преди два месеца. Знам какво ще кажеш. Хората се развеждат, ето, и ти си разведен, и нищо страшно няма.

- Да, точно това бих ти казал, какво друго да ти кажа. Има любов, после си отива.

- Тази не си е отишла.

- Как така?

- Така, както ти казах. Колкото по-дълго сме заедно, струва ми се, че по-силно се обичаме.

- Е, да не би да се развеждате тогава ей-така.

- Хм, ей-така. Всъщност би могло да се каже, че се развеждаме от излишък на любов.

- Ти не си нормален.

- Не, наистина. Мисля, че е съвършена жена. А съвършенството ми причинява неспокойство, не бих понесъл мисълта, че някога ще изчезне. Ще изчезне - наблегна на думата, като че ли искаше да убеди и мене, и себе си. - И взех да си мисля: по-добре да не чакам да се случи това, бих се сринал, когато неминуемо в един момент схванем, че сме като всички останали, анонимни, еднакви, че любовта ни покрай тази еднаквост вече не струва, и да открия, че моята жена, слушай ме да ти кажа, моята жена, чуваш ли, моята, да е като всички други. Не мога да понасям онова идиотско изречение, че всички те са еднакви. Нали знаеш как се говори: абе, всички са еднакви - това някак си минава покрай мене, но като си помисля, че към тази еднаквост се числи и моята жена - е, тогава наистина...

- А тя какво казва?

- Мисли също като мене.

- И затова си взе котка.

- Да, да има за какво друго да мисля. Котката е поглед към света.

- Хайде бе, това си го прочел у Радослав Петкович.

- Не, истина е - котката обсебва целия човек, тя е истински демон, по някакво полагащо се право, дадено й от Бога, безцеремонно взема всичко от тебе, а нищо не дава, ти й даваш, по-точно, ти й се отдаваш, и потъваш в тази отдаденост, а не получаваш, нито търсиш каквото и да е в замяна, само се отдаваш, без каквато и да е сметка. Отдаваш се, без да чакаш нещо, и това отдаване, както би казал Кант, не е любов, а съвършената красота.

- Е, стига. Какъв Кант? Твърде далече си стигнал. Имаш прекрасна жена, а да не знаеш какво да правиш. Ами че цялата философия е в това нищо да не предприемаш.

- Явно ти не ме разбираш.

До тук спряхме. Още малко се опитвах да го убедя, че гледа доста сложно на нещата, че си измисля проблем там, където той не съществува.

Не и не.

Моля ви се, нищо не схващам.

Ето, такъв разговор имах с приятеля си. Пихме по бира, задаваше се дъжд, взех си довиждане с чудесната му жена. Когато съученичката ми от гимназията отвори вратата, котката се вмъкна обратно в къщата и - не знам какво вече да мисля. Съвършенството и у мене предизвиква неспокойство, защо трябва да убеждавам някой друг в противното? Казах ли ви, че имах съвършена жена? Беше отдавна. Не съм сигурен по-добре ли ми е сега, но при всички случаи ми е по-поносимо, поне вече не ме измъчват трудни въпроси.

Макар че, като се позамисля, при това не са ми нужни особени усилия, тук изобщо не става дума за котките, котките са симптом, по повод тяхната незаинтересованост трябва да говорим за любовта, за даването и вземането, за съвършенството, за това, че не знаем как да излезем от положение. Мисля за времето преди да настъпи същинският край, след който изчезват всички дилеми. Междувременно облаците съвсем се спуснаха и приятелят ми ме докара с колата си до моя дом в Нови Белград. Разменихме си няколко тривиални думи: обади се, намини, когато искаш, може да излезем някъде. Направи опит да се усмихне, но не се получи, знаех, че не успях да го утеша, макар че имаше нужда да сподели с мен, но, за съжаление, аз не съм никакъв изповедник. Вмъкнах се в гарсониерата. Седях и чаках като някакъв малоумен отшелник. Нямах представа какво, но все пак чаках. Първите капки забарабаниха по прозорците. Издаваха остър и неприятен звук, който наподобяваше драскането на котешки нокти.

 

 

© Михайло Пантич
© Ценка Иванова - превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2003, № 1 (38)