|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТЪПКИ Момо Капор Не е необходимо да си кой знае колко умно дете (а аз бях изключително бебе), та веднага щом отвориш очи да не се досетиш, че хората вървят изправени на два крака. Обаче на мен ми беше много приятно да си лежа. А и днес съм склонен да твърдя, че лежането е много по-естествена поза на човешкото тяло, отколкото стоенето или ходенето. И така, до третата си година се правех, че нищо не разбирам и че изобщо не забелязвам как моите родители се мъчат да ме изправят и да ме накарат да тръгна. Чудя се защо толкова настояваха за това. Когато ме вдигаха на крака, аз моментално се сгромолясвах и лягах или в най-добрия случай сядях. Като че и тогава усещах, че след време в живота ще имам много по-малка възможност за излежаване, отколкото през детството. Какво ли не правеха нещастниците, само и само да проходя! Изправяха ме и ме оставяха да стоя, а те се отдалечаваха, протягаха ръце към мен и казваха: “Ела, ела при мама и тати!” Само ако знаеха колко са смешни! Клатушках се известно време, като че имам проблеми с вестибулацията и изведнъж сядах. Добре знаех, че щом проходя, край на возенето в количка и носенето на ръце! Но не щеш ли, на петгодишна възраст, и аз не знам какво ми стана, навярно някаква мистериозна любов към крачещото човечество ме обзе, взех, че проходих! Закрачих доста уверено, което толкова въодушеви горките ми родители, че не можах да превъзмогна изненадата им. Аплодисментите все пак са си аплодисменти! Така се главозамаях от способността си да ходя, че едва се сдържах и май започнах да правя и някакви танцови стъпки. Но, за съжаление, замайването ми трая кратко. Посред едно завъртане, в центъра на стаята, се окопитих, и с ужас осъзнах, че остатъка от живота си трябва да прекарам на крака, като всички смъртни. Но връщане назад нямаше. Тръгнах! Сбогом, сладко излежаване!
© Момо Капор |